Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (82)

XXVIII

На съмване вихърът не само не утихна, но се усили до такава степен, че бе невъзможно да се разгъне палатката, в която кралят бе навикнал от началото на похода да изслушва всекидневно три литургии. Най-сетне дотърча Витолд с молба и увещание да се отложи службата за по-удобно време и да стане в горския гъстак, а сега да не се спира походът. Желанието му се изпълни, защото не можеше да бъде иначе.

При изгрев слънце войските потеглиха вкупом, а след тях се проточи необозримият обоз. Един час след тръгването вятърът утихна така, че можеше да се развият знамената. И тозчас полето, додето поглед стига, се покри като че с многобагрени цветя. Ничие око не можеше да обхване отредите и тази гора от различни знамена, под които вървяха напред полковете. Вървеше войската от Краковско под червено знаме с бял коронован орел и това беше челното знаме на цялото кралство, велик знак на всички войски. Носеше го Марчин от Врочимовице, от герба Полукоза, силен рицар и прочут в целия свят. След тях вървяха гвардейските отреди, над един от които се развяваше двойният литовски кръст на Ягело, а над втория — гербът на литовските князе: рицар на кон с меч и щит. По-нататък, под знамето на свети Георги, вървеше силен отред от чужденци, наемници и доброволци, съставен главно от чехи и моравци. Те бяха дошли многолюдно на тази война и целият четиридесет и девети отред беше съставен само от тях. Тези хора, особено в пехотата, която вървеше след копиеносците, бяха диви, упорити, но извънредно способни за битки и така свирепи, че всяка друга пехота при сблъскване с нея отскачаше веднага като куче от таралеж. Тяхното оръжие се състоеше от алебарди, коси, брадви и особено железни тояги, и те го владееха до най-голямо съвършенство. Те се наемаха у всекиго, който им плащаше, защото тяхната стихия беше войната, грабежите, сечта.

Редом с моравците и чехите вървяха под своите знамена шестнайсет дружини конници от полските земи, в това число една пшемисълска, една лвовска, една халицка и три подолски, а след тях пехотата от същите земи, въоръжена предимно с ловни копия и коси. Мазовецките князе Януш и Жемовит водеха двайсет и първия, двайсет и втория и двайсет и третия отред. До тях вървеше конницата на епископите и на велможите, на брой двайсет и два отреда. Те бяха отредите на Яшко от Тарнов, на Йендрек от Тенчин, на Спитко Лелива и на Кшон от Остров, на Миколай от Михалов и на Збигнев от Бжеже, и на Кшон от Кози глави, и на Куб от Конецпол, и на Яшко Литенза, и на Кмита, и на Заклнка, а освен тях родовите полкове на Грифитите, на Бобовците, на Козите рога и разни други, които в битките се събираха под общото гербово знаме и имаха един н същ боен призив.

И тъй се разцъфтя земята под тях, както се разцъфтява ливада през пролетта. Вървеше цяла вълна коне, вълна хора, над тях гора от копия с разноцветни знаменца, подобни на мънички цветове, а отзад, в облаци прах, се движеше градската и селската пехота. Всички знаеха, че отиват към страшна битка, но знаеха, че „трябва“, та отиваха на драго сърце.

А на дясното крило се точеха дружините на Витолд под знамена с разни цветове, но с еднакво изображение на литовския герб. Никакъв поглед не можеше да обгърне цялото войнство, защото то се беше разтегнало всред полята и горите на едно пространство, широко повече от немска миля.

Малко преди пладне, като стигнаха до селата Логдау и Таненберг, войските се спряха на края на гората. Мястото изглеждаше удобно за почивка и бе защитено от всякакво неочаквано нападение, тъй като от лявата страна го миеше един ръкав на Домбровското езеро, от дясната — езерото Любен, а пред войските на цяла миля се откриваше широко поле. В средата на това пространство, което постепенно се издигаше в западна посока, се зеленееха мочурите на Грунвалд, а малко но далече се сивееха сламените покриви и голите тъжни угари на Таненберг. Неприятелят, който би поискал да се спусне към горите откъм хълма, лесно можеше да се забележи, но не се надяваха, че той ще настъпи по-рано от следния ден. Войските се спряха тук само за почивка, обаче опитният във военните работи Зиндрам от Машковице запазваше дори и през време на поход бойния ред и настани войските така, та всеки миг да бъдат готови за бой. По заповед на вожда бяха изпратени веднага на леки и бързи коне разузнавачи по посока на Грунвалд и Таненберг и по-нататък, за да изследват околността, а в това време на високия бряг на езерото Любен разпънаха палатката-параклис, за да може — жадният за черковна служба крал да изслуша обичайните литургии.

Ягело, Витолд, мазовецкнте князе и членовете на военния съвет се упътиха към палатката. Пред нея се бяха насъбрали най-първите рицари — и за да се поверят на бога пред страшния ден, и за да видят краля. И го видяха, като мина със сива походна дреха, със сериозно лице, по което ясно личеше тежка загриженост. Годините малко бяха изменили фигурата му и не бяха покрили лицето му с бръчки, нито бяха прошарили косата му, която той и сега също така отмяташе с бързо движение зад ушите си, както тогава, когато Збишко го видя за пръв път в Краков. Но вървеше като че прегърбен под бремето на страшната отговорност, която тежеше на плещите му, като че потънал в голяма печал. Във войската си приказваха, че кралят плаче постоянно над оная християнска кръв, която щеше да се пролее — и така беше в същност. Ягело се отвращаваше от мисълта за войната, особено с хора, които носеха кръст на плащовете и знамената си, и с цялата си душа жадуваше мир. Напразно полските панове, а дори и унгарските посредници Шчибор и Гара изтъкваха надменността и дързостта на кръстоносците, поради която магистър Улрих беше готов да извика на бон целия свят; напразно неговият собствен пратеник Пьотр Кожбог се кълнеше в кръста господен и в рибите на герба си^[1], че Орденът не иска и да чуе за мир и че вождът от Гнев, граф фон Венде, който единствен ги скланял към мир, бил обсипан от другите с подигравки и оскърбления. Кралят все още имаше надежда, че противникът ще признае справедливостта на неговите искания, ще пожали човешката кръв и ще завърши страшната крамола със справедлива спогодба.

Ето, и сега отиваше да се моли за това в параклиса, понеже простата му и добра душа се терзаеше от страшно безпокойство. Някога Ягело бе нахлувал в земите на кръстоносците с огън и желязо, но бе правил това като езически литовски княз^[2], а сега, когато като полски крал и християнин видя горящите села, пепелищата, кръвта и сълзите, обхвана го боязън от божия гняв, още повече, че това беше само начало на войната. Ако можеше да се свърши с това! Но ето, днес-утре народите ще се срещнат и земята ще подгизне от кръв. Наистина този неприятел не е справедлив, обаче носи кръстове на плащовете и го бранят толкова велики и свети реликви, та мисълта тръпне пред тях ужасена. Цялата войска мислеше със страх за тези светини и не от стрелите, не от мечовете или от секирите, но главно от тези свети останки се опасяваха поляците. „Как ще вдигнем ръка на магистъра — казваха безстрашните рицари, — когато на бронята му има амулет, а в него мощи и дърво от кръста господен!“ Витолд гореше наистина от жажда за война, подтикваше към нея и бързаше да започне битка, но набожното сърце на краля просто се вцепеняваше при мисълта за ония небесни сили, с които Орденът прикриваше своята несправедливост.