Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (33)

I

Юранд, след като се намери в двора на замъка, не знаеше накъде да върви, защото войникът, който го въведе през портите, го остави и се упъти към конюшните. Наистина до зъберите на зида стояха войници поотделно или по няколко заедно, но лицата им бяха тъй безочливи, а погледите тъй подигравателни, та рицарят можеше лесно да отгатне, че те няма да му покажат пътя, ако ли пък му отговорят, като ги запита, то ще е само грубост или оскърбление.

Някои се смееха и го сочеха с пръст, други почнаха отново да го замерят със сняг, както правеха предишния ден. Но той забеляза една по-голяма от другите врата, над която беше издялан в камъка разпънатият на кръста Христос, и се упъти към нея, като предполагаше, че ако вождът и старейшините са в другата част на замъка или в други стаи, все някой ще му посочи правилния път.

Така и стана. Щом Юранд се доближи до тази врата, двете й половини се отвориха внезапно и пред него застана младеж с обръсната глава като на духовниците, но облечен със светски дрехи, и го запита:

— Вие ли сте, пане, Юранд от Спихов?

— Аз съм.

— Благочестивият вожд ми заповяда да ви заведа при него. Вървете след мене.

И го поведе през голямото сводесто преддверие към стълбата. При нея обаче той се спря, изгледа Юранд от главата до петите и попита отново:

— Но нали нямате със себе си никакво оръжие? Заповядано ми е да ви претърся.

Юранд дигна нагоре и двете си ръце, така че водачът би могъл добре да огледа цялата му фигура, и отговори:

— Вчера предадох всичко.

Тогава водачът сниши гласа си и каза почти шепнешком:

— В такъв случай пазете се да не избухнете в гняв, защото сте във властта и под надмощието на вожда.

— Но и под божията воля — отговори Юранд.

При тия думи той изгледа по-внимателно водача си, забеляза по лицето му нещо като милост и състрадание и рече:

— В очите ти се чете добрина, момко. Ще ми отговориш ли откровено на въпроса, който ще ти задам?

— Побързайте, пане — отговори водачът.

— Ще пуснат ли детето ми вместо мене? А младежът вдигна учудено вежди:

— Та вашето дете тук ли е?

— Дъщеря ми.

— Тази девойка в кулата при портите ли?

— Да, обещаха да я пуснат, ако им се предам.

Водачът направи с ръката си знак, че нищо не знае, но лицето му изразяваше безпокойство и съмнение.

А Юранд попита още:

— Истина ли е, че я пазят Шомберг и Маркварт?

— Тези братя ги няма в замъка. Вземете я обаче, преди да е оздравял управителят Данвелд.

Като чу това, Юранд се разтрепера, но нямаше вече време да пита за нищо, защото бяха стигнали до залата горе, в която Юранд трябваше да се яви пред лицето на управителя на Щитно. Младежът отвори вратата и се дръпна назад към стълбата.

Рицарят от Спихов влезе и се озова в обширна стая, доста тъмна, защото малките дебели кръгли стъкла в оловни кръгове пропущаха малко светлина, пък и денят беше зимен, мрачен. В другия край на стаята наистина гореше в голямата камина огън, но суровите пънове даваха малко пламък. Едва след някое време, когато очите на Юранд свикнаха с полумрака, той забеляза в дъното на стаята маса и седнали до нея рицари, а по-нататък зад гърба им цяла тълпа въоръжени оръженосци и също така въоръжени войници и между тях шута на замъка, който държеше за верига опитомена мечка.

Някога си Юранд се бе сражавал с Данвелд, по-късно го бе виждал два пъти като пратеник при двора на мазовецкия княз, но оттогава бяха минали няколко години; и все пак въпреки полумрака той го позна веднага и по дебелината, и по лицето, а най-вече по това, че беше седнал до масата в средата на кресло с облегалки с превързана между дъсчици ръка, опряна на облегалката. От дясната му страна седеше старецът Зигфрид де Льове от Йоханисбург, заклет враг на полското племе изобщо, а на Юранд от Спихов особено; от лявата по-младите братя Готфрид и Ротгер. Данвелд ги беше поканил нарочно, за да видят триумфа му над страшния враг, а заедно с това да се порадват на плодовете на вероломството, което те заедно бяха намислили и за изпълнението на което му бяха помогнали. Те седяха сега удобно, облечени с дрехи от меко тъмно сукно, с къси хлечове на бедрата — радостни, самоуверени, и поглеждаха Юранд надменно и с такова неизмеримо презрение, каквото имаха всякога в душите си към слабите и победените.

Мълчанието трая дълго време, защото кръстоносците жадуваха да се насладят от вида на мъжа, от когото преди това се просто страхуваха, но сега той стоеше пред тях с оборена на гърди глава, навлякъл конопен чувал за покаяние, с въже на шията, на което висеше ножницата от меча.

Явно беше, че сега те искаха колкото се може повече хора да видят неговото унижение, защото от страничните врати, които водеха към другите стаи, влизаше всеки, който пожелае, и стаята се изпълни почти до половината с въоръжени мъже. Те всички разглеждаха Юранд с неизмеримо любопитство, като говореха високо и подхвърляха закачки към него. А той тъкмо от техния вид се обнадежди, защото си помисли: „Ако Данвелд не искаше да изпълни това, което е обещал, не би повикал толкова свидетели.“

Но ето че Данвелд махна с ръка да престанат разговорите, после направи знак на един от оръженосците да се приближи до Юранд. Оръженосецът направи това, после хвана въжето, което обвиваше врата на Юранд, и го заведе на няколко крачки по-близо до масата.

А Данвелд изгледа победоносно присъствуващите и каза:

— Гледайте как силата на Ордена побеждава злобата и гордостта.

— Дай боже да е всякога така! — отговориха присъствуващите.

Отново настана мълчание, след което Данвелд се обърна към пленника:

— Ти хапеше Ордена като бясно куче и господ нареди да стоиш пред нас като куче с връв на шията и да очакваш милост и съжаление.

— Не ме сравнявай с куче, вожде — отвърна Юранд, — защото с това отнемаш честта на ония, които са се сражавали с мене и са паднали, сразени от моята ръка.

При тези думи всред въоръжените немци се разнесе шепот, ала не се знаеше дали ги разсърди смелостта на отговора, или ги порази неговата справедливост.

Но Данвелд не беше доволен от този обрат на разговора, та каза:

— Я го вижте, той и тук още плюе в очите ни гордост и безсрамие.

А Юранд вдигна нагоре ръце, като човек, който вика небесата за свидетел, поклати глава и отвърна:

— Вижда господ, че моята гордост остана отвъд тукашните порти. Господ вижда и ще отсъди дали като позорите моето рицарско достойнство, вие не позорите и себе си. Една е рицарската чест за всички и всеки, който е препасан за рицар, е длъжен да я уважава.

Данвелд намръщи вежди, но в същия миг шутът на замъка почна да дрънка с веригата, за която държеше мечката, и завика:

— Проповед! Проповед! Пристигна от Мазовия проповедник! Слушайте! Проповед!…

После се обърна към Данвелд.

— Господарю — рече той, — граф Розехайм, когато клисарят го събудил много рано за проповедта, му заповядал да изяде въжето на камбаната от възел до възел; и този проповедник има въже на шията си — заповядайте му да го изяде, преди да свърши проповедта.

И след тия думи загледа вожда с известно безпокойство, защото не беше уверен дали той ще се засмее, или ще заповяда да го набият за ненавременната му намеса. Но орденските братя, които бяха мазни, отстъпчиви и дори покорни, когато не се чувствуваха достатъчно силни, не знаеха мяра спрямо победените: ето защо Данвелд не само кимна с глава на шута в знак, че позволява да се гаври с пленника, но и сам той избухна с такава нечувана грубост, та по лицата на някои от по-младите оръженосци се изписа смайване.

— Не се оплаквай, че си опозорен — рече той, — защото дори да те направя кучкар, един орденски кучкар е по-добър от вашия рицар!

А одързостеният шут завика:

— Донеси чесало да разчешеш мечката, пък тя за това ще ти разчеше с лапа косата!

При тези думи тук-там се чу смях и някакъв глас извика иззад гърбовете на орденските братя:

— През лятото ще косиш тръстика на езерото!

— И ще ловиш раци! — извика друг.

Трети пък добави:

— А сега почни да пъдиш враните от обесените! На ще останеш тук без работа.

Така се гавреха те със страшния някога за тях Юранд. Малко по малко всички насъбрани се развеселиха. Някои станаха от масата, почнаха да се приближават до пленника и да го разглеждат отблизо, като казаха: „Това ли е оня глиган от Спихов, на който нашият вожд изби зъбите: устата му навярно са пълни с пяна; как ли му се ще да сече, но не може!“ Данвелд и другите братя на Ордена, които изпърво искаха да придадат на разпита вид на тържествен съд, като видяха, че работата взе друг обрат, станаха също от пейките и се смесиха с ония, които се бяха приближили до Юранд.

Старият Зигфрид от Йоханисбург не беше доволен от това, но самият вожд му каза: „Не се мръщете, ще има още по-голяма веселба!“ И те почнаха също да разглеждат Юранд, защото такава възможност беше много рядка: когато по-рано някой от рицарите или от войниците го видеше така отблизо, обикновено след това затваряше очи навеки. Някои пък казваха: „Плещест е, макар че има кожух под чувала; може да го обвие човек с грахова слама и да го развежда като мечка по панаирите…“ Други започнаха да искат пиво, за да стане денят им още по-весел.

И скоро задрънкаха препълнени кани, а в тъмната зала се разнесе миризмата на потеклата изпод капачетата на чашите пяна. Развеселилият се вожд каза: „Ето, така е по-добре, нека да не мисли, че неговият позор е голяма работа!“ И пак се приближаваха до него, удряха го под брадата с каните и казваха: „Иска ли ти се да пиеш, мазурска муцуно!“ Някои пък наливаха пиво в шепата си и му го плискаха в лицето, а той стоеше помежду им, замаян, поруган, докато най-сетне тръгна към стария Зигфрид и почувствувал, че не ще издържи това дълго, почна да вика така силно, то да заглуши глъчката в залата:

— Заради мъките на Спасителя и за спасението на вашите души върнете ми детето, както обещахте!

И искаше да хване дясната ръка на стария вожд, но той се дръпна бързо назад и каза:

— По-далече, робе! Какво искаш?

— Аз пуснах от плен Бергов и дойдох сам, защото обещахте, че в замяна ще върнете детето ми, което е тук у вас.

— Кой ти е обещавал? — попита Данвелд.

— По съвест и вяра ти, вожде.

— Свидетели не можеш посочи, но те и не са потребни, щом се отнася до чест и дадена дума.

— В името на твоята чест! На честта на Ордена! — извика Юранд.

— Тогава дъщерята ще ти бъде върната! — отговори Данвелд.

После се обърна към събраните и каза:

— Всичко, което досега преживя тук, е невинна играчка в сравнение с неговите престъпления и злодейства. Но понеже обещахме да върнем дъщеря му, ако се яви и покори пред нас, знайте, че думата на кръстоносеца е като словото божие ненарушима и че на онази девойка, която отървахме от разбойниците, ние сега подаряваме свободата, а ще позволим и нему да се върне у дома си, след като се покае примерно за греховете си спрямо Ордена.

Тези думи зачудиха някои, защото познаваха Данвелд и неговите стари сметки с Юранд и не бяха очаквали от него такова благородство. Старият Зигфрид, а заедно с него Ротгер и брат Готфрид го поглеждаха, вдигаха учудено вежди и мръщеха чела, а той се преструваше, че не вижда тези въпросителни погледи, и рече:

— Дъщеря ти ще изпратим със стража, а ти ще останеш тук, докато стражата се върне благополучно и докато платиш откупа.

Самият Юранд се позачуди, защото беше вече изгубил надежда, че жертвата му ще принесе що-годе полза на Дануша, та погледна Данвелд почти с признателност и отговори:

— Господ да ти плати, вожде!

— Познай сега рицарите на Исуса Христа — рече Данвелд.

А Юранд отвърна:

— Та нали от него иде всяко милосърдие! Но понеже отдавна не съм виждал дъщеря си, позволете ми да я видя и да я благословя.

— Да, и то тук, пред всички събрани, за да бъдат свидетели на нашата вярност в обещанията и на нашата милост.

Като каза това, той заповяда на застаналия до него оръженосец да доведат Дануша, а сам се приближи до фон Льове, Ротгер и Готфрид, които го заобиколиха и почнаха с него бърз и оживен разговор.

— Не съм против, при все че не такива ти бяха намеренията — отсече старият Зигфрид.

А буйният, прочут със своята храброст и жестокост Ротгер каза:

— Как така? Ще пуснеш не само момичето, но и това дяволско куче, за да ни хапе отново?

— И още как ще ни хапе! — извика Готфрид.

— Нищо!… Ще плати откуп! — отвърна небрежно Данвелд.

— И всичкото си да даде, той за една година ще награби два пъти повече.

— Колкото за момичето, не съм против — повтори Зигфрид, — но тоя вълк още много пъти ще разплаче овчиците на Ордена.

— А нашата дума? — запита с усмивка Данвелд.

— Ти друго казваше…

Данвелд сви рамене.

— Малко ли ви беше забавата? — попита той, — Още ли искате?

Сега и някои други обкръжиха Юранд и възгордени от славата, която озари всички членове на Ордена след благородната постъпка на Данвелд, започнаха да се перчат:.

— Е що, побойнико такъв — каза капитанът на стрелците от замъка, — не биха постъпили тъй твоите езичници с наш християнски рицар!

— Нали ни пиеше кръвта?

— Пък ние ти се отплащаме за камъка с хляб…

Но Юранд не обръщаше внимание вече нито на надменността, нито на презрението, които звучаха в думите им: сърцето му беше разнежено, а клепките влажни. Той мислеше, че след малко ще види Дануша и ще я види наистина по тяхна милост, та поглеждаше заобиколилите го почти с разкаяние и най-сетне отвърна:

— Истина е! Истина! Бивал съм за вас опасен, но… не и вероломен.

В тоя миг от другия край на залата някой викна внезапно: „Водят момичето!“ и веднага в цялата стая настана мълчание. Войниците се разстъпиха на две страни: нито един от тях не беше виждал дотогава Юрандовата дъщеря, а поради тайнствеността, с която Данвелд заобикаляше постъпките си, по-голямата част от тях не знаеха дори за нейното присъствие в замъка? обаче тия, които знаеха, бяха успели вече да пришепнат на другите за нейната чудна красота. Ето защо всички очи се насочиха с особено любопитство към вратата, на която тя щеше да се покаже.

В това време първо влезе оръженосец, след него познатата на всички орденска послушница, оная същата, която бе ходила в горския замък, а след нея влезе облечена в бяло девойка с разпусната коса, препасана с панделка на челото.

И отведнъж в цялата зала се разнесе като гръмотевица дружен и силен смях. Юранд, който в първата минута се затече към дъщеря си, внезапно се дръпна, застана бледен като платно и поглеждаше смаяно островърхата глава, сините устни и безумния поглед на юродивата, която му даваха като Дануша.

— Това не е моята дъщеря! — извика той с тревожен глас.

— Не е твоята дъщеря ли? — извика Данвелд, — Кълна се в името на свети Либерий Падеборински! Значи, или ние не сме отървали от разбойниците твоята дъщеря, или пък някой магьосник я е променил, защото друго момиче в Щитно няма.

Старият Зигфрид, Ротгер и Готфрид размениха бързи погледи, пълни с най-голям възторг от хитростта на Данвелд, но нито един от тях нямаше време да се обади, защото Юранд извика със страшен глас:

— Тя е тук! Тук в Щитно! Чух я, като пееше, чух гласа на моето дете.

В отговор на това Данвелд се обърна към събраните и рече спокойно и натъртено:

— Бъдете ми свидетели всички, а особено ти, Зигфрид от Йоханисбург, и вие, благочестиви братя, Ротгер и Готфрид, че съгласно думата си и даденото обещание аз връщам това момиче, за което хванатите от нас разбойници казаха, че е дъщеря на Юранд от Спихов. Ако това не е тя, вината не е наша, а такава е волята на бога, който по тоя начин пожела да предаде Юранд в наши ръце.

Зигфрид и двамата по-млади братя наведоха глави в знак, че чуват и ще бъдат свидетели в случай на нужда. После отново размениха бързи погледи, защото това беше повече, отколкото те самите можеха да очакват: да хванеш Юранд, да не му дадеш дъщерята и все пак външно да сдържиш обещанието си — кой друг би могъл да го направи!

А Юранд падна на колене и почна да заклева Данвелд във всички светини в Малборг, после в паметта на родителите му, да му даде истинското негово дете и да не постъпва като лъжец и изменник, който престъпва клетвата и обещанието си. В гласа му звучеше толкова отчаяние и искреност, та някои почнаха да се досещат за измамата, а други си помислиха, че може наистина някой магьосник да е променил образа на момичето.

— Господ вижда твоята измама! — викаше Юранд, — Заклевам те в раните на Спасителя! В твоя смъртен час те заклевам — върни ми детето.

Той стана и тръгна превит одве към Данвелд, като че искаше да прегърне коленете му. Очите му блестяха почти като безумни, а гласът му пресекваше ту от болка, ту от тревога, ту от отчаяние, ту от закана. А Данвелд, като чу в присъствието на всички, че го обвиняват в предателство и измама, почна да пръхти — с ноздрите си, най-сетне гняв се разля по лицето му като пламък и за да смаже докрай нещастника, той също се приближи до него, наведе се до ухото му и му прошепна през стиснати зъби:

— Ако ти я дам — ще бъде с копеле от мене…

Но в същия миг Юранд изрева като бик; двете му ръце грабнаха Данвелд и го дигнаха нагоре. В залата се разнесе отчаян вик: „Пощади!“, после тялото на вожда се пльосна о каменния под с такава страшна сила, че мозъкът от строшения череп опръска застаналите наблизо Зигфрид и Ротгер.

Юранд се затече към страничната стена, при която беше изправено оръжието, грабна един голям двуръчен меч и връхлетя като буря върху окаменелите от ужас немци.

Те всички бяха хора, навикнали на битки, кланета и кръв; сега обаче техните сърца се стреснаха толкова много, та когато мина вцепенението, почнаха да отстъпват и да се разпръсват, както стадо овци се пръска пред вълка, който убива с едно впиване на зъбите си. Залата се изпълни с викове на ужас, тропот на човешки козе, трясък на счупени чаши, вой на момчетата, рева на мечката, която се бе изплъзнала от ръцете на шута и почнала да се катери на високия прозорец, и отчаяни викове за оръжие, за щитове, за мечове и лъкове, Най-после блесна оръжие и няколко десетки острия се насочиха срещу Юранд, но той не обръщаше внимание на нищо, полуобезумял се хвърли сам върху немците и се започна борба дива, нечувана, прилична повече на клане, отколкото на битка. Младият и буен брат Готфрид пръв препречи пътя на Юранд, но той със светкавичен мах на меча си му отсече главата заедно с ръката и плешката; след него от ръката на Юранд падна капитанът на стрелците и домакинът на замъка фон Брахт, и англичанинът Хю, който, при все че не разбираше много в какво се състои работата, изпитваше милост към Юранд и неговата мъка и бе извадил оръжие чак след убийството на Данвелд. Другите, като видяха страшната сила и развилняване на този мъж, се събраха накуп, за да му дадат дружен отпор, но това предизвика още по-грозна сеч, защото Юранд, с настръхнала коса и с обезумели очи, цял опръскан с кърви, запъхтян и настървен за кръв, в безпаметство ломеше, разкъсваше и сечеше със страшните удари на меча си тая сбита навалица и поваляше хора на оплескания с кръв под така, както бурята поваля храсти и дървета. И настана отново минута на страшна тревога, когато им се струваше, че тоя страхотен мазур сам-самичък ще ги изколи и избие всички и както кресливият куп от кучета не може без помощта на ловците да се разправи със свиреп глиган, така и тези въоръжени немци до такава степен не могат да се мерят с неговата сила и ярост, че борбата с него им носи само смърт и гибел.

— Пръснете се! Заобиколете го! Бийте в тил! — викна старият Зигфрид де Льове.

И те се пръснаха по залата, както се пръска орляк скорци по полето, когато над него се хвърли отгоре кривоклюн ястреб, но не можаха да го заобиколят, защото той в бойния си захлас вместо да потърси място за отбрана, започна да ги гони покрай стените и когото настигнеше, умираше като поразен от гръм. Унижението, отчаянието, измамените надежди — всичко се превърна у него само в жажда за кръв и като че увеличаваше десеторно неговата страшна вродена сила С меча, който най-яките кръстоносци вдигаха с двете ръце, работеше като с леко перо само с едната ръка. Той не жалеше живота си, не търсеше избавление, не търсеше дори победа, а само отмъщение и както огънят или както реката, която е пробила бента, руши сляпо всичко, изпречено на бурния й устрем, така и той, страхотен, заслепен унищожител, повличаше, трошеше, тъпчеше, убиваше и гасеше човешки животи.

Те не можеха да му нанесат удар в гърба, защото първо не можеха да го настигнат, а освен това простите войници се страхуваха да го доближат дори изотзад, убедени, че ако той се обърне, никаква човешка сила не може ги изтръгна от смъртта, Някои бяха обзети от пълен ужас при мисълта, че обикновен мъж не би могъл да нанесе толкова много поражения и че те имат работа с човек, комуто идват на помощ някакви свръхчовешки сили.

Но старият Зигфрид и с него брат Ротгер се изкачиха на галерията, която беше над високите прозорци на залата, и почнаха да викат другите да се спасят след тях и онези се втурнаха бързешком, като се сблъскаха помежду си по тясната стълба, за да се качат горе колкото се може по-скоро и оттам да обстрелват този силен мъж, с когото всеки ръкопашен бой беше вече немислим. Най-сетне последният от тях затръшна вратата, която водеше за галерията, и Юранд остана долу сам. От галерията се чуха радостни и победоносни викове и веднага към рицаря почнаха да падат тежки дъбови столове, пейки и железни ръчки за факли. Нещо го удари по челото над веждите и обля с кръв лицето му. Същевременно се отвори голямата входна врата и повиканите от горните прозорци войници нахлуха на тълпа в залата, въоръжени с копия, алебарди, брадви, арбалети, колове, тояги, въжета и с всякакво друго оръжие, каквото им бе попаднало под ръка…

А обезумелият Юранд избърса с лявата ръка кръвта от лицето си, за да не затъмнява погледа му, събра всичките си сили и се хвърли срещу цялата тълпа. В залата се разнесоха отново охкания, звън на желязо, скърцане на зъби и пронизителни гласове на загиващи хора.