Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (81)

XXVII

И войната избухна най-сетне, отначало с не много битки, но на първо време и не много сполучлива за поляците. Преди още да се съберат полските сили, кръстоносците превзеха Бобровники, изравниха със земята Злотория и отново заеха нещастната и с такъв труд възвърната неотдавна Добжинска земя. Но посредничеството на чехите и на унгарците потуши за известно време военната буря. Настъпи примирие, през време на което чешкият крал Вацлав трябваше да се произнесе по разприте между Полша и Ордена.

Обаче и двете страни не престанаха да трупат войски и да ги приближават една срещу друга през зимните и пролетните месеци, а когато подкупеният чешки крал обяви решение в полза на Ордена, войната трябваше да избухне отново.

В това време дойде лятото, а с него пристигнаха „народите“, подвластни на Витолд. След като минаха река Висла при Червенск, двете войски и отредите на мазовецките князе се съединиха. Срещу тях в стана при Швече стояха готови сто хиляди облечени в желязо немци. Кралят искаше да мине през Дрвенца и да тръгне по късия път към Малборг, но когато минаването на реката се оказа невъзможно, той се отби от Кужентник към Джялдово, сломи кръстоносния замък Домбровно или Гилгенбург и се разположи там на стан.

Както той, така и полските и литовските военачалници знаеха, че решителният бой трябва да стане скоро, но никой не смяташе, че ще се дойде до него по-рано от няколко дни. Допущаха, че магистърът, като пресече пътя на краля, ще поиска да даде почивка на своите войски, за да влязат в смъртния бой неуморени и бодри. А в това време кралските войски се спряха за нощуване в Домбровно. Заемането на тази крепост, макар и без заповед и дори против волята на военния съвет, изпълни с радост сърцата на краля и на Витолд, защото замъкът беше як, заобиколен с езеро, с дебели стени и многобройна охрана. И все пак полското рицарство го превзе почти за миг с такъв неудържим устрем, че преди да пристигне цялата войска, от замъка бяха останали само купища развалини и пепелища, всред които дивите бойци на Витолд и татарите под предводителството на Саладин сечаха останалите немски войници, които се защищаваха отчаяно.

Пожарът обаче не трая дълго, защото го изгаси непродъжителният, но много силен пороен дъжд. Цялата нощ на четиринайсети срещу петнайсети юли беше странно променлива и ветровита. Вихърът донасяше буря след буря. Понякога небето като че ли цяло пламваше от светкавици и гръмотевиците се разнасяха със страшен трясък от изток към запад. Честите гръмотевици изпълваха въздуха с миризма на сяра, а пък шумът на дъжда заглушаваше всичко друго. А после вятърът разпръсваше облаците и между тях можеха да се видят звездите и светлият голям месец. Едва след полунощ поутихна и можеха поне да запалят огньове. И тутакси светнаха хиляди и хиляди огньове в безкрайния полско-литовски стан. Войниците сушеха на тях измокрените си дрехи и пееха бойни песни.

Кралят също бодърствуваше, защото в къщата на самия край на стана, където той се бе подслонил от бурята, заседаваше военният съвет, пред който се даваше отчет за превземането на Гилгенбург. Понеже в пристъпа бе взел участие шерадзкият отред, неговият предводител Якуб от Конецпол бе повикан заедно с другите да даде обяснение защо са нападнали града без заповед и не са се отказали от пристъпа, при все че кралят бе изпратил, за да ги удържат, своя глашатай и няколко млади вестоносци.

По тази причина воеводата, като не беше сигурен дали няма да го сполети някакво мъмрене или по-голямо наказание, взе със себе си петнайсетина по-видни рицари, между тях стария Мачко и Збишко, като свидетели, че кралският глашатай е стигнал при тях едва когато те били вече на стените и в момент на най-ожесточена битка с охраната на замъка. А що се отнася до това, че е нападнал замъка, той каза: „Мъчно е да се пита за всичко, когато войските са разтегнати на няколко мили.“ Изпратен да върви напред, той мислел, че е длъжен да унищожава пречките пред войската и да бие неприятеля, дето го срещне. Като чуха тези думи, кралят, княз Витолд и съветниците, които в душата си одобряваха станалото, не само не осъдиха воеводата и серадзките рицари за постъпката им, но дори похвалиха храбростта им, „че така сръчно се разправили със замъка и с неговата силна охрана“. Тогава Мачко и Збишко можаха да се нагледат на най-великите умове в кралството, защото освен краля и мазовецките князе там бяха и двамата предводители на всички войски: Витолд, вожд на литовците, жмуджанците, русите, бесарабците, власите и татарите, и Зиндрам от Машковице с герб „също като слънцето“, краковски оръжеен началник, главнокомандуващ полските войски, който превъзхождаше всички със знанията си по военното изкуство. Освен тях в съвета вземаха участие великите войни и държавници: краковският кащелян Кристин от Остров и краковският областен управител Яшко от Тарнов, и познанският Сендживой от Остророг, и сандомежкият Миколай от Михалов, и свещеникът на черквата „Свети Флориан“ и същевременно подканцлер Миколай Тромба, и маршалът на кралството Збигнев от Бжеже, и Пьотр Шафранец, кралски адютант, и най-сетне Жемовит, син на плоцкия княз Жемовит, единствен млад между тях, но чудно „съобразителен във военните работи“, чието мнение високо ценеше самият велик крал.

А в съседната обширна стая чакаха, за да бъдат под ръка и в случай на нужда да услужат със съвета си най-големите рицари, чиято слава се разнасяше нашироко в Полша и в чужбина. Ето защо Мачко и Збишко видяха там сулимеца Завиша Черни и брат му Фарурей, и Скарбко Абданк от Гури, и Добко от Олешница, който на времето си бе свалил от седлото на един турнир в Торун дванайсет немски рицари, и огромния Пашко Злодей от Бискупице, и Повала от Тачево, който им беше искрен приятел, и Кшон от Козите глави, и Марчин от Врочимовице, който носеше голямото знаме на кралството, и Флориан Йелитчик от Коритница, и страшния в ръкопашен бой Лис от Търговиско, и Сташко от Харбимовице, който в пълно въоръжение можеше да прескочи два едри коня.

Имаше и мнозина други прочути предзнаменни рицари от различните земи в Мазовия, които наричаха предзнаменни, защото излизаха на бой в първата редица. Познатите, а особено Повала, с радост поздравиха Мачко и Збишко и веднага почнаха с тях разговор за миналите времена и приключения.

— Ей! — казваше на Збишко панът от Тачево. — Ти наистина имаш с кръстоносците тежки сметки, но се надявам, че сега ще им се отплатиш за всичко.

— Ще им платя, макар с кръвта си, както и всички ще им платим! — отвърна Збишко.

— Ами знаеш ли, че твоят Куно Лихтенщайн е сега велик вожд? — обади се Пашко Злодей от Бискупице.

— Зная, и чичо ми знае също.

— Дай боже да го срещна — прекъсна Мачко, — защото аз имам с него отделна сметка.

— Ех, нали го викахме и ние отговори Повала, — но ни отказа, защото длъжността му не позволявала да излиза на двубой. Но сега навярно ще му позволи.

Тогава Завиша, който всякога говореше с голяма сериозност, каза:

— Той ще бъде на оногова, комуто бог го определи.

А Збишко само от любопитство веднага замоли Завиша да се произнесе по случая с чичо му и попита дали Мачко не е изпълнил обета си, като се е бил с роднината на Лихтенщайн, който се предложил за заместник на Куно и паднал убит. И всички извикаха, че е изпълнил. Само упоритият Мачко, при все че беше доволен от решението, каза:

— Все пак бих бил по-уверен, че ще получа небесно спасение, ако бях срещнал самия Куно!

После почнаха да говорят за превземането на Гилгенбург и за предстоящата голяма битка, която очакваха наскоро, защото на магистъра не оставаше нищо друго, освен да прегради пътя на краля.

Но тъкмо когато си блъскаха главите над въпроса след колко дни може да стане битката, към тях се приближи слаб висок рицар, облечен с червена дреха и също такава шапка на глава, разтвори ръце и каза с мек, почти женски глас:

— Поздравявам те, рицарю Збишко от Богданец!

— Дьо Лорш! — извика Збишко. — Ти тук?

И го сграбчи в прегръдките си, защото беше запазил за него добри спомени, а когато се целунаха като най-близки приятели, почна да го разпитва радостен:

— Ти тук ли си? На нашата ли страна?

— Може би много гелдрийски рицари се намират от другата страна — отвърна дьо Лорш, — но аз съм задължен заради Длуголяс да служа на моя господар, княз Януш.

— Та ти ли си владелец на Длуголяс след стария Миколай?

— Да. Защото след смъртта на Миколай и на сина му, който бе убит при Бобровники, Длуголяс се падна на прекрасната Ягенка, от пет години моя жена и господарка.

— За бога! — извика Збишко. — Разкажи как стана това?

Но дьо Лорш поздрави стария Мачко и рече:

— Някогашният ваш оръженосец Главчо ми каза, че ще ви намеря тук, а сега той чака у мене в палатката и наглежда вечерята. Наистина далеко е оттук, чак на другия край на стана, но с коне скоро ще стигнем, та елате с мене.

После се обърна към Повала, с когото се бе запознал едно време в Плоцк, и добави:

— И вие, благородни пане. Ще бъде за мен щастие и чест.

— Добре — отвърна Повала. — Приятно е да се побъбре с познати, а по пътя да разгледаме и стана.

И излязоха, за да яхнат конете и да тръгнат. Но преди това слугата на дьо Лорш им наметна на плещите клашници, които очевидно бе донесъл нарочно. Той се приближи до Збишко, целуна му ръка и каза:

— Поклон и чест вам, пане. Аз съм ваш предишен слуга, но в тъмнината не можете да ме познаете. Помните ли Сандерус?

— За бога! — извика Збишко.

И в миг възкръснаха у него спомените за преживените мъки, скърби и минала зла съдба, също както преди две седмици, когато след съединяването на кралските войски с отредите на мазовецките князе той срещна след дълга раздяла предишния свой оръженосец Хлава.

И рече:

— Сандерус! Ей! Помня и ония минали времена, и тебе! Какво прави оттогава и къде си бил? Не носиш ли вече реликви?

— Не, пане. До последната пролет бях клисар в Длуголяс, но понеже покойният ми баща беше военен, когато избухна войната, изведнъж ми опротивя бронзът на черковните камбани, а се събуди влечение към желязото и стоманата.

— Какво чувам! — извика Збишко, който съвсем не можеше да си представи Сандерус, тръгнал с меч, вила или брадва в сражение.

А оня му подаде стремето и каза:

— Преди година по заповед на плоцкия епископ ходих из пруските земи, с което направих голяма услуга, но това ще разкажа по-късно, а сега сядайте, ваше височество, на коня, защото онзи чешки граф, когото наричате Хлава, ви чака с вечерята в палатката на моя господар.

Збишко възседна коня и го подкара редом до пан дьо Лорш, за да може свободно да приказва с него, тъй като бе любопитен да узнае историята му.

— Страшно съм доволен — каза той, — че си на наша страна, но ми е чудно, защото, нали служеше у кръстоносците?

— Служат ония, които получават заплата — отвърна дьо Лорш, — а аз такова нещо не съм вземал. Не. Аз дойдох у кръстоносците само да търся приключения и да получа рицарски пояс и както ти е известно, получих го от ръцете на полския княз. Като престоях дълги години по тези места, разбрах на чия страна е правото, а щом отгоре на това се ожених и заселих тук, как можех да изляза срещу вас? Аз съм вече тукашен и виж как съм изучил вашия език. Дори своя вече малко съм позабравил.

— Ами имотите ти в Гелдрия? Както съм чувал, ти си роднина на тамошния владетел и собственик на много замъци и села.

— Имотите си отстъпих на своя роднина Фулко дьо Лорш, който ми ги плати. Преди пет години ходих в Гелдрия и донесох оттам много пари, с които закупих имоти в Мазовия.

— А как стана, та се ожени за Ягенка от Длуголяс?

— Ах! — отговори дьо Лорш. — Кой може да разгадае жената? Тя много обичаше да се шегува с мене и когато това ми додея и заявих, че от тъга ще отида в Азия на война и че няма вече никога да се върна, тя се разплака неочаквано и каза: „Тогава ще стана монахиня.“ Паднах аз в краката й за тези думи и след две недели плоцкият епископ ни благослови в черква.

— А деца имате ли? — попита Збишко.

— Ягенка се кани след войната да отиде на гроба на вашата кралица Ядвига да я моли за благословия — отвърна дьо Лорш с въздишка.

— Добре. Разправят, че това е сигурно средство и че в тези работи няма по-добра застъпница от нашата кралица. Голямата битка ще стане след няколко дни, а после ще има мир.

— Да.

— Но кръстоносците навярно те смятат за изменник?

— Не! — отвърна дьо Лорш. — Ти знаеш колко пазя рицарската чест, Сандерус ходи по поръка на плоцкия епископ в Малборг и аз по него пратих писмо на магистър Улрих, в което се отказах да му служа и му изложих причините, поради които минавам на ваша страна.

— Ха! Сандерус! — извика Збишко. — Каза ми той, че бронзът на камбаните му станал противен и че желязото събудило у него желание за бой, което ми е чудно, защото винаги е имал заешко сърце.

А пан дьо Лорш отвърна:

— Сандерус борави със стоманата или с желязото само докато бръсне мене и оръженосците ми.

— Така ли? — запита развеселеният Збишко.

И те яздеха известно време в мълчание, после дьо Лорш вдигна очи към небето и рече:

— Поканих ви на вечеря, но преди да стигнем, ще бъде може би вече утринна закуска.

— Месечината още свети — отвърна Збишко. — Да вървим.

Те се изравниха с Мачко и Повала и продължиха да яздят по-нататък заедно четворицата по широката улица на стана, каквато по заповед на военачалниците оставяха всякога между палатките и огньовете, за да може да се минава свободно. За да стигнат до разположените на другия край мазовецки отреди, те трябваше да минат надлъж през целия стан.

— Откак Полша е Полша — обади се Мачко, — не е виждала още толкова войска, защото са се стекли народи от всички краища на земята.

— Нито един друг крал не може да събере такива — отговори дьо Лорш, — защото никой не владее толкова могъщо кралство.

А старият рицар се обърна към Повала от Тачево:

— Колко отреди, пане, казвате, че са дошли с княз Витолд?

— Четиридесет — отговори Повала. — Нашите, полските, заедно с мазурите са петдесет знамена, но не са така големи, както Витолдовите, защото у него понякога под едно знаме служат и няколко хиляди души. Ха. Чуваме, че магистърът бил казал, че тия голтаци по-добре работят с лъжиците, отколкото с меча, но дай боже да се е излъгал, защото мисля, че литовските копия страшно ще почервенеят от кръстоноска кръв.

— Ами тези, покрай които минаваме сега, какви са? — запита дьо Лорш.

— Това са татари; доведе ги Витолдовият васал Саладин.

— Добре ли се бият.

— Литва умее да ги бие и покори голяма част от тях, затова именно те трябваше да вземат участие в тази война. Но западните рицари мъчно могат да се борят с тях, защото те в бягството си са още по-страшни, отколкото при нападение.

— Да ги разгледаме по-отблизо — рече де Лорш. И отидоха към огньовете, които бяха обкръжени от хора със съвсем голи ръце, облечени въпреки лятото с овчи кожуси с вълната навън. По-голямата част спяха направо на голата земя или на мокра слама, която изпускаше пара от горещината, но мнозина клечаха край пламтящите огньове; някои съкращаваха нощните часове, като си тананикаха през нос диви песни и удряха за съпровод един конски пищял о друг, което причиняваше чудноват и неприятен шум; други имаха малки дайрета или дрънкаха на обтегнатите тетиви на лъковете. Други ядяха току-що извадени от огъня димящи и кървави късове месо, което духаха с издутите си сини устни. Изобщо те изглеждаха така диви и зловещи, че по-лесно беше да ги вземе човек за някакви страшни горски същества, отколкото за хора. Димът лютеше от конската и овча лой, която капеше в огъня, а освен това наоколо се разнасяше непоносим смрад на опърлена вълна, на прегряни кожуси, на прясно одрани кожи и на кръв. От другата, тъмната страна на улицата, дето стояха конете, полъхваше миризма на пот. Няколкостотин такива дребни коне бяха струпани наблизо за разезди и те бяха изпасли всичката трева под краката си, хапеха се помежду си, като цвилеха силно и пръхтяха. Конярите усмиряваха крамолата им с викове и с камшици от сурова кожа.

Беше опасно сам човек да попадне между татарите, защото тези диваци бяха нечувано грабливи. Току зад тях се бяха разположили не по-малко дивите дружини на бесарабците с рога на главите; там бяха и дългокосите власи, които вместо ризници носеха на гърдите и на гърбовете си дървени дъски, рисувани с нескопосни изображения на вампири, скелети или зверове; а по-нататък бяха сърбите, чийто заспал сега стан ечеше денем, през време на почивките, като една голяма лютня, толкова много кавали, пищялки, тамбури, гайди и разни други музикални инструменти имаше в него.

Огньовете светеха, а от небето посред облаците, които силният вятър раздухваше, светеше ясният голям месец и на това осветление нашите рицари разглеждаха стана. След сърбите идеха нещастните жмуджанци. Немците бяха пролели потоци жмуджка кръв, но на всеки призив на Витолд те се вдигаха за нови боеве. И сега сякаш, в предчувствие, че нещастието им скоро ще свърши веднъж за винаги, те дойдоха тук, проникнати от духа на Скирвойло, на когото само името изпълваше немците с тревога и бяс. Огньовете на жмуджанците бяха току до литовските, защото народът беше един и същ, имаха един и същ език и еднакви нрави.

Но още при навлизането в литовския стан една мрачна гледка порази очите на рицарите. На приготвената от кръгли дървени греди бесилка висяха два човешки трупа, които вятърът люлееше, мяташе, въртеше и подхвърляше с такава сила, че дори гредите на бесилката скърцаха жаловито. Като видяха труповете, конете запръхтяха и приклекнаха на задните си крака, а рицарите се прекръстиха набожно. След като ги отминаха, Повала каза:

— Княз Витолд беше заедно с краля и аз също бях при краля, когато доведоха тези виновници. Още от попреди нашите епископи и дворяни се оплакваха, че Литва воюва много жестоко и не щади дори черквите. И когато ги доведоха (а те бяха видни хора, само че осквернили нещастниците светото причастие), князът така се разяри, че страшно беше да го гледа човек, и им заповяда да се обесят. И те клетниците трябваше сами да издигнат бесилката и сами да се обесят, дори се подканваха един друг: „Хайде, по-скоро, че князът ще се разгневи още повече!“ И страх обзе всички татари и литовци, защото те се боят не от смъртта, а от гнева на княза.

— Ех, спомням си — рече Збишко, — че когато едно време в Краков кралят се разгневи на мене заради Лихтенщайн, младият княз Ямонт, който беше кралски довереник, веднага ме посъветва да се обеся. И ми даде този съвет, защото ми желаеше доброто, пък аз щях да го извикам на двубой, ако работата не беше такава, та и без това, както знаете, щяха да ми отсекат главата.

— Княз Ямонт вече научи рицарските обичаи — отвърна Повала.

С такива разговори те минаха големия литовски стан и трите бляскави руски полка, от конто най-многоброен беше смоленският, и влязоха в стана на поляците. Там се бяха разположили петдесет знамена — ядрото и същевременно центърът на всички войски. Въоръжението тук беше по-добро, конете по-едри, рицарството по-добре обучено и не отстъпваше по нищо на западното. По силата на мускулите, по издръжливостта на глад, студ и лишения тези дворянн от Великополша и Малополша дори превишаваха бойците на Запада, които се грижеха за повече удобства. Нравите им бяха по-прости, ризниците изковани по-грубо, но хората бяха по-закалени, а на тяхното презрение към смъртта и на безмерната им упоритост в боя се бяха чудили вече неведнъж дошлите отдалеко френски и английски рицари.

Дьо Лорш, който познаваше полското рицарство отдавна, каза:

— Тук е всичката сила и всичката надежда. Спомням си как в Малборг често се оплакваха, че в боя с вас всяка педя земя трябва да се изкупува с потоци кръв.

— Кръвта и сега ще потече като река — отговор Мачко, — защото и Орденът досега не е събирал такива сили.

А Повала отвърна:

— Рицарят Кожбог, който ходи от страна на краля; при магистъра с писма, казваше, че кръстоносците говорели, че нито римският император, нито някой друг крал има такава сила, както Орденът, и че той можел да завоюва всички кралства.

— Ами! Нали ние сме повече! — рече Збишко.

— Така е, но те не смятат войската на Витолд, понеже този народ бил въоръжен криво-ляво и щял да се сломи още от първия удар като глинено гърне под чук. Но вярно ли е това, или не е вярно, не зная.

— И вярно, и невярно! — обади се съобразителният Мачко. — Ние със Збишко ги познаваме, защото сме воювали заедно с тях. Разбира се, че въоръжението им е по-лошо и конете по-дребни и често се случва да се огънат под напора на рицарството, но сърцата им са храбри, а може би и по-мъжествени от сърцата на немците.

— Това скоро ще се види — каза Повала. — Очите на краля постоянно се наливат със сълзи при мисълта, че ще се пролее толкова християнска кръв, и той до последната минута е готов да сключи справедлив мир, но кръстоноската надменност не ще допусне това.

— Дума да не става! Познавам аз кръстоносците, па и всички ги познаваме — потвърди Мачко. — Господ там вече е нагласил везните, на които ще сложи нашата кръв и кръвта на враговете на нашето племе.

Бяха вече близо до мазовецките отреди, между които бяха опънати палатките на пан дьо Лорш, когато неочаквано по средата на „улицата“ забелязаха голяма купчина хора, загледани към небето.

— Стойте там, стойте! — извика един глас от средата на навалицата.

— Кой говори и какво правите тук? — попита Повала.

— Клобуцкият свещеник. Ами вие кои сте?

— Повала от Тачево, рицарите от Богданец и дьо Лорш.

— Ах, вие ли сте, пане — рече с тайнствен глас свещеникът и се приближи до коня на Повала. — Погледнете само месеца и вижте какво става на него. Прокобна и чудна нощ.

Рицарите вдигнаха глави и загледаха луната, която беше вече побледняла и скоро щеше да залезе.

— Не мога нищо да разпозная! — рече Повала. — А вие какво виждате?

— Монах с качулка се бие с крал с корона! Вижте! Ето там! В името на отца и сина и светаго духа! О, как страшно се бият… Боже, бъди милостив към нас грешните!

Наоколо настана тишина, защото всички притаиха дъх в гърдите си.

— Вижте! Вижте! — викаше свещеникът.

— Вярно! Има нещо такова! — рече Мачко.

— Истина! Истина! — потвърдиха другите.

— Ето, кралят повали монаха — извика внезапно клобуцкият свещеник, — стъпи с крак върху него! Слава на господа Исуса.

— Во веки веков!

В този миг голям чер облак покри месечината — и нощта потъмня, само светлината на огньовете трепкаше на кървави напречни ивици по пътя.

Рицарите тръгнаха по-нататък, а когато се бяха вече отдалечили от купчината, Повала запита:

— Видяхте ли нещо?

— Изпърво нищо — отговори Мачко, — но после видях ясно и краля, и монаха.

— И аз.

— И аз.

— Божие знамение — обади се Повала. — Ха, личи си, че въпреки сълзите на нашия крал пак няма да има мир.

— А боят ще бъде такъв, какъвто светът не помни — добави Мачко.

И те продължиха да яздят мълчаливо по-нататък, а сърцата им бяха препълнени и въодушевени.

Но когато бяха вече близо до палатката на пан дьо Лорш, вихърът връхлетя отново с такава сила, че за един миг разпръсна огньовете на мазурите. Въздухът се изпълни с хиляди главни, пламнали трески, искри и същевременно се заслони от кълба дим.

— Ей, страшно духа! — каза Збишко и свали клашника, който вятърът бе метнал на главата му.

— А във вихъра сякаш се чуват човешки плач и степания.

— Скоро ще съмне, но никой не знае какво ще му донесе денят — добави дьо Лорш.