Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (38)

VI

На съвета князът заговори пръв и каза:

— Бедата е там, че нямаме никакво писмо, нито друго свидетелство против кръстоноските вождове. Наистина нашите подозрения изглеждат справедливи и аз самият мисля, че те са похитили Юрандовата дъщеря, а не някой друг, но какво от това? Те ще отрекат. Пък ако великият магистър попита за някакво доказателство, какво ще му покажем? Ех! Дори и писмото на Юранд говори в тяхна полза.

Тук той се обърна към Збишко:

— Казваш, че те са го принудили със заплашване да напише това писмо. Възможно е и навярно е така, защото, ако правото беше на тяхна страна, бог не би ти помогнал срещу Ротгер. Но щом са го изнудили да напише едно, могли са да го изнудят да напише и две писма. Може би те имат от Юранд и документ, че не са виновни за отвличането на нещастната девойка. В такъв случай ще покажат на магистъра това писмо — и какво ще стане?

— Та нали те сами признаха, милостиви господарю, че уж са отървали Данушка от разбойници и че е у тях.

— Зная. Но сега казват, че са се излъгали и че било друго момиче, и най-доброто доказателство е, че сам Юранд не го признал за своя дъщеря.

— Не го признал, защото му показали друго момиче, с което именно са го разярили.

— Сигурно така е било, но те могат да кажат, че това са само наши предположения.

— Техните лъжи — каза Миколай от Длуголяс — са като гората. В началото й може още да се вижда нещо, но колкото по-надълбоко навлизаш, тя става все по-гъста, та човек се забърква и съвсем изгубва пътя.

После той повтори думите си на немски на рицаря дьо Лорш, който каза:

— Великият магистър е по-добър от тях, а и брат му има дръзка душа, но разбира от рицарска чест.

— Така е — отговори Миколай. — Магистърът е човечен. Той не може да обуздава вождовете и върховния съвет, нито да попречи на несправедливостите в Ордена, но е недоволен от тях. Идете, идете, рицарю дьо Лорш, и му разправете всичко, което се случи тук. Те се срамуват от чужденците повече, отколкото от нас, за да не разказват при чуждите дворове за тяхното вероломство и нечестни постъпки. Пък ако магистърът ви поиска доказателства, тогава му кажете така: „Познаването на истината е божа работа, а работа на хората е да я търсят, затова ако искаш, господарю, доказателства, потърси ги: заповядай да претърсят замъците, разпитай хората, позволи и на мене да търсим, защото глупаво и смешно е да се твърди, че онова сираче са го отвлекли горски разбойници.“

— Глупаво и смешно — повтори дьо Лорш.

— Защото разбойниците не биха посегнали на княжеския замък, нито на Юрандовото чедо. Пък дори и да бяха я отвлекли, то щеше да бъде само за откуп и сами биха съобщили, че е у тях.

— Ще кажа всичко това — рече лотарингецът — и дьо Бергов също ще намеря. Ние сме родом от една страна и при все че не го познавам, казват, че и той е някакъв роднина на гелдрийския граф. Той е бил в Щитно, нека разкаже на магистъра какво е видял.

Збишко разбра нещичко от тия думи, а което не разбра, Миколай му го обясни, затова хвана рицаря дьо Лорш през кръста и го притисна до гърдите си, така че рицарят чак изохка.

А князът рече на Збишко:

— Ти непременно ли искаш да отидеш там?

— Непременно, милостиви господарю. Какво друго ми остана да правя? Исках да взема Щитно с пристъп, па макар със зъби да гриза стените, но как мога да почна война без разрешение?

— Който започне война на своя глава, той ще плати за това под меча на палача — каза князът.

— Разбира се, законът си е закон — отговори Збишко. — Ех! Исках после да извикам на двубой всички, които са били в Щитно, но хората разправяха, че Юранд ги изклал там като волове, и аз не знаех кой е останал жив и кой е убит… Но кълна се в бога и в светия кръст, че няма да напусна Юранд до последно издихание!

— Думите ти са пълни с благородство и ти ми харесваш — рече Миколай от Длуголяс. — Пък дето не си полетял самичък към Щитно, това показва, че имаш разум, защото и глупавият би се досетил, че те няма да държат там нито Юранд, нито дъщеря му, а трябва да са ги закарали в някои други замъци. Като награда, загдето си дошъл тук, бог ти прати Ротгер…

— Да! — рече князът, — Както чухме от Ротгер, от ония четиримата е останал жив само старият Зигфрид, а другите вече господ наказа с твоята или с Юрандовата ръка. Колкото до Зигфрид, той е по-малко измамник от ония, но е може би най-жесток. Лошото е, че Юранд и Дануша са в неговите ръце и трябва бързо да ги отървем. А за да не ти се случи и на тебе нещо лошо, ще ти дам писмо за магистъра. Чуй добре и запомни, че не отиваш като посланик, а като обикновен пратеник, пък аз пиша на магистъра така: щом на времето си посегнаха на нашата особа, на потомъка на техните благодетели, твърде е възможно те да са отвлекли и дъщерята на Юранд, защото го мразят отдавна. И аз моля магистъра да заповяда бързо да я потърсят и ако желае моето приятелство, да ти я предаде веднага.

Като чу това, Збишко се наведе до краката на княза, прегърна коленете му и заговори:

— Ами Юранд, милостиви господарю! Ами Юранд? Застъпете се и за него! Ако раните му са смъртоносни, нека поне умре на своя земя и при децата си.

— Казал съм нещо и за Юранд — рече ласкаво князът. — Магистърът трябва да изпрати двама съдии и аз също двама, които да разгледат според законите за рицарската чест провиненията на вождовете и на Юранд. А те ще си изберат още един, който ще им бъде главен, и каквото решат петимата, това и ще бъде.

Така завърши съветът, след който Збишко се сбогува с княза, понеже веднага трябваше да тръгнат на път. Но преди да се разотидат, осведоменият и запознат добре с кръстоносците Миколай от Длуголяс дръпна Збишко настрана и го запита:

— Ами оня момък, чеха, ще вземеш ли със себе си при немците?

— То се знае, защото той не се отделя от мене. Защо питате?

— Защото ми е жал за него. Момък за чудо и приказ, но чуй какво ще ти кажа: ти ще се върнеш от Малборг със здрава глава, освен ако се биеш там и попаднеш на някой по-добър от тебе, а твоят чех положително ще загине.

— Защо?

— Защото ония кучи синове го наклеветиха, че гой намушкал рицаря дьо Фурси. Сигурно са съобщили на магистъра за смъртта му и може да са писали, че чехът е пролял тази кръв. А в Малборг няма да му простят това, Там го чака съд и отмъщение: защото, как ще докажеш на магистъра, че е невинен? Пък нали той също счупи ръката на Данвелд, а Данвелд е роднина на великия хоспиталиер. Жал ми е за чеха и ти повтарям, че ако тръгне с тебе, ще отиде на сигурна смърт.

— Няма да отиде на смърт, защото аз ще го оставя в Спихов.

Но стана другояче, понеже се явиха причини, поради които чехът не остана в Спихов. Збишко и дьо Лорш тръгнаха заедно със свитите си още на сутринта. Дьо Лорш, когото отец Вишонек бе освободил от клетвата, дадена на Улрика де Елнер, пътуваше щастлив и цял предаден на спомена за хубостта на Ягенка от Длуголяс и затова мълчеше; Збишко пък, като не можеше да говори с него за Данушка между другото и затова, че всеки от тях не разбираше добре езика на другия, говореше с Хлава, който досега не знаеше нищо за предстоящото пътуване в страната на кръстоносците.

— Отиваме в Малборг — рече Збишко, — а кога ще се върна, един господ знае… Може би скоро, можа напролет, може след година а може и съвсем да не се върна, разбираш ли?

— Разбирам. Ваша милост отивате навярно и за да извикате на двубой тамошните рицари. И слава богу, защото всеки рицар трябва да си има оръженосец.

— Не — отвърна Збишко. — Аз отивам там не да ги викам на двубой, освен ако се случи така, но ти няма и да дойдеш, а ще останеш у дома, в Спихов.

Като чу това, чехът изпърво се огорчи страшно и почна жаловито да се вайка, а после се замоли на младия си господар да не го оставя.

— Заклел съм се, че няма да напусна ваша милост: заклех се в кръста и в честта си. Ами ако на ваша милост се случи някакво премеждие, как ще се явя пред очите на господарката си в Згожелице? Аз на нея се заклех, господарю! Смилете се над мене, за да се не опозоря пред нея.

— А не й ли се закле, че ще ми се подчиняваш? — попита Збишко.

— Как да не съм? За всичко се заклех, само не за това, че ще си отида. Ако ваша милост ме изпъдите, ще тръгна отзад, за да ви бъда под ръка в случай на нужда.

— Не те пъдя и няма да те изпъдя — отговори Збишко, — но аз като че съм твой пленник, щом не мога да те изпратя никъде, макар и на по-далечен път, нито да се отскубна от тебе поне за един ден. Няма да стоиш непрекъснато над главата ми и да ми светиш. А при двубой как ще ми помогнеш? Не по време на война, за това не говоря, защото тогава се бият всички, но при двубой ти няма да се биеш заради мене. Ако Ротгер беше по-силен от мене, вместо ние да возим в нашата кола неговите доспехи, моите щяха да бъдат в неговата. А освен това знай, че с тебе ще ми бъде там по-зле и че можеш да ме изложиш на опасност.

— Как така, ваша милост?

Збишко почна да му разправя това, което бе казал Миколай от Длуголяс, как вождовете, като не можели да признаят, че са убили дьо Фурси, обвинили него и сега ще го търсят, за да му отмъстят.

— Пък ако те пипнат — рече накрай той, — нали не мога да те оставя на тях като на кучета в устата, а с това и сам мога да изгубя главата си.

При тия думи чехът се натъжи, защото чувствуваше, че Збишко има право; но все пак се опита още веднъж да обърне работата, както се искаше нему.

— Нали вече не са живи онези, които ме видяха, защото едни от тях, както разправят, погубил старият пан от Спихов, а пък Ротгер — ваша милост.

— Видели са те слугите, които се влачели зад тях наблизо, пък и онзи стар кръстоносец е жив и сега сигурно е в Малборг; но и да не е там, ще дойде, защото да ще господ магистърът ще го извика.

Тук вече нямаше какво да се възрази и те продължиха пътя в мълчание чак до Спихов.

Там завариха всички в пълна бойна готовност, защото старият Толима очакваше, че или кръстоносците ще нападнат крепостта, или Збишко, като се върне, ще ги поведе да спасяват стария пан. Навсякъде имаше поставена стража, на проходите през блатата и в самата крепост. Селяните също бяха въоръжени и понеже бяха привикнали на война, с готовност чакаха немците и се надяваха на богата плячка. В замъка Збишко и дьо Лорш бяха приети от отец Калеб, който веднага след вечеря показа на Збишко пергамента с печата на Юранд, в който собственоръчно бе вписал последната воля на рицаря от Спихов.

— Той ми я продиктува през оная нощ, когато замина за Щитно. Пък и не се надяваше да се върне.

— А защо не ми казахте нищо тогава?

— Не казах нищо, защото ми призна като тайна изповед какво иска да прави. Благоволи да му пратиш повече покой, господи, и вечна светлина нека му свети…

— Не четете за него молитви. Той е още жив. Знам това от думите на кръстоносеца Ротгер, с когото се сражавах при двора на княза. Излязохме с него на съд божи и аз го убих.

— Та и затова Юранд няма да се върне… Освен ако господ го спаси!…

— Отивам ето с този рицар, за да го изтръгна от ръцете им.

— Изглежда, че не познаваш ръцете на кръстоносците; а пък аз ги познавам, защото, преди да ме прибере Юранд в Спихов, бях петнайсет години свещеник в тяхната страна. Само господ може да спаси Юранд.

— И може и на нас да помогне.

— Амин.

После той разви документа и почна да го чете. Юранд завещаваше всичките си земи и целия си имот на Дануша и на нейното потомство, а в случай че тя умре без потомство — на нейния мъж, Збишко от Богданец. В края той оставяше изпълнението на тази своя воля под покровителството на княза, „защото, ако нещо от писаното не е съгласно със закона, милостта на княза да го превърне в законно“. Тези думи бяха прибавени, защото отец Калеб познаваше само каноническото право, а самият Юранд, зает постоянно с войни, познаваше само рицарското право. След като прочете на Збишко документа, свещеникът го прочете на старейшините от охраната на спиховския замък, които признаха веднага младия рицар за свой владелец и се заклеха да му се подчиняват.

Те също мислеха, че Збишко веднага ще ги поведе да спасяват стария господар, и се радваха, защото носеха в гърдите си сурови и войнствени сърца, привързани силно към Юранд. Затова дълбоко се натъжиха, като разбраха, че ще си останат у дома в че господарят им ще отиде в Малборг само с малка свита и не на война, а само с оплакване. Тази тяхна тъга споделяше чехът Главчо, при все че, от друга страна, се радваше на толкова голямото увеличение на Збишковия имот.

— Ех, ако има някой да се зарадва — рече той, това е старият господар от Богданец! И би съумял той да се разпорежда тук! Какво е Богданец в сравнение с такова владение!

А Збишко изведнъж го налегна страшна тъга за чичо му, каквато го обхващаше често, а особено в трудни и тежки минути, та се обърна към оръженосеца, й каза, без да му мисли много:

— Защо ще седиш тук без работа? Върви в Богданец, писмо ще занесеш.

— Щом няма да дойда с ваша милост, предпочитам да отида, там! — отвърна зарадваният момък.

— Повикай отец Калеб, нека опише разбрано всичко, което се случи тук, пък на чичо ще прочете писмото енорийският свещеник в Кшешня или пък абатът, ако е в Згожелице.

Но при тия думи той се удари с ръка по едва наболите мустачки и добави като че ли на себе си:

— Ех! Абатът!…

И веднага, пред очите му се мярна Ягенка — синеока, тъмнокоса, стройна като кошута и със сълзи на ресниците! Стана му мъка и известно време търка челото си с ръка, а после каза:

— Ще ти бъде тъжно, девойко, ала не по-тъжно отколкото на мене.

В това време дойде отец Калеб и веднага седна да пише писмото, Збишко му диктуваше подробно всичко, което се бе случило от момента, когато бе пристигнал в горския замък. Той не скри нищо, защото знаеше, че старият Мачко ще разбере добре всичко и в края на краищата ще бъде доволен. Богданец наистина не можеше да се сравнява със Спихов, който беше обширно и богата владение, а. Збишко знаеше, че тези работи значеха за Мачко извънредно много.

Когато след дълъг труд писмото беше написано и запечатано, Збишко повика отново оръженосеца, връчи му го и каза:

— А може би ще се върнеш тук с чичо, на което бих се радвал много.

Но лицето на чеха беше като че ли смутено; помайваше се, пристъпваше от крак на крак и не си отиваше, докато младият рицар не се обади:

— Ако имаш още нещо да ми казваш, казвай.

— Искал бих, ваша милост… — отвърна чехът — искал бих още да запитам, какво да разправям там на хората?

— На кои хора?

— Е, не в Богданец, а в околността… Защото навярно ще искат да узнаят!

В отговор на това Збишко, който беше решил вече нищо да не скрива, го погледна проницателно и каза:

— Не ти е тебе до хората, ами до Ягенка от Згожелице.

А чехът пламна, после пребледня малко и отговор:

— До нея, господарю.

— А откъде знаеш, че тя не се е оженила там за Нтан от Рогов или за Вилк от Бжозова?

— Младата господарка не се е оженила за никого — отговори уверено оръженосецът.

— Може абатът да й е заповядал.

— Абатът слуша нея, а не тя него.

— Тогава какво искаш? Кажи истината и на нея, както и на всички.

Чехът се поклони и си отиде малко ядосан.

„Дай боже — си казваше той, като мислеше за Збишко — тя да те е забравила. Да й прати господ още по-добър от тебе. Но ако не те е забравила, ще й кажа, че си женен, но съпруга нямаш, и че може и да овдовееш, преди да се събереш с жена си.“

Оръженосецът наистина се бе привързал към Збишко, съжаляваше и Дануша, но Ягенка обичаше повече от всичко друго на света и откак в Чеханов се научи преди последната битка за женитбата на Збишко, сърцето му се изпълни с болка и горчивина.

— Да ще господ по-рано да овдовееш! повтори той.

Но изглежда, че после му дойдоха наум други по-приятни мисли защото на отиване към конете си каза:

— Слава богу, че поне ще й прегърна коленете.

А Збишко бързаше със заминаването си, защото го разяждаше вътрешна треска и ако по необходимост не можеше да се занимава с други работи, той просто се изтезаваше от непрекъсната мисъл за Дануша и за Юранд. Трябваше обаче да остане в Спихов поне една нощ, ако не за друго, заради рицаря дьо Лорш и заради приготовленията, които изискваше едно тъй дълго пътуване. Пък и сам той беше крайно изморен от двубоя, от бдението, от пътя, от безсъницата и от скръбта. Ето защо, когато вече настъпи дълбока нощ, той се тръшна на твърдото Юрандово легло с надежда, че ще заспи поне за малко. Но не беше още задрямал, когато на вратата почука Сандерус, поклони се и каза:

— Господарю, вие ме избавихте от смъртта и при вас ми беше добре, както отдавна преди това не ми е бивало. Бог ви даде сега голямо владение, та сте още по-богат, отколкото преди, пък и спиховската съкровищница не е празна. Дайте ми, господарю, някаква кесийка с пари, пък аз ще отида в Прусия, ще ходя от замък на замък и при все че ще бъда изложен на опасност, може и да ви услужа.

Збишко в първата минута имаше желание да го изхвърли от стаята, но се замисли над думите му и след малко извади от оставената при леглото пътнишка торба една големичка кесия, хвърли му я и рече:

— На, върви! Ако си измамник — ще излъжеш, ако си честен — ще услужиш.

— Ще излъжа като измамник, господарю — каза Сандерус, — но не вас, а на вас ще услужа честно.