Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (80)

XXVI

Магистър Конрад умря обаче чак след една година. Яшко от Згожелице, братът на Ягенка, който пръв бе чул в Шерадз новината и за неговата смърт, и за избора на Улрих фон Юнгинен, пръв я донесе в Богданец. Там, както и във всички дворянски домове, тя развълнува хората до дън душа и сърце. „Настъпват времена, каквито досега не е имало“ — каза тържествено старият Мачко, а Ягенка доведе на часа всички деца при Збишко и сама започна да се сбогува с него, като че ли той трябваше да тръгне на сутринта. Мачко и Збишко знаеха наистина, че война не се разпалва току-така изведнъж като огън в огнището, но все пак вярваха, че ще се стигне до нея, и започнаха да се готвят. Избраха коне, оръжие, учеха на военно изкуство оръженосците, своите хора, селските първенци, които управляваха по „немското право“ и бяха задължени да се явят на поход в пълно въоръжение и на коне, и победните владелци, които на драго сърце се присъединяваха към по-богатите. И това същото се правеше във всички други имения, навсякъде удряха чуковете в ковачниците, навсякъде чистеха старите ризници, мажеха с топена овнешка мас лъковете и ремъците, стягаха колите, приготвяха запаси от булгур и пушено месо. Пред черквите в неделни и празнични дни всички разпитваха за новини и се натъжаваха, като пристигаха мирни известия, защото всеки таеше в душата си дълбоко съзнание, че веднъж за винаги трябваше да се свърши с този страшен враг на цялото племе и че кралството няма да процъфти в сила, мир и труд, докато според думите на света Бригида не бъдат изкъртени зъбите на кръстоносците и не им бъде отсечена десницата.

А в Кшешня заобикаляха Мачко и Збишко, като хора, които познават Ордена и са осведомени относно войната с немците. Разпитваха ги не само за новини, но и за начините на бой с немците: как е най-добре да ги нападат, как те имат обичай да се бият, с какво стоят по-високо от поляците, с какво по-долу и дали, след като ти се счупи копието, е по-лесно да им пробиеш със секира бронята, или с меч.

А те наистина познаваха добре тези работи, ето защо всички ги слушаха с голямо внимание, при всеобщото убеждение, че войната не ще бъде лека, че ще трябва да си мерят силите с най-добрите рицари от всички държави и да не се задоволяват да понатупат тук-там неприятеля, но това трябва да извършат основно „докрай“, или да загинат „до крак“. А владелците си казваха помежду си: „Щом трябва да се мре — тяхната смърт или нашата.“ И на поколението, което носеше в душата си предчувствието за бъдещо величие, това не отнемаше готовността да се бие, напротив — тя растеше всеки час и всеки ден, но пристъпваха към дело без празни хвалби, без перчене, а по-скоро с известна упорита съсредоточеност и с най-голяма сериозност.

— Или на нас, или на тях е писано да загинат.

Но времето минаваше и се удължаваше, а война нямаше. Разправяха наистина за несъгласия между крал Владислав и Ордена и за Добжинската земя, при все че тя бе изкупена още преди няколко години, и за крайграничните разпри за някакво си Дрезденко, за което мнозина чуваха за пръв път в живота си и заради което имало спор между двете страни, но война нямаше. Някои почнаха дори да се съмняват дали ще има, защото разпри бе имало винаги, но обикновено се свършваха със срещи, преговори и с изпращане на пратеници. Пръсна се слух, че и сега са дошли в Краков някакви пратеници на кръстоносците, а в Малборг отишли пратеници на поляците. Почнаха да приказват за посредничество на чешкия и унгарския крал и дори на самия римски папа. Далече от Краков не се знаеше нищо точно, та различни, често пъти чудновати и неправдоподобни слухове се пръскаха между народа, но война още нямаше.

Най-сетне и самият Мачко, който помнеше не малко заплахи за война и после спогодби, не знаеше какво да мисли за всичко това и тръгна за Краков, за да получи по-точни сведения. Той не се забави там дълго: на шестата седмица се върна с много разведрено лице. А когато в Кшешня го заобиколиха както обикновено любопитните за новини шляхтичи, той отговори на многобройните им въпроси пак с въпрос:

— Ами остриетата на копията и на секирите наточени ли са?

— Какво? Нима! За бога! Какви са новините? Кого видяхте? — викаха от всички страни.

— Кого видях ли? Зиндрам от Машковице! А какви са новините? Такива, че може би ей сега ще трябва да оседлаем конете.

— За бога!… Как така? Разкажете!

— Чували ли сте за Дрезденко?

— Разбира се, че сме чували. То е замъче, каквито има много, и земята му едва ли е по-голяма от вашата в Богданец.

— Дребна причина ли е то за война, а?

— Разбира се, че дребна; имало е и по-големи, но нищо не е излизало после.

— А знаете ли каква притча ми разказа Зиндрам от Машковице по повод на Дрезденко?

— По-бързо казвайте, че ще изгорим от нетърпение!

— Каза ми той така: „Вървял по пътя слепец и се спънал о камък. Спънал се, защото бил сляп, но все пак камъкът е причина,“ Ето, и Дрезденко е такъв камък.

— Как така? Орденът още си кротува.

— Не разбирате ли? Тогава ще ви кажа иначе: когато чашата се препълни, една капка стига да я прелее.

И толкова голямо въодушевление обзе рицарите, та Мачко трябваше да ги сдържа, защото искаха веднага да възседнат конете и да потеглят за Шерадз.

— Бъдете готови — им казваше той, — но чакайте търпеливо. И нас няма да ни забравят.

И те чакаха в пълна готовност, но чакаха много, дори толкова много, та някои почнаха отново да се съмняват. Обаче Мачко не се съмняваше. Както по прелета на птиците се познава идването на пролетта, така и той, като човек опитен, умееше по различни признаци да заключи, че наскоро ще има война — и то голяма война.

Изпърво беше заповядано да се уреди такъв голям лов във всички кралски гори и дебри, какъвто и най-старите хора не помнеха. Събираха се с хиляди ловци на хайки, които поваляха цели стада зубри, турове, елени, диви свини и различен по-дребен дивеч. Горите димяха по цели седмици и месеци, а в тоя дим се пушеше солено месо, което после изпращаха в областните градове, а оттам за складиране в Плоцк. Очевидно беше, че се правеха запаси за големи войски. Мачко добре знаеше какво трябва да мисли за това, защото също такъв лов заповядваше пред всеки по-голям поход в Литва и Витолд. Но имаше и други признаци. Например селяните почнаха да бягат на тълпи „изпод немеца“ в кралството и в Мазовия. В околността на Богданец идваха главно поданици на немските рицари от Силезия, но се знаеше, че навсякъде става същото, а особено в Мазовия. Чехът, който гледаше стопанството в Спихов в Мазовия, прати оттам петнайсетина мазури от Прусия, които се бяха укрили у него. Те молеха да им се позволи да вземат участие във войната като „пехота“, защото искаха да си отмъстят за понесените злини от кръстоносците, които мразеха от цялата си душа. Те разправяха също, че някои крайгранични села в Прусия почти съвсем опустели, защото селяните се пренесли с жените и децата си в мазовските княжества. Кръстоносците наистина бесеха хванатите бегълци, но нищо вече не можеше да удържи нещастния народ и мнозина предпочитаха смъртта пред живот под страшния немски ярем. Най-после в цялата страна се зарои от „просяци“ от Прусия. Те всички отиваха в Краков. Нахлуваха от Гданск, от Малборг, от Торун, дори от далечния Крулевец, от всички пруски градове и от всички области. Между тях имаше не само същински просяци, но и клисари, органисти, различни манастирски слуги, дори монаси и свещеници. Хората се досещаха, че те носят известия за всичко, каквото става в Прусия: за военните приготовления, за укрепяването на замъците, за числеността на охранителната стража, за наемните войски и за гостите. Шепнеше се, че началниците в областните градове, а в Краков кралските съветници се заключвали с тях по цели часове, слушали и записвали думите им. Някои крадешком се връщаха в Прусия, а после отново се явяваха в кралството. От Краков идваха известия, че кралят и членовете на съвета знаят чрез тях за всяка стъпка на кръстоносците.

Обратното ставаше в Малборг. Един монах, избягал от тая столица, се спрял при владелците на Конецпол и им съобщил, че магистър Улрих и другите кръстоносци не се грижат да получават известия от Полша и са уверени, че с един замах ще завоюват и смажат за вечни времена цялото кралство, „така че и следа от него да не остане“. Той повторил и думите на магистъра, казани на една гощавка в Малборг: „Колкото повече бъдат те, толкова по-евтини ще станат кожусите в Прусия.“ И се готвели за война с радост и възторг, уповавайки се на собствената си сила и на помощта, която ще им изпратят всички, дори и най-отдалечените кралства.

Но въпреки всички тези военни признаци, приготовления и старания войната не идваше така бързо, както се искаше на хората. На младия дворянин от Богданец също така вече му стана „тясно“ в къщи. Всичко беше отдавна готово; душата му копнееше за слава и за битки, затова му беше тежък всеки ден на отлагане — и той често натякваше за това на чичо си, като че ли войната или мирът зависеха от него.

— Обещахте уж със сигурност, че ще стане — казваше той, — пък то няма и няма!

А Мачко отговаряше:

— Умен си, но не много! Та не виждаш ли какво става?

— Ами ако кралят в последния час се помири? Разправят, че не искал война.

— Вярно е, че не иска, но нали не друг, а той бе извикал: „Да не съм крал, ако позволя да заграбят Дрезденко!“ А Дрезденко немците го взеха и досега го държат. Ех, кралят не иска да се пролива християнска кръв, но пановете от съвета, които имат бистър ум и усещат, че полската сила е по-голяма, притискат немците до стената, та ще ти кажа, че ако нямаше Дрезденко, щеше да се намери нещо друго.

— Но както чувах, още магистър Конрад заграбил Дрезденко, а пък той нали се боеше от краля?

— Боеше се, защото по-добре от другите познаваше силата на поляците, но и той не можа да сдържи алчността на Ордена. В Краков ми казаха така: когато кръстоносците заемали Нова Марка, старият фон Ост, владелец на Дрезденко, им заявил, като поданик на краля, че тая земя е била от векове полска, и искал да остане към кралството. Но кръстоносците го поканили в Малборг, напоили го там с вино и взели от него документ за съгласието му. Тогава вече съвсем се изчерпало търпението на краля.

— Наистина, сигурно се е изчерпало! — извика Збишко.

А Мачко продължи:

— Работата е, както каза Зиндрам от Машковице: Дрезденко е само камъкът, о който ще се спъне слепецът.

— Ами ако немците върнат Дрезденко, какво ще стане?

— Тогава ще се намери друг камък. Но кръстоносецът няма да ти върне онова, което веднъж е глътнал, освен ако му разпориш корема, което дай боже по-скоро да направим.

— Не! — извика ободрен Збишко. — Конрад може би щеше да го върне, Улрих няма да го даде. Той е наистина рицар, за когото нищо лошо не може да се каже, но е страшно сприхав.

Така си приказваха те помежду си, а в това време събитията се търкаляха, както се търкалят бутнатите от крака на минувача камъни по планинските пътеки с все по-голяма бързина към пропастта.

Ненадейно по цялата страна прогърмя известието, че кръстоносците нападнали и заграбили старополския замък Санток, заложен у йоанитите^[1]. Новият магистър Улрих най-сетне си показа истинския лик. Когато дошли полските пратеници да го поздравят по случай избора му, той умишлено заминал от Малборг, а още щом поел управлението, издал заповед в отношенията и преговорите с краля и с Полша вместо латински да се употребява немски език. Краковските панове, които тайно работеха за война, разбраха, че той работи за нея гласно и не само гласно, но и слепешката и с такава дързост, каквато по отношение на полския народ не са си позволявали никога магистрите, дори и тогава, когато силата им е била наистина по-голяма, а на кралството по-малка, отколкото сега.

Обаче по-малко буйните и по-хитрите от Улрих сановници на Ордена, които познаваха Витолд, гледаха да го привлекат на своя страна с дарове и ласкателства, които до такава степен надминаваха всяка мярка, че такова лъстене можеше да се срещне може би само в ония времена, когато още приживе издигали на римските императори храмове и олтари. „Двама благодетели има Орденът — казваха пратениците на кръстоносците, като се кланяха доземи на този наместник на Ягело, — първият е бог, а вторият Витолд; затова всяко желание и всяка дума на Витолд са свещени за кръстоносците.“ И го молеха за посредничество по въпроса за Дрезденко с тайната мисъл, че ако той, като подчинен на краля, започне да съди своя господар, с това ще го оскърби и добрите им отношения ще се прекъснат ако не завинаги, то най-малко за доста дълго време. Но кралските съветници знаеха всичко, каквото се върши и какво възнамеряват да вършат в Малборг, затова кралят също избра Витолд за посредник.

И Орденът се разкая за избора си. Кръстоноските сановници, които мислеха, че познават великия княз, още не го познаваха достатъчно, защото Витолд не само присъди Дрезденко на поляците, но като знаеше и отгатваше същевременно как ще завърши работата, вдигна отново въстание в Жмудж^[2]. Той показа на Ордена все по-страшното си лице, като почна да доставя подкрепления в хора, оръжие и храни, изпращани от плодородните полски земи.

Сега вече всички, по всички земи на огромното кралство, разбраха, че е ударил решителният час. И той наистина бе ударил.

Веднъж в Богданец, когато старият Мачко, Збишко и Ягенка седяха пред входа на замъка и се радваха на прекрасното и топло време, яви се неочаквано на запенен кон непознат човек, хвърли в краката на рицарите нещо като венец, сплетен от върбови и ракитови пръчки, и като извика: „Вици! Вици!“ — полетя по-нататък.

А те скочиха на крака силно развълнувани. Лицето на Мачко стана страшно и тържествено. Збишко се затече да изпрати бързешком оръженосец с „вици“ по-нататък, след това се върна с пламък в очите и викна:

— Война! Най-сетне бог даде! Война!

— И такава, каквато по-рано не сме виждали! — добави сериозно Мачко.

После викна на слугите, които за миг се събраха около господарите:

— Протръбете с рог от кулата на четирите страни на света! Други нека се затекат по селата да доведат старейшините. Конете да се изкарат от конюшните и да се впрегнат колите! Бързо!

И гласът му още отекваше, когато слугите се втурнаха вече по различни посоки, за да изпълнят заповедите, което не беше мъчно, защото всичко отдавна беше готово: хора, коли, коне, въоръжение, брони, запаси — само да се качат и да тръгнат!

Но преди това Збишко попита Мачко:

— А вие няма ли да останете в къщи?

— Аз? Ти сънуваш ли?

— Защото според закона вие може да останете като човек в напреднала възраст, пък и тогава тук ще има някаква закрила за Ягенка и децата.

— Чуй: аз до бели коси съм чакал този час.

И стигаше да се погледне неговото студено, упорито лице, за да се разбере, че напразно ще са всички увещания. И наистина, въпреки че беше прехвърлил шейсетте години, той беше още здрав като дъб и ръцете му бяха лесноподвижни в ставите, а секирата в тях просто фучеше. Той не можеше наистина да скочи на коня с пълно въоръжение без помощта на стремената, но и мнозина млади, особено между западните рицари, не можеха да направят това. Затова пък притежаваше огромен рицарски опит и по-вещ боец нямаше в цялата околност. И Ягенка очевидно не се боеше да остане сама. Като чу думите на мъжа си, тя стана, целуна му ръка и рече:

— Не се безпокой ти за мене, мили Збишко, защото замъкът е здрав, па и това знаеш, че аз не съм твърде страхлива и от отдавна мога да си служа и с лък, и с копие. Не е време да се мисли за нас, когато трябва да се спасява кралството, а нас тук господ ще закриля.

И изведнъж очите й се наляха със сълзи; които се зарониха на едри капки по прекрасното й, бяло като лилия, лице. После посочи децата и продължи с развълнуван и разтреперан глас:

— Ей! Да не бяха тия дребосъчета, щях да лежа в краката ти дотогава, докато ме вземеш на войната!

— Ягушо! — извика Збишко и я прегърна.

А тя обви с ръце шията му, притисна се до него с всичка сила и почна да повтаря:

— Само ми се върни ти, мой — златен, мой единствен, мой най-мили!

— И всеки ден благодари на бога, че ти е дал такава жена! — добави с дебел глас Мачко.

И един час по-късно от кулата свалиха знамето в знак, че господарите отсъствуват. Збишко и Мачко разрешиха на Ягенка с децата да ги изпрати до Шерадз, а след изобилната закуска те тръгнаха всички заедно с хората си и с цял керван коли.

Денят беше светъл, без вятър. Боровете стояха неподвижни в тишината. Стадата по пасищата и по угарите пладнуваха и преживяха бавно и като че ли замислени. Само поради сухото време тук-таме по пътищата се вдигаха кълба златист прах, а над кълбата светеха някакви пламъчета, които блестяха ослепително на слънцето. Збишко ги посочи на жена си и на децата и каза:

— Знаете ли какво блести там над праха? Това са върховете на копия и сулици. Изглежда, че навсякъде са стигнали вече „вици“ и отвсякъде народът е тръгнал срещу немците.

И наистина беше така. Недалеко отвъд границата на Богданец те срещнаха брата на Ягенка, младия Яшко от Згожелице, които като доста заможен владелец водеше със себе си още двама тежко въоръжени бойци и двайсетина души прислуга.

Малко по-късно на кръстопътя всред облаци прах се показа косматата фигура на Чтан от Рогов, който наистина не бе приятел на богданецките рицари, но сега им викна отдалеко: „Хайде, срещу кучите синове!“ и като им се поклони приветливо, полетя в облака прах по-нататък. Срещнаха също и стария Вилк от Бжозова. Главата му вече се тресеше малко от старост, но тръгнал бе и той, за да отмъсти за смъртта на сина си, когото немците бяха убили в Силезия.

И колкото повече приближаваха към Шерадз, все по-често се срещаха по пътищата облаци прах, а когато отдалече се показаха вече градските кули, целият път гъмжеше от селски първенци и от въоръжени момчета, всички те отиваха на сборното място. И като виждаше целия този народ, многоброен, здрав и силен, упорит в боя, а в лишенията, лошото време, студовете и всички трудове най-издръжлив от всички други, старецът Мачко си ободряваше сърцето и предсказваше сигурна победа.