Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (19)

II

А „глупакът Збишко“ бе тръгнал от Богданец наистина с натъжено сърце. Преди всичко беше му някак празно и не се чувствуваше добре без чичо си, с когото не беше се разделял още от детинство и с когото беше тъй навикнал, та и сам сега не знаеше добре как ще може да мине без него и по пътя, и на война. Второ, мъчно му беше и за Ягенка, защото, макар и да си казваше, че отива при Дануша, която обичаше с цялата си душа, все пак беше се чувствувал тъй добре при Ягенка, та едвам сега разбра колко радост бе изпитал при нея и колко тъжно може да му бъде без нея. И сам се чудеше на тъгата си и дори се обезпокои от нея, защото, ако тъгуваше за Ягенка, както тъгува брат за сестра, нямаше да бъде нищо. Но забеляза, че „тъгува“ да я хваща през кръста и да я качва на коня или да я снема от седлото, да я пренася през потока, да изцежда водата от плитките на косата й, да ходи с нея по горите, да я гледа и да се „съветва“ с нея. Така беше свикнал с всичко това и то му беше така мило, че сега, когато се замисли, изведнъж се унесе и съвсем забрави, че отива на далечен път чак в Мазовия, а вместо това си представи онзи миг, когато Ягенка му помогна в гората в борбата с мечката. И стори му се, че това беше вчера, а също като че вчера бяха ходили за бобри в Одстаянското езерце. Не бе я видял тогава, като плува, за да извади бобъра, а сега му се стори, че я вижда — и веднага почна да го тегли нещо също както преди две-три седмици, когато вятърът доста своеволно си бе поиграл с Ягенкината рокля. После си спомни как тя яздеше, великолепно пременена, за черква в Кшешня и как остана изненадан, че тази проста девойка изведнъж му се видя като млада господарка от знатен род, която пътува с цяла свита слуги. Всичко това стана причина сърцето му да се развълнува от някаква сладостна и тъжна тревога и смътни желания; а когато си помисли, че би могъл да стори с нея каквото иска и как нея също тъй я теглеше към него, и как го гледаше в очите, и как се притискаше до него, едва се задържа на коня. „Да можех някъде да попадна на нея, поне да се сбогувам, да я прегърна на тръгване — си казваше той, — може би щеше да ми олекне.“ Но веднага усети, че това не е вярно и че не би му олекнало, защото само при мисълта за такава раздяла той цял пламваше, при все че времето беше доста студено.

Най-сетне се изплаши от тези спомени, които приличаха на грешни желания, и ги отърси от душата си като сух сняг от пелерина.

„При Данушка отивам аз, при моята най-обична!“ — си каза той.

И веднага разбра, че тази любов е друга, като че ли по-благоговейна и не тъй силно засяга плътта. И постепенно, колкото повече краката му изстиваха в стремената, а студеният вятър охлаждаше кръвта му, всички негови мисли полетяха към Дануша. На нея наистина беше задължен. Ако не беше тя, отдавна главата му щеше да падне на краковския площад. Та нали, когато тя изрече пред рицарите и гражданите: „Той е мой“, с това го изтръгна от ръцете на палачите — и оттогава той принадлежи на нея, както роб на господаря си. Не той я е взел, а тя него; срещу това никое Юрандово противене не може нищо да стори. Тя едничка би могла да го изпъди, както господарката може да изпъди слугата, макар че и тогава той не би отишъл далеко, защото го обвързва и собствената му клетва. Но си каза, че тя няма да го изпъди, че по-скоро ще напусне мазовецкия двор и ще отиде след него, ако ще би и накрай света; и при тая мисъл почна да я възхвалява в душата си във вреда на Ягенка, сякаш Ягенка беше виновна, че го нападнаха изкушения и че сърцето му се раздвояваше. Не му мина дори през ум сега, че тя бе излекувала стария Мачко, а освен това, че без нейната помощ през оная нощ мечката щеше може би да му одере главата, и се бунтуваше нарочно против Ягенка, като смяташе, че така ще стане достоен за Дануша и ще се оправдае в собствените си очи.

В това време го настигна изпратеният от Ягенка чех Хлава, повел със себе си натоварен кон.

— Слава на Исуса Христа! — рече той и ниско се поклони.

Збишко го беше виждал един-два пъти в Згожелице, но сега не го позна и се обади:

— Во веки веков. Ами кой си ти?

— Ваш слуга, знатен господарю.

— Как мой слуга? Ето моите слуги — каза Збишко и посочи двете турчета, подарени му от сулимеца Завиша, и двамата здравеняци слуги, които яздеха по-дребни коне и водеха рицарските жребци, — те са мои, а тебе кой те прати?

— Панна Ягенка, дъщерята на Зих от Згожелице.

— Панна Ягенка?

Збишко, който току-що се беше настроил против нея и сърцето му беше още пълно с неприязън, отговори веднага:

— Върни се в къщи и благодари на господарката си за нейното благодеяние, защото аз не те ща.

Но чехът поклати глава.

— Няма да се върна, господарю. Мене са ме пода рили вам, а освен това аз се заклех да ви служа до гроб.

— Щом са те подарили, ти си мой слуга.

— Ваш, господарю.

— Тогава ти заповядвам да се върнеш.

— Аз се заклех и макар да съм взет в плен при Болеславец и да станах нищожен слуга, аз съм благородник…

А Збишко се разсърди:

— Махай се оттук! На какво прилича това! Против моята ли воля ще ми служиш? Махай се или ще заповядам да обтегнат арбалета.

Но чехът отвърза спокойно от седлото една горна сукнена дреха, подплатена с вълчи кожи, подаде я на Збишко и рече:

— Панна Ягенка ви прати още и това, господарю.

— Искаш да ти строша кокалите ли? — попита Збишко и взе копието от ръцете на слугата.

— А ето и тази кесия на ваше разположение — от върна чехът.

Збишко замахна с дръжката на копието, но си спомни, че момъкът, макар и пленник, е все пак от дворянски род и е останал у Зих само защото не е имал с какво да се откупи, та отпусна оръжието.

А чехът се наведе към стремето му и рече:

— Не се сърдете, господарю. Ако не ми заповядате да яздя с вас, ще тръгна след вас на четири-петстотин крачки разстояние, но ще вървя, защото съм се заклел за това в спасението на душата си.

— Ами ако заповядам да те убият или да те вържат?

— Ако заповядате да ме убият, грехът не ще бъде мой, пък ако заповядате да ме вържат, ще лежа така, докато добри хора ме развържат или ме изядат вълците.

Збишко не отговори — само смушка коня и потегли напред, а след него тръгнаха и хората му. Чехът с арбалет на гърба и със секира на рамо се повлече отзад, като се увиваше с космата зуброва кожа, защото задуха остър вятър, който докара снежна суграшица.

Виелицата се усилваше всяка минута. Турците и в кожусите си трепереха, слугите на Збишко почнаха да се тупат с ръце, а сам той, облечен също доста леко, хвърли един-два пъти поглед на вълчата дреха, донесена от Хлава, и след малко заповяда на турчина да му я подаде.

Той се зави добре и скоро усети как топлината се разлива по цялото му тяло. Особено удобна беше качулката, която закриваше очите и голяма част от лицето, така че вихърът почти престана да го безпокои. Тогава неволно помисли, че Ягенка е все пак много добра девойка, и поспря малко коня, защото му се поиска да поразпита чеха за нея и за всичко, което ставаше в Згожелице.

Той кимна на слугата и рече:

— Знае ли старият Зих, че господарката ти те е пратила при мене?

— Знае — отвърна Хлава.

— И не се ли противи на това?

— Противи се.

— Разкажи ми как стана всичко.

— Господарят ходеше из стаята, а господарката след него. Той викаше, а тя нищо не отговаряше, но щом той се обърнеше към нея, тя му хващаше коленете. И нито дума. Господарят най-сетне каза; „Оглушала ли си, та не ми отговаряш нищо? Продумай, защото най-после ще позволя, а като позволя, абатът ще ми откъсне главата!“ Тогава чак господарката разбра, че ще постигне своето и с плач почна да му благодари. А господарят я смъмри, че му се е наложила и почна да се оплаква, че всичко трябвало да става все по нейната воля, па най-сетне каза: „Обещай ми, че няма да избягаш тайно да се сбогуваш е него, тогава ще позволя, иначе не.“ Натъжи се младата господарка, но обеща — и господарят беше доволен, защото те и двамата с абата много се бояха да не би да поиска да се види с ваша милост… Но с това не се свърши, защото по-късно тя поиска да изпрати два коня, а той беше против; тя искаше вълчата дреха и кесийката, а той забраняваше. Но какво излезе от тия забрани! Ако тя би поискала къщата да запали, и на това господарят би се съгласил. Ето защо с мене има втори кон, вълча дреха и кесийка…

„Славно девойче!“ — помисли си Збишко, А след малко попита на глас:

— Ами с абата разправии нямаха ли?…

Чехът се усмихна като съобразителен слуга, който схваща всичко, което става около него, и отговори:

— Те двамата правеха това тайно от абата и аз не знам какво е станало, като се е научил, защото бях заминал. Абатът си е абат — ще подвикне някога и на господарката, а после я следи с очи и гледа дали не я е много обидил. Аз самият видях как веднъж я нахока, а после отиде при сандъка и донесе такава огърлица, по-хубава от която и в Краков не можеш намери, и каза: „На!“ Та тя и с абата ще излезе наглава, защото я обича повече от родния й баща.

— Вярно, че е така.

— Бога ми…

Тук те млъкнаха и продължиха пътя си сред вятъра и снежната суграшица; ала изведнъж Збишко задържа коня си, защото откъм края на гората се обади някакъв жаловит глас, позаглушен от шума на дърветата:

— Християни, помогнете в нещастието на божия служител!

И в същото време на пътя притича човек, облечен с дрехи наполовина духовни, наполовина светски, застана пред Збишко и завика:

— Който и да си, пане, помогни на човека и на ближния си в тежко нещастие!

— Какво ти се е случило и кой си ти? — попита младият рицар.

— Слуга божи съм, макар и непосветен, а тази сутрин избяга конят ми, който носеше сандъците с реликвите. Останах самичък, без оръжие, пък се мръква и, току-виж, ще се обадят в гората злите диви зверове. Ще загина, ако не ми помогнете.

— Ако загинеш по моя вина — отвърна Збишко, — ще трябва да отговарям и за твоите грехове, но по какво да позная, че казваш истината и не си някой скитник или разбойник, каквито много се влачат по пътищата?

— По сандъците ще познаеш, пане. Мнозина биха дали пълна кесия с жълтици за това, което има в тези сандъци, но аз ще ти отделя и даром една част, стига да вземете мене и сандъците ми.

— Казваш, че си божи служител, пък не знаеш, че помощ трябва да се оказва не за земна, а за небесна награда. Но как така оцеляха сандъците, щом е избягал конят, който ги носеше?

— Преди да намеря коня, вълците го изяли в гората на полянката, а сандъците останали; аз ги довлякох до пътя, за да чакам милост и помощ от добри хора.

След тия думи, за да докаже, че говори истината, гой посочи две сандъчета от липова кора, оставени под един бор. Збишко го загледа доста недоверчиво, защото човекът не му изглеждаше особено честен, пък и говорът му, при все че беше много чист, издаваше произхода му от далечни страни. Не искаше обаче да му откаже помощта си и му позволи да възседне свободния кон, който чехът, яхнал другия кон, водеше за юздите. Там качи и сандъчетата, които се оказаха извънредно леки.

— Да наспори господ победите ти, храбри рицарю! — каза непознатият.

А после, като видя младото лице на Збишко, добави полугласно:

— А също и космите на брадата ти.

И той подкара коня наред с чеха. Доста време те не можеха да приказват, защото духаше силен вятър и горският шум беше страшен, но когато поутихна малко, Збишко чу зад гърба си следния разговор:

— Не ти отричам, че си бил в Рим, но ми приличаш на човек, който много смуче пивото — каза чехът.

— Пази се от вечните мъки — отговори непознатият, — защото казваш това на човек, който миналия Великден е ял яйца със светия папа. Не ми приказвай в такова студено време за пиво, ами за нещо горещо и ако имаш някъде със себе си шишенце с вино, дай ми две-три глътки, пък аз ще ти намаля с един месец престоя в чистилището.

— Чух те сам, като каза, че не си посветен — тогава как ще ми намалиш с месец стоенето в чистилището?

— Не съм посветен, но главата ми е бръсната, защото имам разрешение, а освен това нося със себе си реликви и индулгенции.

— В тези сандъчета ли? — попита чехът.

— В тези сандъчета. Пък ако бихте видели всичко, което имам в тях, паднали бихте по очи на земята не само вие, но и всички дървета в гората заедно с дивите зверове.

Но чехът, който беше съобразителен и опитен човек, изгледа подозрително продавача на индулгенции и рече:

— Та вълците изядоха ли коня?

— Изядоха го, защото са роднини на дявола, но изпукаха. Един такъв пукнал видях с очите си. Ако имаш вино, дай, защото, макар че вятърът престана, аз измръзнах, докато седях край пътя.

Чехът обаче не му даде вино и отново продължиха да яздят мълчаливо, докато продавачът на реликви почна от своя страна да разпитва:

— За къде пътувате?

— Далеко. А засега до Серадз. С нас ли ще пътуваш?

— Принуден съм. Ще пренощувам в обора, а утре този благочестив рицар може да ми подари коня — и ще поема по-нататък.

— Ти откъде си?

— От Прусия, от околността на Малборг.

Като чу това, Збишко се обърна н направи знак на непознатия да се приближи.

— От околността на Малборг ли си? — рече. — Оттам ли идеш сега?

— Оттам.

— Но като че ли не си немец, щом говориш тъй добре нашия език. Как се казваш?

— Немец съм и се казвам Сандерус; знам вашия език, защото съм роден в Торун, дето всички говорят полски. По-късно живях в Малборг, но и там е същото. Охо! Дори и братята от Ордена разбират вашия език.

— А отдавна ли си излязъл от Малборг?

— Ходих, пане, на божи гроб, после в Цариград и в Рим, отдето през Франция се върнах в Малборг, а оттам ходих в Мазовия да разнасям светите реликви, които набожните християни на драго сърце купуват за спасението на душата си.

— Ходил ли си в Плоцк или във Варшава?

— Бях и на едното, и на другото място. Господ здраве да дава на двете княгини! Не току-така дори и пруските панове обичат княгиня Александра, защото е благочестива господарка, макар че и княгиня Ана не е по-лоша.

— Видя ли във Варшава двора?

— Не го заварих във Варшава, а в Чеханов, дето князът и княгинята ме приеха като слуга божи гостоприемно и на тръгване ме наградиха щедро. Но и аз им оставих реликви, които ще им донесат божията благословия.

Збишко искаше да попита за Дануша, но изведнъж го обхвана някакво стеснение и срам, защото разбра, че това би значило да довери любовта си на непознат и от долен произход човек, който при това имаше и подозрителен вид и можеше да излезе обикновен измамник. Затова след късо мълчание го попита:

— Какви реликви разнасяш по света?

— Нося и индулгенции, и реликви, а индулгенциите са различиш има пълни, има за петстотин години и за триста, и за двеста, и за по-малко, по-евтини, за да могат и бедните хора да си купят и така да съкратят мъките си в чистилището. Имам индулгенции за минали и за бъдещи грехове, но не мислете, пане, че парите, с които ги купуват, задържам за себе си… Късче чер хляб и глътка вода — това е за мене, а останалото, което събера, отнасям го н Рим, за да се съберат след време пари за нов кръстоносен поход. Пътуват наистина по света много скубачи, у които всичко е подправено — и индулгенции, и реликви, и печати, и свидетелства, — такива светият папа заслужено преслед-ва със своите писма, а с мене серадзкия игумен постъпи несправедливо, защото моите печати са истински. Прегледайте, пане, восъка к сам кажете.

— А какво ти направи серадзкият игумен?

— Ах, пане! Дай боже да е несправедливо подозрението ми, че е заразен от еретическото учение на Виклеф^[1]. Но ако отивате в Серадз, както ми каза вашият оръженосец, тогава предпочитам да не му се мяркам пред очите, за да не го въвеждам в грях и да не му давам възможност да се гаври със светините.

— Накъсо казано, значи, че те е взел за измамник и грабител?

— Ако беше за мене, пане, бих му простил от любов към ближния, както впрочем вече направих, ала той се погаври с моите свети стоки, за което много се боя, че ще бъде осъден без надежда за спасение.

— А какви свети стоки имаш?

— Такива, че е непристойно да се говори за тях с покрита глава, но понеже сега имам готови индулгенции, давам ви, пане, разрешение да не сваляте качулката, защото вятърът задуха отново. Затова пък ще си купите индулгенция, като спрем за почивка, и грехът няма да ви се пише на сметка. Та какво ли нямам! Имам копито от магаренцето, с което е станало бягството в Египет, копитото е намерено около пирамидите. Арагонският крал ми даваше за него петдесет дуката чисто злато. Имам перо от крилата на архангел Гавраил, паднало от него по време на благовещението; имам две глави от пъдпъдъците, изпратени на израилтяните в пустинята; имам от дървеното масло, в което езичниците искали да пържат свети Иван, и стъпала от стълбата, която сънувал Яков, и сълзи на Мария Египетска, и малко ръждица от ключовете на свети Петър… Но всичко не мога да изброя, първо, защото съм премръзнал, а твоят оръженосец, пане, не поиска да ми даде вино, и второ, защото и до довечера не бих могъл да свърша.

— Велики реликви са това, ако са истински! — рече Збишко.

— Ако са истински ли? Вземи, пане, копието от ръцете на слугата и замахни с него, защото дяволът е наблизо — той ти и подсказва такива мисли. Дръж го, пане, на разстояние едно копие. Пък ако не искаш да си навлечеш нещастие, купи от мене индулгенция за този грях — иначе до три недели ще ти умре някой, когото най-много обичаш на света.

Збишко се уплаши от заканата, защото се сети за Дануша, и отговори:

— Не че аз не вярвам, но игуменът на доминиканците в Серадз…

— Прегледайте, пане, сам восъка на печатите; а колкото до игумена, бог знае дали е още жив, защото божието възмездие идва скоро.

Но когато стигнаха в Серадз, оказа се, че игуменът е жив. Збишко дори отиде при него да даде пари за две литургии, едната от които за здравето на Мачко, а другата, за да завоюва пауновите пера, за които сам беше тръгнал. Като мнозина по онова време в Полша игуменът беше чужденец, родом от Цилия, но през четиридесетгодишния си живот в Серадз беше изучил добре полски език и беше голям враг на кръстоносците. Затова, като узна за Збишковото намерение, рече:

— Тях ще ги стигне още по-голямо божие наказание, но и от това, което ти си предприел, не те разубеждавам, първо, защото си се заклел, а второ, защото никога полската ръка не ще им отплати достатъчно за онова, което направиха тук, в Серадз.

— Какво направиха? — попита Збишко, който беше жаден да узнае всичките злодеяния на кръстоносците.

В отговор на това старият игумен разпери ръце и най-напред почна да чете високо молитвата, „Упокой господи“, а после седна на един стол, за минута държа очите си затворени, като че искаше да възкреси стари спомени, и най-после заговори така:

— Доведе ги Винценти от Шамотули. Бях тогава на дванайсет години и току-що бях дошъл тук от Цилия, отдето ме взе вуйчо ми Петцолд — управител на манастирски земи. Кръстоносците нападнаха града през нощта и веднага го запалиха. Видяхме от стените как те на централния площад избиваха с мечове мъже, деца и жени или как хвърляха кърмачета в огъня… Видях убити и свещеници, защото в яростта си те не щадяха никого. А понеже игуменът Миколай беше родом от Елблонг, той се познаваше с вожда Херман, който предвождаше войската. Излезе той тогава с по-старите братя пред тоя свиреп рицар, падна на колене пред него и го заклеваше на немски да пожали християнската кръв. А този му рече: „Не разбирам“ — и заповяда да продължи клането. Тогава изклаха и монасите, а с тях и моя вуйчо Петцолд, а Миколай вързаха за конска опашка… На сутринта в града не остана нито един жив човек освен кръстоносците и освен мене, защото се бях спотаил на една греда в камбанарията. Бог вече ги наказа за това при Пловце, но те непрекъснато дебнат да погубят това християнско кралство и ще го дебнат дотогава, докато ръката божия не ги заличи изцяло от лицето на земята.

— При Пловце — отвърна Збишко — загинаха също, кажи-речи, всички мъже от моя род; но аз не ги жаля, щом господ прати на крал Локетек такава велика победа, та изтреби двайсет хиляди немци.

— Ще доживееш ти още по-голяма война и още по-големи победи — каза игуменът.

— Амин! — отговори Збишко.

И те заговориха за друго. Младият рицар поразпита малко за продавача на реликви, когото беше настигнал по пътя, и узна, че по пътищата се влачат много такива измамници, които заблуждават лековерните хорица. Игуменът му каза също, че има документи от папата, които заповядват на епископите да преследват подобни продавачи, а ония, които нямат истински писма и печати, веднага да бъдат съдени. Понеже свидетелствата на тоя скитник се видели на игумена подозрителни, той искал да го изпрати веднага на съд при епископа. Ако се докажеше, че той наистина има право да продава индулгенции, тогава не биха му направили нищо лошо. Но той предпочел да избяга. Може би се боял да не се забави много, но с това бягство бил станал още по-подозрителен.

Към края на посещението игуменът покани Збишко да си почине и пренощува в манастира, но той не можеше да се съгласи на това, защото искаше да закачи пред кръчмата обява с покана за „пеши или конен двубой“ към всички рицари, които биха отрекли, че панна Данута, дъщеря на Юранд, е най-хубавата и най-добродетелната мома в кралството. А такава покана не подобаваше в никой случай да се окачи на манастирската порта. Нито игуменът, нито другите монаси се съгласиха дори да му напишат обявата; това разтревожи младия рицар и той не знаеше какво да прави. Чак когато се върна в кръчмата, дойде му наум да се обърне към продавача на индулгенции.

— Игуменът изобщо не знае скитник ли си, или не — рече той, — защото ми каза така: трябва ли да се бои от епископския съд, ако има истински свидетелства?

— Не се боя я — от епископа — отговори Сандерус, — а от монасите, които не разбират от печати. Аз исках да отида в Краков, но понеже нямам кон, трябва да чакам, докато някой ми подари. Но сега ще изпратя писмо, което ще подпечатам със своя собствен печат.

— И аз си помислих така — ако излезе, че си грамотен, това ще значи, че не си прост човек. Но как ще изпратиш писмото?

— По някой пътник или странствуващ монах. Малко ли свят отива в Краков на гроба на кралицата?

— Ами ще можеш ли да ми напишеш една обява?

— Написвам, пане, всичко, каквото заповядате — гладко и разбрано, та дори и на дъска.

— По-добре на дъска — рече зарадван Збишко, — защото няма да се скъса и ще ми послужи и по-късно.

И когато след малко слугите намериха и донесоха една нова дъска, Сандерус се залови да пише. Какво написа, Збишко не можеше да прочете, но веднага заповяда да заковат обявата на вратата, под нея да окачат щита му, а турчетата да го пазят на смени. Който удари щита с копие, с това би дал знак, че приема поканата. Но, изглежда, че в Серадз липсваха желаещи за такива работи, защото през този ден, а и на другия до пладне щитът не звънна нито веднъж, та след пладне малко смутеният младеж се накани да продължи пътя си.

Но преди това при Збишко дойде още един път Сандерус и му каза:

— Ако вие, пане, бихте окачили щита си в земите на пруските владетели, навярно сега оръженосецът щеше да ви стяга ремъците на доспехите.

— Как така! Нали кръстоносецът, като духовник, не може да има дама, в която да е влюбен, защото му е забранено.

— Не зная забранено ли им е, само зная, че имат дами. Наистина кръстоносец не може да излезе на двубой, без да извърши грях, защото дава клетва, че ще се бори само за вярата, но там освен духовници има много светски рицари от далечни страни, които идват на помощ на пруските господари. Те, а особено пък френските рицари, само търсят с кого да се счепкат.

— Охо, виждах ги аз във Вилно, а да ще бог да ги видя и в Малборг. Трябват ми паунови пера от шлемове, защото съм се заклел — разбираш ли?

— Купете си, пане, от мене две-три капки от потта на свети Георги, която пролял, когато се бил със змея. Нито една друга реликва не може да бъде по-полезна на рицаря. Пък ако ми дадете за това коня, който ми заповядахте да възседна, ще ви притуря и индулгенция за онази християнска кръв, която ще пролеете в боя.

— Оставете ме на мира, че ще се разсърдя. Няма да купувам аз твоята стока, докато не се уверя, че е добра.

— Вие, пане, както казахте, отивате при мазовецкия двор, при княз Януш. Запитайте там колко реликви са купили от мене — и самата княгиня, и рицарите, и девойките по сватбите, на които присъствувах.

— На какви сватби? — попита Збишко.

— Както винаги преди пости. Рицарите се надпреварваха да се женят, защото хората разправят, че ще има война между полския крал и пруските владетели за Добжинската земя… И всеки рицар си казва: „Един господ знае ще остана ли жив“ — и иска преди това да си поживее щастливо с невеста.

Збишко се заинтересува твърде много от известието за войната, но още повече от това, което Сандерус говореше за сватбите, та запита:

— Кои моми се ожениха?

— А че придворните на княгинята. Не зная дали остана поне една, защото чух как княгинята казваше, че ще трябва да си търси нови придворни девойки.

Като чу това, Збишко позамълча, после попита q малко изменен глас:

— Ами панна Данута, дъщерята на Юранд, чието име е написано на дъската, и тя ли се ожени?

Сандерус се поколеба, преди да отговори, първо, защото сам нищо не знаеше, а второ, защото си помисли, че ако държи рицаря в неизвестност, ще спечели над него някаква власт и ще успее по-добре да го използва. Той вече беше решил от по-рано в душата си, че трябва да се държи за тоя рицар, който имаше достойна свита и всичко необходимо. Сандерус знаеше да преценява хората. Младостта на Збишко му позволяваше да предполага, че този пан ще е щедър и непредпазлив, та лесно ще пръска парите. Той вече беше забелязал и скъпите милански доспехи, и огромните бойни коне, каквито не всеки можеше да притежава — и затова си каза, че при такова рицарче ще му бъде осигурено и гостоприемство при дворовете, и не един случай за сполучлива продажба на индулгенции, и безопасност при пътуването, и най-сетне изобилно ядене и пиене, което беше най-важното.

Затова при въпроса на Збишко той сбърчи чело, вдигна очи нагоре, като че напряга паметта си, и отвърна:

— Панна Данута, дъщерята на Юранд… А откъде е тя?

— Юрандовата Данута, от Спихов.

— Видях ги аз всичките, но коя как се казваше, на помня добре.

— Съвсем младичка, свири на лютничка и с песните си весели княгинята.

— Аха… младичката… с лютничката дето свири… ожениха се и младички… Не е ли тя черна като ахат?

Збишко си отдъхна.

— Не е! Онази е бяла като сняг, само бузите й са румени и светлокоса.

А Сандерус отговори:

— Защото една черна като ахат остана при княгинята, а другите почти всички се ожениха.

— Щом казваш „почти всички“, излиза, че не всички до една. За бога, ако искаш да получиш от мене нещо, припомни си.

— Ей тъй до три-четири дена може би ще си припомня, а най-много бих желал да получа коня, който носи моите свети стоки.

— Ще го получиш, само да кажеш истината. Тук чехът, който чу от самото начало този разговор и тайно се подсмихваше, се обади:

— Истината ще се узнае при мазовецкия двор. Сандерус го поизгледа, а после рече:

— Да не мислиш, че се боя от мазовецкия двор?

— Не казвам, че се боиш от мазовецкия двор, а само това, че и сега, и след три дни няма да заминеш на този кон, а пък окаже ли се, че си излъгал, не ще заминеш и на собствените си крака, защото негова милост ще заповяда да ги пречукам.

— Като нищо! — рече Збишко.

Сандерус помисли, че след такава закана ще е по-добре да бъде предпазлив, и отговори:

— Ако исках да излъжа, веднага щях да кажа, че се е оженила или че не се е оженила, пък аз казах: не помня. Ако имаше ум, ти по този отговор би разбрал моята честност.

— Моят ум не е брат на твоята честност, защото тя може да е кучешка сестра.

— Моята честност не лае като твоя ум; а който лае приживе, може да му се случи след смъртта да вие.

— То се знае! Твоята честност няма да вие след смъртта, но ще скърца със зъби, освен ако не загуби още приживе зъбите си в служба на дявола.

И почнаха да се препират, защото чехът имаше пъргав език и за всяка дума на немеца намираше две. А В това време Збишко заповяда да се готвят за път и те тръгнаха скоро, като разпитаха преди това опитни хора за пътя към Ленчица. Като излязоха от Серадз, те навлязоха в глухи борови гори, с каквито беше покрита по-голямата част от страната. Но през горите минаваше път, на места дори окопан, а в ниските места постлан с обли пънове, остатък от властвуването на крал Кажимеж. Наистина след неговата смърт през време на военните смутове, които докараха наленчите и гжималитите, пътищата бяха поизоставени, но след успокояването на кралството при Ядвига пак се развъртяха в ръцете на грижливия народ лопатите по мочурищата, секирите по горите и в края на живота си всеки търговец можеше вече да кара своите натоварени коли навсякъде между големите градове, без да се страхува, че ще се строшат в ямите или ще затънат в тинята. Опасност можеше да има по пътищата само от диви зверове или от разбойници, но защита от зверовете бяха окачените на копията фенери нощем, а лъковете за отбрана денем, пък разбойници и скитници тук имаше много по-малко, отколкото в крайграничните места. Впрочем онзи, който пътуваше със свита и въоръжен, можеше да не се опасява от нищо.

Збишко също не се опасяваше от разбойници, нито от въоръжени рицари, а дори и не мислеше за тях, защото го обхвана страшно безпокойство и цялата му душа беше в мазовецкия двор. Дали ще завари своята Дануша пак като придворна на княгинята или вече като жена на някой мазовецки рицар — сам не знаеше и от сутрин до вечер си бъхтеше главата над това. Понякога му се струваше невероятно, че тя може да го забрави, но понякога му минаваше през ума, че може Юранд да е дошъл от Спихов в двора и да е оженил момичето за някой свой съсед или приятел. Нали той още в Краков казваше, че на Збишко не му е писано да вземе Дануша и че не може да му я даде — значи, явно е, че я е обещал някому другиму, че е обвързан с клетва и сега е удържал думата си. И когато Збишко помислеше за това, струваше му се като нещо положително, че вече няма да види Данушка девойка. Тогава той викаше веднага Сандерус и отново го разследваше, отново го изпитваше, но той го объркваше още повече. Понякога ха-ха да си припомни придворната Юрандова дъщеря и нейната сватба, а после изведнъж туряше пръст в устата си, замисляше се и отговаряше: „Като че не е тази!“ Дори и от виното, което трябваше да проясни мислите му, немецът не си припомни и държа всичкото време младия рицар между смъртния страх и надеждата.

И Збишко пътуваше угрижен, с огорчение и несигурност в душата. По пътя той вече съвсем не мислеше нито за Богданец, нито за Згожелице, а само какво трябва да прави. Преди всичко трябваше да отиде при мазовецкия двор, за да узнае истината, затова пътуваше бързо и се спираше само да пренощува в чифлици, в странноприемници и в градове, колкото да не съсипе конете. В Ленчица заповяда да окачат отново дъската с поканата пред портите и се убеждаваше в душата си, че дали Данушка е още девойка, или се е оженила, тя все пак е дама на сърцето му и той трябва да се бие за нея. Но в Ленчица малцина можеха да прочетат поканата, а онези от рицарите, на които я прочитаха вещите в писмо и четмо духовници, свиваха рамене, понеже не познаваха чуждия обичай, и казваха: „Глупак някакъв пътува, защото кой ще се съгласи или ще спори с него, щом не е виждал с очи оная мома!“ А Збишко продължаваше пътя си с все по-голяма тревога и все по-голяма бързина. Никога той не беше преставал да обича своята Данушка, но в Богданец и Згожелице, като „се съветваше“ едва ли не всеки ден с Ягенка и се любуваше на нейната хубост, не тъй често мислеше за онази, а сега денем и нощем тя беше пред очите му и не излизаше нито от паметта му, нито от мислите му. Дори насън той я виждаше пред себе си — с коса, разпусната по плещите, с лютня в ръка, с червени обувки и венче на глава. Тя протягаше към него ръце, а Юранд я отдръпваше от него, Сутрин, когато сънищата изчезваха, веднага идваше на тяхно място още по-голямата тъга и никога в Богданец Збишко не беше обичал тази девойка така, както започна да я обича именно сега, когато не беше сигурен, че са му я отнели.

Минаваше му също през ума, че са я оженили вероятно насила и, разбира се, не я осъждаше, защото тя бе още дете и не можеше да има своя воля. Затова пък се възмущаваше в душата см от Юранд и от княгинята, а когато помислеше за Данушкиния мъж, кръв му капеше от сърцето и той изглеждаше страшно слугите, които возеха под платнените обвивки оръжието. И той решаваше в себе си, че няма да престане да й служи и че ако дори я завари жена на друг, и тогава трябва да сложи в краката й пауновите пера. Но в тези мисли имаше повече мъка, отколкото утеха, защото съвсем не знаеше какво ще прави после.

Утешаваше го само мисълта за голямата война. Макар и да не му се искаше да живее без Данушка, той не се заричаше непременно да загине, а, напротив — чувствуваше, че войната тъй ще увлече душата и паметта му, та ще го избави от всякакви други тъги и грижи. А голямата война като че ли витаеше във въздуха. Не се знаеше откъде идваха слуховете за нея, защото между краля и ордена имаше мир, обаче навсякъде, където минаваше Збишко, не се говореше за нищо друго. Хората имаха нещо като предчувствие, че това трябва да стане, а някои казваха открито: „Защо сме се обединили с Литва, ако не за да отидем срещу тези кръстоноски вълци? Трябва да свършим с тях веднъж за винаги, за да не ни ръфат дроба.“ А други пък казваха: „Полудели монаси! Малко ли им беше Пловце! Смъртта виси над тях, а те и Добжинската земя глътнаха, но ще я повърнат заедно с кръв…“ И се готвеха по всичките земи на кралството, спокойно, без самохвалство, както обикновено за бой на живот или смърт, ала с глухото ожесточение на могъщ народ, който твърде дълго е понасял обидите и най-сетне е почнал да се готви за страшно възмездие. По всички имения Збишко срещаше хора, убедени, че ако не днес, то утре ще трябва да възседнат коня, и дори се учудваше на това, защото мислеше, както и всички други, че работата ще дойде до война, но все пак още не беше чувал, че тя ще започне толкова скоро. Не му минаваше и през ума, че жаждата на народа този път изпреварва събитията. Той вярваше на другите, не на себе си, и сърцето му се радваше при вида на тая предвоенна възбуда, която срещаше на всяка стъпка. Навсякъде всички други грижи отстъпваха пред грижите за коня и въоръжението, навсякъде с голяма съсредоточеност преглеждаха копията, мечовете, секирите, пиките, шлемовете, броните, ремъците на железните нагръдници на бойните коне и на тежките им покривки. Ковачите денем и нощем удряха с чуковете железните плочки и изковаваха дебели тежки брони, които изнежените западни рицари едвам можеха да подигнат, но които с леснина носеха яките владелци на земите на Малополша и Великополша. Старците изваждаха от скриновете в килерите плесенясали кесии със сребро, за да подготвят децата за войната. Веднъж Збишко нощува у богатия шляхтич Бартош от Беляви, който имаше двайсет и двама сина здравеняци и беше заложил много земя на манастира в Лович, за да купи двайсет и две ризници, толкова шлемове и друго въоръжение за войната. Ето защо Збишко, макар да не беше чул нищо за това в Богданец, също мислеше, че ще трябва веднага да тръгне към Прусия и благодареше богу, че е тъй добре подготвен за войната. И наистина неговите доспехи предизвикваха навсякъде възторг. Вземаха го за син на велможа, а когато казваше на хората, че е само обикновен шляхтич и че такова оръжие може да се купи от немците, стига да се плати добре със секирата, всички сърца се изпълваха с желание за воюване. И мнозина, като виждаха доспехите му, не можеха да потулят завистта си, догонваха Збишко на пътя и питаха не желае ли да се бие за въоръжението си. Но той бързаше и затова не искаше да се бие, а чехът натягаше арбалета. Збишко престана дори да окачва по странноприемниците дъската с поканата, защото разбра, че колкото повече се отдалечава от границата и навлиза навътре в страната, толкова по-малко хора познаваха този обичай и толкова повече го смятаха за глупак.

В Мазовия по-малко се говореше за война. И тук вярваха, че тя ще стане, но не знаеха кога. Във Варшава беше спокойно, толкова повече, че дворът живееше в Чеханов, който княз Януш след предишното литовско нападение беше преустроил или по-право издигнал целия отново, защото от стария Чеханов беше останал само замъкът. Във варшавската крепост Збишко беше приет от Яшко Соха, управител на замъка, сина на воеводата Абрахам, паднал в боя при Ворскля. Яшко познаваше Збишко, защото беше го виждал при княгинята в Краков, и на драго сърце го нагости, а той, преди да седне да яде и пие, веднага почна да го разпитва за Дануша и дали се е оженила заедно с другите придворни девойки на княгинята.

Но Соха не можа да му отговори. Князът и княгинята живеели в чехановския замък още от началото на есента. Във Варшава останали за охрана само малък брой стрелци и той. Чувал, че имало в Чеханов разни празненства и сватби, както става обикновено преди коледните пости, но коя от придворните се е оженила а коя е останала, за това, като човек: женен, не е разпитвал.

— Мисля все пак — каза той, че Юрандовата дъщеря не се е оженила, защото това не би могло да стане без Юранд, а не съм чувал гой да е идвал. Сега на гости у княза са двама вождове от Ордена; единият от Йоханисбург, а другият от Щитно, и с тях, изглежда, има още някои гости-чужденци. — а в такъв случай Юранд никога не идва, защото само видът на белия плащ го докарва до бяс. Така че, щом не е бил там Юранд, не е имало и сватба! Пък ако искаш, ще пратя бързоходец да попита и ще му поръчам да се върне бързо, ако и да съм убеден, че ще намериш Юрандовата щерка още девойка.

— Аз сам още утре ще потегля, а за утехата бог да те награди. Щом си починат конете, тръгвам, защото няма да имам мира, докато не узная истината. Господ да ти плати, защото изведнъж ми олекна.

Соха обаче не се задоволи с това и почна да разпитва шляхтичите, които бяха случайно в замъка, а също и войниците дали някой не е чул нещо за сватба на Юрандовата дъщеря. Никой не беше чул такова нещо, при все че се намираха такива, които са били в Чеханов и дори са присъствували на някои сватби; „Освен ако някой я е взел през последните седмици или през последните дни.“ И наистина можеше и така да бъде, защото в онези времена хората не си губеха времето за обмисляне. И Збишко отиде да спи много ободрен. Като си легна, се питаше дали да натири още утре Сандерус, но си помисли, че този нехранимайко може да му бъде полезен със своите познания по немски език, когато потегли срещу Лихтенщайн. Помисли също, че Сандерус не го е излъгал, и макар че му струваше много скъпо, защото ядеше и пиеше по кръчмите за четворица, все пак беше услужлив и проявяваше към новия си господар известна привързаност. Освен това той умееше да пише, с което превъзхождаше оръженосеца чех, па и самия Збишко.

Всичко това накара младия рицар да позволи на Сандерус да пътува с него до Чеханов, което го зарадва много не само заради „издръжката“, но и защото забеляза, че в доброто общество на Збишковата свита той среща по-голямо доверие и по-лесно намира купувачи за своята стока, След още едно нощуване в Населск, като пътуваха нито много бързо, нито твърде бавно, те видяха на другия ден привечер стените на чехановския замък. Збишко се спря в кръчмата, за да си сложи доспехите и да влезе в замъка според рицарския обичай с шлем и с копие в ръка, после възседна огромния, спечелен в боя кон, прекръсти се и тръгна напред.

Но не беше изминал и десетина крачки, когато чехът, който яздеше отзад, го настигна и каза:

— Ваша милост, зад нас идат някакви рицари, като че са кръстоносци.

Збишко обърна коня и видя на не повече от стотина крачки зад себе си блестяща група хора, начело на която яздеха двамина рицари на едри померански коне, и двамата в пълно въоръжение, всеки от тях с бял плащ и черен кръст на него и на шлема с висока китка паунови пера.

— Божичко, кръстоносци! — рече Збишко.

И неволно се наведе на седлото и спусна копието към ухото на коня, а чехът, като видя това, си плю на ръцете, за да не му се хлъзга в тях дръжката на секирата.

Слугите на Збишко, хора опитни и запознати с военния обичай, също се приготвиха — не за бой наистина, защото в рицарските битки слугите не вземаха участие, но за да отмерят място за конна битка или да утъпчат покритата със сняг земя за пеши двубой. Само чехът в качеството си на шляхтич се готвеше за работа, но и той се надяваше, че Збишко ще преговаря, преди да нападне, и дори много се зачуди, че младият пан наведе копието, без да е извикал на двубой противника.

Но и Збишко се опомни навреме. Той се сети за безумната постъпка край Краков, когато непредпазливо искаше да нападне Лихтенщайн, и всичките нещастия, които го сполетяха от това, та дигна копието, даде го на чеха и без да вади меча, препусна коня към орденските рицари. Като ги наближи, забеляза, че освен тях имаше още и трети рицар, също с пера на главата, и четвърти невъоръжен, дългокос, който, изглежда, беше мазур.

Като ги видя, той си каза:

„Обещах в затвора на моята дама не три китки пера, а толкова, колкото пръсти имам на ръцете, но ако това не са пратеници, три бих могъл да имам още сега.“

Помисли обаче, че това трябва да са именно някакви пратеници при мазовецкия княз, та въздъхна и се обади високо:

— Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков — отговори дългокосият невъоръжен ездач.

— На добър час!

— И вам, пане.

— Слава на свети Георги!

— Той е наш покровител. Здравейте, пане спътнико.

Те се поклониха един другиму, после Збишко каза кой е той, с какъв герб, какъв боен призив има и откъде иде при мазовецкия двор; а дългокосият рицар го осведоми, че се казва Йендрек от Кропивница и че води гости на княза: брат Готфрид, брат Ротгер и пан Фулко дьо Лорш от Лотарингия, който е гост на кръстоносците и иска да види със собствените си очи мазовецкия княз, както и княгинята, дъщерята на славния „Кинстут“.

Докато си изброяваха имената, чужденците-рицари седяха изправени на конете и навеждаха един след друг покритите си с железни шлемове глави, защото великолепното въоръжение на Збишко караше да мислят, че князът е изпратил да ги срещне някой знаменит рицар, може би негов роднина или син.

А Йендрек от Кропивница продължи:

— Вождът или, казано по нашему, началникът на Йоханисбург е на гости у нашия княз, комуто разказа, че тези трима рицари имали горещо желание да му дойдат на гости, но не смеели, а особено рицарят от Лотарингия; понеже е отдалече, той мислел, че току зад границата на кръстоносците живеят вече неверници, с които войната не престава. Като гостоприемен владетел, князът ме изпрати веднага на границата, за да ги преведа без опасност между замъците.

— Значи, без вашата помощ те не биха могли да минат?

— Нашият народ страшно мрази кръстоносците не толкова заради техните нападения — защото и ние „надничаме“ у тях, — колкото заради тяхното коварство, защото, ако кръстоносецът те прегърне и отпред те целуне в устата, той в същото време е готов да ти забие нож в гърба, а това е гаден обичай и много противен на нас, мазурите… Ех, то се знае!… Всеки ще приеме под покрива си немеца и няма да обиди госта си, но е готов да му прегради пътя. А има и такива, които само това правят — за отмъщение или за слава, дай боже всекиму.

— Ами кой между вас е най-славният?

— Има един такъв и по-добре за немец е да види смъртта, отколкото него: казва се Юранд от Спихов.

Сърцето на младия рицар трепна, като чу това име, и той реши веднага да разпита Йендрек от Кропивница.

— Зная! — рече. — Чувал съм, той е онзи, чиято дъщеря Данута беше придворна на княгинята, преди да се ожени.

И като каза това, той със стаен дъх загледа право в очите мазовецкия рицар, който му отговори с голямо учудване:

— Кой ви каза това? Та тя е още мъничка. Случва се наистина и такива понякога да се женят, но дъщерята на Юранд не се е оженила. Излязох от Чеханов преди шест дена и я видях при княгинята. Как ще се жени през постите?

Збишко слушаше и напрягаше всички сили на волята си да не сграбчи мазура за шията и да не му извика: „Господ да ти плати за новината!“ — но се въздържа и рече:

— Чувах нещо, че Юранд я дал някому.

— Княгинята искаше да я ожени, не Юранд, но не можа нищо да направи против неговата воля. Искаше да я даде на един рицар в Краков, който се бил обрекъл на девойката и когото тя обича.

— Обича ли го? — извика Збишко.

Йендрек го погледна проницателно, усмихна се и рече:

— Знаете ли, вие като че ли премного разпитвате за тази девойка.

— Разпитвам за познатите си, при които отивам.

Лицето на Збишко едва се виждаше под шлема освен очите, носа и малко от бузите, но носът и бузите му бяха тъй червени, та дяволитият мазур, който беше шегобиец, рече:

— Навярно от студа лицето ви се е зачервило като великденско яйце!

А момъкът се обърка още повече и отговори:

— Навярно…

Те тръгнаха, като яздеха известно време в мълчание, само конете пръхтяха и изпущаха от ноздрите си струи пара, а чужденците-рицари почнаха нещо да си говорят. Но след малко Йендрек от Кропивница запита:

— Ами как ви казваха, защото не чух добре?

— Збишко от Богданец.

— Я гледай! Та и онзи, който се бе обрекъл на Юрандовата, май се казваше така.

— Да не мислите, че ще отрека? — отговори бързо и гордо Збишко.

— Та и няма защо. Боже мили, значи, вие сте оня Збишко, комуто девойката покри главата с булото си! Като се върнах от Краков, всички придворни девойки говореха само за вас, а на мнозина дори сълзи течеха по бузите, като слушаха. Това сте вие! Ех, че радост ще има сега при двора… защото и княгинята ви обича.

— Господ да я благослови и вас също за добрата вест… Защото, като ми казаха, че се е оженила, цял изтръпнах.

— Как тъй ще се ожени!… Примамливо късче е тази девойка, защото нейната зестра е целият Спихов, но въпреки че при двора има много хубави момци, никой не я е погледнал в очите, защото всеки уважава и нейната постъпка, и вашата клетва. Тя и княгинята не би допуснала това. Ех, че радост ще има! Да си кажа правото, понякога се шегуваха с девойката. Някой ще й каже: „Няма да се върне твоят рицар“ — а тя само потропне с пети: „Ще се върне! Ще се върне!“ — при все че неведнъж, когато й кажеха, че сте се оженили за друга, работата идваше до плач.

Тези думи трогнаха Збишко, но в същото време го хвана яд на хорските клюки и той каза:

— Който е дрънкал за мене такива неща, ще го извикам на двубой!

А Йендрек от Кропивница се разсмя:

— Жените й говореха на яд! Ще извикате на бой жените ли? С меч срещу хурка нищо не можеш стори!

Зарадван, че бог му прати такъв весел и приказлив спътник, Збишко почна да го разпитва за Дануша, после за обичаите при мазовецкия двор и пак за Дануша, най-сетне обаче, като си спомни за обетите си, разказа на Йендрек какво беше чул по пътя за войната — как хората се готвят за нея, как я чакат ден след ден, а накрая попита дали в мазовецките княжества мислят същото.

Но шляхтичът от Кропивница не мислеше, че войната е тъй близка. Хората разправяли, че не можело да бъде иначе, но той бил чул как веднъж сам князът казал на Миколай от Длуголяс, че кръстоносците са си глътнали езиците от страх и че стига кралят да настои, ще отстъпят и Добжинската земя, която заграбиха, защото се боят от неговата сила — или най-малкото ще протакат работата, докато се подготвят добре.

— Впрочем — каза той — князът наскоро ходи в Малборг, дето поради отсъствието на магистъра го посрещнал великият маршал и уредил в негова чест състезания, а сега у княза гостуват кръстоносни вождове, а ето и нови гости идат…

Тук той се позамисли и след малко добави:

— Хората разправят, че тези кръстоносци не идват току-така у нас и у княз Жемовит в Плоцк. Казват, че им се било искало в случай на война нашите князе да не помагат на полския крал, а на тях, пък ако не успеят да постигнат това, поне да ги убедят да стоят настрана, но това няма да го бъде…

— Няма да го бъде! Как бихте останали у дома си? Та нали вашите князе са обвързани и подчинени на полското кралство. Мисля, че не бихте останали.

— Няма да останем — отвърна Йендрек от Кропивница.

Збишко погледна отново чужденците-рицари и техните паунови пера.

— Та и тези ли затова отиват?

— Това са братя от Ордена, може и затова да отиват. Кой ги знае?

— А този третият?

— Третият иде от любопитство.

— Трябва да е някой от знаменит род.

— Да! След него идат три обковани коли, натоварени с отлично въоръжение, и девет души свита. Струва си с такъв да се биеш! Чак слюнки да ти потекат от устата.

— И не можете ли?

— Как така! Князът ми е заповядал да ги пазя. Косъм от главата им няма да падне до Чеханов.

— Ами ако аз ги извикам на двубой? Ако биха поискали да се бият с мене?

— Тогава трябва първо да се биете с мене, защото, докато съм жив, това няма да стане.

Като чу тия думи, Збишко погледна дружелюбно младия шляхтич и рече:

— Вие разбирате що е рицарска чест. С вас няма да се бия, защото съм ваш приятел, но в Чеханов, ако е рекъл господ, ще намеря причина да се скарам с немците.

— В Чеханов правете, каквото искате. Там няма да мине без някои състезания, та може работата да дойде и до двубой, само князът и кръстоноските вождове да разрешат.

— Аз имам една дъска, на която е написана покана за всеки, който не признае, че панна Данута, дъщерята на Юранд, е най-добродетелната и най-хубавата мома на света. Но знаете ли… навсякъде хората само свиваха рамене и се смееха.

— Защото това е чужд обичай и Да си кажем правото, и глупав, който нашите хора не познават освен някъде по границите. Ето и този лотарингец закачаше по пътя шляхтата и искаше да признават някаква си негова дама за най-добра от всички. Но никой не го разбираше, а сбиване аз не допущах.

— Как така? Искал да признаят неговата дама за най-добра? Я го гледай! Няма ли срам?

Тук той погледна чужденеца-рицар, сякаш искаше да се убеди как изглежда човек, който няма срам, но трябваше да признае в душата си, че Фулко дьо Лорш съвсем не приличаше на обикновен нехранимайко. Напротив, изпод спуснатия наличник на шлема гледаха добри очи и се подаваше младо и изпълнено с някаква тъга лице.

— Сандерус! — извика внезапно Збишко.

— Заповядайте — отговори немецът и се приближи.

— Я попитай този рицар коя е най-добродетелната и най-прекрасната мома на света.

— Коя е най-прекрасната и най-добродетелната мома на света? — попита Сандерус.

— Улрика дьо Елнер! — отговори Фулко дьо Лорш. После вдигна очи към небето и почна да въздиша.

А страшно възмутеният Збишко просто се задъха от това богохулство и го обхвана такъв буен гняв, та закова на място коня; но докато успее да продума, Йендрек от Кропивница застана между него и чужденеца и каза:

— Тук няма да се разправяте.

Но Збишко се обърна към продавача на реликви:

— Кажи му от мое име, че обича кукумявка.

— Моят господар казва, благородни рицарю, че обичате кукумявка! — повтори като ехо Сандерус.

Вместо отговор Фулко дьо Лорш пусна юздите и с дясната ръка почна да разкопчава и да снема желязната си ръкавица, след това я хвърли в снега пред Збишко, а той кимна на своя чех да я вдигне с острието на копието.

Тогава Йендрек от Кропивница се обърна към Збишко със сърдито лице и викна:

— Няма да се биете, казвам ви, докато аз съм страж. Няма да позволя нито нему, нито вам.

— Та нали не аз го извиках, а той мене.

— Ала заради кукумявката. Стига вече, пък ако някой се противи… Внимавайте!… И моят меч е подръка.

— Аз не искам да се бия с вас.

— А ще трябва да се биете с мене, защото съм дал клетва да браня онзи.

— Тогава как ще стане? — запита упоритият Збишко.

— Чеханов че е далече.

— Но какво ще си помисли чужденецът?

— Нека вашият човек му каже, че тук двубой не може да стане и че вие трябва да получите по-напред разрешение от княза, а той от кръстоноските вождове.

— Ех! Ами ако не разрешат?

— Все ще се намерите някъде! Стига приказки.

Збишко видя, че нищо не може да се направи, разбираше, че Йендрек от Кропивница наистина не може Да допусне двубоя, затова повика отново Сандерус да обясни на лотарингския рицар, че те ще се бият едва след пристигането в замъка. Дьо Лорш изслуша думите на немеца, кимна с глава в знак, че разбира, а после протегна на Збишко ръка, подържа неговата малко и я стисна здраво три пъти, което според рицарските обичаи означаваше, че трябва да се бият дето и да е и когато и да е. После, привидно примирени, потеглиха към чехановския замък, чиито тъпи кули вече се виждаха на фона на заруменялото небе.

Те пристигнаха още по светло, но докато се назоват при портите на замъка и докато им спуснат моста, настъпи дълбока нощ. Прие ги и угости познатият на Збишко Миколай от Длуголяс, който беше началник на охраната в състав от няколко рицари и триста безпогрешни горски стрелци. Веднага след пристигането си Збишко узна за голямо свое огорчение, че дворът отсъствува. Князът в желанието си да почете вождовете от Щитно и Йоханисбург уредил голям лов в девствената гора, на който, за да придаде на зрелището блясък, отишла и княгинята заедно с придворните девойки. От познатите жени Збишко намери само Офка, вдовицата на Кших от Яжомбково, която пазеше ключовете на замъка. Тя му се зарадва много, защото, откакто се бяха върнали от Краков, разказваше всекиму, щял не щял, за любовта му към Дануша и за случката с Лихтенщайн. Тия разкази й създаваха голяма известност сред по-младите дворяни и девойки, тя беше благодарна на Збишко и сега гледаше да утеши младежа в мъката, която го обхвана поради отсъствието на Дануша.

— Няма да я познаеш — казваше тя. — На момичето годините настъпват и шевовете на дрехите й започват да се пукат под шията, защото всичко в нея набъбва. Тя не е вече такъв дребосък, какъвто беше, и иначе те обича, не както по-рано. Сега стига само някой да викне на ухото й „Збишко!“ — и сякаш с жило я пробожда. Такава е тя нашата — на всички жени съдба, и срещу нея нищо не може да се направи, защото то е по божия повеля… Ами твоя чичо, казваш, бил здрав? Защо не дойде и той?… Да, такава е съдбата… Тъжно, тъжно е за жената да е сама на света… Слава богу, че девойката не си изпочупи краката, защото всеки ден се качва на кулата и гледа към пътя… Всяка от нас има нужда от приятелство…

— Само ще нахраня конете и ще отида при нея, макар да е нощ, ще тръгна — отговори Збишко.

— Добре, но си вземи от замъка водач, защото ще се заблудиш в гъстата гора.

И още на вечерята, която Миколай от Длуголяс уреди за гостите, Збишко го уведоми, че ще тръгне веднага да стигне княза, и помоли за водач. Уморените от пътя орденски братя се събраха след гощавката около огромните камини, в които горяха цели борови пънове, и решиха да тръгнат едва на другия ден, след като си починат. Но дьо Лорш, като разпита за какво се отнася, изяви желание да тръгне заедно със Збишко под предлог, че иначе може да закъснеят за лова, който той искаше да види непременно.

После се приближи до Збишко, протегна му ръка и отново стисна три пъти пръстите му.