Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (51)

XIX

Збишко почна да го разпитва набързо как се придвижват, колко конница има, колко пешаци и преди всичко колко далече са те. От отговора на жмуджанина разбра, че в отреда няма повече от сто и петдесет войници, от тях около петдесет са конници, под началството не на кръстоносец, а на някакъв светски рицар, че вървят в строй и карат зад себе си празни коли със запасни колелета в тях, че пред отреда на два изстрела с лък върви „стража“ от осем души, която се отбива често от пътя и оглежда гората и гъсталака, и най-сетне, че сега са на около четвърт миля от тях.

Збишко не беше особено доволен, че вървят в строй. Той знаеше от опит колко мъчно е в такива случаи да се разкъса стегнатата немска редица и как такава „купчина“ умее да се брани, като при отстъплението си нанася удари подобно на нападнат от кучета глиган. Затова пък го зарадва известието, че са не по-далече от около четвърт миля, от което заключаваше, че изпратеният неотдавна отред е вече в тила на немците и в случай на тяхно поражение няма да пропусне нито един. Колкото до предната стража от съгледвачи, той не й придаваше особено значение, защото от по-рано очакваше, че ще бъде така, и беше заповядал на своите жмуджанци или да пропуснат стражата да мине спокойно, или пък, ако хората от нея навлязат в гората за оглед, да ги изловят тихичко до един.

Но последната поръка се оказа излишна. Стражата се приближи незабавно. Скритите зад повалените пънове по-близо до пътя жмуджанци видяха отлично тези войници как се спряха на завоя и почнаха да си говорят. Началникът, едър рижобрад немец, им даде знак да мълчат и почна да се ослушва. Известно време личеше, че той се колебае дали да навлязат в гъсталака, но като чуваше само чукането на кълвачите, навярно си помисли, че птиците не биха били така свободни, ако в гората имаше скрити хора, та махна с ръка и поведе отреда по-нататък.

Збишко почака, докато те се скрият зад следния завой, после се приближи тихо до самия път начело на по-тежко въоръжените мъже. Между тях бяха: Мачко, чехът, двамата владелци от Ленкавица, трима млади рицари от околността на Чеханов и петнайсетина по-видни и по-добре въоръжени жмуджки боляри. Те почти нямаше защо да се крият повече и Збишко смяташе веднага при появата на немците да изскочат насред пътя, да се нахвърлят върху тях, да ги нападнат и да разкъсат строя. Ако планът му сполучеше и ако общата битка се превърнеше в редица единични сблъсквания, той можеше вече да бъде сигурен, че жмуджанци ще се разправят с немците.

И отново настъпи тишина, нарушавана само от обикновения шум на гората. Но скоро от източната страна на пътя до ушите на бойците стигнаха и човешки гласове. Изпърво смътни и доста отдалечени, постепенно те ставаха по-близки и по-ясни.

В същия миг Збишко изведе отреда си насред пътя и го построи в клин. Той самият застана начело, непосредствено зад него бяха Мачко и чехът. В следната редица застанаха трима души, а зад тях четирима. Всички бяха въоръжени добре: нямаха наистина тежки рицарски копия, защото в горските походи те бяха голяма пречка; вместо това имаха в ръце къси и по-леки жмуджеки копия за първото нападение, мечове и секири на седлата — за по-нататъшния бой.

Хлава наостри уши, ослуша се и прошепна на Мачко:

— Пеят, проклетниците!

— Чудно ми е само, че там гората се затваря пред нас и те не се виждат досега — отговори Мачко.

Тук Збишко, който смяташе, че няма защо повече да се крият и дори да говорят тихо, се обърна и каза:

— Защото пътят върви покрай потока и често прави завои. Ще се видим неочаквано, но така е по-добре.

— Ама че весело си пеят! — повтори чехът.

И наистина немците пееха, но не духовна песен, което се разбираше лесно по мелодията й. Като се вслушваше човек, можеше също да разпознае, че пеят не повече от петнайсетина души, а само един припев се повтаря от всички и се разнася като гръм по гората.

И така си вървяха те към смъртта, весели и пълни с жизнерадост.

— Ей сега ще ги видим — рече Мачко.

При тези думи лицето му изведнъж потъмня и доби някакъв вълчи израз, защото душата му беше неумолима и ожесточена, а освен това той не беше си отмъстил още за онова нараняване със стрела, което беше получил тогава, когато отиваше да занесе на магистъра писмото от сестрата на Витолд, за да спаси Збишко.

И сърцето му закипя, а жаждата за отмъщение го обля като вряла вода.

„Тежко и горко на онзи, който се счепка пръв с него“ — помисли Хлава, като хвърли поглед към стария рицар.

В това време полъхването на вятъра донесе ясно припева, който всички повтаряха в хор: „Tandaradei! Tandaradei!“ — и заедно с това чехът долови думите на познатата му песен:

Bi den rôsen er wol mac, Tandaradei!

Merken wa mir’z houbet lac…^[1]

Изведнъж песента секна, защото от двете страни на пътя се разнесе такова шумно и гласовито грачене, като че в тази част на гората имаше събор на всички гарвани. Немците се зачудиха отде са могли да се струпат толкова много гарвани и защо целият този грак иде от земята, а не от върховете на дърветата.

Първият ред войници дойде до завоя и се спря като вкопан, щом видя непознати и застанали насреща конници.

А Збишко в този миг се наведе на седлото, смушка коня и полетя:

— Напред!

След него полетяха и другите. От двете страни на гората се разнесе страхотният вик на жмуджките бойци. Около двеста крачки деляха Збишковите хора от немците, които мигом насочиха към ездачите своите копия, а по-задните редици със същата бързина се обърнаха към двете страни на гората, за да се бранят от странични нападения. Полските рицари биха се зачудили на тази сръчност, ако имаха време за чудене и ако конете им не ги отнасяха с всичка сила към блестящите, наведени напред копия.

По една благоприятна за Збишко случайност немската конница беше в тила на отреда, при колите. Тя наистина веднага се притече към пехотата, но не можеше нито да мине през нея, нито да я заобиколи и така да я закрие от първото нападение. А при това самата нея заобиколи цял мравуняк от жмуджанци, които почнаха да се изсипват от гъсталака като рояк ядовити оси, чието гнездо е настъпил непредпазлив пътник. А Збишко в това време се нахвърли със своите хора върху пехотата.

И я нападна без сполука. Немците опряха о земята долните краища на тежките копия и алебарди и ги държаха така равно и здраво, та леките жмуджки кончета не можеха да сломят тази стена. Конят на Мачко, ранен с алебарда в пищяла, се изправи на задните си крака, после зарови ноздри в земята. За миг смъртта се надвеси над стария рицар, но той, запознат с всякакви битки и опитен в приключенията, освободи краката си от стремената и хвана със здрава ръка острието на немското копие, което вместо да му прониже гърдите, му послужи за опора, после скочи, мушна се между конете и с изваден меч почна да напира срещу копията и алебардите, също както хищният сокол се нахвърля яростно върху ято дългоклюни жерави.

Когато силно препусналият кон на Збишко при задържането клекна почти изцяло на задните си крака, рицарят се подпря на лекото си копие и го счупи, затова се хвана също за меча. Чехът, който най-много вярваше в секирата, я хвърли в купчината немци и за миг остана обезоръжен. Единият шляхтич от Ленкавица загина, а при тази гледка другият едва не побесня от ярост и като засили окървавения си кон, хвърли се слепешката в средата на отреда. Жмуджките боляри удряха с двуръчните си мечове по острията и дръжките на копията, зад които лицата на немските войници поглеждаха като че с почуда и същевременно замаяни от упоритостта и ожесточението на противника. Но строят не можа да се разкъса. Жмуджанците, които се нахвърлиха отстрани, също отскочиха веднага от немците като от таралеж. Те се върнаха наистина отново с още по-голям напор, но не можаха нищо да постигнат.

Някои се покатериха в един миг по крайпътните борики и почнаха да стрелят с лъкове в средата на пехотата, чийто началник забеляза това и даде заповед да отстъпят към конницата си. Немските стрелци също почнаха да стрелят със своите арбалети, та от време на време някой скрит между клоните на бориките жмуджанец падаше на земята като узряла шишарка и в предсмъртни мъки скубеше с ръце горския мъх или се мяташе като извадена от водата риба. Заобиколени от всички страни, немците наистина не можеха да разчитат на победа, но като видяха успеха на отбраната си, мислеха, че поне част от тях ще успее да се спаси от гибел и да се върне обратно при реката.

Никой от тях и не помисли да се предаде, защото те сами не щадяха пленниците и знаеха, че не могат да разчитат на милост от страна на доведения до отчаяние и разбунтуван народ. Затова отстъпваха мълчаливо, човек до човек, рамо до рамо, като ту вдигаха, ту снишаваха копията и алебардите, сечеха, мушеха, стреляха, доколкото позволяваше бъркотията на боя, и все се приближаваха към своята конница, която се бореше на живот и смърт с другата част от неприятеля.

Изведнъж стана нещо неочаквано, което реши съдбата на яростния бой. Онзи шляхтич от Ленкавица, когото бе обзело помрачение след смъртта на брат си, се наведе, без да слиза от коня, и вдигна тялото му от земята, навярно за да го запази от сгазване и да го остави временно на някое спокойно място, дето ще го намери по-лесно след битката. Но в същия миг нова вълна от ярост нахлу в главата му и го лиши напълно от разсъдък — вместо да се отбие от пътя, той се втурна към немците и хвърли трупа върху острията на копията, които се забиха в гърдите, корема и бедрата, наведоха се под тежестта му и преди немците да успеят да ги освободят от трупа, безумецът се хвърли през отвореното в редиците място и почна да поваля хората като буря.

В един миг десетки ръце се протегнаха към него, десетки копия прободоха бедрата на коня, но в това време редиците се разбъркаха и докато се подравнят, между тях се промъкна един от жмуджките боляри, който се намираше най-близо, след него Збишко, след него чехът и страшният въртоп почна да се усилва всеки миг. Някои боляри също грабнаха телата на убитите и почнаха да ги хвърлят върху острията, а отстрани жмуджанците нападнаха отново. Целият строен досега отряд се разбърка, разтърси се като къща, чиито стени пращят, разцепи се като дърво под клин и най-после се разпръсна.

Боят мигом се обърна в сеч. В блъсканицата дългите немски копия и алебарди станаха негодни. Затова пък двуръчните мечове на конниците праскаха по черепите и вратовете. Конете се хвърляха в гъстата навалица, поваляха и тъпчеха нещастните войници. На конниците беше лесно да нанасят удари отгоре и те сечеха без отдих и почивка. От двете страни на пътя изскачаха все нови тълпи диви бойци с вълчи кожи и вълча жажда за кръв в гърдите. Тяхното виене заглушаваше гласовете, които молеха за пощада, и стоновете на умиращите. Победените хвърляха оръжието; някои се опитваха да избягат в гората; някои се преструваха на убити и падаха на земята; някои стояха прави с бледи като платно лица и примижали очи; други пък се молеха на бога; един, който очевидно се беше умопобъркал от ужас, почна да свири с цафара, при което се усмихваше и вдигаше нагоре очи, докато един жмуджки кривак му разби главата. Гората престана да шуми, като че се уплаши от смъртта.

Най-сетне малката кръстоноска войска се стопи. Само сегиз-тогиз от гъсталака идваше отглас от къса борба или пронизителен вик на отчаяние. Збишко и Мачко, а след тях и всички ездачи се затекоха сега към конницата.

А тя се отбраняваше още, построена в кръг, както се защищават немците всякога, когато неприятелят ги заобиколи с по-големи сили. Войниците, яхнали добри коне и въоръжени по-добре от пехотата, се сражаваха храбро и с достойно за възхищение упорство. Между тях нямаше нито един бял плащ, а бяха най-вече от средните и по-дребните пруски благородници, които имаха задължението да отиват на война по заповед на Ордена. Повечето от конете им бяха също с брони, някои с тежки покривала, а всички коне имаха железни прикрития за главата с металически рог в средата. Началник им беше висок, строен рицар с тъмносиня броня и също такъв шлем със спуснат наличник.

От горските дълбини се сипеха върху тях порой стрели, но върховете им отскачаха безуспешно от начелниците, от броните и стоманените нараменници. Цял орляк от пешаци и конници жмуджанци ги беше заобиколил доста отблизо, но те се бранеха, като сечеха и мушеха с дългите си мечове така упорито, та пред конските копита лежеше венец от трупове. Първите редици на нападателите искаха да отстъпят, но притискани изотзад — не можеха. Наоколо настъпи бутаница и бъркотия. Очите се премрежваха от блясъка на копията, от святкането на мечовете. Конете почнаха да цвилят, да хапят и да ритат. Налетяха жмуджките боляри, налетя Збишко, и чехът, и мазурите. Под техните силни удари немската купчина се преви и залюля като гора при вихър, а нападателите, подобно на дървари, които секат горски гъсталак, се движеха бавно напред с труд и пот.

А Мачко заповяда да съберат от бойното поле немските алебарди, въоръжи с тях около трийсет диви бойци и почна да си пробива път през навалицата към немците. Като се добра до тях, извика: „Конете по краката!“ и изведнъж стана нещо страхотно. Немските рицари не можеха да засегнат с мечовете си неговите хора, докато алебардите почнаха жестоко да трошат конските пищяли. Тогава синият рицар разбра, че идва краят на битката и че им остава само или да си пробият път през тая част от неприятеля, която им преграждаше пътя назад, или да загинат.

Той избра първото — и в един миг по негова заповед немските рицари се обърнаха на онази страна, от която бяха дошли. Жмуджанците веднага ги погнаха отзад, а немците туриха щитовете на гърбовете си и като сечеха отпред и отстрани, разкъсаха обръча, препуснаха конете и се понесоха като ураган на изток. Насреща им изскочи пратеният от Збишко отред, който тъкмо се връщаше към битката, но сломен от надмощието на бойците и конете с брони за миг падна повален на земята като житна нива под вихър. Пътят към замъка беше свободен, но спасението далечно и несигурно, защото жмуджките коне бяха по-бързи от немските. Синият рицар разбра това добре.

„Горко ни! — си каза той. — Никой от нас няма да се спаси, освен ако аз откупя с кръвта си спасението на другите.“

Като помисли това, той почна да вика на най-близките да сдържат конете, а сам направи кръг и без да гледа дали някой чу вика му, обърна се с лице към неприятеля.

Збишко препускаше най-отпред и немецът го удари по надвесената над лицето част на шлема, но не го счупи и не рани лицето му. Тогава Збишко, вместо да отговори на удара с удар, хвана рицаря през кръста и се вкопчи в борба с него. С желание непременно да го вземе жив, той се помъчи да го свали от седлото. Но стремето му се скъса от силния напор и двамата паднаха на земята. Известно време се търкаляха и се бореха с ръце и крака, докато необикновено силният младеж надви противника, притисна с коляно корема му и го държа под себе си, както вълкът държи кучето, което се е осмелило да му излезе насреща в гъсталака.

И напразно го държеше, защото немецът бе припаднал. В това време дотърчаха Мачко и чехът. Като ги видя, Збишко завика:

— Скоро тук, връзвай! Знатен някой рицар — и препасан!

Чехът скочи от коня, но видя, че рицарят е в безсъзнание, та не го върза, но веднага го обезоръжи, откачи нараменниците, сне му пояса с окачената на него мизерикордия, преряза ремъците, които стягаха шлема — и най-сетне стигна до винтовете, които държаха наличника на шлема.

Но щом погледна лицето на рицаря, скочи и извика:

— Господарю, господарю, я погледнете! — Дьо Лорш — извика Збишко.

А дьо Лорш лежеше с бледо, изпотено лице и затворени очи, неподвижен като труп.