Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (83)

XXIX

Отец Бартош от Клобуцко бе свършил вече първата литургия, а калишкият свещеник Ярош щеше след малко да започне втората и кралят бе излязъл пред палатката, за да поразтъпче малко уморените си от коленичене крака, когато на за пенен кон долетя като буря шляхтичът Ханко Остойчик и преди да успее да скочи от седлото, извика:

— Немците, милостиви господарю!

Скочиха при тези думи рицарите, лицето на краля промени израза си, тон помълча за миг, после извика:

— Слава на Исуса Христа! Где ги видя и колко отреда са?

— Видях една дружина при Грунвалд — отговори със запъхтян глас Ханко, — но зад хълма се вдигаше прах, като че ли идеха повече!

— Слава на Исуса Христа! — повтори кралят.

Изведнъж Витолд, на когото още при първата дума на Ханко кръвта удари в лицето и очите му пламнаха като въглени, се обърна към придворните и извика:

— Да се отложи втората литургия и дайте ми коня!

Но кралят сложи ръка на рамото му и каза:

— Върви ти, братко, пък аз ще остана да изслушам и втората литургия.

Витолд и Зиндрам от Машковице яхнаха конете, но тъкмо когато завиха към лагера, прилетя втори вестител, шляхтичът Пьотр Окша от Влостов, и още отдалече почна да вика:

— Немци! Немци! Видях два отреда!

— На конете! — се обадиха гласове между придворните и рицарството.

И още Пьотр не бе довършил думите си, когато отново се разнесе тропот и долетя трети вестител, а след него четвърти, пети и шести: всички бяха видели, че настъпват все по-многобройни немски дружини, Нямаше вече никакво съмнение — цялата армия на кръстоносците прегражда пътя на кралската войска.

Рицарите за миг се разотидоха при отредите си. С краля при палатката-параклис останаха само шепа придворни, свещениците и оръженосците. Но в този миг се чу звънчето, което беше знак, че калишкият свещеник започва втората литургия, та Ягело протегна ръце, събра ги набожно за молитва, вдигна очи към небето и се упъти с бавни крачки към палатката.

 

 

Но когато след литургията излезе отново пред палатката, той можа вече със собствените си очи да се убеди, че вестителите бяха казали истината, защото по краищата на издигащата се все по-нагоре обширна равнина нещо се зачерня, като че ли внезапно бе израсла гора по пустото поле, а над гората трептеше и искреше на слънцето дъга от знамена. Още по-далече, там зад Грунвалд и Таненберг, се издигаше към небето огромен облак от прах. Кралят обхвана с поглед целия този страшен хоризонт, после се обърна към подканц-лера отец Миколай и попита:

— На кой светец почитаме днес паметта?

— Разпращането на апостолите^[1] — отговори отец подканцлерът.

А кралят въздъхна:

— Значи, денят на апостолите ще бъде последен от живота на много християни, които ще загинат днес на това поле.

И посочи с ръка широката пуста равнина, на която само в средата, на половината път към Таненберг, се възвисяваха няколко вековни дъба.

Но в това време доведоха коня на краля, а отдалече се показаха шестдесет копия, които Зиндрам от Машковице бе изпратил като стража на кралската особа.

 

 

Кралската стража се предвождаше от Александър, най-малкия син на плоцкия княз и брат на оня Жемовит, който бе надарен с изключителна съобразителност във военното дело и заседаваше във военния съвет. Второ място след него заемаше литовският братанец на краля, Зигмунт Корибут, многообещаващ момък и с голямо бъдеще, но с неспокоен дух. Между рицарите от охраната най-прочути бяха: Яшко Монжик от Домброва, същински исполин, по снага, кажи-речи, еднакъв с Пашко от Бискупице, а по сила почти равен на самия Завиша Черни; Жулава, дребен и слаб чешки барон, но с безмерна сръчност, прочут при чешкия и унгарския двор от двубоите, на които прострял петнайсетина австрийски рицари, и втори чех Сокол, стрелец над стрелците, и рицарят от Великополша Бениаш Веруш, и Пьотр Медиолански, и литовският болярин Шенко от Похост, чийто баща Пьотр предвождаше един от смоленските полкове, и роднината на краля княз Федушко, и княз Ямонт, и най-сетне същинските полски рицари, „избрани между хиляди“, които всички се бяха заклели да бранят краля до последна капка кръв и да го пазят от всякакво военно премеждие. А непосредствено до кралската особа се намираше подканцлерът отец Миколай и секретарят Збишко от Олешница, учен младеж, опитен в изкуството да чете и пише, но същевременно силен като глиган. Оръжието на господаря пазеха трима оръженосци: Чайка от Нови Двор, Миколай от Моравица и Данилко Рушин, който носеше лъка на краля и колчана със стрелите. Свитата допълваха петнайсетина придворни, които на бързи коне трябваше да разнасят на войските кралските заповеди.

Оръженосците сложиха на краля скъпоценна блестяща броня, после му доведоха също „избрания между хиляди“ тъмнокафяв кон, който изпод стоманеното покривало за главата пръхтеше с ноздри и това беше добро предзнаменование, изпълваше въздуха с цвиленето си и поприклякваше като птица, която се кани да хвръкне. Когато усети под себе си коня и в ръката си копието, кралят изведнъж се промени. Тъгата изчезна от лицето му, малките му черни очи заблестяха, а на бузите му се показа руменина; но то беше само за миг, а когато отецът подканцлер почна да го кръсти, той стана отново сериозен и смирено наведе покритата си със сребрист шлем глава.

 

 

В това време немската войска се спусна бавно по полегатата равнина, мина Грунвалд, мина Таненберг и застана в пълен боен ред насред полето. Отдолу, от полския стан, се виждаше много ясно страшният орляк от покритите с железни брони коне и рицари. Доколкото позволяваше вятърът, който развяваше знамената, по-силните очи дори различаваха нашитите по тях различни знаци като: кръстове, орли, грифони, мечове, шлемове, агънца, глави на зубри и мечки.

Старият Мачко и Збишко, които се бяха били по-рано с кръстоносците, та познаваха войската и гербовете им, показваха на своите шерадзки другари двата отреда на магистъра, в които служеше цветът и отборът на рицарството, и бойния отред на целия Орден, чийто предводител беше Фридрих фон Валенрод, и храбрия отред „Свети Георги“, със знаме червен кръст на бяло поле, и много други орденски отреди. Непознати им бяха само знамената на различните гости, които бяха надошли с хиляди от всички страни на света: от Австрия, от Бавария, от Швабия, от Швейцария, от прочутата с рицарството си Бургундия, от богатата Фландрия, от слънчевата Франция, за чиито рицари Мачко разправяше някога, че дори след падането си на земята продължавали още да говорят войнствено, и от задморската Англия, родината на безпогрешните стрелци, и дори от далечната Испания, дето покрай непрекъснатата борба със сарацините бе разцъфтяла най-много от всички други страни храбростта и честта.

И у коравата шляхта от околностите на Шерадз, от Конецпол, от Богданец, от Рогов и от Бжозова, както и от другите полски земи, кръвта в жилите започна да кипи при мисълта, че ей сега, след малко ще им се падне да се счепкат с немците и с цялото това блестящо рицарство. Лицата на по-възрастните станаха сериозни и сурови, защото те знаеха колко тежка и страшна ще бъде борбата. А на младите сърцата почнаха да подскачат също както подскачат със скимтене държаните на ремък ловни кучета, когато забележат отдалеко дивия звяр. Някои стисваха по-силно в дланите си копията, дръжките на мечовете и секирите, изместваха се към задницата на коня, сякаш се готвеха за скок, а други почваха да дишат ускорено, като че внезапно им е станало тясно в ризниците. Но опитните бойци ги успокояваха с думите: „Няма да ви отмине, има за всекиго, дай боже да не бъде само премного.“

Но кръстоносците, които оглеждаха отгоре гористата низина, виждаха по края на гората само десетина полски отреда и съвсем не бяха уверени дали това е цялата кралска армия. Наистина наляво около езерото се виждаха сиви грамади от бойци, а в храсталаците блестеше нещо като върхове на сулици, тоест леки копия, каквито употребяваха литовците. Но това можеше да бъде само голям полски разезд. Едва бежанците от разрушения Гилгенбург, десетина-петнайсет от които бяха доведени при магистъра, засвидетелствуваха, че насреща са изправени всичките полско-литовски войски.

Но те напразно описваха силата на неприятеля. Магистър Улрих не искаше да им вярва, защото още от започването на войната вярваше само на това, което му изнасяше и което му предвещаваше несъмнена победа. Той не изпращаше разузнавачи, като смяташе, че и без всичко това ще се стигне до решителна битка, а тази битка не може да завърши иначе освен със страшното поражение на неприятеля. Уверен във военната сила, каквато нито един от магистрите не бе извеждал дотогава на бойното поле, той подценяваше противника, а когато вождът на Гнев, който правеше разузнавания по свой почин, му съобщаваше, че все пак войските на Ягело са по-многобройни, той отговаряше:

— Какви войски са те! Само с поляците ще трябва малко да се понасилим, а останалите, да бъдат, ако ще и безброй, са жалък народ, повече годен за лъжица, отколкото за оръжие.

И понеже с всички сили се стремеше към битка, той много се зарадва сега, когато внезапно се озова пред неприятеля и когато видът на бойното знаме на цялото кралство, което ясно се червенееше на тъмния фон на боровете, не му позволяваше повече да се съмнява, че пред него стои главната армия.

Но немците нямаше как да нападнат застаналите край гората и вътре в нея поляци, защото рицарството беше страшно само в открито поле, а не обичаше и не можеше да се сражава в горския гъстак.

И около магистъра се събраха за късо съвещание как да измъкнат противника от гъсталака.

— В името на свети Георги! — извика магистърът. — Минахме две мили, без да си починем, и горещината е ужасна, а телата ни се обливат в пот под броните. Та няма да чакаме тук, докато на неприятеля му скимне да излезе на полето.

В отговор на това граф Венде, човек на почетна възраст и с голям ум, рече:

— Наистина тук вече се присмяха на моите думи — и ги осмиваха ония, които навярно ще се измъкнат от това бойно поле, на което аз ще падна (тук той погледна Вернер фон Тетинген), — но все пак ще кажа онова, което съвестта и обичта ми към Ордена повелява. Не смелост липсва на поляците, но както зная, кралят до последния миг се надява, че ще му изпратим пратеници за мир.

Вернер фон Тетинген не отговори нищо, само се изсмя презрително, но и на магистъра не бяха приятни думите на Венде, та рече:

— Време ли е сега да се мисли за мир?! За друго трябва да се съветваме.

— За божието дело е всякога време — отвърна фон Венде.

Но жестокият члуховски вожд Хенрих, който се бе заклел, че ще заповяда да носят пред него два голи меча, докато ги обагри с полска кръв, обърна към магистъра затлъстялото си и потно лице и извика със страшен гняв:

— По-мила ми е смъртта от позора! Ако ще и сам-самичък, с тези мечове ще се хвърля върху цялата полска войска!

Улрих посмръщи вежда и каза:

— Проявяваш непокорство.

А после се обърна към вождовете:

— Съветвайте само как да измъкнем неприятеля от гората.

И чуха се най-различни съвети, докато най-сетне се понрави и на вождовете, и на по-видните гости мнението на Герсдорф — да се изпратят при краля двама херолди със съобщение, че магистърът му праща два меча и призовава поляците на смъртен бой, пък ако полето му се вижда малко, той ще поотстъпи с войските си, за да им го разшири.

Кралят току-що се бе отдалечил от брега на езерото и се бе упътил към лявото крило при полските отреди, дето трябваше да препаше множество рицари, когато внезапно му съобщиха, че двама херолди се спущат откъм войските на кръстоносците.

Сърцето на Ягело затуптя от надежда:

— Ами ако идат с предложение за справедлив мир?

— Дай боже! — отвърнаха духовниците.

Кралят прати да повикат Витолд, а в това време херолдите, без да бързат, се приближиха до стана.

В ясния слънчев блясък ги виждаха добре как идеха, яхнали огромните си, покрити с металически брони бойни коне. Единият имаше на щита си изобразен черния императорски орел на златно поле, вторият, който беше херолд на щетинския княз — гриф на бяло поле. Редиците се разстъпиха пред тях, а те слязоха от конете, застанаха пред великия крал и като наведоха малко глави, за да му отдадат чест, така изпълниха пратеничеството си:

— Магистър Улрих — рече първият херолд — призовава твое величество и княз Витолд на смъртен бой и за да възбуди мъжеството ви, което изглежда, че ви липсва, праща ви тези два голи меча.

Като каза това, той сложи мечовете в краката на краля. Яшко Монжик от Домброва преведе думите му на краля, но едва довърши, и напред излезе вторият херолд с грифа на щита си и каза:

— Магистър Улрих заповяда също да ви уведомим, пане, че ако ви е недостатъчно полето за битка, той ще отстъпи с войските си, за да не киснете из гъсталаците.

Яшко Монжик отново преведе думите му и настъпи мълчание: само рицарите от кралската свита почнаха тихо да скърцат със зъби, възмутени от такава дързост и обида.

Последната надежда на Ягело се разпръсна като дим. Той очакваше пратеници за спогодба и мир, а в същност то било пратеничество на надменност и за война.

И като вдигна насълзените си очи към небето, отговори:

— Мечове ние имаме достатъчно, но приемам и тези като предзнаменование за победата, която сам господ ми праща чрез вашите ръце. А полето за битката пак бог ще определи. Към неговата справедливост се обръщам сега аз и се оплаквам за нанесените ми злини и за вашата несправедливост и гордост — амин!

И две големи сълзи потекоха по загорелите му бузи. В това време се чуха гласове на рицарите от свитата на краля:

— Немците отстъпват. Освобождават полето!

Херолдите си отидоха и след малко ги видяха отново да яздят нагоре на своите огромни коне и да блестят в светлината на слънцето с копринените дрехи, които носеха върху броните.

Полските войски излязоха в пълен боен ред от гората и храсталаците. В средата вървеше така нареченият челен отред, съставен от най-страшните рицари, след него главният, а след главния пехотата и наемниците. Благодарение на това между отредите се отвориха две дълги улици, по които летяха Зиндрам от Машковице и Витолд. Последният беше без шлем на главата, с блестяща броня, приличен на зловеща звезда или на гонен от вихъра пламък.

Рицарите поемаха въздух в гърдите си и се настаняваха по-здраво на седлата.

Битката щеше да започне ей сега.

Магистърът наблюдаваше в това време кралските войски, които излизаха от гората.

Той гледа дълго време техния голям брой, разперените им като на грамадна птица криле, повяваните от вятъра разноцветни знамена и внезапно сърцето му се сви от някакво непознато, страшно чувство. Може би видя с очите на душата си грамади от трупове и реки от кръв. Той не се страхуваше от хората, но може би се уплаши от бога, който държеше вече там, в небесните висини, везните на победата.

За пръв път му дойде наум какъв страшен ден е настъпил и за пръв път усети каква безмерна отговорност е поел на плещите си.

И лицето му пребледня, устните му затрепераха, а от очите потекоха изобилни сълзи. Вождовете гледаха с учудване своя главнокомандуващ.

— Какво ви е, господарю? — попита граф Венде.

— Наистина, тъкмо време за сълзи! — се обади жестокият члуховски вожд Хенрих.

А великият вожд Куно Лихтенщайн изду устни и рече:

— Открито те укорявам за това, магистре, защото би трябвало сега да въодушевяваш сърцата на рицарите, а не да ги отчайваш. Наистина не такъв сме те виждали по-рано.

Но въпреки всички усилия сълзите на магистъра течеха така изобилно по черната му брада, сякаш в него плачеше някой друг.

Най-сетне той се овладя малко, обърна строги очи към вождовете и извика:

— По местата!

И те се затекоха всеки при своето знаме, защото магистърът каза това много повелително, а сам протегна ръка към оръженосеца си и рече: Дай ми шлема.

Вече сърцата на всички и в двете войски биеха като чукове, но тръбите не даваха още сигнал за боя.

 

 

Настъпи може би по-тежка от самия бой минута на очакване. На полето между немците и кралската армия откъм страната на Таненберг се издигаха няколко вековни дъба, на които се бяха покатерили местни селяни, за да гледат борбата на тези войски, толкова огромни, каквито от незапомнени времена светът не бе виждал. Но освен тази единствена купчина дървета цялото поле беше пусто, сиво, страхотно, прилично на мъртва степ. Само вятърът се разхождаше по него, а над него витаеше смъртта. Очите на рицарите се обръщаха неволно към тая зловеща, безмълвна равнина. Носените по небето облаци засланяха от време на време слънцето и тогава върху нея падаше мъртвешка тъмнина.

Изведнъж налетя вихър. Зашумя в гората, обрули хиляди листа, втурна се в полето, грабна сухите стъбла на тревата, вдигна облаци прах и го понесе в очите на кръстоноските войски. В същия миг въздухът потрепера от гръмливия глас на правите и криви рогове и на пищялките и цялото литовско крило се откъсна от мястото си, като че хвръкна огромен орляк птици. Според обичая си те изведнъж полетяха в галоп. Конете с обтегнати шии и свити уши препускаха с всички сили напред; ездачите размахваха мечове и копия и летяха със страшен вик срещу лявото крило на кръстоносците.

Магистърът тъкмо тогава беше там. Вълнението му бе вече минало, а от очите му излизаха искри вместо сълзи. И като видя развилнялата се литовска буря, обърна се към Фридрих Валенрод, който предвождаше тази част от войските, и рече:

— Витолд излиза пръв. Почнете тогава и вие в името божие!

И с махване на десницата си той прати в боя четиринайсет отреда от желязното рицарство.

— Gott mit uns!^[2] — извика Валенрод.

Отредите насочиха копия и тръгнаха най-напред ходом. Но както търколен отгоре по стръмнината камък колкото повече се търкаля, толкова се засилва надолу, така и те от ходом минаха в тръс, после в галоп, и летяха страшни, неудържими като лавина, която помита и събаря всичко по пътя си.

Земята кънтеше и се огъваше под тях.

Битката всеки миг щеше да се разпростре и разгори по цялата бойна линия, затова полските отреди запяха старата бойна песен на свети Войчех. Сто хиляди покрити с желязо глави обърнаха очи към небето и от сто хиляди гърла излезе един гигантски глас, подобен на небесен гръм:

О закрилнице, о Дево пресвета,

помоли сина си, помоли Христа,

нека бъде милостив, нека бъде благ,

нека опрости ни всеки грях!…

Кирие елейсон!…

И веднага придойде сила в костите им, а сърцата им станаха готови за смърт. И такава неизмерима победна мощ имаше в тези гласове и в тази песен, сякаш наистина гръмотевици прогърмяха по небето. Трепнаха копията в ръцете на рицарите, люшнаха се големите и малките знамена, потрепера въздухът, залюляха се клоните в гората, а събудените горски екове почнаха да се обаждат в глъбините и да зоват, сякаш повтаряха на езерата, на лъките и надлъж и нашир по цялата земя:

Нека опрости ни всеки грях!…

Кирие елейсон!…

А те пееха по-нататък:

В името на своя син-спасител

и на всички хора избавител,

чуй гласа ни, идващ от сърцето

и отправен жарко към небето:

дай на земята благодат

и блажен живот на онзи свят!…

Кирие елейсон!…

В това време на дясното крило кипеше вече ожесточена битка, която все повече се приближаваше към центъра.

Трясъкът, цвиленето на конете, страшните викове на хората се смесваха с песента. Но навремени виковете утихваха, като че на ония хора там спираше дъхът, и в едно от тези прекъсвания можеха да се чуят гръмливите гласове:

Нека чуе и Адам — наш прародител,

чуй Адаме, чуй от райската обител,

прибери и нас, вземи ни в рая,

гдето има щастие и обич много,

гдето светли ангели витаят,

гдето всеки ден ще виждам лика на бога.

Кирие елейсон!…

И пак по гората отекна: „Кирие елейсооон!“ Крясъците на дясното крило се усилиха отново, но никой не можеше нито да узнае, нито да разбере какво става там, защото магистър Улрих, който наблюдаваше битката отвисоко, в този миг прати срещу поляците нови двайсет отреда под предводителството на Лихтенщайн.

А в същото време при полския челен отред, в който бяха най-първите рицари, долетя като мълния Зиндрам от Машковице и като посочи с меча приближаващия се облак немци, извика така силно, та чак конете в първата редица приседнаха на задните си крака:

— Напред! Бий!

И рицарите се наведоха над шиите на конете, протегнаха пред себе си копията и тръгнаха.

 

 

Литовските войски се огънаха пред страшния напор на немците. Първите редици, най-добре въоръжени, съставени от по-заможни литовски и руски боляри, постлаха с телата си земята. Следващите се нахвърлиха бясно върху кръстоносците, но никакво мъжество, никаква издръжливост, никаква човешка сила не можеше да ги запази от гибел и поражение. И как можеше да бъде иначе, когато от едната страна се биеше рицарството, цялото в стоманени доспехи и на коне, защитени също от стомана, а от другата народ, наистина снажен и силен, но на дребни кончета и облечен само в кожи?… Напразно упоритият литовец търсеше как да се добере до кожата на немеца. Сулиците, сабите, острията на копията, криваците с набити по тях кремъци или гвоздеи отскачаха от железните плочки като от скала или като от стени на замък. Тежестта на хората и на конете смазваше нещастните отреди на Витолд, сечеха ги мечовете и секирите, пробождаха ги и трошеха костите им алебардите, тъпчеха ги конските копита.

Княз Витолд напразно хвърляше в тази паст на смъртта все нови и нови дружини, напразно беше упорството, не помагаше яростта, не помагаше презрението към смъртта и реките кръв! Първи се разбягаха татарите, бесарабите, власите, а наскоро се пропука и литовската стена и див ужас обзе всички бойци.

По-голямата част от войската се разбяга по посока на езерото Любен и след нея се втурнаха главните сили на немците, като косяха така страшно, че цялото крайбрежие се покри с трупове.

Обаче другата част от Витолдовите войски, по-малката, в която бяха трите смоленски полка, се отдръпваше към полското крило, притискана от шест немски отреда, а после и от ония, които се връщаха от преследването. Но по-добре въоръжените смоленски войски даваха силен отпор. Боят тук се превърна в клане. С потоци кръв се откупваше всяка крачка, всяка педя земя. Единият от смоленските полкове беше съсечен едва ли не до крак. Двата други се бранеха отчаяно и яростно. Но вече нищо не можеше да спре побеждаващите немци. Някои от техните отреди бяха обхванати като че ли от бойна лудост. Отделни рицари пришпорваха и изправяха конете и се хвърляха слепешката, с вдигната секира или меч, в най-гъстата навалица на неприятеля. Ударите на техните мечове и алебарди станаха почти свръхчовешки, а цялата тази хала, която сечеше, тъпчеше и мачкаше смоленските коне и рицари, най-сетне дойде отстрана на челния и на главния полски отред, защото те и двата вече от един час и повече се биеха с немците, които предвождаше Куно Лихтенщайн.

 

 

На Куно тук не му тръгна така лесно, защото имаше по-голямо равенство във въоръжението и конете, а също и в рицарската опитност. Полските копия дори спряха немците и ги отблъснаха назад главно защото първи ги нападнаха трите страшни отреда: краковският, ловният, под началството на Йендрек от Броховице, и гвардейският, предвождан от Повала от Тачево. Но най-страшната битка се разгоря чак тогава, когато рицарите изпочупиха копията си и се хванаха за мечовете и секирите. Тогава щит се удряше о щит, човек се сграбчваше с човек, падаха коне, поваляха се знамена, пукаха се под ударите на секири и двуръчни мечове шлемовете, нараменниците, ризниците, обливаше се с кръв желязото, свличаха се от седлата като подсечени борове храбрите бойци. Онези от рицарите на кръстоносците, които вече от Вилно познаваха битките с поляци, знаеха колко корав и упорит е този народ, но новаците и чуждите гости ненадейно бяха обхванати от подобно на уплаха учудване. Мнозина неволно задържаха коня, поглеждаха неуверено пред себе си и преди да решат какво да правят, загиваха под удара на полската десница. И както градът се изсипва безжалостно от медножълтия облак върху житата, така нагъсто се сипеха страшните удари и удряха мечове, удряха секири, удряха без отдих и милост, дрънчаха като железни брони в ковачница, смъртта гасеше като вихър живота, стонове се изтръгваха от гърдите, гаснеха очите и пребледнелите младежки глави потъваха във вечна нощ.

Нагоре хвърчаха искри от желязото, късове от копия, пряпорци, щраусови и паунови пера. Копитата на конете се плъзгаха по легналите на земята окървавени ризници и конски трупове. Който бе паднал ранен, подковите го смазваха.

Но нито един от по-първите полски рицари не беше паднал още и те вървяха напред в бъркотията и теснотата, като извикваха имената на покровителите си светни или родовите си бойни призиви — както върви огън по суха степ и поглъща шубраци и треви. Там пръв Лис от Тарговиско налетя върху Гамрат, вожд на Остерода, който, останал без щит, бе намотал на кълбо около ръката си белия плащ и с него се засланяше от ударите.

С върха на меча си Лис разсече плаща и нараменника, отсече рамото от тялото, а с второ мушкане прободе корема, та острието опря чак в гръбнака. Извикаха тревожно хората от Остерода, като видяха смъртта на вожда си, но Лис се хвърли между тях като орел между жертви, а когато Сташко от Харбимовице и Домарат от Кобиляни му се притекоха на помощ, почнаха и тримата да лющят страшно немците както мечките лющят шушулките, когато попаднат на нива, засята с млад грах.

Пак там Пашко Злодей от Бискупице уби славния брат Кунц Аделсбах. Като видя пред себе си великана с кървава секира в ръка, по която заедно с кръвта се бяха полепили и човешки косми, Кунц се уплаши и искаше да се предаде в плен. Но Пашко не дочу думите му във врявата, надигна се на стремената и му разсече главата заедно със стоманения шлем, като че някой бе разсякъл на две ябълка. Веднага след това премахна Лох от Мекленбург и Клингенщайн, и Хелмсдорф от заможен графски род в Швабия, и Лимпах от околността на Могунция^[3], и Нахтервиц също от Могунция — докато най-сетне ужасените немци отдясно и отляво почнаха да отстъпват пред него, а той удряше по тях като по събаряща се стена и всеки миг го виждаха как се подига на седлото за удар, а после блясъка на секирата и немския шлем, който падаше в краката на конете.

Пак там храбрият Анджей от Броховице счупи меча си о главата на един рицар, който имаше на щита си изобразена кукумявка, сграбчи мишницата му, изви я и му изтръгна двуръчния меч, с който веднага го лиши от живот. Пак той взе в плен младия рицар Динхайм, когото видя без шлем и му дожаля да го убива, защото той наистина бе още съвсем дете и го гледаше с детински очи. Предаде го тогава Анджей на оръженосеца си, без да подозира, че си взема зет, защото това рицарче по-сетне се ожени за дъщеря му и остана завинаги в Полша.

Сега немците налетяха с ярост в желанието си да отърват младия Динхайм, който произхождаше от заможния род на рейнските графове, обаче предзнаменните рицари Сумик от Надброж и двамата братя от Пломиков, и Добко Охвя, и Зих Пикна веднага ги нападнаха, както лъв връхлита на бика, отблъснаха ги към отреда „Свети Георги“, като сееха всред тях гибел и унищожение.

А с чужденците гости се сблъска кралският гвардейски отред под водителството на Чолек от Желихов.

Там Повала от Тачево, който имаше свръхчовешка сила, поваляше хора и коне, чупеше железни шлемове като черупки от яйца, нападаше сам-самин цели тълпи, а редом с него вървяха Лешко от Горай, другият Повала от Вихуч и Мотислав от Скшинно, и двама чехи — Сокол и Збиславек. Тук боят продължи доста, защото върху този единствен отред се нахвърлиха три немски, но когато двайсет и седмият отред на Яшко от Тарнов му дойде на помощ, силите им се изравниха горе-долу и немците бяха отблъснати почти на половин изстрел със стрела от мястото, дето бе станало първото сблъскване.

Но още по-далеко ги отхвърли големият краковски отред, чийто вожд беше самият Зиндрам, а начело, между предзнаменните, вървеше най-страшният от всички поляци: Завиша Черни от герба Сулима. Редом с него се сражаваха брат му Фарурей и Флориан Йелитчик от Коритница, и Скарбек от Гури, и славният Лис от Тарговиско, и Пашко Злодей, и Ян Наленч, и Стах от Харбимовице. Под страшната ръка на Завиша гинеха храбри мъже, сякаш в тази черна броня идеше насреща им самата смърт, а той се биеше със свъсени вежди и стиснати челюсти, спокоен, внимателен, като че ли вършеше обикновена работа; понякога с увереност вдигаше щита, отбиваше удара, но на всяко светване на меча му отговаряше страшният вик на сразения воин, а той дори не се озърташе, вървеше напред и действуваше като черен облак, от който всеки миг пада гръм.

Познанският отред, който имаше на знамето си орел без корона, се биеше също на живот и смърт, а архиепископският и трите мазовецки се стремяха да го надминат. Но и всички други се надпреварваха по ожесточение и по неотстъпно мъжество. В шерадзкия отред младият Збишко от Богданец се хвърляше като глиган в най-гъстите тълпи, а редом с него вървеше старият страшен Мачко и се биеше разсъдливо, както се бори вълк, който ухапва само смъртоносно.

Той търсеше навсякъде с очи Куно Лихтенщайн, но като не можеше да го съгледа в гъстата навалица, оглеждаше другите, които бяха по-богато облечени, и нещастен биваше всеки рицар, комуто се паднеше да се бие с него. Недалече от двамата богданецки рицари се хвърляше небивало зловещият Чтан от Рогов. Още на първата среща му разбиха шлема, та сега се биеше с гола глава, като плашеше с окървавеното си космато лице немците, които мислеха, че пред тях стои не човек, а някакво горско чудовище.

Така стотици, а после хиляди рицари от двете страни паднаха на земята, докато най-сетне под ударите на разярените поляци немската вълна започна да се разколебава. Но тогава стана нещо такова, което можеше в един миг да измени съдбата на цялата битка.

Като се връщаха от преследването на литовците, разгорещените и упоени от победата немски отреди се нахвърлиха отстрани върху полското крило.

Останали с убеждение, че всички кралски войски са вече избити и че боят е изцяло спечелен, те се връщаха на големи безредни тълпи, с викове и песни, когато неочаквано видяха пред себе си жестоката сеч и поляците, вече почти победители, които заобикаляха немските отреди.

Тогава кръстоносците наведоха глави и загледаха смаяно през решетките на наличниците това, което ставаше, а после всеки от тях пришпорваше коня и се впускаше в бойния вихър.

И така налиташе тълпа след тълпа, докато скоро хиляди се нахвърлиха върху уморените от боя полски отреди. Немците викнаха от радост, като видяха идващата им помощ, и с ново въодушевление почнаха да удрят поляците. Страшна битка закипя по цялата линия, по земята потекоха потоци кръв, небето се заоблачи и се разнесоха глухи гърмежи, като че сам бог искаше да вземе участие в борбата.

И победата почна да клони към немците… Малко оставаше да се вмъкне объркване в полските редици, вече разлуделите се в боя отреди на кръстоносците запяха в един глас победната песен:

Christ ist erstanden!…^[4]

Но изведнъж стана нещо още по-ужасно.

Един от падналите на земята кръстоносци разпра с нож корема на коня на Марчин от Врочимовице, който държеше голямото, свято за всички войски краковско знаме с изобразения на него коронован орел. Конят и ездачът изведнъж се повалиха, а заедно с тях се залюля и падна знамето.

В един миг стотици железни ръце се протегнаха към него, а от всички немски гърди се изтръгна радостен вик. Стори им се, че това е вече краят, че страх и объркване ще обхванат сега поляците, че иде часът на поражението, избиването и клането, че остава само да преследват и да секат бягащите.

Но ги очакваше страшно и кърваво разочарование.

Наистина полските войски викнаха в един глас от отчаяние при вида на падащото знаме, но в този вик и в това отчаяние имаше не страх, а ярост. Би казал човек, че огън падна върху ризниците. Като разярени лъвове се спуснаха към това място най-страшните рицари от двете войски и би казал човек, че се е развихрила буря около знамето. Хора и коне се сляха в един чудовищен въртоп, а в този въртоп се протягаха ръце, звънтяха мечове, свистяха секири, скърцаше стоманата о желязото: трясък, стонове, див вик на избиваните бойци се сливаха в един такъв страхотен рев, като че прокълнатите души се бяха обадили внезапно от дъното на ада. Вдигна се прах и от него се показаха само заслепените от ужас коне, без ездачи, с кръвясали очи и диво развяна грива.

Но това трая малко. Нито един немец не излезе жив от тази буря и скоро над полските отреди отново се развя отнетото знаме. Вятърът го залюля, разгъна го и то разцъфна тържествено като гигантско цвете, като знак на надежда, като знак на божия гняв към немците и на победа за полските рицари.

Цялата войска го поздрави с победен вик и се нахвърли в такова безпаметство върху немците, като че ли във всеки отред се бяха удвоили силите и бойците.

А немците, избивани безмилостно, без отдих, дори без такова прекъсване, каквото е потребно на гърдите да си поемат дъх, заобиколени от всички страни, притискани, поразявани неумолимо от ударите на мечове, секири, брадви, боздугани, почнаха отново да се колебаят и да отстъпват. Тук-таме се обадиха гласове за милост. Тук-таме из бъркотията изскачаше някой рицар-чужденец с лице побеляло от страх и ужас и избягваше обезумял натам, накъдето го носеше не по-малко ужасеният му кон. По-голямата част от белите плащове, каквито орденските братя носеха върху броните си, лежеха вече на земята.

И тежка тревога обхвана сърцата на немските вождове, защото разбраха, че цялото им спасение сега е в магистъра, който до това време чакаше готов начело на шестнайсет запасни дружини.

И като наблюдаваше от височината битката, разбра също, че моментът е дошъл, та поведе своите железни дружини, както вихър понася тежък градоносен облак.

 

 

Но още по-рано пред третата полска линия, която дотогава не бе взела участие в боя, се яви на запенен кон Зиндрам от Машковице, който бдеше над всичко и следеше хода на битката.

Там, между полската пехота, имаше няколко роти наемни чехи. Една от тях се заколеба още преди сблъскването, но засрамена навреме, остана на мястото си и като заряза вожда си, сега гореше от жажда за бой, за да изкупи с мъжество минутната си слабост. Но главната сила тук съставяха полските полкове, образувани от конници, но без брони — бедни дворяни, от градска и по-многочислена селска пехота, въоръжени с ловни копия, тежки вили с железни зъбци и с коси, прикрепени на прътове.

— Готви се! Готви! — викаше с гръмовит глас Зиндрам от Машковице и прелиташе като светкавица надлъж покрай редиците.

— Готви се! — повториха по-малките вождове.

А селяните, като разбраха, че иде и техният ред, опряха в земята дръжките на копията, бухалките и косите, прекръстиха се и почнаха да плюват на работните си, огромни длани.

И по цялата линия се разнесе това зловещо плюване, след което всеки хвана оръжието си и си пое дъх. В този миг при Зиндрам прилетя един момък със заповед от краля и запъхтяно му пришепна нещо на ухото, а той се обърна към пехотинците, замахна е меча и извика:

— Напред!

— Напред! Като стена! Равни се! — се разнесоха виковете на началниците.

— Тръгвай! Върху кучите синове! Бий в тях!

И тръгнаха, А за да вървят в крак и да не чупят редиците, всички вкупом почнаха да повтарят:

— Бо-го-ро-ди-це пъл-на с бла-го-дат.

И прииждаха като наводнение. Вървяха наемните полкове и градските момци; селяните от Малополша и Великополша и силезийците, които преди войната се бяха скрили в кралството, и мазурите от околността на Елк, които бяха избягали от кръстоносците. Цялото поле светна и заблестя от върховете на копията и от косите.

И стигнаха най-сетне.

— Бий! — извикаха началниците.

— Ъх!

И всеки ъхна така, както ъха якият дървар, когато замахне за пръв път с брадвата, а после почва да удря, колкото му държат силите и му стига дъхът в гърдите.

Глъч и вик се вдигна чак до небесата.

 

 

Кралят, който от едно възвишение ръководеше целия бой, разпращаше вестители и бе пресипнал да дава заповеди, когато видя най-сетне, че вече всички войски действуваха, почна и той да напира да вземе участие в боя.

Придворните не го пущаха от страх за свещената особа на господаря. Жулава хвана юздите на коня му и при все че кралят го удари с копието по ръката, не го пусна. Други му препречиха пътя, като го молеха, настояваха и доказваха, че и без това не може да измени съдбата на битката.

А в това време над краля и над цялата му свита надвисна най-страшна опасност.

Магистърът, като следваше примера на ония, които се бяха върнали след разгрома на литовските сили, и искаше също да удари поляците отстрани, описа дъга, вследствие на което неговите шестнайсет отборни дружини трябваше да минат тъкмо край хълма, на който стоеше Владислав Ягело.

Опасността бе забелязана веднага, но нямаше време за отстъпление. Само свиха кралското знаме, а същевременно кралският писар Збигнев от Олешница препусна с всичка сила до най-близкия отред, който тъкмо се готвеше да посрещне неприятеля и чийто вожд беше рицарят Миколай Келбаса.

— Кралят е в опасност. На помощ! — завика Збигнев.

Но Келбаса, който преди това бе изгубил шлема си, дръпна от главата си мократа от пот и окървавена шапчица, показа я на вестоносеца и извика със страшен гняв:

— Виж дали стоим тук със скръстени ръце! Безумецо! Не виждаш ли, че този облак иде към нас и че ако дойдем там, тъкмо тогава ще го насочим към краля! Махай се оттук, да не те пробода с меча си!

И забравил с кого говори, задъхан тежко и разярен от гняв, той наистина замахна към пратеника, а оня, като видя с кого има работа и още повече, че старият боец беше прав, затече се обратно към краля и му повтори това, което чу.

Тогава кралската стража се изправи като стена отпред, за да заслони господаря с гърдите си. Обаче този път кралят не се остави да го задържат и застана в първата редица. Но едва успяха да се построят, и немските отреди дойдоха вече така близо, та можеха подробно да се разпознаят гербовете на щитовете. Техният вид можеше да всели трепет и в най-смелите сърца, защото това беше цветът и отборът на рицарството. Облечени в блестящи брони, на огромни като турове коне, неуморени от боя, в който до това време не бяха взели участие, и отпочинали, те вървяха като ураган, с тропот, с бучене, с плющене на големите и малките знамена, а самият велик магистър летеше пред тях с бял широк плащ, който се развяваше и изглеждаше като грамадни орлови криле.

Магистърът отмина вече кралската свита и бързаше към центъра на битката, защото какво значеха за него там шепа рицари, застанали настрана, между които не подозираше присъствието на краля и не можа да го разпознае! Но изпод едно знаме се откъсна великан немец и дали защото позна Ягело, или защото се съблазни от сребристата броня на краля, дали най-сетне искаше да се покаже с рицарската си смелост, наведе глава, насочи копието и се затече право към краля.

И кралят смушка коня и преди да успеят да го задържат, се затече също към него. И те без съмнение биха се сразили в смъртен двубой, ако не бе онзи същият Збигнев от Олешница, младият кралски секретар, еднакво вещ в латинския език, както и в рицарския занаят. С къс от копие в ръка той заобиколи немеца отстрани, прасна го по главата, строши му шлема и го свали на земята. „В този миг сам кралят го удари с копието в откритото чело и благоволи да го убие със собствената си ръка.“

Така загина славният немски рицар Диполд Кикириц фон Дибер. Княз Ямонт хвана коня му, а самият той лежеше сразен смъртно с бялата си дреха върху стоманената броня и с позлатен пояс. Очите му се изблещиха, но краката му ровеха още известно време земята, докато най-голямата човешка утешителка, смъртта, покри главата му с тъмнина и го успокои завинаги.

Затекоха се рицарите от хелминския отред с желание да отмъстят за смъртта на другаря си, но сам магистърът им препречи пътя с думите „Herum! Herum!“^[5] и ги изпращаше там, дето трябваше да се реши съдбата на този кървав ден, тоест към центъра на битката.

И отново се случи нещо необикновено. Застаналият най-близо до мястото на боя Миколай Келбаса позна наистина неприятеля, но в облаците прах другите полски отряди не можаха да познаят немците и убедени, че това са литовците, които се връщат в боя, не побързаха да ги пресрещнат.

Най-сетне Добко от Олешница изскочи срещу препускащия отпред велик магистър и го позна по плаща, по щита и по големия амулет с реликви, който той носеше на гърдите си над ризницата. Но полският рицар, при все че превишаваше извънредно много магистъра по сила, не посмя да удари с копието си амулета. Той само вдигна копието му нагоре, рани слабо коня му, после и двамата описаха дъга и всеки се затече към своите.

— Немци! Самият магистър! — извика Добко.

Като чуха това, полските отреди полетяха от мястото си с най-голяма скорост към врага. Пръв нападна със своите хора Миколай Келбаса и битката се разгоря отново.

Но дали защото рицарството от хелминската земя, сред което имаше мнозина от полска кръв, не се биеше усърдно, или понеже нищо вече не можеше да удържи яростта на поляците, получи се така, че това ново нападение не даде такъв резултат, на какъвто се надяваше магистърът. Струваше му се, че това ще бъде последният удар, нанесен на кралската войска, а всъщност той скоро забеляза, че поляците напират, вървят напред, удрят, секат, хващат като в железни клещи отредите, а неговото рицарство повече се брани, отколкото напада.

Напразно ги подканваше с глас, напразно ги вкарваше в боя с меча си. Те се защищаваха наистина, и се защищаваха силно, но им липсваше оня замах и онова въодушевление, което подтиква победните войски, от каквото горяха сърцата на поляците. С разбити доспехи, кървави, ранени, с ощърбено оръжие, останали без глас в гърдите, полските рицари все пак се хвърляха като р самозабрава към най-гъстите купчини на немците, а те почнаха ту да задържат изведнъж конете, ту да се озъртат зад себе си, сякаш искаха да разберат не са ли се още затворили железните клещи, които ги обхващаха все по-страшно, и отстъпваха бавно, но постоянно, като че с желание незабелязано да се измъкнат от убийствения обръч. Изведнъж откъм гората се чуха нови викове. Това беше гласът на Зиндрам, който изпращаше в боя селяните. Зазвъняха веднага по желязото косите, зазвънтяха броните под ударите на тоягите, труп почна да пада след труп, кръвта се лееше като поток по утъпканата земя и битката се превърна в един необозрим пламък, тъй като немците разбраха, че спасението им е само в меча, и започнаха да се бранят отчаяно.

И те все още се бореха, несигурни за победата, докато огромни кълба прах се извиха ненадейно от дясната страна на битката.

— Литовците се връщат! — гръмнаха радостно полските гласове.

И отгатнаха. Литовците, които по-лесно можеха да бъдат разбити, отколкото победени, се връщаха сега и с нечовешка врява летяха като вихър на бързите си коне право в боя.

Тогава няколко кръстоноски вожда начело с Вернер фон Тетинген долетяха при магистъра.

— Спасявайте се, господарю! — викаше с побледнели устни вождът от Елблонг, — Спасявай себе си и Ордена, докато обръчът не е затворен.

Но мъжественият Улрих го погледна мрачно, вдигна ръка към небето и извика:

— Не дай боже да напусна това поле, на което паднаха толкова храбреци! Не дай боже!

И като викна на хората си да вървят след него, той се хвърли във водовъртежа на битката. В това време литовците пристигнаха и настана такава неразбория, такъв водовъртеж и кипеж, че човешкото око не можеше вече нищо да различи.

Магистърът, ударен с острието на литовска сулица в устата и два пъти ранен в лицето, отбиваше още някое време ударите с отмаляваща десница; най-сетне, мушнат с копие в шията, рухна като дъб на земята.

Мравуняк от облечени с кожи бойци го покри напълно.

 

 

Вернер Тетинген с няколко дружини се спаси с бягство, но около всички останали отреди се затвори железният обръч на кралските войски. Битката се превърна в сеч и в такова нечувано поражение на кръстоносците, каквото в цялата история на човечеството малко е имало. И никога в християнските времена, след битката на римляните и готите с Атила и на Карл Мартел с арабите, не са се били помежду си толкова силни войски. Но сега едната от тях вече в по-голямата си част лежеше като пожъната нива. Отслабнаха и онези дружини, които магистърът изпрати последни в боя, Хелминските войски забодоха дръжките на пряпорци-те в земята. Други немски рицари скачаха от конете като знак, че искат да се предадат в плен, и падаха на колене по обляната с кръв земя. Целият отред „Свети Георги“, в който служеха чужденците-гости, направи същото заедно със своя вожд.

 

 

Но битката продължаваше още, защото много отреди на кръстоносците предпочитаха да умрат, отколкото да молят за милост и за плен. Сега немците се събраха според военния си обичай в грамаден кръг и се защищаваха като стадо глигани, заобиколено от глутница вълци. Полско-литовският обръч опаса този кръг, както змия опасва тялото на бик, и почна да се стеснява все повече. И отново замахваха ръце, трещяха криваци, скриптяха коси, сечаха мечове, бодяха копия, удряха брадви и секири. Изсичаха немците като борова гора, а те умираха мълчаливо, мрачни, огромни, неустрашими.

Някои приповдигаха наличника си, прощаваха се един с друг и си даваха последна целувка пред смъртта; други се хвърляха слепешката в разгара на боя, като че обзети от безумие, а някои се биеха като насън, други най-сетне се убиваха сами, като си втикваха в гърлото мизерикордията, или махваха нашийниците и се обръщаха към другарите си с молба: „Мушни!“

За късо време полската ярост разби големия кръг на петнайсетина по-малки купчинки и тогава на отделните рицари стана по-лесно да се измъкват. Но изобщо и тези отделни купчинки се биеха с бяс и отчаяние.

Малцина падаха на колене с молба за милост, а когато страшният напор на поляците разпръсна най-сетне и по-малките купчини, дори и отделни рицари не искаха да се предават живи в ръцете на победителите. Този ден беше за Ордена и за цялото западно рицарство ден на най-голямо поражение, но и на най-голяма слава. Около грамадния Арнолд фон Баден, заобиколен от пехота селяни, се бе издигнал насип от полски трупове, а той, храбър и непобедим, стоеше изправен над тях, както стои вкопан в хълм крайграничен стълб, и който се приближеше до него на разстояние един меч, падаше като поразен от гръм.

Най-сетне при него долетя самият Завиша Черни сулимецът, но като видя, че рицарят е без кон и не поиска противно на рицарския устав да го нападне отзад, скочи също от коня и почна да му вика отдалеко:

— Обърни, немецо, глава и се предай или се бий с мене!

А Арнолд се обърна, позна Завиша по черната броня и по сулимския герб на щита му и си каза: „Смъртта иде и часът ми е ударил, защото от него никой не се е отървал жив. Но ако го победя, бих си спечелил безсмъртна слава, а може би ще спася и живота си.“

С тия мисли се затече към него и те се сблъскаха като две бури на постланата с трупове земя. Но Завиша така страшно надвишаваше всички със силата си, че нещастни биваха онези бащи, на чиито деца се паднеше да се срещнат с него в боя. И под удара на меча му се разпука кованият в Малборг щит, разпука се като глинено гърне стоманеният шлем и храбрият Арнолд падна с разсечена на две глава.

 

 

Хенрих, члуховският вожд, онзи същият, най-лют враг на полското племе, който се бе заклел, че ще заповяда да носят пред него два меча, докато обагри и двата в полска кръв, се измъкваше сега крадешком от бойното поле, както лисицата се измъква от заобиколена с ловци гора, когато неочаквано му прегради пътя Збишко от Богданец. Като видя над себе си издигнатия двуръчен меч, кръстоносецът извика: „Erbarme dich meiner!“ (пощади ме!) и скръсти от ужас ръце; при тия думи младият рицар не можа наистина да сдържи ръката и замаха си, но успя да обърне меча, та само с плоската страна удари вожда по охраненото и потно лице. И го предаде после на оръженосеца си, който го върза с въже за врата и го повлече като вол там, дето събираха всички пленени кръстоносци.

А старият Мачко все търсеше по кървавото бойно поле Куно Лихтенщайн и щастливата през целия този ден съдба на поляците го предаде най-сетне в ръцете му в едни гъсталаци, дето се бе притаила шепа укрити от страшния погром рицари. Отблясъкът на слънцето от броните им издаде на преследвачите тяхното присъствие. Всички веднага паднаха на колене и се предадоха, Мачко узна, че между пленниците се намира и великият вожд на Ордена, заповяда да го доведат пред него, сне шлема от главата си и запита:

— Куно Лихтенщайн, познаваш ли ме?

Лихтенщайн сви вежди, впи очи в лицето на Мачко и след малко каза:

— Виждал съм те при двора в Плоцк.

— Не — отговори Мачко, — виждал си ме преди това! Виждал си ме в Краков, когато те молих за живота на братанеца си, който заради необмисленото си нападение върху тебе беше осъден на смърт. Тогава аз се заклех пред бога и в рицарската си чест, че ще те намеря и ще се сразя с тебе на смърт.

— Зная — отвърна Лихтенщайн и изду надменно устни, при все че веднага силно побледня, — но аз сега съм твой пленник и ти ще се опозориш, ако вдигнеш меч върху мен.

При тоя отговор лицето на Мачко се сви зловещо и заприлича напълно на вълча муцуна.

— Куно Лихтенщайн — рече той, — меч на невъоръжен аз няма да вдигна, но ти заявявам, че ако откажеш да се биеш с мене, ще заповядам да те обесят като куче.

— Нямам избор, заставай! — извика великият вожд.

— На смърт, не на робство — предупреди го още веднъж Мачко.

— На смърт.

И се сбиха пред немските и полските рицари. Куно беше по-млад и по-сръчен, но Мачко до такава степен превъзхождаше противника си по силата на ръцете и краката, че за миг го повали на земята и притисна с коляното си корема му.

Очите на кръстоносеца се изпулиха от ужас.

— Пощади! — изстена той, а от устата му потекоха слюнки и пяна.

— Не! — отговори неумолимият Мачко.

И като допря мизерикордията до гърлото на противника, мушна го два пъти, а оня захърка страшно; вълна кръв бликна от устата, предсмъртни гърчове разтърсиха тялото му, после той се изпъна и великата утешителка на рицарите го успокои завинаги.

 

 

Битката се превърна в сеч и преследване. Който не искаше да се предаде, загиваше. Много битки и двубои ставаха в онези времена по света, но никой от живите хора не помнеше такъв страшен разгром. Под краката на великия крал падна не само Орденът на кръстоносците, но и цяло Немско, което с най-славното си рицарство помагаше на тази тевтонска „предна стража“, която все по-надълбоко се впиваше в тялото на славянството.

От седемстотинте „бели плащове“, които водеха напред като вождове това германско нашествие, останаха само петнайсет. Повече от четиридесет хиляди лежаха във вековен сън на кървавото бойно поле.

Различните знамена, които по пладне все още се развяваха над неизброимата войска на кръстоносците, паднаха всички в кървавите и победни ръце на поляците. Не остана, не се спаси нито едно и ето сега полските и литовските рицари ги хвърляха в краката на Ягело, който вдигаше набожно очи към небето и повтаряше с развълнуван глас: — „Бог поиска така!“ Доведоха също пред кралското величество и най-видните пленници. Абданк Скарбек от Гури доведе щетинския княз Кажимеж, чешкият рицар Троцновски — княза от Олешница Конрад, а Пшедпелко Копидловски с герб Триъгълник — изтощения от раните си Георг Герсдорф, който под знамето на свети Георги беше вожд на всички гости-рицари.

Двайсет и два народа взеха участие в тази борба на Ордена срещу поляците, а сега кралските писари записваха пленниците, които коленичеха пред краля и молеха за милост и позволение да се върнат у дома си, след като платят откуп.

Цялата кръстоноска армия престана да съществува. Част от полския отряд плени огромния обоз на кръстоносците, в който освен останалите живи хора имаше неизброимо множество коли, натоварени с окови за поляците и с вино, приготвено за голямата гощавка след победата.

 

 

Слънцето наклони към залез. Изля се кратък проливен дъжд и изми праха. Кралят, Витолд и Зиндарм от Машковице тъкмо се канеха да се спуснат на бойното поле, когато почнаха да докарват пред тях телата на падналите вождове. Литовците донесоха надупченото от сулиците и покрито с прах и съсирена кръв тяло на великия магистър Улрих фон Юнгинген и го сложиха пред краля, а той въздъхна тежко и като погледна огромните тленни останки, сложени възнак на земята, каза:

— Ето човекът, който до тази сутрин се мислеше по-силен от всички владетели на света…

И сълзи като бисери се зарониха по бузите му, а след малко той продума отново:

— Но загина с геройска смърт, затова ще възхвалим неговата храброст и ще го почетем с достойно християнско погребение.

И веднага заповяда да измият тялото грижливо в езерото, да го облекат с хубави дрехи и да го покрият с орденски плащ, докато стане готов ковчегът.

В това време донасяха все нови и нови трупове, които пленниците разпознаваха. Донесоха великия вожд Куно Лихтенщайн със страшно разсечено от мизерикордията гърло и маршала на Ордена Фридрих Валенрод, и главния интендант граф Алберт Шварцберг, и главния ковчежник Томас Меркхайм, и графа Венде, който бе паднал от ръката на Повала от Тачево, и повече от шестдесет тела на знаменити вождове и братя. Слугите ги нареждаха един до друг, а те лежаха като отсечени пънове, с обърнати към небето и бели като плащовете им лица, с отворени изцъклени очи, в които беше замръзнал гняв и надменност, бойна ярост и ужас.

Над главите им побиха пленените знамена — всичките! Вечерният ветрец ту свиваше, ту развиваше разнобагрените платна, а те шумяха, сякаш приспиваха убитите. Отдалече срещу залеза се виждаха отредите на литовците, които караха сдобитите топове, употребени за пръв път от кръстоносците в боя с поляците, но които не бяха причинили никаква вреда на победителите.

На хълма около краля се събраха най-славните рицари. Те дишаха с уморени гърди и поглеждаха знамената и труповете, които лежаха пред нозете им, както покритите с пот жътвари поглеждат пожънатите и вързани снопи. Тежък бе този ден и страшен бе добивът от тази жътва, но ето че настъпваше великата божия радостна вечер.

И безкрайно щастие озари лицата на победителите, защото всички разбираха, че това беше вечер, която слагаше край на мъките и страданията не само през тоя ден, но през цели столетия.

А кралят, макар и да си даваше сметка за огромното поражение, все още гледаше като в почуда пред себе си и най-сетне запита:

— Нима целият Орден лежи тук?

Тогава подканцлерът Миколай, който знаеше пророчеството на света Бригида, рече:

— Дойде време да се строшат зъбите им и да се отсече десницата им!…

После вдигна ръка и почна да кръсти не само тия, които лежаха най-близо, но и цялото поле между Грунвалд и Таненберг. В светналия от блясъка на залеза и очистен от дъжда въздух се виждаше ясно огромното димящо кърваво бойно поле с щръкнали по него отломъци от копия, вили, коси, с купища конски и човешки трупове, между които стърчаха вдигнати мъртви ръце, крака, копита — и това тъжовно поле на смъртта с десетки хиляди трупове се простираше по-далеко, отколкото можеше да обхване погледът.

Слугите тичаха по неизмеримото гробище, събираха оръжието и снемаха броните от убитите.

А високо на руменото небе се трупаха вече и правеха кръгове орляци врани, гарвани и орли, които грачеха и се радваха шумно при вида на храната.

И не само вероломният Орден на кръстоносците лежеше сега проснат тук, в краката на краля, но и цялата немска сила, заливала досега като вълна нещастните славянски страни, се разби о полските гърди в този ден на изкупление.

Затова на тебе, велико, свещено минало, и на тебе, жертвена кръв — слава и чест във всички времена!