Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (77)

XXIII

Те живееха в Мочидоли, а старият Мачко издигаше за тях замък в Богданец. Издигаше го с много труд, защото искаше основите и долната част да бъдат каменни, споени с вар, а кулата от червени тухли, каквито мъчно се намираха в околността. През първата година изкопаха рововете, което стана доста лесно, защото могилката, на която щеше да бъде построен замъкът, е била някога окопана, може би още в езическите времена, та оставаше само да се очистят тези ровове от дърветата и от глоговите гъсталаци, с които бяха обрасли, а после да се подсилят и изкопаят по-дълбоко, дето трябва. При копането стигнаха до изобилен извор, който за кратко време напълни рововете, и Мачко трябваше да обмисля как да се отведе излишната вода. После на насипа издигна ограда от колове и почна да трупа материал за стените на замъка, дъбови греди, толкова дебели, та трима души не можеха да обхванат едната, и греди от лиственици, които не гният нито под глинен под, нито в земята. Въпреки постоянната помощ на селяните от Згожелице и Мочидоли той се залови да издигне стените чак след една година, но се захвана за тая работа още по-усърдно, защото преди това Ягенка ги зарадва с две близначета. Небето се отвори тогава пред стария рицар, той имаше вече за кого да работи, да се труди и знаеше, че родът на Градовци не ще изчезне, а Тъпата подкова още много пъти ще се обагря с неприятелска кръв.

Близнаците кръстиха Мачко и Яшко. „Чудо момчета са — казваше старецът, — такива в цялото кралство не можеш намери, а има време и за други.“ И ги заобича изведнъж с голяма обич, а за Ягенка душа даваше. Който я похвалеше пред него, можеше да получи всичко, каквото пожелае. Всички искрено облажаваха Збишко заради нея и я хвалеха не само за изгода, а защото тя наистина сияеше в цялата околност като най-красивото между всички прекрасни цветя в ливада. Тя донесе на мъжа си голяма зестра, но и нещо повече от зестра — голямата си любов и хубост, която омайваше хорските очи, и отлични обноски, и такава издръжливост, с каквато не всеки рицар можеше да се похвали. За нея не беше нищо няколко дни след раждането да стане и се заеме с домакинството, а после да отиде на лов с мъжа си или на кон да се завтече сутрин от Мочидоли до Богданец и преди пладне да се върне при своите Яшко и Мачко. Затова и мъжът й я обичаше като зеницата на окото си, обичаше я старият Мачко, обичаха я слугите, към които се отнасяше човешки, а когато в неделя влизаше в черквата в Кшешня, поздравяваше я възторжен шепот и обожание. Някогашният й поклонник, суровият Чтан от Рогов, женен за дъщерята на селянин, който след литургия пиеше в кръчмата със стария Вилк от Бжозова, му казваше, след като посръбнеше „Сбивали сме се заради нея неведнъж с вашия син и искахме да се женим за нея, но всичко това е все едно, като да посягаш към месеца на небето.“

Други високо заявяваха, че такава като нея само при кралския двор в Краков може да се намери. И наред с богатството, хубостта и обноските ценяха извънредната й якост и сила. И всички казваха: „Това се вика жена, дето в гората мечка с вила подпира, а лешниците няма защо да ги чупи със зъби, достатъчно е да ги сложи на пейката и отведнъж да седне отгоре им, те ще се счупят всички, като че ли с воденичен камък си ги притиснал.“ Така я славеха и в енорийската Кшешня, и по съседните села, дори в околийския град Шерадз. Но като облажаваха Збишко от Богданец, не се чудеха много, че се падна нему, защото той пък беше озарен от такава военна слава, каквато никой в околността нямаше.

Младите владелци и шляхтичи разправяха помежду си цели истории за немците, които „изпонатръшкал“ в битките под предводителството на Витолд и в двубоите на утъпкана земя. Разправяха, че нито един немец никога не се е отървал от него, че в Малборг свалил дванайсет души от конете, между тях и брата на магистъра, Улрих, най-сетне, че можел да се бие дори с краковските рицари и че самият непобедим Завиша Черни му бил истински приятел.

Някои не искаха да вярват на подобни небивалици, но когато ставаше дума кого от околността да изберат, ако се яви нужда полските рицари да отидат на война, казваха: „Разбира се, Збишко“ и едва след него косматия Чтан от Рогов и другите местни юначаги, които откъм рицарска подготовка стояха много по-назад от младия наследник на Богданец.

Голямата му заможност, както и славата му караха хората да го почитат. Че покрай Ягенка взе Мочидоли и големия имот на абата, това не беше негова заслуга, но той още преди това имаше Спихов заедно с огромните съкровища, натрупани от Юранд, а освен това хората си шепнеха, че самата плячка от въоръжение, коне, дрехи, скъпоценности, която бяха завоювали и взели рицарите от Богданец, би стигнала да се купят три-четири големи села.

Във всичко това те виждаха някакво особено божие благоволение към рода Градовци с герб Тъпа подкова, който до неотдавна беше тъй западнал, та освен запустелия Богданец нямаше нищо, а сега се издигна над всички други в околността. „Та в Богданец след пожара бе останала само една схлупена къща — казваха старите хора — и по липса на работни ръце бяха принудени и самата земя да заложат на роднината си, а сега замък издигат.“ И голяма беше почудата им, но в нея нямаше зла завист, защото я придружаваше общото инстинктивно чувство, че целият народ върви също така с неудържим устрем към някакво неизмерно благополучие и че по волята божия така именно трябва да стане. Напротив, околността се хвалеше и се гордееше с рицарите от Богданец. Те бяха като че ли очевидно доказателство до какво могат да доведат шляхтича яките мишци, съединени с мъжествено сърце и рицарска жажда за приключения. И като ги видеха, мнозина също така чувствуваха, че им става тясно в домашното гнездо, в родните предели, и че отвъд границата във вражите ръце има големи богатства и обширни земи, които могат да се завоюват с неизмерима полза за себе си и за кралството. И оня излишък от сили, който чувствуваха отделните родове, напираше в целия народ като кипяща вода, която трябва да се излее от съда. Мъдрите краковски панове и миролюбивият крал можеха да сдържат тези сили до време и да отлагат войната с вековния враг за дълги години, но никаква човешка власт не можеше да ги задуши изцяло, нито да задържи устрема, с който вървеше към величие народната душа.