Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (64)

X

Срещата в Рачонж на острова на Висла, за която кралят замина наскоро след Боже тяло, не беше благоприятна и не доведе до такова съгласие и уреждане на различните въпроси, както другите срещи, които станаха на същото място две години по-късно, когато кралят получи предателски заложената от Ополчик на кръстоносците Добжинска земя заедно с Добжин и Бобровники. Ягело дойде много сърдит поради клеветите, които кръстоносците разпространяваха за него при западните дворове и в самия Рим, а освен това възмутен от непочтеността на Ордена. Магистърът не искаше да води преговори за Добжин и правеше това с умисъл — както самият той, така и другите орденски големци повтаряха всеки ден на поляците: „Война не искаме нито с вас, нито с литовците, но Жмудж е наш, защото сам Витолд ни го даде. Обещайте, че няма да му помагате, и войната с него ще свърши по-бързо, тогава ще може да се говори за Добжин и ще ви направим много отстъпки.“ Но кралските съветници имаха ясен и опитен разум и познаваха лъжите на кръстоносците, та не се оставяха да ги подведат. „Когато се засилите, ще станете още по-надменни — отговаряха те на магистъра. — Казвате, че не ви трябва Литва, а искате да поставите Скиргел на трона във Вилно. За бога! Това е Ягелово наследство и той едничък може да постави за княз на Литва когото иска, а вие не се намесвайте, за да не ви накаже нашият велик крал!“ На това магистърът отговаряше, че ако кралят е същинският господар на Литва, нека заповяда на Витолд да прекрати войната и да върне на Ордена Жмудж, защото иначе Орденът ще трябва да нападне Витолд там, дето може да го намери и да го уязви. Така пренията се протакаха от сутрин до вечер, като че ли в омагьосан кръг. Кралят не искаше да се обвързва с нищо, губеше все повече и повече търпение и казваше на магистъра, че ако Жмудж беше щастлив под властта на Ордена, Витолд не би помръднал и пръст, защото не би намерил нито повод, нито причина. Магистърът, който беше човек спокоен и по-добре от другите братя си даваше сметка за силата на Ягело, се мъчеше да смекчи краля, без да обръща внимание на ропота на някои сприхави и надменни кръстоноски вождове, не се скъпеше на хвалебни думи, а понякога дори ставаше смирен. Но понеже и в това смирение неведнъж прозвучаваха скрити заплашвания, всичко това не довеждаше до нищо. Преговорите за важните работи бързо се прекъснаха и още на другия ден почнаха да говорят само за по-маловажни въпроси. Кралят се нахвърли остро върху Ордена, задето поддържа разбойническите шайки, за нападенията и грабежите на границата, за отвличането на Юрандовата дъщеря и на малкия Яшко от Кретков, за убийствата на селяни и рибари. Магистърът отричаше, извърташе, кълнеше се, че това е станало без негово знание, и от своя страна обвиняваше, че не само Витолд, но и полски рицари са помагали на езичниците жмуджанци срещу кръста, за доказателство на което посочи Мачко от Богданец. За щастие кралят вече знаеше от Повала какво са търсили рицарите от Богданец в Жмудж и лесно можа да отговори на укорите, още повече понеже в свитата му беше Збишко, а в свитата на магистъра — двамата фон Баден, дошли с надежда, че може би ще им се случи да се бият на арената с поляци.

Но и това не стана. Кръстоносците искаха, в случай че работите тръгнат на добре, да поканят великия крал в Торун и там в продължение на няколко дни да уредят в негова чест пиршества и игри; но поради несполучливите преговори, които породиха взаимно недоволство и гняв, липсваше желание за игри. Само покрай другото през утринните часове рицарите си опитаха донякъде силите и сръчността помежду си, но както казваше веселият княз Ямонт, кръстоносците и тук удариха о камък, защото Повала от Тачево се оказа по-силен в ръцете от Арнолд фон Баден, Добко от Олешница — в хвърляне на копие, а Лис от Тарговиско — в прескачане през коне. Збишко се възползва от случая и почна преговори с Арнолд фон Баден за откупа. Дьо Лорш, който като граф и рицар от голям род гледаше на Арнолд отвисоко, се противеше на това и заявяваше, че поема всичко сам. Но Збишко мислеше, че рицарската му чест налага да заплати цялата сума, за която се е задължил, и при все че самият Арнолд искаше да отстъпи от цената, той не прие нито тази отстъпка, нито посредничеството на рицаря дьо Лорш.

Арнолд фон Баден беше доста обикновен човек, чието най-голямо достойнство съставяше грамадната сила на мускулите му, беше също доста глупавичък, малко лаком за пари, но почти честен. Нямаше у него хитростта на кръстоносците и затова той не скриваше от Збишко защо иска да отстъпи от уговорената цена: „До споразумение — казваше той — между великия крал и магистъра работата няма да стигне, но ще стигне до размяна на пленниците и в такъв случай ти ще можеш да освободиш чичо си без откуп. Аз предпочитам да взема нещо, отколкото нищо, защото торбичката ми е всякога празна и често пъти едва ми стигат парите за две-три кани пиво на ден, а без пет или шест кани не се чувствувам добре!“ Но Збишко се сърдеше на Арнолд за такива думи: „Плащам ти, защото съм дал рицарската си дума, а за по-долна цена не ща, за да знаеш какво струваме!“ В отговор на това Арнолд го прегръщаше, а рицарите — и поляци, и кръстоносци — го хвалеха и казваха: „Заслужено носи пояс и шпори още на тия млади години, защото разбира от чест и достойнство.“

В това време кралят и магистърът наистина се съгласиха за размяна на пленниците, при което излязоха наяве чудновати неща, за които епископите и сановниците на кралството писаха по-късно писма до папата и до различните дворове, а именно: в ръцете на поляците имаше наистина много пленници, но те бяха мъже възрастни, в разцвета на възрастта и силата си, взети с оръжие в ръка в крайграничните битки и сблъсквания. В същото време в ръцете на кръстоносците се оказаха предимно жени и деца, хванати през време на нощни нападения за откуп. Сам папата в Рим обърна внимание върху това и въпреки голямата хитрост и извратливост на Йохан фон Фелде, представител на Ордена в апостолската столица, високо изказваше своя гняв и възмущение от кръстоносците.

Що се отнася до Мачко, за него имаше мъчнотии. Магистърът не ги правеше по убеждение, а само привидно, за да придаде стойност на всяка отстъпка. Затова той твърдеше, че рицар-християнин, който е воювал с жмуджанците против Ордена, ако се постъпва справедливо, трябва да бъде осъден на смърт. Напразно кралските съветници отново изтъкваха всичко, което знаеха за Юранд и за дъщеря му, както и за ужасните неправди, които бяха си позволили служителите на Ордена по отношение на тях и на рицарите от Богданец. Магистърът по една странна случайност в отговора си каза ония същите думи, които на времето княгиня Александра бе казала на Мачко:

— Представяте себе си за овчици, а нашите за вълци. Но от четирите вълка, които са взели участие в отвличането на Юрандовата дъщеря, нито един не е жив, а овчиците си ходят безгрижно по белия свят.

И това беше истина, но все пак на тази истина присъствуващият при преговорите пан от Тачево отговори със следния въпрос:

— Да, но има ли поне един от тях убит с измяна? И тия, които загинаха, не загинаха ли всички с меч в ръка?

Магистърът нямаше какво да отговори, а когато забеляза, че кралят почна да се мръщи и да святка с очи, отстъпи, за да не накара страшния владетел да избухне. Решиха всяка страна да изпрати посланици, които да вземат пленниците. От страна на поляците бяха определени за тази цел Зиндрам от Машковице, който искаше да прецени отблизо силата на кръстоносците, и рицарят Повала, а заедно с тях Збишко от Богданец.

Тази услуга на Збишко направи княз Ямонт. Той се застъпи за него пред краля, като изтъкна, че така момъкът ще види по-скоро чичо си и с по-голяма сигурност ще го отведе, ако отиде за него като кралски пратеник. А кралят не отказа на молбата на князчето, което поради своя весел нрав, доброта и прекрасно лице беше и негов, и на целия двор любимец, а при това никога нищо не молеше за себе си. Збишко му благодари от цялата си душа, защото сега беше вече напълно уверен, че ще изтръгне Мачко от ръцете на кръстоносците.

— Мнозина ти завиждат — каза той на Ямонт, — че си на служба при негово величество, но не е и справедливо, защото използваш близостта си до краля само за доброто на хората и едва ли някой друг има по-добро сърце от тебе.

— При негово величество е добре — отговори болярчето, — но аз бих предпочел да бъда на бойното поле срещу кръстоносците и ти завиждам, че си воювал вече с тях.

А след малко добави:

— Торунският управител фон Венден пристигна вчера, а тази вечер ще отидете да нощувате у него заедно с магистъра и с неговата свита.

— А после в Малборг ли?

— А после в Малборг.

Тук княз Ямонт се засмя:

— Пътят не ще бъде дълъг, но неприятен, защото немците не можаха да получат нищо от краля, а и Витолд няма да ги зарадва. Казват, че той събрал цялата литовска войска и настъпва към Жмудж.

— Ако кралят му помогне, ще има голяма война.

— Молят за това бога всички наши рицари. Но дори ако кралят от жал за християнската кръв не започне голяма война, той ще помогне на Витолд с храни и с пари, а не ще мине и без това, че някои полски рицари ще отидат при него като доброволци.

— Непременно — добави Збишко. — Но да не би пък самият Орден да обяви война на краля заради това?

— А, не! — отговори князът. — Докато е жив сегашният магистър, това няма да стане.

И той имаше право. Збишко познаваше магистъра още от по-рано, но сега по пътя за Малборг, като беше със Зиндрам от Машковице и с Повала почти през всичкото време току до него, той можа по-добре да го разгледа и изучи. И това именно пътуване затвърди у него убеждението, че великият магистър Конрад фон Юнгинген не беше зъл и покварен човек. Той беше принуден често да постъпва несправедливо, понеже и целият Орден на кръстоносците се крепеше върху несправедливостта. Той трябваше да върши неправди, защото целият Орден беше основан на човешка неправда. Принуден бе да лъже, защото бе наследил лъжата заедно със званието магистър, а още от ранна възраст бе навикнал да я смята за политическа ловкост. Но не беше жесток, боеше се от божия съд и доколкото можеше, сдържаше високомерието и дързостта на ония орденски големци, които нарочно го подтикваха към война срещу силата на Ягело. Обаче той беше слабохарактерен човек. От цели столетия Орденът тъй беше навикнал да посяга на чуждото, да граби, да отнема със сила и с хитрост съседните земи, та Конрад не само че не можеше да обуздава тази хищна алчност, но и сам неволно, по инерция й се поддаваше и се мъчеше да я задоволи. Отдавна беше минало времето на Винрих фон Книпроде, време на желязна дисциплина, с която Орденът докарваше до почуда целия свят. Още при предшественика на Юнгинген, магистър Конрад Валенрод, Орденът беше опиянен от своята нарастваща сила, която не можаха да отслабят временните поражения, опиянен от слава, от успехи и от човешка кръв, така че юздите, които го удържаха в сила и единство, се разхлабиха. Магистърът спазваше, доколкото можеше, правото и справедливостта, доколкото можеше лично смекчаваше тежката желязна ръка на Ордена, надвиснала над селяните, гражданите и дори над духовенството и дворяните, които имаха ленни владения в земите на кръстоносците; ето защо в околността на Малборг някой и друг селянин или гражданин можеше да се похвали не само със заможност, но и с богатство. Но в по-далечните земи своеволните, сурови и разпуснати управители потъпкваха законите, вършеха притеснения и изнудвания, изтръгваха с помощта на самоволно налагани данъци или без всякакво право последния грош, изтръгваха сълзи, а често и кръв, така че във всичките обширни земи имаше само стон, само нищета, само оплакване.

Дори когато интересите на Ордена изискваха по-голяма мекота в отношенията, както например в Жмудж, подобни заповеди отиваха на вятъра поради непокорството на вождовете и тяхната вродена жестокост. Затова Конрад фон Юнгинген се чувствуваше като колар с развилнели се коне, който е изпуснал юздите от ръцете си и е оставил колата на произвола на съдбата. Често душата му обземаха лоши предчувствия и му идваха наум пророческите думи: „Пратих ги като трудолюбиви пчели и ги утвърдих на границата на християнските земи, но ето че те въстанаха против мене. Защото не се грижат за душата и не се смиляват за тялото на този народ, който премина от заблуждението към католическата вяра и към мене. И направиха го роб, и не учат го на заповедите божии, а му отказват светото причастие и го обричат на още по-големи мъки адови, отколкото ако бе останал в езичество. А войни водят само за да задоволят своята алчност. Затова ще дойде време, когато ще бъдат строшени зъбите им и отсечена десницата им, а дясната им нога ще охромее, за да признаят греховете си.“

Магистърът знаеше, че тези укори, които тайнственият глас бе обявил на кръстоносците чрез пророчеството на света Бригида, бяха справедливи. Той разбираше, че сграда, построена на чужда земя и с онеправдаване на хората, поддържана от лъжа, коварство, жестокост, не може да оцелее за дълго. Боеше се, че подмивана дълги години от сълзи и кръв, тая сграда ще рухне само от един удар на силната полска ръка; предчувствуваше, че колата, която караха развилнелите се коне, ще се сгромоляса в пропаст, та гледаше поне часът на съда, на гнева, на поражението и бедата да настъпи колкото се може по-късно. По тази причина той въпреки слабия си характер в едно само се противопоставяше неизменно на своите високомерни и дръзки съветници: не допущаше война с Полша. Напразно го обвиняваха в страх и неспособност, напразно крайграничните вождове напираха с всички сили да предизвикат война. Винаги когато огънят беше вече готов да избухне, той отстъпваше в последната минута, а после благодареше богу в Малборг, че му се е удало да възпре меча, вдигнат над главата на Ордена.

Но той знаеше, че това е неизбежно. И съзнанието, че Орденът се крепи не на божия закон, а на неправда и лъжа, както и предчувствието за близкия ден на гибелта го правеше един от най-нещастните хора на света. Той несъмнено би пожертвувал живота и кръвта си, ако би могъл да промени положението и ако имаше още време да свърне в правия път, но сам чувствуваше, че е вече късно. Да тръгне по правия път, би значило да се предаде на законните стопани цялата плодородна и богата земя, която Орденът отдавна бе заграбил, а заедно с нея множество градове, така богати като Гданск. Но и това не е всичко! То значеше да се откажат от Жмудж, да се откажат от посегателството си спрямо Литва, да сложат ножа в ножницата, най-сетне съвсем да се оттеглят от тези страни, в които Орденът нямаше вече кого да покръства — и да се заселят може би отново някъде в Палестина или на някой от гръцките острови, за да пазят там кръста от същинските сарацини. Но то бе невъзможно, защото би се равнявало на смъртна присъда над целия Орден. Кой би се съгласил на това? И кой магистър можеше да пожелае нещо подобно? Душата и животът на Конрад фон Юнгинген бяха помрачени, но ако някой дадеше подобен съвет, той пръв би го осъдил на затвор в тъмна стая като умопобъркан. Трябваше да се върви все по-нататък и по-нататък, чак до определения от бога последен ден. И той вървеше, но в мъчителна тъга и тревога. Брадата му и косата над слепите очи се бяха вече посребрили, а живите му някога очи бяха полузатворени от натежалите клепачи. Збишко нито веднъж не забеляза на лицето му усмивка. Лицето на магистъра не беше строго, нито дори мрачно, то беше само като че измъчено от някакво сподавено страдание, С доспехи, с кръст на гърдите, в средата на който в четириъгълник имаше изобразен черен орел, с широк бял плащ, който също беше украсен с изображение на кръст, той правеше впечатление на величие и скръб. Някога Конрад беше весел и обичаше забавите, а и сега дори не отбягваше великолепните пиршества, зрелища и турнири, напротив — сам ги уреждаше, но нито сред множеството от блестящи рицари, които идваха на гости в Малборг, нито сред веселия глъч, под гърма на тръбите и дрънкането на оръжието, нито пред чашите със сладко южно вино можеше да се развесели. Във време, когато всичко около него изглеждаше, че диша сила, блясък, неизчерпаемо богатство и несъкрушима мощ, когато посланиците на императора и на другите западни крале викаха в унес, че Орденът сам струва колкото всички кралства и всичката сила на света, той единствен не се мамеше и само той помнеше зловещите думи, които бог бе обявил на света Бригида: „Ще дойде време, когато ще бъдат строшени зъбите им и отсечена десницата им, а дясната им нога ще охромее, за да признаят греховете си.“