Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (75)

XXI

Старият Мачко беше отгатнал добре, но само наполовина. На Збишко наистина една част от живота се бе изцяло свършила. При всяко напомняне беше му жал за Дануша, но и той сам си казваше, че на нея ще да й е по-добре в небесния дворец, отколкото в княжеския. Той се примири вече, че я няма на тоя свят, свикна с тая мисъл и смяташе, че иначе и не би могло да бъде. Някога в Краков се бе възхищавал много на различни свети деви по черковните прозорци от стъкло в оловни рамки — разноцветни, прозрачни на слънцето, а сега си представяше също така и Дануша. Виждаше я в небесен цвят, прозрачна, обърната настрана, със събрани за молитва ръчички, с дигнати очи или как свири на лютня посред многото блажени божи цигуларчета, които на небето свирят на Богородица и на младенеца Исус. В нея нямаше нищо земно и му се представяше като дух, така чист и безтелесен, та щом понякога си спомнеше как тя в горския замък прислужваше на княгинята, смееше се, говореше, сядаше с другите на трапезата — обхващаше го като че ли учудване, че това е могло да бъде. Още през време на похода във войската на Витолд, когато военните работи и битките поглъщаха вниманието му, той престана да тъгува за своята покойница като мъж за жена си, а мислеше за нея само така, както мисли набожният човек за своята небесна покровителка. Така любовта му губеше постепенно земните си качества и все повече и повече се превръщаше в сладостен, лазурен като самото небе спомен — и почти в благоговейна почит.

Ако той беше човек със слабо тяло и с по-дълбока мисъл, щеше да стане монах и в тихия манастирски живот щеше да пази като светиня този небесен спомен чак до минутата, когато духът отлита от телесните окови в безкрайните простори като птичка от клетка. Но едва беше минал двайсетата си година — и изстискваше с длан сок от пресен клон, и можеше тъй да стегне коня с краката си, та да спре дъха му. Той беше такъв, каквито бяха изобщо тогавашните шляхтичи и владелци, които, ако не умираха в детинството си или не станеха монаси, нямаха граници, нито мярка в телесните пориви и силата си и или се впущаха в разбойничество, безпътство и пиянство, или пък се оженваха млади, а после, когато дойдеха глашатаи да викат за война, отиваха с двайсет и четири или повече синове, силни като глигани.

Но той не знаеше, че е такъв — още повече, че боледуваше. Постепенно обаче зле наместените ребра зараснаха, като образуваха малка, едва забележима отстрани издатина. Тя не му пречеше в нищо и не само бронята, но и обикновената дреха можеше да я скрие. Умората мина. Буйната му светлоруса коса, остригана в знак на жалост по Дануша, порасна отново чак до плещите. Връщаше му се и предишната необикновена хубост. Когато преди няколко години в Краков отиваше да умира от ръката на палача, изглеждаше като паж от знатен род, а сега бе станал по-хубав, същински кралски син, с плещи и гърди, с кръст и ръце на великан, пък с моминско лице. Мощ и жизненост кипеше у него, както ври вода в гърне, и засилена от целомъдрието и от дългата почивка, се разливаше като пламък по костите му. А той още не знаеше това и мислеше, че е все болен, та се излежаваше в леглото, доволен, че Мачко и Ягенка бдят над него, грижат се и му угаждаха във всичко. Понякога му се струваше, че му е тъй добре, като че е на небето, понякога пък — особено когато Ягенка не беше при него, — че му е зле, тъжно, непоносимо. Тогава го налягаше дрямка, досада, треска и заявяваше на Мачко, че щом му се върне здравето, ще отиде отново накрай света, срещу немци, татари или друга подобна сган — само да се избави от живота, който страшно му тежи. А Мачко, вместо да се противи, кимаше с глава, потвърждаваше, но същевременно пращаше да повикат Ягенка, след чието пристигане в главата на Збишко веднага се стопяваха мислите за нови военни походи, както се стопяват снеговете, когато ги припече пролетното слънце.

А тя идваше редовно и при повикване, и по своя воля, защото бе обикнала Збишко с всичката сила на душата и сърцето. През времето, което прекара при дворовете на епископа и на княза в Плоцк, тя бе видяла рицари също така хубави, също прославени със силата и юначеството си, които неведнъж коленичеха пред нея и се заклеваха да й бъдат верни до гроб, но Збишко беше нейният избраник, него бе обикнала тя в ранни години с първа любов, а преживените от него нещастия само усилиха любовта й до такава степен, че той й стана стократно по-скъп не само от всички други рицари, но и от всички князе на земята. Сега, когато той с оздравяването си ставаше от ден на ден все по-прекрасен, любовта й се превърна почти в самозабрава и заслони пред очите й целия свят.

Тя обаче не признаваше любовта си дори пред самата себе си, а от Збишко я криеше най-грижливо от страх да не би отново да я отблъсне. Дори с Мачко, колкото преди беше склонна да му се доверява, толкова сега стана сдържана и мълчалива. Можеха да я издадат само грижите, които полагаше за Збишко, но и на тази грижливост тя гледаше да даде други обяснения — и затова един път нарочно заговори на Збишко така:

— Ако се грижа малко за тебе, правя го от привързаност към Мачко, пък ти да не си помислил друго? Кажи!

И като се престори, че уж поправя косата над челото си, тя прикри с длан лице и почна внимателно да го гледа през пръстите, а той, объркан от неочаквания въпрос, се изчерви като момиче и едва след известно време отвърна:

— Нищо не съм помислил. Ти сега си друга.

Настъпи отново късо мълчание.

— Друга ли? — попита най-сетне девойката с някакъв тих и мек глас.

— Да, разбира се, че друга. Но не съм и такава, не дай боже, да не мога съвсем да те търпя.

— Бог да те награди и за това — отвърна Збишко.

И оттогава им беше добре заедно, само някак си тревожно и безпокойно. Често можеше да се стори на човек, че и двамата за едно говорят, пък за друго мислят. Често помежду им настъпваше мълчание. Збишко се излежаваше през всичкото време в леглото и според думите на Мачко я следеше с очи, накъдето и да мръднеше тя, защото особено понякога му се струваше така прекрасна, че не можеше да й се нагледа. Случваше се също погледите им да се срещнат внезапно и веднага лицата им пламваха, а изпъкналите гърди на девойката се заиздигваха от бързо дишане и сърцето й се разтуптяваше като че в очакване дали не ще чуе нещо, от което ще изгори цялата й душа. Но Збишко мълчеше, защото пред нея беше изгубил напълно предишната си смелост и се страхуваше да не я стресне с непредпазлива дума. Въпреки това, което виждаха очите му, си бе втълпил, че тя му оказва само сестринска привързаност заради приятелството си към Мачко.

И веднъж заговори за това с Мачко. Мъчеше се да говори уж спокойно и дори равнодушно, а не забеляза, че думите му все повече заприличваха на горчиво и тъжно оплакване. Мачко изслуша търпеливо всичко и накрай каза само една-единствена дума:

— Глупчо!

Но излезе от стаята.

А на двора почна да потрива ръце и да се удря с голяма радост по бедрата.

„Така ти се пада — си казваше той. — Когато тя можеше да ти дойде евтино, не искаше и да я погледнеш, сега пък пострахувай се малко, като си глупав. Аз ще строя замък, а ти през това време се облизвай. Нищо няма да ти кажа и очите ти няма да отворя, ако ще би да зацвилиш по-силно от всички коне в Богданец. Дето има трески върху живи въглени, там рано или късно ще избухне пламък, но аз няма да ти духам жарта, пък струва ми се, че и не трябва.“

И не само че не духаше, но дори се противеше на Збишко и го дразнеше като стар хитрец, комуто прави удоволствие да си играе с неопитното момче. И ето веднъж, когато Збишко пак му повтори, че вероятно ще замине на някакъв далечен поход, за да се избави от непоносимия живот, той му рече:

— Докато ти беше голо под носа, съветвах те, а сега — твоя воля. Ако искаш непременно да слушаш само своя ум и да идеш — иди.

А Збишко чак скочи от учудване и седна на леглото.

— Как така? Значи, вие вече и на това не се противите?

— Защо да се противя? Много ми е жално за рода, който би загинал заедно с тебе, но и на това може да се намери лек.

— Какъв лек? — запита неспокойно Збишко.

— Какъв ли? Ех, то се знае, че годините ми са множко, но пак има сила в костите ми. Разбира се, Ягенка би искала да вземе някой по-млад юнак, но пък аз бях приятел на покойния й баща, та кой знае…

— Бяхте приятел на баща й — отвърна Збишко, — но към мене никога не сте били добър, никога! Никога!…

И замълча, защото брадата му затрепера, а Мачко рече:

— Е, щом искаш на всяка цена да загинеш, какво трябва да правя аз?

— Добре! Правете, каквото щете, аз още днес ще замина по света!

— Глупчо! — повтори Мачко.

И отново излезе от стаята да нагледа селяните — и богданецките, и ония, които му беше заела от Згожелице и от Мочидоли Ягенка, за да помагат при изкопа на рова, който щеше да загражда замъка.