Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (73)

XIX

В Краков се бавиха малко, а нямаше да останат и толкова, ако не бяха молбите на Яшко, който искаше да се нагледа на хората и на града, защото всичко му се струваше като чуден сън. Но старият рицар страшно бързаше да се върне в домашното огнище и при изкласилите ниви, та не помогнаха твърде молбите и за Голяма Богородица и двамата се върнаха — единият в Богданец, а другият в Згожелице при сестра си.

И оттогава животът им потече доста еднообразно, изпълнен със стопанска работа и обикновени селски грижи. В разположеното по-ниско Згожелице, а особено в Ягенкините Мочидоли жътвата беше отлична, но в Богданец поради сухата година плодородието беше слабо и не трябваше голям труд, за да се прибере. Изобщо там имаше малко работна земя, защото имотът бе покрит с гори, а поради дългото отсъствие на господарите дори и ония места, дето гората беше изсечена и абатът ги бе приспособил за орна земя, поради липса на работни ръце бяха запустели. Старият рицар, колкото и чувствителен към всяка загуба, не вземаше това много присърце, защото знаеше, че с пари всичко ще тръгне добре и в ред, стига само да има за кого да се труди и да работи. Но тъкмо това съмнение му отравяше работата и дните. Наистина той не отпущаше ръце, ставаше в зори, отиваше на кон при стадата, надзираваше полските и горските работи, бе избрал дори място за замък и приготвяше строителен материал, но когато след дневната жега слънцето потъваше в златните и червени лъчи на залеза, често го обхващаше страшна тъга, а заедно с нея и безпокойство, каквото по-рано не бе изпитвал никога. „Аз тук се трудя, тичам — си казваше той, — а там моят момък лежи може би някъде в полето, прободен с копие, и вълците със зъбите си му звънят за погребение.“ При тази мисъл сърцето му се свиваше от голяма обич и голяма мъка. И тогава се вслушваше внимателно дали няма да чуе конски тропот, който му известяваше всекидневното пристигане на Ягенка, защото, като си придаваше бодър вид пред нея, сам се ободряваше и успокояваше малко измъчената си душа.

А тя идваше всеки ден, обикновено надвечер, с арбалет на седлото и с копие в случай, че потрябват на връщане. Напълно недопустимо беше да завари Збишко в къщи, защото Мачко не смееше да му се надява по-рано от година, а може би и година и половина, но изглежда, че у девойката се таеше и тази надежда, защото пристигаше не така, както някога — в завързана с ширитче риза, с кожухче с вълната навън и с листа р развяната от вятъра коса, — но с хубава плитка и с опъната на гърдите дреха от цветно шерадзко сукно. Мачко излизаше да я посрещне и първият й въпрос биваше винаги — като че някой беше наредил: „Е, какво?“ — и първият негов отговор: „Ами нищо!“ — после я въвеждаше в стаята и те се разговаряха край огъня за Збишко, за Литва, за кръстоносците и за войната — все за едно и също — и никога не само не им дотягаха тия разговори, но никога не можеха да се наприказват.

Така се минаха цели месеци. Случваше се и той да отиде в Згожелице, но по-често тя идваше в Богданец, Понякога обаче, когато в околността ставаше неспокойно или по време на брачния период на мечките, когато старите медуни вървяха настървени след някоя женска и биваха склонни да нападат, Мачко придружаваше девойката до в къщи. Въоръжен добре, не се боеше от никакви диви зверове, защото той беше по-опасен за тях, отколкото те за него. В такива случаи те яздеха стреме до стреме и често пъти от дълбоките гори им се обаждаха страшни гласове, но те, забравили всичко, което би могло да ги сполети, говореха само за Збишко: Къде ли е? Какво ли прави? Дали вече е убил, или скоро ще убие толкова кръстоносци, колкото е обрекъл на покойната Дануша и на нейната покойна майка и дали ще се върне скоро? Ягенка при това задаваше на Мачко въпроси, които бе му задавала вече стотина пъти по-рано, а той им отговаряше с такава важност и дълбокомислие, като че ги чуваше за пръв път.

— Та казвате — питаше тя, — че битката в полето не е така страшна за рицаря, както да превзема замъци?

— Спомни си как е пострадал Вилк? Като хвърлят от високото някоя греда, никакво оръжие не може да те запази, а в полето всеки добре упражнен рицар може и на десетина да не се даде.

— Ами Збишко? Има ли добра броня?

— Има няколко, и все добри, но най-добра е сдобитата от фризийците, защото е кована в Милано. Преди една година беше малко големичка за Збишко, но сега му е съвсем по мярка.

— Значи, такава броня никакво оръжие не може да пробие — така ли?

— Което е направила човешка ръка, него тя може и да сломи. Срещу миланската броня трябва милански меч или пък стрелите на англичаните.

— Стрелите на англичаните? — питаше с безпокойство Ягенка.

— Не съм ли ти казвал? Няма на света по-добри стрелци от тях… освен мазурите от дивата курпьовска гора, но и те нямат такива лъкове. Лъкът самострел на англичанина ще простреля на сто крачки най-добрата броня. Видях ги при Вилно. И нито един от тях не сбърка, всички улучват, а ще се намери някой и ястреб във въздуха да умери.

— Ах, дяволски синове! Как се разправяхте с тях?

— Нямаше що да се прави друго, ами — право в тях! Те, песоглавците му проклети, си служат добре и с алебарди, но отблизо нашите вече знаят какво да правят.

— Нали ви е пазила досега ръката божия, та и сега ще опази Збишко.

— Често си казвам аз така: „Господи боже, щом си ни сътворил и поставил в Богданец, сега се погрижи да не се затрием!“ Ех, божа работа е вече то. И наистина не е лесно да надзираваш целия свят и за нищо да не забравиш, но затова човек трябва самичък да напомня за себе си, с каквото може, за светата черква да не се скъпи, пък господ си има грижа за хората.

Така те често разговаряха, ободряваха се един друг и си даваха надежда и упование. И минаваха дни, седмици и месеци. През есента Мачко имаше разправия със стария Вилк от Бжозова. Между Вилковци и абата отдавна имаше свада за границата на требежа, който абатът, когато Богданец му беше заложен, бе очистил и присвоил. На времето си той дори бе извикал двамата Вилковци едновременно на двубой с копия или с дълги мечове, но те не бяха приели да се бият с духовник, а пък в съда не могли нищо да направят. Сега старият Вилк отново повдигна въпрос за тая земя, а Мачко, който за нищо друго в света не беше тъй лаком, както за земя, верен на влечението на природата си и настървен от мисълта, че на скорошен требеж се ражда отличен ечемик, не искаше и да чува за отстъпване. И те без съмнение биха отишли на съд, ако не бяха се срещнали случайно у енорийския свещеник в Кшешня. Там, когато старият Вилк в края на острата свада внезапно каза: „Преди хората да отсъдят, аз оставям на бога, който ще отмъсти на рода ви заради неправдата към мене“ — упоритият Мачко омекна изведнъж, пребледня, млъкна за миг, а после отвърна на свадливия съсед:

— Слушайте, не аз започнах тая разпра, а абатът. Господ знае на чия страна е правдата, но ако ще кълнете Збишко, по-добре вземете требежа, а на Збишко нека господ даде здраве и щастие, както аз ви отстъпвам земята от все сърце.

И протегна към него ръка, а оня, който го познаваше от много отдавна, остана безкрайно учуден, защото не беше си дори представял каква обич към братанеца се коренеше в това наглед кораво сърце и какво безпокойство владееше там за неговата участ. И той дълго не можа дума да продума. Едва когато зарадваният от такъв обрат на разпрата кшешненски свещеник ги прекръсти, старият Вилк отвърна:

— Щом е така, тогава работата е друга! Не за придобивка се грижех, защото съм стар и няма кому да оставя имота, но за правото. Който с мене се отнесе добре, нему и от своето ще отстъпя. А вашия братанец там господ да го благослови, та да не плачете за него на стари години, както аз плача за моето единствено момче…

И се хвърлиха един другиму в прегръдките, а после дълго се препираха кой да вземе требежа. Мачко се остави най-сетне да бъде убеден, защото Вилк беше сам-самичък на света и наистина нямаше кому да остави имота си.

След това Мачко покани Вилк в Богданец, дето го нагости изобилно с ядене и пиене, понеже и самият той беше много радостен в душата си. Утешаваше го както надеждата, че ечемикът на целината ще даде богат плод, така и мисълта, че е отклонил от Збишко божията немилост.

„Само да се върне — си мислеше старецът, — ще има доволно земя и богатство!“

Ягенка беше не по-малко радостна от тази спогодба.

— Сега вече — каза тя, като изслуша как е станало всичко, — ако господ Исус милостиви иска да покаже, че сговорът му е по-мил от свадите, трябва да ви върне Збишко благополучно.

При тези думи лицето на Мачко се проясни, като че върху него падна слънчев лъч.

— И аз така мисля! — рече той. — Че господ-бог е всемогъщ, всемогъщ е, но за да спечелиш на своя страна силите небесни, трябва само разум да имаш…

— Вам никога не е липсвала хитрина — отговори девойката и вдигна очи към него.

И след малко, като че се бе досетила за нещо, продума отново:

— Ама и вие си обичате Збишко! Обичате го, хей!

— Кой не би го обичал! — отвърна старият рицар. — Ами ти? Да не би да го мразиш?

Ягенка не отговори нищо направо, но както седеше на пейката до Мачко, придвижи се към него още по-близо, отвърна глава и почна да го побутва леко с лакът:

— Оставете ме на мира!