Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (70)

XVI

Старият рицар искаше непременно да придружи Збишко до войските на княз Витолд, но той не даде и дума да става за това. Настоя упорито да тръгне сам, без свита, без коли, само с три момчета на коне, едно от които щеше да кара храната, второ оръжието и дрехите, а третото мечешките кожи за спане. Напразно Ягенка и Мачко го молеха да вземе със себе си поне Хлава като оръженосец с изпитана сила и вярност. Збишко се съпротиви с думите, че за тая мъка, която го разяжда вътрешно, му трябва да забрави преживяното, а тъкмо присъствието на оръженосеца би му припомняло всичко.

Но още преди неговото тръгване станаха важни съвещания по въпроса какво да правят със Спихов. Мачко съветваше този имот да се продаде. Той казваше, че това е злополучна земя, че тя никому не е донесла друго освен тъги и нещастия. В Спихов имаше много и различни богатства, като се почне от парите и се свърши с оръжието, конете, дрехите, кожусите, скъпите кожи, скъпоценните съдове и стадата, ето защо Мачко си правеше сметка с това богатство да издигне Богданец, който му беше най-мил от всички други земи. Съветваха се те по това дълго, но Збишко по никакъв начин не искаше да се съгласи на продажба.

— Как мога аз — казваше той — да продавам костите на Юранд? Така ли трябва да му се отплатя за ония благодеяния, с които ме обсипа?

— Обещахме ти да вземем ковчега на Дануша — отвърна Мачко, — можем да вземем и тялото на Юранд.

— Не, той тук е с дедите си, а без тях ще му е мъчно в Кшешня. Ако вземете Данушка, ще остане далече от детето си, ако ли вземете и него, тук дедите ще останат сами.

— Ти забравяш, че Юранд в рая ги вижда всички всеки ден, а отец Калеб казва, че той е в рая — отговори старият рицар.

Но отец Калеб, който беше на страната на Збишко, рече:

— Душата е в рая, но тялото е на земята чак до деня на страшния съд.

Мачко се позамисли и унесен в собствените си мисли, прибави:

— Вярно, там Юранд няма да види само онези, които са осъдени на адски мъки, но на това не може да се помогне.

— Какво ще умуваме върху божия съд! — отвърна Збишко. — Не дай боже да живее чужд човек над тези свети останки. По-добре всички да оставя тук, но Спихов няма да продам дори ако ми дадат за него цяло княжество.

След тези думи Мачко вече разбра, че нищо не може да се направи, защото познаваше упоритостта на братанеца си и в дълбочината на душата си се възхищаваше от нея, както и от всичко у момъка.

Затова след малко рече:

— Наистина момъкът ми се възпротиви, но има право.

И отново се угрижи, защото не знаеше какво да прави.

А Ягенка, която досега бе мълчала, предложи нов съвет:

— Ако можеше някак да се намери честен човек, който да се разпорежда тук или да вземе Спихов под аренда, това би било най-добре. Най-удобно е да се даде под наем, тогава вие не ще имате никакви грижи, само готови пари. Може би Толима?… Той е стар и разбира повече от война, отколкото от стопанство, но ако не той, може би отец Калеб?…

— Мила панно! — отговори отец Калеб. — Ние двамата с Толима гледаме към земята, но е време да ни покрие, а не да ходим по нея.

И след тия думи се обърна към Толима:

— Вярно ли е, старче?

А Толима обхвана с длан островърхото си ухо и запита за какво е думата, а когато му повториха по-високо, рече:

— Света истина е. Не съм за стопанство аз! Секирата оре по-дълбоко от плуга… Бих искал само да отмъстя за господаря и за детето…

И протегна сухите си, но жилести ръце със закривени като ноктите на граблива птица пръсти, обърна посивялата си, прилична на вълча глава към Мачко и Збишко и добави:

— Срещу немците ме вземете, ваша милост — ето това е моя работа!

И той беше прав. Доста беше умножил богатството на Юранд, но само чрез война и плячка — не чрез стопанство.

Тогава Ягенка, която през всичкото време на разговора обмисляше какво да каже, отново заговори:

— Тук е потребен човек млад и безстрашен, защото кръстоноската граница е близо; такъв, казвам, който не само няма да се крие от немците, но дори ще ги търси, затова аз мисля, че например Хлава е тъкмо за тая работа…

— Я вижте как се разпорежда! — каза Мачко, който въпреки цялата си обич към Ягенка не можеше да се примири с мисълта, че по такава важна работа вземаше думата жена, и то още девойка.

Но чехът стана от пейката, на която седеше, и каза:

— Вижда господ, че с готовност бих отишъл на война с пан Збишко, защото заедно вече понатупахме немците, та може и още да ни падне… Но ако трябва да остана, бих останал тук… Толима ми е приятел и ме познава… Кръстоноската граница била до нас — та какво? Именно затова! Пък ще видим кому съседството по-рано ще дотегне! Вместо аз да се боя от тях, нека те се боят от мене. А в никой случай няма да ви причиня загуби в стопанството и да тегля всичко към себе си! Тук господарката ми е свидетел, защото знае, че по-скоро ще умра сто пъти, отколкото да се явя при нея с нечестни очи… От стопанство разбирам толкова, колкото се научих в Згожелице, но смятам, че тук трябва да се стопанисва повече с бойната секира и с меча, отколкото с плуга. И всичко това ми е много присърце, само че, нали, такова… ако остана тук…

— Какво тогава? — запита Збишко. — Какво го усукваш?

А Хлава се смути още повече и със заекване продължи така:

— Ами че, като си замине господарката, с нея ще си заминат и всички. Да се воюва е добре и да се стопанисва също, но така, самичък… без никаква помощ… Страшно тежко ще ми бъде тук без господарката и без… такова, както именно исках да кажа… и понеже господарката не пътуваше по света сама… значи, ако никой не ми помогне… не зная!…

— За какво приказва това момче? — попита Мачко.

— Умен човек сте, пък нищо не разбирате — отвърна Ягенка.

— Какво да разбера?

А тя вместо отговор се обърна към оръженосеца:

— Ами ако например с тебе остане Ануля Шечехова, би ли издържал?

При тези думи чехът се просна в краката й, та чак прах се вдигна от пода.

— С нея и в пъкъла бих изтърпял! — извика той и прегърна коленете й.

Като чу този вик, Збишко погледна смаяно оръженосеца си, защото по-преди не знаеше нищо и за нищо не се досещаше, а Мачко също се учудваше в душата си колко много значи жената във всички хорски дела и как чрез нея всяко нещо може да сполучи или да пропадне.

— Слава богу — промърмори той, — че аз вече не се интересувам от тях.

А Ягенка се обърна отново към Хлава и рече:

— Сега трябва да узнаем дали и Ануля ще издържи с тебе.

И тя повика Шечехова, която, изглежда, знаеше или се досещаше за какво се отнася, защото влезе със закрити с лакът очи и с тъй ниско наведена глава, та се виждаше само пътят на русата й коса, който слънчевият лъч правеше още по-светла. Тя се спря при вратата, после се затече към Ягенка, падна пред нея на колене и скри лицето си в гънките на дрехата й.

А чехът коленичи до нея и рече на Ягенка:

— Благословете ни, господарке!