Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (12)

XII

Збишко тръгна на лов, както бе казал, защото Мачко се чувствуваше все по-зле. Отначало го поддържаше радостта и първите домашни грижи, но на третия ден треската се върна и болката в реброто така се усили, че той трябваше да остане на легло. Збишко отиде първом през деня; огледа пчелина, забеляза, че има наблизо в калта огромна следа от мечка, и си поприказва с пчеларя Ваврек, който нощем спеше наблизо в колибата заедно с две зли кучета, но вече се канеше да се връща в село поради есенните студове.

Те събориха заедно колибата, взеха кучетата, мазнаха тук-таме малко мед по дънерите, за да може миризмата да примами мечката, после Збишко се върна в къщи и почна да се готви за лова. За по-топло да му бъде, облече кожухче от еленова кожа без ръкави; на главата надяна мрежа от желязна тел, за да не може мечката да му одере кожата на главата, най-сетне взе добре окована двузъба вила с извити шипове и стоманена широка брадва с дъбово държало, но по-дълго от дърводелските. По време на вечерното доене на кравите той беше вече на целта; избра си удобно място, прекръсти се, седна и зачака.

Червените лъчи на залязващото слънце светеха между клоните на бориките. По върховете им се събираха безброй врани, грачеха и пляскаха с криле; тук-таме зайци подскачаха към водата и прошумоляваха из пожълтелите боровинкови храстчета и по опадалите листа; от време на време по някой млад бук се стрелваше пъргава бялка. В гъсталака още се носеше чуруликане на птици, което постепенно затихваше.

Чак до залез слънце в гората не беше утихнало. Скоро недалече от Збишко с голям шум и грухтене премина стадо диви свине, а после пробягнаха в тръс на дълга редица лосове, сложили главите си един друг на опашките. Сухите клони пращяха под копитата им и гората дори бучеше, а те блестяха в червената слънчева светлина и тичаха към блатото, дето нощем им беше безопасно и удобно. Най-сетне залезът запламтя на небето, върховете на бордовете почнаха да горят като в огън и постепенно всичко взе да утихва. Гората заспиваше. Мракът се дигаше от земята нагоре към светлите още зари, които също почнаха да тлеят, да се смрачават, да чернеят и гаснат.

„Сега, докато не се обадят вълците, ще бъде тихо“ — помисли Збишко.

Той съжаляваше, че не взе арбалета, защото би могъл лесно да убие някой глиган или лос. Между това откъм блатото се чуваше още известно време някакъв сподавен шум, приличен на тежко пъшкане и подсвиркване. Збишко поглеждаше към блатото с недоверие, защото селянинът Раджик, който живял някога си тук в землянка, изчезнал със семейството си, като че потънал в земята. Едни казваха, че са го отвлекли разбойници, но имаше хора, които били видели по-късно около хижата някакви чудновати следи — нито човешки, нито от звяр, и много си блъскали главите над това, дори обмисляли дали да повикат свещеника от Кшешня, за да поръси със светена вода землянката. Работата не дошла дотам, защото не се намерил никой, който би поискал да се засели тук, и хижата или по-скоро глината на плетените от пръти стени с времето била измита от дъждовете — но това място оттогава не се ползуваше с добро име. Наистина пчеларят Ваврек, който нощуваше лете тук в колиба, не обръщаше внимание на тези приказки, но и за Ваврек се разправяха различни неща. Понеже имаше със себе си вила и брадва, Збишко не се боеше от дивите зверове, но затова пък мислеше с известно безпокойство за нечестивите сили и се зарадва, когато шумът най-сетне престана.

Последните отблясъци изгаснаха и нощта настъпи вече. Вятърът престана, не се чуваше дори обикновеният шум по върховете на боровете. Сегиз-тогиз падаше тук-таме някоя шишарка и издаваше сред пълната тишина силен и ясен звук, но изобщо беше толкова тихо, че Збишко чуваше дишането си.

Така той прекара доста дълго и мислеше изпърво за мечката, а после за Дануша, която пътуваше с мазовецкия двор към далечни страни. Спомняше си как я грабна на ръце по време на прощаването с княгинята и как сълзите й капеха по бузите му, спомняше си бялото й лице, русокосата й главичка с разпусната на раменете коса, венчето й от метличина и песните й, червените обувки с дълги върхове, които бе целунал на тръгване — изобщо всичко, което се случи, откак се бяха запознали; и му стана тъй мъчно, че тя не е при него, и такъв копнеж го обхвана, та потъна цял в него, забрави, че е в гората, че дебне звяра, и почна да си казва:

„Ще отида аз при тебе, защото не мога да живея без тебе.“

И чувствуваше, че е така и че трябва да отиде в Мазовня, защото иначе ще изтлее в Богданец. Сети се за Юранд и за неговата чудновата упоритост, но помисли, че именно затова трябва да замине, за да разбере каква е тази тайна, какви са тези пречки и дали някакъв двубой на смърт не би могъл да ги отстрани. Накрай му се стори, че Дануша протяга към него ръце и вика: „Ела, Збишко, ела!“ Как да не отиде при нея!

Беше буден, не спеше, пък я виждаше тъй ясно, като във видение или насъне. Ето сега Данушка пътува редом с княгинята, свири й с лютничката си и тананика, а мисли за него. Мисли, че скоро ще го види, а може би и се озърта дали той не препуска на коня, зад тях — а Збишко в това време е в тъмната гора.

Тук се сепна — и това стана не само защото си спомни за тъмната гора, но и защото далече зад гърба му се чу някакво шумолене.

Тогава стисна по-силно в ръце вилата, наостри уши и се ослуша.

Шумоленето се приближаваше и след малко стана съвсем ясно. Под нечии предпазливи стъпки пращяха сухи клончета, шумоляха окапалите листа и боровинки… нещо вървеше.

От време на време шумоленето преставаше, ката че ли звярът се спираше при дърветата, и тогава ставаше тъй тихо, та Збишко чуваше чак звън в ушите си — а после отново се чуваха бавни и предпазливи стъпки. Изобщо в това приближаване имаше нещо толкова предпазливо, че Збишко го хвана почуда.

„Трябва баба меца да се бои от кучетата, които бяха тук при колибата — си каза той. — Пък може да е и вълк, който ме е подушил.“

Но стъпките затихнаха. Збишко обаче чуваше ясно, че нещо се спря на двайсет-трийсет крачки зад него и като че ли приседна. Огледа се веднъж-дваж, но при все че дърветата се очертаваха в мрака доста ясно, не можа нищо да види. Не му оставаше друго, освен да чака.

И той чака тъй дълго, та почуда го обхвана вече за втори път.

„Мечката не би дошла да спи тук в пчелина, а вълкът би ме подушил и също не би чакал до сутринта.“

И изведнъж тръпки попълзяха по снагата му от глава до пети.

Ами ако това „нечестивото“ е излязло от блатото и иде отзаде му? Ами ако неочаквано го хване с хлъзгави ръце на удавник или погледне в лицето му със зелените очи на вампир, или някой се изсмее страшно, току зад него, или иззад бориката излезе синя глава на паякови крака?

И усети, че косата му започна да настръхва под желязната мрежа.

Но след миг шумоленето се чу отпреде му — и този път още по-ясно от по-преди. Збишко си отдъхна свободно. Наистина той допускаше, че това същото „чудо“ го е заобиколило и сега се приближава към него отпред. Но тъкмо това той предпочиташе. Хвана здраво вилата, стана тихичко и зачака.

Изведнъж чу над главата си шума на боровете, по лицето си усети силен полъх откъм блатото и в същото време до ноздрите му стигна миризма на мечка.

Нямаше вече ни най-малко съмнение: идеше мецана!

Збишко мигом престана да се бои, наведе глава, напрегна зрение и слух. Стъпките се приближаваха тежки, ясни, вонята ставаше все по-остра; скоро се чу сумтене и ръмжене.

„Само да не идат две наведнъж!“ — помисли Збишко.

Но в същия миг видя пред себе си голямата и тъмна фигура на звяра, който вървеше по посока на вятъра и до последната минута е можа да го подуши, толкова повече, че вниманието му отвличаше миризмата на размазания по дънерите на дърветата мед.

— Ела, бабо мецано! — извика Збишко и се измъкна иззад бориката.

Мечката издаде кратък рев, като изплашена от неочаквано явление, но беше вече твърде близо, за да може да се спаси с бягство, затова изведнъж се изправи на задните си крака, а предните протегна като за прегръдка. Това именно чакаше Збишко — изпъна мускулите си, полетя като светкавица и с всичка сила на мощните си ръце и с цялата си тежина заби вилата в гърдите на звяра.

Цялата гора потрепера от страшния рев. Мечката сграбчи с лапите си вилата и искаше да я извади, но закривените шипове я задържаха. Тя усети болки и зарева още по-страшно. За да стигне Збишко, тя се наблегна на вилата и я заби още по-дълбоко в гърдите си. Збишко, като не знаеше дали остриетата са влезли доста надълбоко, не изпущаше дръжката. Човекът и звярът почнаха да се дърпат и тръскат. Гората непрекъснато се тресеше от рева, в който гърмеше ярост и отчаяние.

Збишко не можеше да вземе брадвата, преди да забие другия заострен край на вилата в земята, а мечката, хванала я с лапите си за дръжката, клатеше и нея, и Збишко, сякаш разбираше какво цели той — и въпреки болките, които й причиняваше всяко раздвижване на забилите се в нея остриета, не допущаше да бъде „подпряна“. По тоя начин страшната борба продължи доста — и Збишко разбра, че силите му накрай ще се изчерпат. Освен това той можеше да падне и веднага би загинал, затова събра силите си, напрегна ръце, разкрачи се, прегъна гръб като лък, за да не падне възнак, и почна да повтаря със стиснати зъби:

— Или моята смърт, или твоята…

Най-сетне го обхвана такъв гняв, такава ярост, че наистина би предпочел в този миг сам да загине, отколкото да изпусне звяра. По едно време се спъна о корена на една борика, олюля се и би паднал, ако в този миг не се беше изправила до него някаква тъмна фигура — и втора вила „подпря“ животното, а същевременно един глас извика току над ухото му:

— С брадвата!…

Увлечен в борбата, Збишко и за миг не се замисли отде му иде неочакваната помощ, а веднага хвана брадвата и засече страшно. Вилите се счупиха от тежината и последните гърчения на звяра — той се повали като поразен от гръм на земята и захърка. Ала изведнъж престана. Настъпи тишина, прекъсвана само от хрипливото дишане на Збишко, който се опря до бориката, защото краката му се огъваха. След някое време вдигна глава, погледна изправената до него фигура — и се изплаши, като помисли, че може да не е човек.

— Кой си ти? — попита разтревожен.

— Ягенка! — отговори тънък женски глас.

Збишко чак онемя от удивление, не вярваше на очите си. Но съмнението му не трая дълго, защото гласът на Ягенка се обади отново:

— Ще запаля огън…

И веднага се чу удар на огниво о кремък, почнаха да се сипят искри и в тяхната трепетлива светлина Збишко видя бялото чело, тъмните вежди и издадените напред устни на девойката, които раздухваха тлеещата прахан. Едва сега той съобрази, че е дошла в гората, за да му помогне, че без нейната вила работата щеше да бъде лоша, и почувствува към нея такава голяма признателност, та без да му мисли много, хвана я през кръста и я целуна по двете бузи.

Праханта и огнивото паднаха от ръцете й.

— Остави! Какво правиш? — почна да повтаря със сподавен глас Ягенка, но не дърпаше лицето си, а дори уж случайно досегна с устните си устата на Збишко.

Той я пусна и рече:

— Господ да те награди. Не зная какво би станало без тебе.

А Ягенка се наведе в тъмнината, за да намери огнивото и праханта, и почна да му обяснява:

— Страхувах се за тебе, защото Бездух бе отишъл също с вила и брадва — и мечката го разкъса. Пази боже, Мачко би се натъжил, а той и без това едва диша… Та взех вилата и тръгнах.

— Значи, ти се криеше там зад боровете?

— Аз.

— Пък аз мислех, че е зъл дух.

— И аз се боях не по-малко, защото тук около Раджиковото блато нощем без огън е опасно.

— Ами защо не ми се обади?

— Боях се да ме не изпъдиш.

И като каза това, отново почна да сека искри, после сложи на праханта шепа сух конопен паздер, който веднага се разпали със силен пламък.

— Имам и малко борина — каза тя, — а ти събери бързо сухи клонки; ще стане огън.

И наскоро светна наистина весел огън, чийто блясък озари грамадното рижо тяло на мечката, легнала в локва кръв.

— Ей, здрава гадина! — обади се Збишко с известно самохвалство.

— А главата й е наистина цяла разцепена! Р, божичко! Като каза това, тя се наведе и пъхна ръка всред рунтавата козина на мечката, за да провери дали животното има много мас, после се изправи с весело лице:

— Мас ще има дори за две години! А счупените вили, виж!

— Там е бедата — какво ще кажа в къщи?

— Защо?

— Защото татко по никой начин не би ме пуснал в гората, та трябваше да чакам, докато всички си легнат.

А след малко добави:

— И ти не казвай, че съм идвала тук, да не ме гълчат.

— Но ще те изпратя до в къщи, защото може и вълци да те нападнат, а ти нямаш вила.

— Е, добре!

Така си говореха те още някое време при веселата светлина на огъня, над трупа на мечката, прилични и двамата на някакви млади горски същества.

Збишко погледна хубавото лице на Ягенка, осветено от блясъка на пламъка, и каза с неволно учудване:

— Но друго такова момиче като тебе надали има на света. Ти би могла и на война да отидеш!

А тя го погледна за малко в очите, после отговори почти тъжно:

— Зная… но не ми се подигравай.