Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (11)

XI

На другия ден след пристигането в Богданец Мачко и Збишко почнаха да разглеждат старото си седалище и скоро разбраха, че Зих от Згожелице е имал право, като им каза, че първоначално ще има много да теглят.

Със стопанството работата горе-долу вървеше. Имаше някои ниви, обработвани от предишните селяни или от ония, които абатът беше заселил отскоро. По-рано в Богданец имаше много повече обработваема земя, но откак в битката при Пловце родът на Градовците загина почти целият, не остана работна ръка, а пък след нападението на силезийските немци и след войната на гжималитите с наленчите плодородните някога богданецки ниви бяха в по-голямата си част обрасли с гора. Мачко не можа сам да насмогне. Напразно бе искал той преди повече от десетина години да привлече свободни селяни от Кшешня и да им даде земя за обработване, защото те предпочитаха да си останат на своите собствени „лехи“, отколкото да работят чужда земя. Той примами все пак няколко бездомници: в различните войни бе взел петнайсетина пленници, които ожени, настани в хижи — и по този начин селото бе почнало да се възражда наново. Но това мъчно му вървеше, та щом се яви възможност, Мачко незабавно заложи целия Богданец, като мислеше, първо, че на богатия абат ще бъде по-лесно да стопанисва земята, и, второ, че през това време войната ще донесе както нему, така и на Збишко и хора, и пари. И наистина абатът гледаше добре стопанството. Беше увеличил работната ръка на Богданец с пет селски семейства, умножил добитъка и конете, освен това построил хамбар, обор от плет за кравите и също такава конюшня. Но понеже не живеел постоянно в Богданец, не се грижел за къщата — и Мачко, който си мечтаеше понякога, че като се върне, ще я завари заобиколена с ров и с ограда от колове, намери всичко така, както го беше оставил, с тази може би разлика, че ъглите се бяха малко поизкривили, а стените изглеждаха по-ниски, защото се бяха посвлекли и хлътнали в земята.

Къщата се състоеше от грамаден трем, две обширни стаи с малки стаички около тях и кухия. Прозорците на стаите бяха облепени с мехур, а в средата на всяка имаше огнище върху измазания с глина под, димът от което излизаше през отвор в покрива. Потонът, сега напълно почернял, служеше в добрите стари времена и за сушилня, защото на забити в гредите колчета тогава окачваха бутове на диви свини, мечки и лосове, рибици от елени и сърни, волски ребра и цели връзки наденици. В Богданец сега куките бяха празни, както и полиците на стените, по които в другите къщи се нареждаха калаени и глинени съдове. Само стените под лавиците не изглеждаха съвсем голи, защото Збишко заповяда на слугите да накачат по тях ризници, шлемове, къси и дълги мечове, а по-нататък ловни копия, вили, лъкове, рицарски копия, както и щитове, секири и покривала за коне. Така накаченото оръжие почерняваше от дима и трябваше често да се чисти, но затова пък беше всякога подръка и червей не дълбаеше дървените чати на копия, лъкове и секири. А скъпоценните дрехи грижливият Мачко заповяда да пренесат в стаичката, в която спеше.

В предните стаи близо до мехурените прозорци имаше и сглобени от борови дъски маси и пейки, на които господарите сядаха да ядат заедно със слугите. На хора, отвикнали през дългите военни години от удобства, не им трябваше нищо повече; в Богданец обаче нямаше хляб, брашно и разни други запаси, а особено покъщнина. Селяните надонесоха, каквото можаха, но Мачко се надяваше главно — както става в такива случаи, — че на помощ ще му дойдат съседите. И наистина той не се излъга, поне колкото се отнасяше до Зих от Згожелице.

На втория ден след пристигането старият тъкмо седеше на един пън пред къщата, за да използва хубавото есенно време, когато в двора влезе Ягенка на същия онзи вран кон. Слугата, който сечеше дърва около плета, искаше да й помогне, но тя скочи за миг на земята, приближи се до Мачко, малко запъхтяна от бързата езда и зачервена като ябълка.

— Хвала на господа! Дойдох да ви поздравя от татко и да ви попитам за здравето.

— Не е по-зле, отколкото беше по пътя — отговори Мачко. — Човек се е поне наспал на своето бунище.

— Но сигурно имате големи неудобства, а на болния са потребни грижи.

— Корави хора сме ние. Вярно е, че отпърво няма удобства, но няма и глад. Поръчах да заколят един вол и две овце, месо имаме достатъчно. Жените донесоха малко брашно и яйца, но то е малко, най-лошото е, че си нямаме покъщнина.

— Пък аз поръчах да ви докарат две коли. На едната са натоварени две постели и съдове, а на другата разни неща за ядене. Има питки и брашно, и сланина, и сушени гъби, има буренце с пиво и друго с медовина и каквото там се е намерило в къщи, от всичко по малко.

Мачко, който се радваше винаги на каквато и да било придобивка за къщата, протегна ръка, поглади Ягенка по главата и рече:

— Господ да плати на тебе и на баща ти. Щом си подредим стопанството, ще ви го върнем.

— Пазил ви господ! Немци ли сме ние, та да си вземаме обратно това, което даваме!

— Тогава двойно да ви го върне господ. Казваше ми за тебе баща ти каква стопанка си. Та ти с цялото Згожелице почти година си се разправяла?

— Е, да… Щом ви потрябва още нещо, пратете някого, но такъв, който да знае какво трябва, че понякога се случва да дойде някой глупав слуга и не знае за какво са го пратили.

Тук Ягенка почна да се озърта, а Мачко забеляза това, усмихна се и попита:

— За кого се озърташ?

— Не се озъртам за никого.

— Ще пратя Збишко да благодари от мое име на те бе и на Зих. Харесва ли ти Збишко, а?

— Аз не го и видях!

— Тогава виж го, тъкмо сега иде.

И наистина Збишко се връщаше от водопоя и като видя Ягенка, ускори крачка. Облечен беше с дреха от еленова кожа и с кръгла, плитка плъстена шапчица, каквито носеха под шлемовете, косата му беше без мрежа, остригана равно над веждите, а отстрани отпусната на златисти къдрици на плещите; вървеше бързо — висок, хубав, като оръженосец от някой владетелски дом.

Ягенка се обърна изцяло към Мачко, за да покаже, че е дошла само за него, но Збишко я поздрави весело, после хвана ръката й и я поднесе до устните си, въпреки че девойката я дърпаше.

— Защо ми целуваш ръка? — запита. — Да не съм свещеник?

— Не се дърпайте! Такъв е обичаят!

— Да ти целуне и другата ръка за всичко, което ни докара — забеляза Мачко, — и то не би било много.

— А какво ни е докарала? — запита Збишко, като оглеждаше двора и не виждаше нищо друго освен врания кон, който стоеше вързан до плета.

— Колите още не са дошли, но ще дойдат — отговори Ягенка.

Мачко почна да изброява какво има в колите, без да пропусне нещо, а като спомена за двете постелки, Збишко рече:

— И на зуброва кожа да легна, аз съм доволен, но ви благодаря, че сте помислили и за мене.

— Не аз: татко… — отговори девойката и се зачерви. — Ако ви се иска на кожа, никой не ще ви пречи.

— Иска ми се на каквото попадне. Случвало се е неведнъж на полето след боя да заспиш и с убития кръстоносец под глава.

— Та вие убили ли сте някога кръстоносец? Надали!

Вместо отговор Збишко почна да се смее. А Мачко извика:

— Как не те е грях, момиче, да говориш така? Ти не го познаваш! Нищо друго не е правил, само немци е трепал, та пушек се дигаше. С копия ли, със секири ли — на всичко е готов, а щом види немец отдалече, ако искаш, го вържи, той пак ще го нападне. В Краков щеше дори да нападне пратеника Лихтенщайн, за което без малко не му отсякоха главата. Такъв момък е той! И за двамата фризийци ще ти разкажа, от които взехме хората и такава голяма плячка, та с половината от нея може да се откупи целият Богданец!

Тук Мачко почна да разказва за двубоя с фризийците, а после и за други приключения, които бяха преживели, и за подвизите, които бяха извършили. Били се те и от крепостни стени, и в открито поле със знаменити рицари, каквито живеят по чуждите страни. Били са немци, френци, англичани и бургундци. Участвували са в такива яростни водовъртежи на битки, та от конете, от хората, от оръжието, от немците и перата им е ставало нещо като валмо. А какво ли не бяха видели при това! Кръстоноски замъци, построени от червена тухла, литовски дървени крепости и черкви, каквито около Богданец няма, и градове, и непроходими гори, гдето нощем пищят изпъдените от светлищата литовски божества, и разни други най-разнообразни чудесии; и навсякъде, щом идвало до бой, Збишко бивал пръв, та му се чудели и най-славните рицари.

Седнала на пъна до Мачко, Ягенка слушаше със зяпнала уста тия разкази, обръщаше глава, като че тя беше на пружина, ту към Мачко, ту към Збишко, и поглеждаше младия рицар с все по-голяма почуда. Най-сетне, когато Мачко свърши, тя въздъхна и рече:

— Защо не съм се родила момче!

Но Збишко, който през време на разказа също я разглеждаше внимателно, в тоя миг като че мислеше за нещо друго, защото неочаквано рече:

— А пък сте хубава девойка!

А Ягенка отговори малко неохотно и тъжно:

— Виждали сте вие и по-хубави от мене.

Збишко обаче можеше да й отговори без преструвки, че не е виждал много такива, защото Ягенка просто сияеше от здраве, младост и сила. Старият абат ненапразно казваше за нея, че тя изглежда наполовина калина и наполовина еличка. Всичко у нея беше хубаво: и стройната фигура, и широките рамене, и гърдите, изваяни сякаш от мрамор, и червените устни, и сините живи очи. Сега тя беше облечена по-грижливо, отколкото по-рано на лова в гората. На шията си имаше червени синци, разкопчаното отпред кожухче бе покрито със зелено сукно, с пола от домашен плат на ивици и нови ботушки. Дори старият Мачко забеляза хубавата й премяна, поразгледа я и попита:

— Какво си се тъй пременила като за изповед?

Но тя, вместо да отговори, почна да вика:

— Колите, колите идат!

И щом колите пристигнаха, затече се към тях, а след нея и Збишко. Разтоварването продължи чак до залез слънце за голямо задоволство на Мачко, който разглеждаше поотделно всяка вещ и за всяка хвалеше Ягенка. Мръкваше се вече напълно, когато девойката се накани да си върви. Преди тя да се качи на коня, Збишко я хвана изведнъж през кръста и докато девойката успее да продума, дигна я нагоре и я сложи на седлото. Тогава тя се зарумени като божур, обърна към него лице и каза с малко сподавен глас:

— Силно момче сте вие…

А той не забеляза в тъмното червенината и смущението й, разсмя се и попита:

— Не се ли боите от зверовете?… Вече е нощ!

— В колата има копие… подайте ми го.

Збишко отиде при колата, взе копието и го подаде на Ягенка.

— Бъдете здрави!

— Бъдете здрави!

— Господ да ви плати! Ще дойда утре или други ден в Згожелице да благодаря на Зих и на вас за съседската помощ.

— Заповядайте! Ще ни бъде драго! Дий!…

И като подкара коня, след миг изчезна в храстите край пътя.

Збишко се върна при чичо си:

— Време е да влезете в стаята.

Но Мачко отговори, без да се мръдне от пъна:

— Ех! Каква мома! Чак дворът светна от нея!

— Така си е!

Настъпи кратко мълчание. Мачко сякаш се беше замислил за нещо, поглеждаше изгряващите звезди, а после отново каза като че на себе си:

— И прикладна, и къщовница, макар да няма повече от петнайсет години.

— Да! — отвърна Збишко. — Старият Зих я обича като очите си.

— И каза, че дава за зестра Мочидоли, а там на пасището има стадо кобили и жребчета.

— В мочидолските гори, казват, имало ужасни блата?…

— Затова пък в тях и бобри се въдят.

И отново настъпи мълчание. Мачко погледна няколко пъти Збишко отстрани и най-сетне го запита:

— Какво си се тъй замислил? За какво мислиш?

— Ех… знаете… покрай Ягенка тъй си спомних за Данушка, та чак сърцето ме заболя.

— Да влезем в къщи — отговори старецът. — Късно е вече.

Той стана и с мъка се опря на Збишко, който го заведе до стаичката му.

Збишко обаче още на другия ден отиде в Згожелице, защото Мачко настоява много. Настоя пред братанеца си да вземе със себе си двама слуги за по-голяма тържественост и да се облече колкото се може най-добре, та така да почете Зих и да му изрази заслужената благодарност. Збишко послуша и замина пременен като за сватба с оная същата спечелена дреха от бял атлаз, обшита със златни ресни и украсена със златни грифове. Зих го прие с отворени обятия, с радост и с песни, а пък Ягенка, щом се показа на прага на стаята, застана като вдървена и без малко не изпусна съда с виното при вида на младежа, защото помисли, че е пристигнал някакъв кралски син. Тя изгуби веднага смелостта си, седеше мълчалива и търкаше от време на време очи, като че искаше да се събуди от сън. Збишко, който не беше много опитен, мислеше, че по незнайни за него причини тя не е доволна от идването му, и говореше само на Зих, като хвалеше съседската му щедрост и се възхищаваше от згожелицкото стопанство, което наистина много се различаваше от богданецкото.

Тук навсякъде се виждаше изобилие и грижи за стопанството. На прозорците в стаите имаше рогови пластинки, изрязани тънко и тъй добре изгладени, та бяха прозрачни като стъкло. Нямаше огнища всред стаите, а само големи камини със стрехи в ъглите. Подът беше от смърчови дъски, чисто измити, по стените имаше оръжие и множество съдове, блестящи като слънце, също и лъжичници, добра резбарска работа, с наредени по тях лъжици, две от които бяха сребърни. Тук-таме бяха окачени килимчета, плячкосани през войните или купени от пътуващи търговци. Под масите бяха постлани огромни жълтеникави кожи от турове, също от зубри и глигани. Зих охотно показваше богатствата си и повтаряше всеки миг, че за всичко се е погрижила Ягенка. Той заведе Збишко и в склада, който цял миришеше на смола и мента и дето по гредите на потона висяха цели връзки кожи от вълци, лисици, белки и бобри. Показа му сиренарника, складовете с восък и мед, бъчвите с брашно, складовете със сухари, коноп и сушени гъби. Заведе го след това в хамбарите, оборите за коне и крави и в кочините, под навесите, дето се пазеха колите, принадлежностите за лов, мрежите и тъй смая очите му с богатството си, та като се върнаха за вечеря, Збишко не можа да сдържи учудването си.

— Да живее човек и да не умира във вашето Згожелице! — рече той.

— В Мочидоли има горе-долу също такъв ред — отвърна Зих. — Помниш ли Мочидоли. Той е до Богданец. Някога дори нашите бащи се карали за границата и си пращали покани за двубой, но аз няма да се разправям.

И той се чукна със Збишко с чаша медовина и попита:

— Не искаш ли нещо да попееш?

— Не — рече Збишко, — но бих желал вас да послушам.

— Згожелице, знаеш, ще вземат меченцата, Дава не се сбият някога за него…

— Какви меченца?

— А че момчетата, братята на Ягенка.

— Ех! Не ще стане нужда да си смучат лапите през зимата.

— Разбира се. Но и Ягенка в Мочидоли няма да гладува…

— То се знае!

— Ами защо не ядеш и не пиеш? Ягенко, налей и нему, и на мене!

— Ям и пия, както мога.

— Като не можеш повече, разпаши се… Хубав пояс! Та вие в Литва трябва да сте взели богата плячка?

— Да, не можем да се оплачем — отвърна Збишко и използва случая да покаже, че и стопаните от Богданец не са долна ръка земевладелци. — Част от плячката продадохме в Краков и взехме цял товар сребро…

— Не думай! С тези пари може да се купи цяло село.

— Да, имаше една миланска броня, която чичо продаде, понеже очакваше да умре, но да знаете…

— Знам! Та струва си да отиде човек в Литва. Аз по едно време исках, но се побоях.

— От какво? От кръстоносците ли?

— Е, кой ще се бои от тях. Докато не са те убили, няма защо да се боиш, а като те убият, тогава вече няма и време за страх. Страхувах се аз от езическите им духове или дяволи. Разправят, че в горите те гъмжели като мравки.

— А къде да се дянат те сега, като им изгориха капищата?… По-рано са били богати, а сега се хранят само с гъби и мравки.

— Ти виждал ли си ги?

— Лично аз не съм ги виждал, но чувах, че хората са ги виждали… Ще си покаже някой такъв косматата лапа иззад дървото и я клати да му дадат нещо…

— Същото разправяше и Мачко — обади се Ягенка.

— Я виж! Той и на мене разправи това из пътя — добави Зих. — И нищо чудно! Нали и у нас, макар че нашата страна е отдавна християнска, понякога нещо се смее из блатата, па и по къщите. При все че свещениците се сърдят, все е по-добре да се оставя за духовете през нощта паница с ядене, защото иначе те така дращят по стените, та не можеш да мигнеш… Ягенко!… Я остави, дъще, една паница отвън прага!

Ягенка взе глинена паница, пълна с късчета сирене, и я остави отвъд прага, а Зих рече:

— Свещениците се карат, заплашват! А на господа Исуса славата няма да се намали от няколко късчета, пък домашният дух, когато е сит, е благоразположен, ще те запази и от огън, и от крадец.

После се обърна към Збишко:

— Може би ще се разпашеш и ще попееш нещичко?

— Попейте вие, защото виждам, че отдавна ви се иска, пък може и панна Ягенка да попее?

— Ще пеем подред — извика зарадван Зих. — Има тук едно момче слуга, което ще ни приглася с цафара. Повикайте момчето!

Повикаха го, а то седна на едно столче, нагоди цафарата на уста, разположи пръстите си и почна да поглежда присъствуващите, да види кому ще приглася.

А те почнаха да се препират, защото никой не искаше да бъде пръв. Най-сетне Зих заповяда на Ягенка да даде пример и Ягенка, при все че много се срамуваше от Збишко, стана от пейката, пъхна ръце под престилката и почна:

Ех, да имах само

крилете на птичка,

веднага ще литна

при Яшко самичка!…

Збишко изпърво отвори широко очи, после скочи на крака и извика със силен глас:

— Отде знаете вие тази песен?

Ягенка го погледна слисана.

— Та нея всички пеят… Какво ви е?

А Зих, който помисли, че Збишко е пийнал повечко, обърна към него развеселено лице и рече:

— Разпаши се! Веднага ще ти олекне!

Но Збишко постоя малко с развълнувано лице, после овладя вълнението си и се обърна към Ягенка:

— Извинете ме. Спомних си нещо неочаквано. Пейте по-нататък.

— Може би ви е тъжно да слушате?

— Ех, къде ти! — отвърна той с разтреперан глас — Бих я слушал цяла нощ.

След тия думи той седна, закри очи с ръка и млъкна, за да не пропусне нито една дума от песента.

Ягенка запя втория куплет, но като го свърши, забеляза, че по пръстите на Збишко се стича едра сълза.

Тогава тя бързо се приближи, седна досами него и почна да го побутва с лакът.

— Е? Какво ви е? Не искам да плачете. Кажете какво ви е?

— Нищо, нищо! — отговори с въздишка Збишко. — Дълга е тя да ви я разправям… Което беше, мина. Вече ми стана по-весело.

— А може би ще си сръбнете от сладкото вино?

— Чудно момиче! — извика Зих. — Ами защо си говорите на „вие“? Ти му казвай: Збишко, а той на тебе: Ягенко. Нали се познавате още от мънички…

После се обърна към щерка си:

— А че едно време те е цапнал по носа, нищо!… Сега няма да го направи.

— Няма да го направя! — каза весело Збишко. — Нека сега тя да ме набие за това, ако иска.

А Ягенка, като искаше да го развесели напълно, сви ръка и със смях почна да замахва, уж го бие.

— На ти тебе за моя разкървавен нос! На! На!

— Вино! — извика развеселеният стопанин на Згожелице.

Ягенка се затече в стаичката и след малко изнесе глинен съд с вино, две хубави издути чаши със сребърни цветчета по тях, работа на вроцлавски майстори, и две бучки сирене, които още отдалече издаваха приятен мирис.

Зих, сръбнал вече доста, напълно се разчувствува от тази гледка, привлече към себе си съда с виното, притисна го до страната си и сякаш мислеше, че е Ягенка, та заговори:

— Ох, дъщеричке моя! Ох, горкото сираче! Какво ще правя аз клетият в Згожелице, като ми те отнемат, какво ще правя!…

— А скоро ли ще трябва да я дадете! — извика Збишко.

Размекнатият Зих изведнъж го обърна на смях:

— Хи, хи! Девойката е на петнайсет години и вече я тегли към момците!… Щом забележи някого, макар и отдалеч, и вече почва да търка коляно о коляно!…

— Татенце, недей, че ще си отида в стаята! — каза Ягенка.

— Не си отивай! Добре ни е с тебе… И почна да смига тайнствено на Збишко.

— Двамина такива обикалят тук: единият е младият Вилк, синът на стария Вилк^[1] от Бжозова, а другият Чтан от Рогов. Ако те завареха тук, веднага биха се заяли с тебе, както се ядат и помежду си!

— Я виж! — рече Збишко…

После според желанието на Зих се обърна към Ягенка на „ти“ и попита:

— А ти кого харесваш?

— Никого.

— Вилк е сприхав момък! — забеляза Зих.

— Нека да вие на друго място!

— А Чтан?

Ягенка почна да се смее.

— Чтан — каза тя и се обърна към Збишко — е с космато лице като козел, та не му се виждат очите, и има толкова мас, колкото у някоя мечка.

А Збишко се удари по челото, като че си припомни изведнъж нещо, и рече:

— Ами!… Щом сте тъй добри, ще ви помоля за още нещо: нямате ли в къщи меча мас, защото на чичо му трябва за лек, а в Богданец не можах да намеря.

— Имахме — рече Ягенка, — но момчетата я бяха изнесли на двора да мажат лъковете — и кучетата я изядоха всичката… Все тъй ще се случи!

— Нищо ли не остана?

— Всичко до дъно изблизаха!

— Ех, не остава нищо друго, освен да се потърси в гората.

— Направете хайка, защото тук не е без мечки, пък ако искате оръжия за лов, ще ви дадем.

— Кога ще чакам! Ще ида утре вечер край пчелина.

— Вземете петима от нашите ратаи. Има между тях опитни мъже.

— С хора няма да отида, ще ми подплашат мечката.

— Тогава как? С арбалет ли ще отидете?

— Че какво ще правя с арбалет в гората по тъмно! Сега няма и месечина. Ще взема вила с извити железни шипове, здрава брадва и ще отида утре сам.

Ягенка помълча малко, после на лицето й се изрази безпокойство.

— Лани отиде един нашенец — каза тя, — ловецът Бездух, и мечката го разкъса. Тази работа е много опасна, защото мечката, като види сам човек през нощта, а особено при кошерите, веднага се изправя на задните си крака.

— Ако вземе да бяга, не можеш я стигна — отвърна Збишко.

В това време задрямалият Зих се събуди изведнъж и запя:

Ти, Якубе — от работа

пък аз, Мачек, от лов идвам!

Иди рано на полето,

пък аз с Каша в ръжта искам.

Хоп! Хоп!

А след това към Збишко:

— Знаеш ли? Те са двамина: Вилк от Бжозова и Чтан от Рогов… а ти…

Но Ягенка се побоя да не би Зих да каже нещо не намясто, приближи се бързо до Збишко и почна да го разпитва:

— И кога ще идеш? Утре ли?

— Утре, след залез слънце.

— А при кой пчелин?

— При нашия, при богданецкия, недалеч от вашите могили край Раджиковското блато. Казаха ми, че там се навъртат мецани.