Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (63)

IX

Збишко падна в краката на плоцката княгиня, като й предложи услугите си, но тя не го позна, защото не беше го виждала отдавна. Едва когато й каза кой е, тя рече:

— Наистина! Пък аз мислех, че сте някой от придворните на краля. Збишко от Богданец! Как да не помня! У нас тук гостува вашият чичо, старият рицар от Богданец, и помня как и на мене, и на моите девойки сълзите се лееха като порой, когато ни разправяше за вас. Ами намерихте ли своята невеста? Къде е тя сега?

— Умря, милостива господарке…

— О, боже мой! Не думайте, защото не мога да сдържа сълзите си. Да се утешаваме, че тя сигурно е на небето, а вие сте още млад! Всемогъщи боже! Слабо същество е тя — всяка жена. Но на небето има за всички награда и там ще я намерите. А с вас ли е старият рицар от Богданец?

— Няма го, понеже е пленник у кръстоносците и аз отивам да го откупя.

— Значи, и нему не е провървяло. А изглеждаше човек съобразителен и вещ във всичко. Но щом го откупите, елате пак при нас. Драго ще ни бъде да ви угостим, защото, да ви кажа искрено, той не е лишен от ум, нито вие от хубост.

— Така и ще направим, милостива господарке, толкова повече, че аз и сега дойдох тук нарочно да ви помоля да кажете, ваша милост, някоя добра дума за чичо.

— Добре. Елате утре, преди да тръгнем за лова, тогава ще имам време…

По-нататъшните й думи прекъсна отново гърмът на тръбите и литаврите, които известяваха пристигането на княз Януш Мазовецки и княгинята. Понеже Збишко стоеше с господарката на Плоцк до самия вход, княгиня Ана Данута го забеляза от пръв поглед и веднага се приближи до него, без да обръща внимание на поклоните на домакина, градски управител.

При нейната поява сърцето на момъка се разкъса отново, той коленичи пред нея и като прегърна коленете й, остана коленичил и мълчалив, а тя се наведе над него, притисна с длани челото му и зарони сълза подир сълза върху русата му глава, също като майка, която плаче над своя злочест син.

И за голямо учудване на придворните и гостите тя дълго време плака тъй и повтаряше:

— О, Исусе, о, Исусе милостиви! — После вдигна Збишко и рече: — Плача за нея, за моята Данушка, плача и за тебе. Бог тъй нареди, та напусто отидоха твоите усилия и безполезни са сега нашите сълзи. Но ти ми разкажи за нея и за нейната смърт: ако ще би и до среднощ да слушам, никога няма да се наслушам.

И го отведе настрана, както по-рано го бе отвел Повала от Тачево. Ония от гостите, които не познаваха Збишко, почнаха да разпитват за неговите тегла и приключения, ето защо доста време всички приказваха само за него, за Дануша и Юранд. Взеха да питат за него и пратениците на кръстоносците — Фридрих фон Венден, торунски вожд, изпратен да посрещне краля, и Йохан фон Шьонфелд, вожд от Остерода. Вторият немец беше родом от Силезия, та знаеше добре полски език и лесно разбра за какво е думата. Като чу разказа от устата на Яшко от Забеж, придворен на княз Януш, той каза:

— Самият магистър подозираше Данвелд и де Льове, че се занимават с черна магия.

Но веднага съобрази, че обаждането на подобни неща може да хвърли сянка върху целия Орден, каквато бе паднала на времето си върху тамплиерите^[1], и прибави бързо:

— Така поне разправяха дърдорковците, но то не беше истина, защото такива хора няма между нас.

А застаналият наблизо пан от Тачево продума:

— Комуто пречеше покръстването на Литва, нему и кръстът може да е противен.

— Ние носим кръст на плащовете си — отговори надменно Шьонфелд.

А Повала добави:

— Но трябва човек да го носи в сърцето си.

В това време тръбите засвириха още по-гръмко и влезе кралят, а с него заедно гнезненският архиепископ, краковският епископ, плоцкият епископ, краковският кащелян и няколко други велможи и дворяни, между които беше и Зиндрам от Машковице с герб слънце, и младият княз Ямонт, приближен на краля. Кралят малко се беше променил от времето, когато Збишко го беше виждал. Бузите му бяха все така силно зачервени, същата дълга коса, която той постоянно отмяташе зад ушите си и все така неспокойно стреляха очите му. На Збишко се стори само, че сега у него има повече важност и величие, като че се чувствуваше вече по-сигурен на трона, който след смъртта на кралицата първоначално бе поискал да напусне, понеже не знаеше дали ще се удържи на него, и като че сега имаше повече съзнание за своята безмерна власт и сила. Двамата мазовецки князе застанаха от двете страни на краля, отпред го поздравяваха с ниски поклони пратениците немци, а наоколо се възправиха велможите и най-важните придворни. Стените, които ограждаха двора, трепереха от непрестанните възгласи, от звука на тръбите и гърма на литаврите.

Когато най-сетне настъпи тишина, пратеникът на кръстоносците фон Венден почна нещо да говори за работите на Ордена, но кралят, който от няколко думи разбра накъде клони разговорът, махна нетърпеливо с ръка и се обади със своя дебел и силен глас:

— Мълчете, моля ви! Дошли сме тук за веселба и ще гледаме яденето и пиенето, а не твоите пергаменти.

Но за да не помисли кръстоносецът, че му говори сърдито, той се усмихна добродушно и добави:

— За работите ще има време да говорим с магистъра в Рачонжек.

После каза на княз Жемовит:

— А утре в гората на лов, нали?

С това искаше същевременно да каже, че тази вечер той не иска да говори за нищо друго освен за лов, който обичаше с цялата си душа и заради който на драго сърце идваше в Мазовия, защото Малополша и Великополша бяха по-малко гористи, а на някои места вече дотолкова населени, та нямаха никак гори.

И лицата на всички се развеселиха, защото се знаеше, че при разговорите за лов кралят става и весел, и безкрайно милостив. Княз Жемовит почна веднага да разправя къде ще идат и какъв дивеч ще бият, а княз Януш прати един от придворните си да доведе от града неговите двама „защитници“, които измъкваха зубрите за рогата из гъсталаците и чупеха костите на мечките, защото искаше да покаже юначагите на краля.

Збишко много искаше да отиде да се поклони на господаря, но не можеше да се промъкне. Само княз Ямонт, навярно забравил острия Збишков отговор на времето в Краков, му кимна отдалече приятелски с глава и му даде знак да се приближи до него при възможност. Но в това време нечия ръка докосна рамото на младия рицар и нежен тъжовен глас се обади току до него:

— Збишко…

Момъкът се обърна н видя пред себе си Ягенка. Зает по-рано с поздрава си към княгиня Александра, а после в разговор с княгиня Ана Данута, той не бе можал дотогава да се приближи до девойката, но сега тя сама използва залисията, предизвикана от идването на краля, и дойде при него.

— Збишко — повтори тя, — нека те утеши бог и пресвета Богородица.

— Бог да ви отплати — отговори рицарят.

И погледна с признателност ясносините й очи, които в този миг се замъглиха като от роса. После двамата застанаха мълчаливо един срещу друг. При все че тя бе дошла при него като добра и натъжена сестра, със своя кралски вид и с богатите дрехи на придворна му се видя толкова различна от някогашната Ягенка, та в първата минута той дори не смееше да й каже „ти“, както по-рано в Згожелице и в Богданец. А тя пък мислеше, че след тия думи, които му каза, няма повече какво да му говори.

И дори смущение се яви по лицата им. Но в този миг всички на двора се раздвижиха, защото кралят сядаше да вечеря. Към Збишко се приближи отново княгиня Ана Данута и му каза:

— Тъжна ще бъде за нас двамата тази гощавка, но прислужвай ми, както ми служеше някога.

И младият рицар трябваше да остави Ягенка, а когато гостите седнаха, той застана до пейката зад гърба на княгинята, за да й променя блюдата и да й налива вода и вино. В това време неволно поглеждаше сегиз-тогиз Ягенка, която като придворна на плоцката княгиня бе седнала досам нея — и все така се учудваше на хубостта й. През тия няколко години Ягенка беше значително пораснала, но промяната беше не толкова в ръста, колкото в оная сериозност, от която по-рано у нея нямаше и следа. В миналото, когато с кожухче и с листа в разпуснатата коса летеше на кон през горите, човек можеше да я вземе едва ли не за някоя хубава селянка, а сега още от пръв поглед се виждаше, че е девойка от знатен род и благородна кръв — такова спокойствие осеняваше лицето и. Збишко забеляза също, че е изчезнала нейната предишна веселост, но това по-малко го учудваше, понеже знаеше за смъртта на Зих. Затова пък най-много го учудваше нейното особено достойнство и изпърво му се струваше, че дрехите й придават такъв външен вид. И той поглеждаше ту златната препаска, която обкръжаваше бялото й като сняг чело и тъмната коса, отпусната на две плитки по плещите й, ту ясносинята, впита и обшита по края с пурпурна ивица дреха, под която изпъкваше ясно нейната стройна фигура и моминска гръд, и си казваше: „Наистина същинска княжеска дъщеря!“ Но после с убеди, че не толкова дрехите са причина за промяната и че ако тя сега облечеше само прост кожух, и тогава той не би се решил да се отнася с нея тъй просто и да бъде с нея така смел, както някога.

По-късно той видя, че мнозина млади, а дори и стари рицари се заглеждат внимателно и лакомо в нея, а веднъж, когато сменяше пред княгинята блюдото, забеляза загледаното и като че прехласнато лице на пан дьо Лорш и веднага го доядя на него. Не отбягна гелдрийският рицар и от погледа на княгиня Ана Данута, която го позна и ненадейно каза:

— Я виж: дьо Лорш! Навярно пак се е влюбил в някоя, защото цял сияе.

После тя се понаведе над масата, погледна отстрани към Ягенка и рече:

— Наистина, другите свещи слабо светят пред тая лампада.

А Збишко нещо го теглеше към Ягенка, която му се стори като любяща и любима роднина, и усещаше, че по-голямо съчувствие в скръбта и повече милост няма да намери в никое друго сърце. Но тази същата вечер той не можа повече да поговори с нея, първо, защото бе зает с прислужването, и, второ, през цялото време на гощавката гусларите пееха песни или тръбите свиреха гръмогласно, та дори онези, които седяха един до друг, едвам можеха да се чуват. Освен това двете княгини, а с тях и придворните дами, станаха от трапезата по-рано от краля, князете и рицарите, които имаха обичай до късна нощ да вдигат чашите. На Ягенка, която носеше на княгинята възглавничка за сядане, никак не бе възможно да остане, затова си тръгна и тя, само на излизане се усмихна отново на Збишко и му кимна с глава.

Едва призори младият рицар, пан дьо Лорш и двамата им оръженосци се връщаха в странноприемницата. Известно време те вървяха потънали в мисли, но когато вече бяха близо до къщата, дьо Лорш заговори нещо на оръженосеца си, който беше от Померания и знаеше добре полски, а той след това се обърна към Збишко:

— Моят господар иска за нещо да попита ваша милост.

— Добре — отговори Збишко.

Тогава ония поговориха отново малко помежду си, после померанецът, усмихнат малко под мустак, рече:

— Моят господар би искал да попита: дали оная панна, с която ваша милост сте говорили преди гощавката, е наистина простосмъртна, или в същност е ангел или светица?

— Кажи на господаря си — отговори малко припряно Збишко, — че той и по-преди ме пита за същото, та чак ми е чудно да слушам това. Защото в Спихов ми каза, че ще отиде при двора на княз Витолд заради хубостта на литовските жени, после по същата причина искаше да иде в Плоцк, а в Плоцк днес искаше да извика на двубой рицаря от Тачево заради Агнешка от Длуголяс, сега пък се заглежда в друга. Такова ли е неговото постоянство и рицарската му вярност?

Пан дьо Лорш изслуша тоя отговор от устата на своя поморянин, въздъхна издълбоко, позагледа бледнеещото нощно небе и отговори на Збишковите укори така:

— Право казваш. Нито постоянство, нито вярност! Защото съм човек грешен и недостоен да нося рицарски шпори. Що се отнася до панна Агнешка от Длуголяс — истина е, че съм й се заклел, и ако е рекъл господ, ще удържа клетвата си, но ще видиш колко ще те трогна, като ти разкажа как ужасно постъпи тя с мене в замъка в Черск.

Той пак въздъхна, пак погледна небето, на източната страна на което се явяваше все по-ясна ивица светлина, почака, докато поморянинът преведе думите му, и след малко продължи:

— Тя ми каза, че неин враг е някакъв магьосник, който живее в една кула всред горите и всяка година изпраща при нея змей, а змеят идва всяка пролет под стените на замъка и дебне да я отвлече. Щом ми каза това, аз веднага й заявих, че ще се бия със змея. Ах! Слушай какво ще ти разкажа по-нататък: когато излязох на посоченото място, видях страшно чудовище, което ме чакаше неподвижно, и радост обля душата ми, защото помислих, че или ще загина, или ще избавя девойката от гнусната му паст и ще спечеля безсмъртна слава. Но когато се нахвърлих отблизо с копието върху чудовището, какво мислиш, че видях? Голям чувал със слама на дървени колчета и с опашка от сламено въже. И спечелих не слава, а хорски подигравки, та после трябваше дори да извикам двама мазовецки рицари на двубой, от които — и от двамата — получих тежки телесни повреди на арената. Така постъпи с мене тази, която обожавах най-много от всички и исках да обичам само нея, единствена…

Поморянинът, като превеждаше думите на рицаря, надуваше отвътре бузите с езика си и от време на време го прехапваше, за да не прихне от смях, а и Збишко в друго време сигурно би се разсмял, но скръбта и нещастието бяха изсушили у него до дъно веселостта, та отговори сериозно:

— Може би е направила това от палавост, а не от злоба.

— Затова и аз й простих — отговори дьо Лорш. — И най-добро доказателство е, че исках да се бия с рицаря от Тачево за нейната хубост и добродетел.

— Не прави това — каза още по-сериозно Збишко.

— Зная, че това ще е смърт, но предпочитам да умра, отколкото да живея във вечна тъга и мъка…

— Пан Повала не мисли вече за такива работи. По-добре ела да те заведа утре при него да се сприятелите…

— Така и ще направя, защото ме притисна до сърцето си, но утре той отива на лов с краля.

— Тогава да отидем рано сутринта. Кралят обича лова, но и от почивката не се отказва, а днес той пирува до късно.

Така и направиха, но напразно, защото чехът, който беше ходил в замъка още преди тях, за да се види с Ягенка, им съобщи, че Повала е нощувал не в стаята си, а в кралските покои. Разочарованието им обаче бе възнаградено, защото ги срещна княз Януш и им поръча да се присъединят към неговата свита, което им даде възможност да вземат участие в лова. Като яздеха към гората, Збишко намери удобен случай да се разговори с княз Ямонт, който му съобщи добри новини.

— Като събличах краля да спи — каза той, — припомних му за тебе и за твоето краковско приключение. А понеже там беше и рицарят Повала, той веднага добави, че кръстоносците са хванали чичо ти и помоли краля да се застъпи за него. Кралят, който им е сърдит за отвличането на малкия Яшко от Кретков и за други нападения, се разсърди още повече. „Не с добра дума — казва — трябва да се отива при тях, а с копие! С копие! С копие!“ А Повала нарочно доливаше масло в огъня. На сутринта, когато кръстоноските пратеници чакаха при портите, кралят не ги и погледна, при все че му се кланяха до земята. Ей! Сега те няма да получат от него обещание, че не ще помага на княз Витолд, и няма да знаят какво да предприемат. Но ти бъди сигурен, че кралят не ще забрави да притисне и самия магистър за твоя чичо.

Така княз Ямонт зарадва много душата му, но още повече го зарадва Ягенка, която на отиване към гората придружаваше княгиня Александра, а на връщане се приближи да язди редом със Збишко. По време на лова имаше голяма свобода, затова обикновено се връщаха на двойки и всяка двойка гледаше да не бъде близо до друга, та можеха да разговарят свободно. Ягенка още преди се бе научила от чеха, че Мачко е в плен, и не бе изгубила време. По нейна молба княгинята дала писмо до магистъра, а освен това изискала и торунският управител фон Венден да спомене за същото в писмото, в което дава отчет за всичко, станало в Плоцк. Той самичък се похвалил пред княгинята, че е прибавил следното: „Ако искаме да предразположим краля, не бива да му създаваме мъчнотии в тази работа.“ А за магистъра в това време беше много важно да спечели на своя страна колкото се може повече могъщия владетел и с пълна безопасност да насочи всичките си сили срещу Витолд, с когото Орденът наистина не можа да се разправи досега.

— И тъй, което можах, направих го и гледах да не се протака работата — завърши Ягенка, — а понеже кралят не иска да отстъпи на сестра си във важните работи, навярно ще гледа да й угоди поне в по-малките, затова имам голяма надежда.

— Ако имахме работа не с коварни хора — отговори Збишко, — аз просто бих им занесъл откуп и с това ще се свърши; но тук може да се случи, което стана с Толима — и парите да заграбят, и този, който ги е донесъл, да не пуснат, ако зад гърба му не стои някаква сила.

— Разбирам — отговори Ягенка.

— Вие сега всичко разбирате — забеляза Збишко — и докато съм жив, ще ви бъда признателен.

А тя вдигна към него своите тъжни и добри очи и го запита:

— Защо не ми говориш на „ти“, като се знаем от малки.

— Не знам — отговори той искрено. — Някак си ми е неловко… и вие не сте вече онзи предишен дребосък, какъвто бяхте, ами… като че… нещо съвсем…

И не можа да намери сравнение, а тя го улесни и каза:

— Защото станах няколко години по-стара… пък немците и моя баща убиха в Силезия.

— Наистина! — отвърна Збишко. — Дай му, боже, царство небесно…

Няколко време те яздеха един до друг мълчаливи, замислени и като че заслушани във вечерния шум на бориките, после тя попита отново:

— Ами след откупването на Мачко ще останете ли по тия места?

Збишко я погледна учудено, защото досега той така изцяло се бе предал на скръбта и мъката си, та и през ум не му беше минавало какво ще стане по-късно. Затова вдигна очи нагоре, като че да размисли, и след малко отговори:

— Не знам! Исусе милостиви! Какво да кажа? Знам само едно, че, дето и да ида, моята зла орисница ще върви след мене. Ех, тежка съдба!… Ще откупя чичо, а после може би при Витолд ще ида, за да изпълня обета си срещу кръстоносците — и може да загина.

При тези думи очите на девойката се замъглиха, тя се наведе малко към момъка и му заговори тихичко, като че с молба:

— Не загивай, не загивай!

И отново замълчаха. Едва при самите стени на града Збишко се отърси от мислите, които го гризяха, и рече:

— Ами вие… ами ти ще останеш ли тук при двора?

— Не — отговори тя. — Тежко ми е без братята и без Згожелице. Чтан и Вилк там навярно са се вече оженили, пък и да не са, аз вече не се боя от тях.

— Ако е рекъл господ, чичо Мачко ще те отведе до Згожелице. Той ти е такъв приятел, че във всичко можеш да му се довериш. Но и ти помни за него…

— Кълна ти се свято, ще му бъда като родна дъщеря…

И при тия думи тя се разплака с обилни сълзи, защото й стана много тежко.

На другия ден Повала от Тачево дойде в странноприемницата при Збишко и му каза:

— След Боже тяло^[2] кралят веднага заминава за Рачонж на среща с великия магистър, а ти си причислен към кралските рицари и ще тръгнеш заедно с нас.

Збишко цял пламна от радост при тия думи, защото причисляването към кралските рицари не само го осигуряваше срещу измените и коварството на кръстоносците, но го покриваше с безгранична слава. Нали към тия рицари спадаше и Завиша Черни, и братята му Фарурей и Кручек, и самият Повала, и Кшон от Кози глави, и Стах от Харбимовице, и Пашко Злодей от Бискупице, и Лис от Тарговиско, и мнозина други страшни, най-прославени в страната и в чужбина. Крал Ягело бе взел малък отред от тях, защото някои бяха останали у дома си, а други бяха отишли да търсят приключения в задморски далечни страни, но той знаеше, че може без страх от кръстоноското коварство да отиде и с тези ако ще би, в Малборг, защото в случай на примка те биха съкрушили стените с яките си мишци и биха му пробили път всред немците. И младото Збишково сърце можеше да пламне от гордост при мисълта, че ще има такива другари.

Ето защо в първия миг Збишко дори забрави за скръбта си, стисна ръка на Повала от Тачево и му каза с радост:

— На вас и никому другиму дължа това, пане, на вас, на вас!

— Отчасти на мене — отвърна Повала, — отчасти на тукашната княгиня, но най-много на господаря наш милостиви, при когото иди веднага и падни в краката му, за да не помисли, че си неблагодарен.

— Кълна се в бога, че съм готов да загина за него! — извика Збишко.