Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (72)

XVIII

Те останаха някое време в Плоцк, за да уредят работата с наследството и със завещанието на абата, а после, снабдени с необходимите документи, заминаха по-нататък, без да правят големи почивки по пътя, който беше лесен и безопасен, защото жегата бе пресушила блатата, стеснила реките, а пътищата минаваха по спокойни места, населени със свои и гостоприемни хора. Но от Шерадз предпазливият Мачко изпрати бързешком един слуга към Згожелице да съобщи за неговото и на Ягенка пристигане, в резултат на което брат й Яшко излезе да ги срещне на половината път и с отред от въоръжени хора ги придружи до в къщи.

При тази среща имаше много радост, поздрави и възклицания. По-рано Яшко и Ягенка си приличаха като две капки вода, но сега той вече я беше надрасъл. Яшко беше отличен момък: отворен, весел като покойния Зих, от когото беше наследил склонността към постоянно пеене, пъргав и жив като искра. Той се чувствуваше вече голям, силен и се смяташе зрял мъж, защото се разпореждаше с момчетата си като същински военачалник, а те веднага изпълняваха всяка негова заповед с явно покорство пред силата и властта му.

Това учудваше Мачко и Ягенка, а той радостно се възхищаваше от хубостта и дворянските обноски на сестра си, която не бе виждал отдавна. Казваше, че се канел вече да иде при нея и малко оставало да не го заварят в къщи, защото все пак и той трябвало да види света, да поживее сред хората, да събере рицарски опит и да получи възможност да се сражава тук-там с пътуващи рицари.

— Да се запознаеш със света и с нравите на хората — отвърна Мачко, — е добро нещо, защото научава човека как да излезе от всяко премеждие, какво да каже, а и усилва природния му ум. Но що се отнася до двубоите, по-добре е аз да ти кажа, че си още много млад за такива работи, отколкото да го научиш от някой чужд рицар, който при това не ще забрави да ти се присмее.

— Ще се присмее, но после ще заплаче — отвърна Яшко, — ако не той самият, жена му и децата му.

И погледна със страшна самоувереност пред себе си, като че искаше да каже на всички пътуващи рицари в света: „Гответе се за смърт!“ Но старият рицар от Богданец го запита:

— Ами Чтан и Вилк оставиха ли ви тук на мира? Нали те все за Ягенка поглеждаха.

— Охо! Вилк го убиха в Силезия. Искал там да превземе един немски замък и го превзел, но от стената го премазали с една дебела греда, та след два дни изпуснал последен дъх.

— Жалко за него. И баща му ходеше в Силезия да се бие с немците, които притесняват там нашия народ — и плячка от тях вземаше… Няма нищо по-лошо от превземане на замъци, защото там нито рицарска опитност, нито въоръжение помага. Дай боже и княз Витолд да не превзема замъци, а да бие кръстоносците само в полето… Ами Чтан? Какво се чува за него?

Яшко се разсмя:

— Чтан се ожени! Взе дъщерята на един селянин от Високи бряг, прочута с хубостта си. Ей, тя е не само хубава мома, но и умна, защото от Чтан мнозина се боят, но тя го бие по косматата мутра и го води за носа като мечка на синджир.

При тия думи старият рицар се развесели.

— Виждаш ли я! Всички жени са еднакви! Ягенко, и ти такава ще бъдеш! Слава богу, че не е имало разправии с тия двама побойници, защото, да си кажа право, чак ми е чудно, че не са излели яда си върху Богданец.

— Чтан искаше, но Вилк, който беше по-умен, не му позволи. Дойде у нас в Згожелице да пита какво е станало с Ягенка. Казах, че е отишла за наследството на абата. А той пита: „Защо Мачко не съобщи нищо за това?“ Пък аз: „Ами Ягенка твоя ли е, та да ти искат позволение?“ Той помисли малко и каза: „Вярно, че не е моя.“ И понеже имаше пъргав ум, веднага, види се, съобрази, че ще привлече на своя страна и вас, и нас, ако пази Богданец от Чтан. Те се биха при Лавица, до Пясъците, и се нараниха един друг, а после пиха до самозабрава, както всякога свършваше при тях работата.

— Успокои, господи, душата на Вилк! — рече Мачко.

И си отдъхна дълбоко, доволен, че в Богданец няма да намери други повреди освен онези, за които причина можеше да бъде дългото му отсъствие.

И наистина не намери: напротив — стадата се бяха уголемили, а от малкото стадо кобили имаше вече двегодишни кончета, някои приплод от бойните фризийски коне, извънредно едри и силни. Загуба имаше само в това, че неколцина пленници бяха избягали, но малко на брой, защото можеха да бягат само в Силезия, а там немските или понемчени разбойници-рицари се отнасяха много по-зле с пленниците, отколкото полската шляхта. Старата грамадна къща обаче беше много порутена. Пропукали се бяха глинените подове, изкривили се бяха стените и потоните, а боровите греди, сглобени преди двеста или повече години, бяха почнали да гният. Във всички стаи, които бе обитавал някога си многочисленият род на богданецките Градовци, капеше вода по време на изобилните летни дъждове. Покривът беше пробит и се бе покрил с цели слоеве зелен и червеникав мъх. Цялата сграда беше се снишила и приличаше на голяма, но остаряла гъба.

— Да имаше надзор, грижа, всичко щеше да трае, защото отскоро е почнало да се разваля — казваше Мачко на стария управител Кондрат, който в отсъствието на господарите надзираваше имота.

И след малко добави:

— Аз и тъй бих преживял тук до смъртта си, но за Збишко трябва замък.

— О, за бога! Замък ли?

— Хе! Ами какво?

Заветна мечта на стареца беше да построи за Збишко и за бъдещите му деца замък. Той знаеше, че ако шляхтичът живее не в обикновена господарска къща, но ограден с ров и ограда от колове и ако при това има кула, от която стражът оглежда околността, веднага и съседите почват „да го смятат за нещо“ и по-лесно може да получи някаква висока длъжност. За себе си Мачко не искаше вече много, но за Збишко и за неговите синове не се задоволяваше с малко, особено сега, когато имотът им порасна толкова много.

„Дай боже да вземе Ягенка — си мислеше той, — а с нея да получи Мочидоли и абатското наследство; никой в околността не би могъл да се равни с нас!“

Но всичко зависеше от това дали Збишко ще се върне, а то пък зависеше от божията милост. Затова Мачко си казваше, че сега трябва да бъде с бога колкото се може по-добре и не само с нищо да не го сърди, но и с каквото може да го разположи в своя полза. Ето защо той не жалеше за черквата в Кшешня нито восък, нито дар от събраното жито, нито добитък, а една вечер, като отиде в Згожелице, каза на Ягенка:

— Утре заминавам за Краков, за да се поклоня на гроба на нашата света кралица Ядвига.

А тя дори скочи от пейката от страх.

— Да не сте получили някаква лоша новина?

— Никаква новина няма, па и не може още да има. Но ти нали помниш как тогава, когато боледувах от желязото в ребрата, когато вие ходихте за бобри със Збишко — аз се заклех, че ако господ ми върне здравето, ще ида на този гроб. Тогава всички много хвалехте тая моя готовност. И така си е! Бог има много свети слуги, но нали не всеки светец значи толкова, колкото нашата господарка, която не искам да обидя още и заради това, че мисля и за Збишко.

— Наистина така е! — рече Ягенка. — Но нали току-що се върнахте от такова тежко пътуване…

— Та що от това? По-добре всичко да свърша наведнъж, а после да си седя спокойно у дома чак до Збишковото завръщане. Нека само нашата кралица се застъпи за него пред бога, тогава той със своето въоръжение и с десет немци ще се разправи като нищо… Тогава и с по-голяма надежда ще строя замъка.

— Пък и имате запазени сили!

— Вярно, че съм още силен. Ще ти кажа и друго. Нека дойде с мене Яшко, който иска да види свят и жадува за път. Аз съм човек опитен и ще успея да го сдържам. Пък ако се случи някакво сбиване — защото момъка го сърбят ръцете, — нали знаеш, че и аз много пъти съм влизал в бой, както пеши, така и конен — с мечове или със секири…

— Зная! Никой по-добре от вас не ще го опази.

— Но мисля, че едва ли ще дойде до бой. Докато кралицата беше жива, в Краков биваше пълно с чужденци-рицари, които идваха да видят хубостта й, но сега предпочитат да ходят в Малборг, че там бъчвите с южно вино са по-тумбести.

— Ами нали има нова кралица.

Мачко се намръщи и махна с ръка:

— Видях я! Нищо повече няма да кажа — ти разбираш.^[1]

А подир малко добави:

— След три-четири недели ще се върнем.

Така и стана. Старият рицар само накара Яшко да се закълне в рицарската си чест и в главата на свети Георги, че няма да настоява да ходят някъде по-далече, и те заминаха.

В Краков стигнаха без приключения, защото страната беше спокойна, а страхът от силата на краля и храбростта на жителите я пазеше от каквито и да било нападения от понемчените крайгранични князчета и от разбойниците немски рицари. След като изпълниха обетите си, те влязоха чрез Повала от Тачево и князчето Ямонт в кралския двор. Мачко мислеше, че при двора и по другите места ще го разпитват подробно за кръстоносците като човек, който ги е познал добре и ги е разгледал отблизо. Но след разговора си с канцлера и с краковския началник по оръжието той се убеди с почуда, че те знаят за кръстоносците много повече от него. Знаеха всичко, до най-малките подробности, каквото се върши и в самия Малборг, и в другите дори най-отдалечени замъци. Знаеше се кои са началниците, къде какъв брой войници има, с колко топове разполагат, колко време трябва, за да се съберат войските, какви са намеренията на кръстоносците в случай на война. Знаеше се дори за всеки вожд дали е бърз и буен, или е разсъдителен и всичко се записваше грижливо, като че войната щеше да избухне утре.

Старият рицар много се зарадва, защото разбра, че за войната се готвят много по-разсъдливо, по-умно и по-сериозно в Краков, отколкото в Малборг. „Господ Исус ни е дал също такава, а може би по-голяма храброст — си казваше Мачко, — но вижда се, че и по-голям разум, и по-голяма предвидливост.“ И така беше тогава. Той се научи веднага откъде идат тези сведения: донасяха ги самите жители на Прусия, хора от всички съсловия, както поляци, така и немци. Орденът бе успял да възбуди срещу себе си такава омраза, че всички в Прусия очакваха като избавление идването на Ягеловите войски.

Мачко си припомни тогава какво бе казал на времето си Зиндрам от Машковице — и почна да си повтаря:

— Глава има този човек, умна глава!

И си припомняше всяка негова дума, а веднъж дори си послужи с неговата мъдрост. Случи се, та младият Яшко почна да разпитва за кръстоносците, а той рече:

— Силни са те, дявол да ги вземе, но как мислиш — няма ли да отхвръкне от седлото и най-силният рицар, ако му прережат подпръга на седлото и стремената?

— Ще отхвръкне, както е истина, че стоя сега пред вас! — отвърна момъкът.

— Ето на! Виждаш ли! — завика с гръмлив глас Мачко. — Това исках да ти кажа!

— Какво е то?

— Че Орденът е такъв рицар! А след малко добави:

— Не от всяка уста ще чуеш такова нещо — така да знаеш!

И понеже младото рицарче не можеше още да схване добре за какво е думата, Мачко почна да му обяснява работата, но забрави да каже, че това сравнение не го е сам измислил, а е излязло от умната глава на Зиндрам от Машковице.