Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (20)

III

Но и този път работата не стигна до битка, защото Миколай от Длуголяс узна от Йендрек от Кропивница какво се беше случило и накара двамата да му дадат дума, че няма да се бият без знанието на княза и на кръстоноските вождове, пък ако се противят, заплаши ги, че ще заключи портите. На Збишко се искаше колкото се може по-скоро да види Дануша, затова не посмя да се противи, а дьо Лорш, който се биеше охотно, дето трябваше, но не беше кръвожаден човек, се закле без мъчнотии в своята рицарска чест, че ще чака разрешение от княза, толкова повече, че ако постъпи иначе, страхуваше се да не го оскърби. Освен това лотарингският рицар, който беше слушал много песни за турнири и обичаше бляскавото общество и великолепните празненства, искаше да се бие именно пред двора, пред големците и дамите, защото смяташе, че така победата му ще получи по-голяма разгласа и още по-лесно ще му спечели златни шпори. При това страната и хората бяха възбудили любопитството му, ето защо отлагането беше добре дошло за него — още повече, че Миколай от Длуголяс, който толкова години беше прекарал в плен у немците и можеше лесно да разговаря с чужденците, разказваше чудеса за княжеския лов на различни зверове, вече изчезнали в западните страни. И тъй, след полунощ те тръгнаха със Збишко към Пшасниш и взеха със себе си въоръжените си свити и хора с фенери за защита от вълци, които през зимата се събираха на безбройни глутници и можеха да бъдат страшни дори за двайсетина ездачи, па било те и най-добре въоръжени. Оттатък Чеханов също имаше гори, които зад Пшасниш се сливаха с грамадната Курпьовска пуста, която граничеше на изток с непроходимите борови гори на Подлесие и по-далечната Литва. Неотдавна през тези именно гори се промъкваха към Мазовия дивите литовци, които обикновено отминаваха страшните местни заселници, но в 1337 година стигнаха чак до Чеханов и го разрушиха. Дьо Лорш слушаше с голямо любопитство разказите на стария водач, Мачко от Туробое, защото вътрешно гореше от желание да премери силите си с литовците, които — също като другите западни рицари — смяташе за неверници. Той беше дошъл по тези места като на кръстоносен поход и жадуваше да спечели слава и спасение на душата си, а из пътя си мислеше, че войната дори и с мазурите като полуезически народ също би му осигурила пълно опрощаване на греховете. И той почти не вярваше на очите си, когато пристигна в Мазовия и видя черкви в градовете, кръстове на камбанариите, духовници, рицари с християнски емблеми на оръжието и народ, наистина смел, избухлив, за свади и битки всякога готов, но християнски и не по-хищен от немците, през чиито земи беше минал младият рицар. И когато му казаха, че този народ от векове почита Исуса Христа, сам не знаеше какво да мисли за кръстоносците, а когато разбра, че покойната краковска кралица била покръстила вече и Литва, учудването, а също и загрижеността му нямаха граници.

И той почна да разпитва Мачко от Туробое дали в тези гори, през които минават сега, няма поне змейове, на които хората трябва да принасят в жертва девойки и с които човек може да се бие. Но отговорът на Мачко и в това отношение напълно го разочарова.

— В горите има всякакви зверове за лов, като вълци, турове, зубри и мечки, с които човек може да има доста работа — отвърна мазурът. — Може по блатата да има и нечисти духове, но за змейове не съм чувал, пък и да имаше, едва ли щяхме да им даваме девойки, а бихме излезли вкупом насреща им. Ех, ако имаше, жителите от гората отдавна щяха да носят пояси от кожата им.

— Какъв народ са те и не може ли човек да се бие с тях? — запита дьо Лорш.

— Може да се бие, но е опасно — отвърна Мачко, — а на рицаря и не прилича, защото са прости селяни.

— Швейцарците и те са селяни. Ами тия почитат ли Исуса Христа?

— В Мазовия езичници няма, а това са наши и княжески хора. Нали видяхте стрелците в замъка. Те всички са курпи^[1] и по-добри стрелци няма от тях на света.

— Ами англичаните п шотландците, които видях при бургундския двор?

— Виждал съм ги аз тях и в Малборг — прекъсна мазурът. — Здравеняци момци, но да не им дава господ някога да излязат срещу тия! У тях седемгодишно дете не получава ядене, докато не го свали със стрела от върха на някоя борика.

— За какво приказвате? — попита внезапно Збишко, до ушите на когото стигна няколко пъти повторената дума курпи.

— За курпьовските и английските стрелци. Този рицар казва, че англичаните, а особено шотландците улучват най-добре от всички.

— Виждах ги аз при Вилно. И още как! Чувал съм стрелите им покрай ушите си. Имаше там рицари от всички страни, които се хвалеха, че ще ни изядат с парцалите, ама като се опитаха някой и друг път, изгубиха охота за ядене.

Мачко се разсмя и повтори на дьо Лорш Збишковите думи.

— Говореше се за това при разните дворове — отвърна лотарингецът, — там хвалеха юначеството на вашите рицари, но ги осъждаха, че защищават езичниците срещу кръста.

— Защищавахме народа, който искаше да ce покръсти, срещу нападенията и несправедливостта. А немците искат да ги държат в езичество, за да имат повод за война.

— Бог ще отсъди това — рече дьо Лорш.

— Може би дори много скоро — отговори Мачко от Туробое.

Но лотарингецът, като чу, че Збишко е бил във Вилно, почна да го разпитва за тази война, защото вестта за битките и станалите там рицарски двубои се беше вече разнесла нашироко по света. Особено онзи двубой, в който излезли четирима полски и четирима френски рицари, вълнуваше въображението на западните бойци. И дьо Лорш почна да гледа Збишко с по-голяма почит, като човек, който е взел участие в такива славни битки — и се радваше, че ще се бие не кого да е.

И те продължаваха пътя си ъ привиден сговор, като си оказваха взаимни услуги при почивките и се черпеха един друг с вино, каквото дьо Лорш имаше доста в колите си. Но когато от разговора между него и Мачко от Туробое се разбра, че Улрика дьо Елнер в същност не е девойка, ами четиридесетгодишна жена, която има шест деца, душата на Збишко се възмути още повече, задето тоя чудноват чужденец смее не само да сравнява една „баба“ с Дануша, а и първенство да иска за нея. Но си помисли, че той може да не е с всичкия си ум и повече би му отивало тъмно подземие и пръчки^[2], отколкото странствуване по света — и тази мисъл сдържа гнева му да не избухне веднага.

— Не мислите ли — каза той на Мачко, — че зъл дух е размътил ума му? Може би дяволът седи в главата му като червей в лешник и е готов през нощта да нападне някого от нас… Трябва да бъдем нащрек…

Мачко от Туробое каза наистина, че това е невъзможно, но все лак почна да поглежда с известно безпокойство лотарингеца и най-после добави:

— Понякога се случва да се насъберат до сто и повече бяса в един побъркан, а стане ли им тясно, гледат да си намерят място у другите хора. Най-лош е онзи дявол, който ти прати някоя жена.

После се обърна внезапно към рицаря:

— Слава на Исуса Христа!

— И аз го славя — отвърна с известна почуда дьо Лорш.

Мачко от Туробое се успокои напълно.

— Ето, видяхте ли — рече той, — ако в него седеше бяс, веднага би излязла пяна от устата му или би го прострял на земята, защото го попитах неочаквано. Можем да продължим пътя.

И те продължиха нататък спокойни. От Чеханов до Пшасниш не беше много далече и лете ездач с добър кон можеше да измине пътя между двата града за два часа. Но те яздеха много по-бавно поради нощта, почивките и снежните преспи, натрупани в горите, а понеже бяха тръгнали доста след полунощ, едва на съмване пристигнаха в ловния княжески замък, който беше оттатък Пшасниш, в края на горите. Замъкът там беше построен почти до самата гора; той беше голям, нисък, дървен, но все пак имаше на прозорците рамки с кръгли груби стъкла. Пред замъка се виждаха геранила на кладенци и два обора за коне, а около замъка бяха пръснати колиби, изградени набързо от борови клони, и шатри от кожи. В утринната дрезгавина силно светеха накладените пред палатките огньове, а около тях стояха ловни помощници, облечени с кожуси с вълната навън от овчи, лисичи, вълчи и мечешки кожи. На рицаря дьо Лорш се стори, че вижда пред огъня диви зверове на два крака, защото по-голямата част ог тези хора бяха с калпаци, направени от главите на зверовете. Едни стояха, опрени на копията, други на лъковете. Някои плетяха огромни мрежи от дебели върви, други въртяха над жаравата големи бутове от зубри и лосове, навярно предназначени за утринна закуска. Светлината от пламъка падаше на снега и същевременно осветяваше тези диви фигури, замъглени малко от дима на огньовете, от мъглата на дишането им и от парата, която излизаше от местата, сложени на жаравата.

Зад тях се виждаха порозовелите стъбла на огромните борове и нови тълпи хора, чието множество учудваше несвикналия да вижда такива ловни сборове лотарингец.

— Вашите князе — каза той — отиват на лов като на военен поход.

— Както виждате — отвърна Мачко от Туробое, — не им липсват нито ловни принадлежности, нито хора. Това са княжески ловци, но между тях има и такива, които идват тук от най-затънтените гори, за да търгуват.

— А ние какво ще правим? — прекъсна го Збишко. — В замъка спят още.

— Ами ще чакаме, докато се събудят — каза Мачко. — Та няма да отидем да хлопаме на вратата и да будим княза, нашия господар.

Като каза това, гой ги заведе до един огън, край който ловците им постлаха зуброви и мечешки кожи, после почнаха да се надпреварят да ги гощават с току-що изпечено месо, а като чуха да се говори чужд език, взеха да се трупат, за да видят немеца. Веднага се разчу чрез хората на Збишко, че този рицар е от „зад морето“, и около тях стана тъй тясно, че панът от Туробое трябваше да прояви строгост, за да запази чужденеца от прекаленото любопитство. Дьо Лорш забеляза в навалицата и жени, облечени също тъй с кожи, ала румени като ябълка и извънредно хубави, ето защо почна да разпитва дали и те също вземат участие в лова.

Мачко от Туробое му обясни, че в лова те не вземат участие, но идват заедно с ловците от женско любопитство или като на панаир да си купят градски стоки и да продадат горските си богатства. И така беше наистина. Княжеският дворец беше нещо като средище, около което, дори без да е там князът, се събираха две стихии: градската и горската. Горските заселници не обичаха да излизат от гората, защото не се чувствуваха добре без шума на дърветата над главите си, затова жителите на Пшасниш докарваха в този горски край прочутото си пиво, брашно, смляно в градските вятърни мелници или във водениците по река Венгерка, сол, която беше такава рядкост и тъй търсена в гората, железни предмети, ремъци и други подобни занаятчийски изделия, а вземаха в замяна ценни животински, кожи, сушени гъби, лешници, лековити билки или късове кехлибар, който у курпите можеше да се намери доста често. Затова около княжеския замък имаше като че ли постоянен панаир, който се оживяваше още повече по време на княжеския лов, когато и задължението, и любопитството извличаха жителите от дълбоките гори.

Дьо Лорш слушаше разказите на Мачко и се вглеждаше с интерес във фигурите на ловците. Понеже живееха на чист и здрав въздух и се хранеха, както впрочем по-голямата част от тукашните селяни, главно с месо, те неведнъж учудваха чуждестранните пътешественици с ръста и силата си. А Збишко, седнал край огъня, поглеждаше непрекъснато към вратата и прозорците на замъка и не го свърташе на място. Светеше само един прозорец, по всичко изглежда — на готварницата, защото през не добре прилепналите му рамки излизаше дим. Останалите бяха тъмни и само отразяваха блясъка на настъпващия ден, който светлееше и посребряваше все по-силно заснежената гора около замъка. През малката врата на страничната стена на замъка се показваха сегиз-тогиз хора, облечени с дрехи на княжески прислужници, и ту с ведра, ту с чебъри на кобилици тичаха за вода към кладенците. Запитвани дали всички още спят, слугите отговаряха, че дворът, уморен от вчерашния лов, още си почива, но че вече се готви ядене за утринната закуска преди тръгването.

И наистина през прозореца на готварницата почна да излиза мирис на сланина и шафран, който се разнесе надалече между огньовете. Скръцнаха най-сетне и се отвориха главните врати, които откриха вътрешността на силно осветеното преддверие, на прага излезе човек — и Збишко още от пръв поглед позна, че това е един от певците, когото на времето си бе видял сред придворните на княгинята в Краков. Тогава Збишко, без да чака Мачко от Туробое, нито дьо Лорш, се спусна така стремително към замъка, че смаяният лотарингец попита:

— Какво му стана на този млад рицар?

— Нищо не му е станало — отвърна Мачко от Туробое, — само че той обича една от придворните девойки на княгинята и иска да я види час по-скоро.

— Ах! — отговори дьо Лорш и сложи и двете си ръце на сърцето.

И като дигна очи нагоре, почна да въздиша тъй жаловито, че Мачко сви рамене и си каза:

„Дали не въздиша така за бабичката си? Като че ли наистина не е с всичкия си ум…“

Но все пак го заведе в замъка и двамата се озоваха в обширния трем, украсен с рога на турове, зубри, лосове и елени и осветен от пламтящите в грамадната камина сухи пънове. По средата имаше покрита с килимче маса с приготвени на нея блюда за ядене. В трема имаше само няколко дворяни, с които Збишко разговаряше. Мачко от Туробое ги запозна с рицаря дьо Лорш, но тъй като не говореха немски, трябваше сам да продължава да му бъде дружина. Обаче всяка минута прииждаха нови дворяни, повечето от тях хубави, със сурови лица, снажни, широкоплещести, светлоруси мъже, стъкмени вече за лов. Онези, които познаваха Збишко и знаеха за неговите краковски премеждия, го поздравяваха като стар приятел и по всичко личеше, че са разположени към него. Други го гледаха с такава почуда, с каквато обикновено се гледа на човек, над чийто врат е висяла брадвата на палача. Около него се чуваха гласове: „Разбира се! Тук е и княгинята, тук е и Юрандовата дъщеря, ей сега ще я видиш, клетнико, и ще дойдеш с нас на лов.“ В това време влязоха двамата гости кръстоносци, брат Хуго де Данвелд, управител на Ортелсбург или Щитно, чийто роднина беше на времето маршал на Ордена, и Зигфрид де Льове, също от славен у кръстоносците род, управител на Йоханисбург. Първият от тях беше още доста млад, но затлъстял, с лице на хитър пияч на пиво и с дебели влажни устни, вторият беше висок, със строги, но благородни черти. На Збишко се стори, че е виждал някога Данвелд у княз Витолд и че Хенрих, плоцкият епископ, на едно състезание беше го свалил от коня, но на тези спомени попречи влизането на княз Януш, към когото се обърнаха с поклон и кръстоносците, и дворяните. Приближиха се към него и дьо Лорш, и кръстоноските вождове, и Збишко, а той, поздравяваше любезно, но с достойнство на своето голобрадо селско лице, обкръжено с равно подрязана на челото коса, която падаше отстрани чак до раменете. Веднага на двора проехтяха тръби в знак, че князът сяда на трапезата: те се обадиха веднъж, дваж, а след третия път от дясната страна на стаята се отвори широка врата и там се показа княгиня Ана, а до нея хубаво русокосо девойче с окачена на рамо лютня.

Като я видя, Збишко се промъкна напред, събра ръце пред устните си и падна на колене в поза, пълна с почит и благоговение.

В залата се разнесе шум, защото постъпката на Збишко учуди мазурите, а някои дори разсърди. „Я виж — казаха по-старите, — навярно е научил този обичай от някои задморски рицари, а може би от езичниците, защото дори и сред немците го няма.“ А по-младите мислеха: „Не е чудно, той дължи на момата главата си.“ Но княгинята и Юрандовата щерка не познаха изведнъж Збишко, защото той бе коленичил с гръб към огъня и лицето му беше в сянка. Княгинята помисли в първия миг, че това е някой от придворните, който се е провинил с нещо пред княза и моли за нейното застъпничество, но Дануша, която имаше по-остър поглед, направи крачка напред, наведе светлата си глава и викна изведнъж с тънък пронизителен глас:

— Збишко!

После, без да му мисли, че целият двор и чуждите гости я гледат, затече се като сърна към младия рицар, прегърна го с две ръце и почна да го целува по очите, устата, бузите, притискаше се до него и цвъртеше от голяма радост, докато мазурите избухнаха в гръмлив смях и княгинята я дръпна за яката към себе си.

Тогава тя изгледа присъствуващите, смути се страшно и също така бързо се дръпна зад княгинята и се скри в гънките на дрехата й, така че едва се виждаше само върхът на главата й.

Збишко прегърна краката на господарката, а тя го дигна от земята и почна да го поздравява и го пита за Мачко: умрял ли е, или е жив, пък ако е жив, защо не е дошъл и той в Мазовия. Збишко отговаряше на тия въпроси малко несвързано, защото се навеждаше насам и натам и се мъчеше да види зад княгинята Дануша, която ту се подаваше иззад полата на господарката си, ту отново потъваше в гънките й. Мазурите се превиваха от смях при това зрелище, смееше се и сам князът и чак когато донесоха съдовете с горещото ядене, зарадваната княгиня се обърна към Збишко и каза:

— Служи ни, мили прислужнико, и дай боже не само при яденето, но и завинаги.

После се обърна към Дануша:

— А ти, измъчена мухо, излизай веднага изпод полата ми, защото съвсем ще я скъсаш.

Дануша излезе изпод полата пламнала, смутена, като вдигаше всеки миг към Збишко очите си — изплашени, срамежливи, любопитни и такива хубави, та чак сърцето се топеше не само на Збишко, но и на другите мъже: велможата от Щитно почна час по час да туря ръка на своите дебели влажни устни, а дьо Лорш се смая — вдигна и двете си ръце нагоре и попита:

— В името на свети Яков от Компостели, коя е тази девойка?

На тоя въпрос управителят на Щитно, който беше не само дебел, но и нисък, се подигна на пръсти и каза на ухото на лотарингеца:

— Дъщеря на дявола.

Дьо Лорш го изгледа, премига, после намръщи вежди и каза през нос:

— Не е истински рицар оня, който лае срещу хубостта.

— Аз нося златни шпори и съм духовник — отвърна с гордост Хуго де Данвелд.

Удостоените със златни шпори рицари бяха на такава голяма почит, че лотарингецът наведе глава, но след малко отговори:

— Пък аз съм роднина на брабантските^[3] князе.

— Pax! Pax!^[4] — отговори кръстоносецът. — Чест на могъщите князе и приятели на Ордена, от чиито ръце наскоро ще получите и вие златни шпори. Аз не отричам хубостта на тази девойка, но чуйте кой е нейният баща.

Обаче той не успя нищо да разкаже, защото тъкмо тогава княз Януш седна на трапезата. Той беше вече узнал от йоханисбургския управител за големите роднински връзки на рицаря дьо Лорш и му даде знак да седне до него. Насреща седна княгинята с Дануша, а Збишко застана, както някога в Краков, зад техните столове, за да им услужва. Дануша държеше главата си колкото се може по-ниско над блюдото, защото я беше срам от хората, но малко обърната настрана, за да може Збишко да вижда лицето й. А той с жадност и възторг гледаше мъничката й светла глава, розовата й бузичка, раменете под прилепналата към тялото дреха, които не бяха вече детски, и чувствуваше, че у него нахлува като река нова обич и залива целите му гърди. Той усещаше също по очите, по устата и по лицето си току-що получените нейни целувки. Някога тя го целуваше, както сестра целува брат, а той приемаше целувките й като от любимо дете. Сега, при спомена за новите целувки, с него ставаше същото, което някога му ставаше при Ягенка: обземаха го тръпки и отпадналост, под която тлееше жар като в посипан с пепел огън. Дануша му изглеждаше вече напълно зряла девойка, защото тя наистина беше израсла и разцъфтяла. А освен това пред нея се говореше толкова много и така често за любов, че както пъпката цвете, огряна от слънцето, се развива и разцъфтява все повече и повече, така и нейните очи се бяха отворили за любовта, затова именно у нея имаше сега нещо, което по-рано не съществуваше — някаква хубост, вече не детинска, и някакъв мощен опияняващ чар, който бликаше от нея както топлината от пламъка или уханието от роза.

Збишко чувствуваше това, но не можеше да си го обясни, защото се беше забравил. Той забрави дори, че трябва да прислужва на масата. Не виждаше, че придворните го гледат и се побутват с лакти, че си посочват един другиму него и Дануша и се смеят. Не забеляза също вкамененото от учудване лице на дьо Лорш, нито изпъкналите очи на кръстоноския управител от Щитно, които непрекъснато бяха приковани в Дануша и осветени от пламъка на камината, изглеждаха тъй червени и бляскави, като че бяха вълчи. Збишко се опомни едва когато тръбите протръбиха отново, за да дадат знак, че е време да се тръгва за гората, и когато княгиня Ана Данута се обърна към него и каза?

— Ще дойдеш с нас, за да ти бъде весело и да можеш да говориш на момичето за любовта си, което и аз ще послушам с удоволствие.

След тия думи тя излезе с Дануша да се преоблекат за ездата. А Збишко се затече на двора, дето слугите вече държаха покритите със скреж и пръхтящи коне за княза и княгинята, за гостите и придворните. На двора нямаше вече толкова много хора както по-рано, защото ловните помощници бяха заминали напред с мрежите и бяха потънали в гъстата гора. Огньовете бяха изгаснали, денят беше светъл, мразовит, снегът скърцаш, а поклащаните от лекия вятър дървета ронеха сух и блестящ скреж. Наскоро излезе и се качи на коня князът, а зад него тръгна оръженосецът му с арбалет и толкова дълго и тежко ловно копие, с каквото малцина биха могли да си служат; князът обаче го въртеше с леснина, защото като всички мазовецки Пясти притежаваше необикновена сила. В този род имаше дори такива жени, които при женитбата си за чужденци-князе прегъваха с пръсти на сватбените пиршества широки железни сатъри. Близо до княза яздеха още двама мъже, готови всеки миг да му дойдат на помощ, избрани измежду всички дворяни на варшавската и чехановската земя, страшни на вид, с плещи като горски пънове, които дошлият отдалеко рицар дьо Лорш гледаше с почуда.

След малко излезе и княгинята с Дануша, и двете с качулки от бели невестулки. Като истинско чедо на Кейстут, княгинята умееше да „шие“ по-добре с лъка, отколкото с иглата, та и след нея носеха украсен, само че малко по-лек от другите арбалет. Збишко, коленичил на снега, протегна длан, на която господарката опря крака си, когато се качваше на коня, след което той вдигна Дануша, също както в Богданец вдигаше Ягенка — и тръгнаха. Шествието се проточи като дълга змия; от княжеския дом то зави надясно, пъстрееше и искреше по края на гората като цветна ивица по ръба на тъмна дреха и после бавно започна да потъва в нея.

Бяха навлезли вече доста дълбоко навътре, когато княгинята се обърна към Збишко и каза:

— Защо мълчиш? Хайде, говори й!

Насърчен така ласкаво, Збишко помълча още малко, защото го бе обхванало някакво стеснение и едва след като изтече толкова време колкото за една-две кратки молитви, се обади:

— Данушка!

— Какво, Збишко?

— Толкова те обичам…

Тук той се запъна — търсеше думи, които мъчно му идваха, защото при все че знаеше да коленичи пред девойката като чуждестранните рицари, при все че по всякакъв начин й оказваше почит и гледаше да избягва простонародни изрази, напразно се силеше да се държи като придворен — душата му си беше селска и той можеше да говори само простичко.

Та и сега след малко рече:

— Изгорях от обич по тебе!

А тя вдигна към него изпод кожената качулка ясносините си очи и лицето, порозовяло от студения горски въздух, и отвърна някак бързо:

— И аз, Збишко!

После веднага притвори очи с ресници, защото вече знаеше какво нещо е любовта.

— Ей, съкровище ти мое! Ей, девойко ти моя! — завика Збишко. — Ей!…

И пак млъкна от щастие и вълнение, но добрата и същевременно любопитна княгиня повторно им дойде на помощ.

— Кажи й де — рече тя — как ти е било мъчно без нея, пък навлезем ли в някой гъсталак, може там и да я целунеш по устните, аз няма да се сърдя, защото това най-добре ще докаже любовта ти.

И той почна да разказва „как му се стягала душата“ без нея в Богданец и сред съседите, и докато гледал болния Мачко. Само за Ягенка нищо не спомена хитрият Збишко, но иначе говореше всичко искрено, защото в тази минута той така силно обичаше прелестната Дануша, та му се искаше да я сграбчи, да я прехвърли на своя кон, да я сложи пред себе си и да я държи до гърдите си.

Обаче не смееше да направи това; но когато първият гъсталак ги отдели от придворните и гостите, които яздеха зад тях, той се наведе към нея, прегърна я и скри лицето си в качулката — така даде израз на любовта си.

Но зиме нали няма листа по лещака, видяха го Хуго де Данвелд и рицарят дьо Лорш, видяха го също придворните и почнаха да си говорят:

— Целуна си я пред княгинята! Току-виж, че господарката веднага ги оженила.

— Бива си го момчето, ала и тя е гореща. Юрандова кръв.

— Кремък са те и огниво, при все че девойчето е някак боязливо. Искри ще отхвърчат от тях, така да знаеш! Захапа я като вълк агне!

Така си приказваха те и се смееха, но кръстоноският големец от Щитно обърна към дьо Лорш своето козешко, зло и сладострастно лице и попита:

— Бихте ли искали, пане, някой Мерлин^[5] да ви превърне със своята вълшебна сила в ей това рицарче?^[6]

 

— Ами вие, пане?

На това кръстоносецът, у когото беше пламнала завистта и страстта, дръпна с нетърпелива ръка коня и извика:

— Иска ли питане!…

Но в същия миг се опомни, наведе глава и отвърна:

— Духовник съм и съм дал клетва за целомъдрие. Той погледна бързо лотарингеца със страх да не забележи усмивката на лицето му, защото в това отношение Орденът имаше лоша слава между хората, а между орденските рицари Хуго де Данвелд — най-лоша. Преди няколко години той беше помощник на управителя в Самбия и там оплакванията от него бяха станали толкова големи, че въпреки снизхождението, с което гледаха в Малборг на такива работи, трябваше да го преместят за началник на охраната в Щитно. Дошъл напоследък с тайни поръчки при двора на княза, като видя прекрасната Юрандова дъщеря, той пламна от страст към нея, за което младостта на Дануша не можеше да бъде пречка, защото в ония времена и по-млади от нея се женеха. А понеже Данвелд знаеше от какъв род е девойката и името на Юранд се свързваше със страшен спомен в паметта му, неговата страст, подклаждана от дива омраза, кипна още повече.

А дьо Лорш почна да го разпитва тъкмо за тия работи.

— Вие казахте, че тази хубава девойка е дъщеря на дявола; защо я нарекохте така?

Данвелд започна да му разправя историята със Злотория: как при строенето на замъка те успели благополучно да пленят княза заедно с целия двор и как при това сблъскване загинала майката на Дануша, за което оттогава Юранд отмъщава най-жестоко на всички орденски рицари. И при тоя разказ омраза бликаше от кръстоносеца като пламък, защото имаше за това и лични причини. Та и той сам се беше срещнал преди две години с Юранд, но при вида на страшния „глиган от Спихов“ за пръв път в живота си толкова много се бе изплашил, та бе изоставил двама свои роднини, хората си, плячката и цял ден като умопобъркан беше бягал чак до Щитно, и там бе боледувал дълго време от страх. Когато оздравял, великият маршал от Ордена го дал на рицарски съд, чиято присъда го бе оправдала наистина, тъй като Данвелд се заклел в кръста и в честта си, че конят му полудял и го отвлякъл от полето на битката, но все пак тази присъда му бе затворила завинаги пътя към по-високите длъжности в Ордена. Наистина кръстоносецът премълча сега пред рицаря дьо Лорш тия премеждия, вместо това хвърли толкова обвинения срещу жестокостите на Юранд и срещу дързостта на целия полски народ, че всичко това не можеше да се побере в главата на лотарингеца.

— Във всеки случай — рече той след малко — ние сме у мазурите, не у поляците.

— Това е отделно княжество, но народът е същият — отговори кръстоносецът, — едно и също е безчестието им и една и съща е омразата им против Ордена. Дай боже немският меч да погуби цялото това племе!

— Право казвате, пане: да си позволи князът, който инак изглежда тъй достоен, да строи замък против вас и във ваша земя — за такова беззаконие не съм чувал дори и между езичниците.

— Замъка той строеше против нас, но Злотория е на негова, не на наша земя.

— Тогава слава на Исуса Христа, че ви е пратил победа над него. Ами как се свърши тази война?

— Тогава нямаше война.

— А вашата победа при Злотория?

— Тук именно бог ни прати благословията си, че князът беше без войска, само с придворните и жените.

При тези думи дьо Лорш погледна кръстоносеца изумено.

— Как така? Значи, в мирно време сте нападнали жените и княза, който си строел замък на своя собствена земя?

— За славата на Ордена и на християнството няма безчестни постъпки.

— Значи, тоя славен рицар ви отмъщава само за младата си жена, убита от вас във време на мир?

— Който дига ръка срещу кръстоносците, той е син на пъкъла.

Замисли се над тия думи рицарят дьо Лорш, но нямаше вече време да отговори на Данвелд, защото бяха излезли на една широка, покрита със заснежен шавар поляна, дето князът слезе от коня, а след него почнаха да слизат и другите.