Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (23)

VI

Но преди да тръгнат за Щитно, четиримата братя и дьо Фурси дойдоха още веднъж да се сбогуват с княза и княгинята. Сбогуването не беше особено приятелско, но все пак князът според стария полски обичай не искаше да пусне гостите си с празни ръце и подари на всеки от братята прекрасни кожи от белки и по една шепа сребро, а те ги приеха с радост и го увериха, че като духовници, обрекли се да живеят в бедност, няма да задържат парите за себе си, а ще ги раздадат на бедните, на които ще поръчат да се молят за здравето, славата и душевното спасение на княза. При тези уверения мазурите се подсмиваха под мустак, защото им бе много добре позната алчността на кръстоносците, а още повече техните лъжи. В Мазовия казваха, че „както порът вони, така кръстоносецът лъже“. Князът само махна с ръка на техните благодарности, а когато те излязоха, каза, че ако остане до молитвите на кръстоносците, рачешки ще отиде в рая.

Но още преди това, когато кръстоносците се сбогуваха с княгинята, в минутата, когато Зигфрид де Льове й целуваше ръка, Хуго де Данвелд се приближи до Дануша, сложи ръка на главата й, помилва я и каза:

— Заповядано ни е да отвръщаме на злото с добро и да обичаме дори и враговете си, та ще дойде тука една сестра от ордена, която ще ви донесе, девойко, лековития херцински балсам.

— А как ще мога да ви се отблагодаря? — отговори Дануша.

— Бъдете приятелка на Ордена и на братята. Дьо Фурси забеляза, че разговарят, пък и хубостта на девойката го порази, та когато вече тръгнаха към Щитно, запита:

— Коя е тази прекрасна девойка, с която приказвахте на тръгване?

— Дъщерята на Юранд! — отговори кръстоносецът.

Пан дьо Фурси беше поразен.

— Тази ли, която ще отвличате?

— Да. А когато я отвлечем, Юранд е наш.

— Изглежда, че не всичко, което произхожда от Юранд, е лошо. Струва си човек да бъде страж на такъв пленник.

— Да не мислите, че с нея би се воювало по-лесно, отколкото с Юранд?

— Искам да кажа, че мисля същото, което и вие. Бащата е враг на Ордена, а на дъщерята вие казахте медни приказки и отгоре на това й обещахте балсам.

Изглежда, че Хуго де Данвелд почувствува потребност да се оправдае с няколко думи.

— Обещах й балсам — каза той за онзи млад рицар, който беше премазан от тура и за когото, както знаете, тя е сгодена. Ако се вдигне шум след отвличането на момата, ще кажем, че не само не сме й мислили злото, но от християнско милосърдие и лекове сме й пращали.

— Добре — каза де Льове. — Трябва само да се врати някой верен човек.

— Ще пратя една набожна жена, безгранично предана на Ордена. Ще й поръчам да гледа и да слуша. Когато нашите хора пристигнат, уж от страна на Юранд, ще има с кого да се споразумеят…

— Такива хора мъчно ще се намерят.

— Не. По нашите места народът говори същия език. Има в града, та дори между войниците от охраната хора, които са избягали от Мазовия, преследвани от закона — наистина разбойници и крадци, но не знаят що е страх и са готови на всичко, Ще им обещая — ако свършат работа, големи награди, ако не свършат — бесилка.

— Ех! Ами ако изменят?

— Не ще изменят, защото в Мазовия всеки от тяя отдавна е осъден на смърт и всеки от тях е заслужил да му строшат костите на колело. Трябва само да им се даде прилично облекло, за да ги вземат за истински Юрандови слуги — и най-главното, писмо с печата на Юранд.

— Трябва всичко да се предвиди — каза брат Ротгер. След последната битка Юранд може би ще поиска да види княза, за да се оплаче от нас, а себе си да оправдае. Като дойде в Чеханов, ще намине и към дъщеря си в горския замък. Може да се случи нашите хора да дойдат за дъщеря му и да се натъкнат на самия Юранд.

— Хората, които ще избера аз, са изпечени разбойници. Те ще знаят, че ако се натъкнат на Юранд, ще отидат на бесилката. Те трябва да измислят какво да Направят, та да не се срещат с него.

— Но все пак може да се случи да ги хванат.

— Тогава ще се отречем и от тях, и от писмото. Кой ще докаже, че именно ние сме ги пратили? Най-сетне, ако не бъде похитена, няма да има шум, а че щели да одерат с кремък няколко обесници-мазури, Орденът нищо няма да загуби.

А брат Готфрид, най-младият от кръстоносците, каза:

— Не разбирам тази ваша политика, нито този страх да не се узнае, че момата е грабната по наша заповед. Веднъж попаднала в ръцете ни, нали ще трябва да изпратим някого при Юранд и да му кажем! „Дъщеря ти е у нас — ако искаш да я пуснем на свобода, предай ни за нея дьо Бергов и себе самия…“ Как иначе?… И тогава ще стане известно, че ние именно сме заповядали да отвлекат девойката.

— Вярно! — каза дьо Фурси, който не особено одобряваше цялото това предприятие. — Защо да се скрива онова, което ще трябва да се открие.

А Хуго де Данвелд се разсмя, обърна се към бра Готфрид и попита:

— Откога носите белия плащ?

— Ще се навършат шест години на първата неделя след Света троица.

— Като го носите още шест, ще разберете по-добре работите на Ордена. Юранд ни познава по-добре, отколкото вие. Ще му се каже така: „Твоята дъщеря я пази брат Шомберг и ако се изпуснеш да кажеш нещо, спомни си за децата на Витолд…“

— Ами после?

— После дьо Бергов ще бъде освободен, а и Орденът ще се освободи от Юранд.

— Не! — извика брат Ротгер. — Всичко е така разумно обмислено, та бог трябва да благослови предприятието ни.

— Господ благославя всички постъпки, които имат за цел доброто на Ордена — каза мрачният Зигфрид дьо Льове.

И те продължиха пътя си в мълчание, а пред тях на два или три изстрела с лък яздеше свитата им, за да проправя пътя, който беше затрупан от преспи, защото през нощта бе паднал дебел сняг. Дърветата бяха богато украсени с ледени висулки, денят беше облачен, но топъл, така че от конете се дигаше пара. От гората към човешките селища прехвръкваха орляци врани и изпълваха въздуха със зловещ грак.

Дьо Фурси изостана малко назад от кръстоносците. Яздеше дълбоко замислен. Той беше гост на Ордена от няколко години, вземал бе участие в походите срещу Жмудж, дето бе проявил голяма храброст, и бе посрещан навсякъде така, както само кръстоносците умееха да посрещат рицарите от далечни страни, затова се бе привързал силно към тях, а понеже нямаше имот, възнамеряваше да встъпи в техните редове. А засега ту живееше в Малборг, ту посещаваше познатите му дворянски замъци и търсеше по пътя развлечения и приключения. Беше дошъл наскоро в Любава заедно с богатия дьо Бергов и като чу да се говори за Юранд, пламна от желание да премери силите си с мъжа, за когото всички говореха с ужас. Идването на Майнегер, който бе излизал победител от всички боеве, ускори похода. Вождът от Любава им даде хора, наговори на тримата рицари толкова много не само за жестокостите, но и за хитростта и вероломството на Юранд, та когато Юранд им предложи да върнат войниците, те не поискаха да се съгласят от страх, че ако направят това, той ще ги обкръжи, ще ги избие или ще ги хвърли в спиховските подземия. Тогава Юранд, убеден, че те търсят не само рицарски двубой, но и грабеж, ги нападна пръв и им нанесе страшно поражение. Дьо Фурси видя дьо Бергов повален заедно с коня, видя Майнегер с къс от копие в корема, видя хора, които напразно молеха за милост. Сам той едва успя да се измъкне и няколко дена се скита по пътищата и горите, дето би умрял от глад или би станал плячка на дивите зверове, ако случайно не беше попаднал в Чеханов и не бе намерил там братята Готфрид и Ротгер. От целия този поход у него остана само чувството на унижение, срам, омраза, жажда за мъст и скръб за дьо Бергов, който му беше близък приятел. Затова с цялата си душа се присъедини към оплакването на орденските рицари, когато искаха наказание и освобождаване на нещастния му другар, а когато това оплакване остана безплодно, в първата минута бе готов да се съгласи с всички средства, които водеха към отмъщение над Юранд. Сега обаче у него се яви изведнъж съмнение. Той се вслушваше в разговорите на кръстоносците, а особено в това, което казваше Хуго де Данвелд, и на няколко пъти не можа да сдържи учудването си. След като се бе запознал по-отблизо с кръстоносците в продължение на няколко години, той видя, че те наистина не са такива, каквито си ги представят в Немско и на Запад. Но в Малборг той се бе запознал с няколко истински и строги рицари: те сами се оплакваха от покварата на братята, от тяхната разпуснатост, от липсата на дисциплина и дьо Фурси чувствуваше, че те са прави, но понеже и сам той беше разпуснат и непокорен, не осъждаше особено тези пороци у другите, още повече, че всички орденски рицари ги изкупуваха с храбростта си. Та нали ги видя при Вилно как се срещаха гърди с гърди с полските рицари при превземане на замъците, защищавани със свръхчовешка упоритост от резервните полски войски; той ги видя да загиват под ударите на секири и мечове в общи нападения или в двубои. Те бяха неумолими и жестоки към Литва, но бяха същевременно като лъвове озарени от славата като от слънце. Сега обаче на рицаря дьо Фурси се стори, че Хуго де Данвелд говори такива работи и предлага такива средства, от които би трябвало да се потърси душата на всеки рицар, а другите братя не само не се възмущаваха от това, но потвърждаваха всяка негова дума. Ето защо учудването му растеше все повече и най-сетне се замисли дълбоко дали му подобава да взема участие в такива дела.

Ако работата се отнасяше само до отвличането на девойката, а после до размяната й с Бергов, той може би щеше да се съгласи, при все че дълбоко го беше поразила и засегнала хубостта на Дануша. Ако му се случеше да бъде неин страж, той не би имал също нищо против и дори не беше уверен дали тя ще излезе от ръцете му такава, каквато е влязла в тях, Но изглежда, че кръстоносците искаха нещо друго, Чрез нея те се стремяха да вземат заедно с дьо Бергов и самия Юранд, като му обещаят, че ще я пуснат, ако се предаде заради нея, а после да го убият и — за да скрият измамата и злодеянието си — с него заедно да убият навярно и девойката. Те и без това вече я заплашваха със съдбата на Витолдовите деца, в случай че Юранд посмее да се оплаче. „Те няма да сдържат думата си, ще измамят и двамата и ще ги погубят — си каза дьо Фурси; — а пък носят кръст и трябва да пазят честта си повече от другите.“ И душата му все повече се възмущаваше от такава подлост, но реши още веднъж да провери доколко подозренията му са оправдани, та се приближи отново до Данвелд и попита:

— Ами ако Юранд не се предаде, ще пуснете ли девойката?

— Ако я пуснем, целият свят веднага ще разбере, че ние сме отвлекли и двамата — отвърна Данвелд.

— Тогава какво ще я правите?

Данвелд се наведе към него и му показа в усмивката си своите гнили зъби под дебелите устни.

— За какво питате? Дали какво ще я правим преди или после?

Но дьо Фурси, като узна вече онова, което искаше да знае, замълча и за минута още изглеждаше, че се бори със себе си, а сетне се надигна малко на стремената и каза така високо, та да го чуят и четиримата кръстоносци:

— Благочестивият брат Улрих фон Юнгинген, който е образец и гордост на рицарството, ми каза веднъж това: „Само между старите в Малборг все още ще намериш рицари, достойни за кръста, но тези, които живеят в крайграничните ни окръжия, само позорят Ордена.“

— Всички сме грешни, но служим на нашия бог — отвърна Хуго.

— Къде е рицарската ви чест? Не с позорни постъпки се служи богу, освен ако служите не на Спасителя, Та кой е вашият бог? Знайте, че аз не само не ще взема участие в нищо, но и вам няма да позволя.

— Какво няма да позволите?

— Да извършите подлост, предателство, позорна постъпка.

— А как можете да ни забраните? В битката с Юранд изгубихте и хората, и обоза си. Сега ще трябва да живеете само от милостта на Ордена и ще умрете от глад, ако не ви подхвърлим къшей хляб. А освен това вие сте един, а ние четирима — как няма да ни позволите?

— Как няма да позволя ли? — повтори Фурси. — Мога да се върна в замъка и да предупредя княза, а също мога да разглася вашите замисли пред целия свят.

Тук братята кръстоносци се спогледаха, а лицата им се промениха в един миг. Особено Хуго де Данвелд впери дълъг въпросителен поглед в очите на Зигфрид де Льове, после се обърна към рицаря дьо Фурси.

— Още вашите прадеди — каза той — са служили на Ордена, вие също искате да постъпите в него, но ние не приемаме предатели.

— Аз пък не искам да служа с предатели! Внимавайте! Не ще изпълните заканата си. Знайте, че Орденът може да наказва не само кръстоносците…

А дьо Фурси, когото тези думи засегнаха силно, извади меча си, хвана с лява ръка острието му, дясната ръка сложи върху дръжката и каза:

— Кълна се в тази дръжка, която има форма на кръст, кълна се в главата на свети Дионисий, моя покровител, и в рицарската си чест, че ще предизвестя мазовецкия княз и магистъра.

Хуго де Данвелд отново погледна въпросително Зигфрид де Льове, а той притвори клепачи в знак, че е съгласен.

Тогава Данвелд се обади с някакъв странно глух и променен глас:

— Свети Дионисий е можал да носи под мишница отсечената си глава, но ако вашата веднъж падне…

— Заплашвате ли ме? — прекъсна го дьо Фурси.

— Не, само ви убивам! — отговори Данвелд.

И го ръгна с ножа в хълбока с такава сила, че острието се заби в тялото до самата кръстата дръжка. Дьо Фурси извика със страшен глас, опита се да хване с дясната ръка меча, който от по-рано държеше с лявата, но го изпусна на земята, а тъкмо в това време останалите трима братя почнаха да го мушкат безмилостно с ножове по шията, плещите и в корема, докато падна от коня.

После настъпи мълчание. Дьо Фурси, облян в кърви от двайсетина рани, се гърчеше на снега и го сграбчваше с изкривените си от конвулсии пръсти. От сивото небе се чуваше само граченето на враните, които долитаха от глухите гори към хорските селища.

А сетне убийците започнаха бърз разговор.

— Нашите хора нищо не видяха! — каза със задъхан глас Данвелд.

— Те са напред, дори не се виждат — отвърна де Льове.

— Слушайте, това ще бъде повод за ново оплакване. Ще разгласим, че мазовецките рицари са ни нападнали и са убили другаря ни. Ще вдигнем такъв шум, та ще чуят чак в Малборг, че князът праща убийци дори срещу гостите си. Слушайте! Трябва да казваме, че княз Януш не само не пожела да изслуша оплакванията ни срещу Юранд, ами е заповядал да убият тъжителя.

В това време дьо Фурси в последни конвулсии се обърна на гръб и остана да лежи неподвижно, с кървава пяна на уста и с ужас в мъртвите си вече и широко отворени очи. Брат Ротгер го погледна и каза:

— Вижте, благочестиви братя, как бог наказва самото намерение за предателство.

— Каквото сме направили, направили сме го за доброто на Ордена — отвърна Готфрид. — Слава на онези…

Но той не довърши, защото в същия миг зад тях, на завоя на снежния път, се показа някакъв ездач, който препускаше с всички сили. Като го видя, Хуго де Данвелд извика бързешком:

— Който и да е този човек, трябва да загине.

А де Льове, който, ако и най-стар от братята, имаше необикновено остро зрение, каза:

— Познах го: това е оня оръженосец, който уби тура с брадва. Да, той е!

— Скрийте ножовете, за да не се уплаши — каза Данвелд. — Аз ще ударя пръв, а вие след мене.

Чехът се приближи и спря коня в снега на десетина крачки от тях. Видя трупа в локва кръв, коня без ездач и на лицето му се изрази учудване, но то трая само миг. След малко той се обърна към братята, като че нищо не е видял, и каза:

— Поклон вам, храбри рицари!

— Познахме те — отговори Данвелд и бавно се приближи. — Имаш ли нещо да ни кажеш?

— Прати ме рицарят Збишко от Богданец, на когото съм оръженосец и който бе премазан от тура на лова, та не можа сам да дойде при вас.

— Какво иска от нас твоят господар?

— Задето вие несправедливо сте обвинявали Юранд от Спихов и сте накърнили неговата рицарска чест, моят господар заповяда да ви кажа, че сте постъпили не като истински рицари, а сте лаяли като кучета; а който се обиди от тези думи, него той кани на пеши или конен бой до последно издъхване, на който бой той ще се яви, дето му посочите, стига само с божия милост и любов сегашната му немощ да премине.

— Кажи на господаря си, че орденските рицари понасят търпеливо в името на Спасителя обидите, а относно двубоя те не могат да се бият без особеното разрешение на магистъра или на великия маршал, за каквото разрешение обаче ще пишат в Малборг.

Чехът погледна отново трупа на рицаря дьо Фурси, защото бе изпратен главно при него. Збишко вече знаеше, че кръстоносците не излизат на двубой, но като чу, че между тях има един светски рицар, него именно той искаше да извика с надежда, че така ще спечели на своя страна Юранд. А ето че сега този рицар лежеше заклан като вол между четиримата кръстоносци.

Наистина чехът не разбираше какво се е случило, но понеже бе навикнал още от детинство на всякакви опасности, той и тук подуши някаква опасност. Учуди го и това, че като говореше с него, Данвелд се приближаваше все повече, а другите почнаха да се приближават отстрани, сякаш искаха незабелязано да го обкръжат. Затова той стоеше нащрек, още повече, че нямаше със себе си оръжие, защото в бързината си не бе успял да вземе.

А в това време Данвелд дойде досам него и продължи?

— Аз обещах на господаря ти лековит балсам, но той зле се отплаща за моята готовност да му услужа, Впрочем това е нещо обикновено у поляците… А понеже той е тежко ранен и скоро може да се яви пред господа, кажи му…

Тук той сложи лявата си ръка върху рамото на чеха.

— Кажи му, че аз ето как отговарям!…

И в същия миг ножът блесна до гърлото на оръженосеца, но преди да успее да го ръгне, чехът, който отдавна следеше движенията му, го хвана с железните си ръце за десницата, изви я и я завъртя тъй, та ставите и костите изхрущяха и едва когато чу страхотен вик от болка, пришпори коня и полетя като стрела, преди още другите да успеят да му преградят пътя.

Братята Ротгер и Готфрид препуснаха да го гонят, но веднага се върнаха, поразени от страшния вик на Данвелд. Де Льове го крепеше под мишниците, а той с бледо и посиняло лице викаше така, та чак хората им, които яздеха край колите значително напред, спряха конете.

— Какво ви е? — питаха братята.

Но де Льове им поръча да препуснат с всичка сила и да докарат кола, защото Данвелд, изглежда, не можеше да се задържи вече на седлото. След малко челото му се покри със студена пот и той припадна.

Когато докараха колата, туриха го на сламата и тръгнаха към границата. Де Льове караше всички да бързат, защото разбираше, че след всичко станало не можеше да се губи време дори и за да бъде превързан Данвелд. Седнал при него в колата, той разтриваше от време на време със сняг лицето му, но не можа да го свести.

Едва близо до границата Данвелд отвори очи и някак учудено се заоглежда наоколо.

— Как се чувствувате? — попита Льове.

— Не усещам болка, но не усещам и ръката си — отговори Данвелд.

— Тя е вече изтръпнала, затова е минала и болката. В топлата стая отново ще се върне. А сега благодарете на бога и за временното облекчение.

Ротгер и Готфрид се приближиха веднага до колата.

— Стана беда — каза първият; — какво ще правим сега?

— Ще кажем — отвърна със слаб глас Данвелд, — че оръженосецът е убил дьо Фурси.

— Ново тяхно злодеяние и виновникът се знае! — добави Ротгер.