Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (62)

VIII

Збишко се укоряваше, че заради своята скръб бе забравил чичо си, но тъй като и без това беше свикнал да изпълнява бързо намеренията си, още на сутринта преди съмване тръгна заедно с пан дьо Лорш за Плоцк. Крайграничните пътища, дори във време на пълен мир, не биваха безопасни поради разбойниците, чиито многочислени шайки бяха поддържани и покровителствувани от кръстоносците, за което крал Ягело открито ги обвиняваше. Въпреки оплакванията, които стигаха чак до папата в Рим, и въпреки заплашванията и суровите наказания, съседните немски вождове позволяваха често на наемните войници да се присъединяват към разбойниците, а после се отричаха наистина от ония, които имаха нещастието да попаднат в ръцете на поляците, но както в селата на Ордена, така и в замъците даваха убежище на ония, които се връщаха с плячка и с пленници.

В такива именно разбойнически ръце попадаха неведнъж пътниците и крайграничните жители, а особено децата на богатите хора, които биваха отвличани за откуп. Но понеже двамата млади рицари имаха големи свити, в които освен коларите имаше по петнайсетина въоръжени пешаци и конници, не се страхуваха от нападение и без премеждия стигнаха до Плоцк, дето още щом влязоха, ги чакаше приятна изненада.

В странноприемницата те намериха Толима, пристигнал там един ден преди тях. Нещата се развили така: кръстоносният управител от Любава дочул, че пратеникът на Збишко, когато го нападнали недалеко от Бродница, успял да скрие част от откупа; тогава го изпратил в замъка с поръчение до вожда да го принуди да покаже къде са скрити парите. Толима използувал случая и избягал, а когато рицарите се учудиха, че това му се е удало така лесно, той им разказа следното:

— Всичко стана заради тяхната лакомия. Вождът на Бродница не искаше да ме придружава голяма стража, да не би да се разчуе за парите. Може да са се уговорили с любавския да си ги поделят, а са се бояли, че ако се разчуе, ще трябва да изпратят голяма част от парите в Малборг, а дори и всичките да дадат на Баденовците. Затова той ме изпрати само с двама души: един доверен наемник, който щеше заедно с мене да гребе по река Дрвенца, и някакъв си писар… А понеже не трябваше никой да ни види, тръгнахме на мръкване. Границата, както знаете, е там наблизо. Бяха ми дали едно дъбово весло… и — с божата помощ… ето ме вече в Плоцк.

— Разбирам! А онези не се върнаха! — извика Збишко.

Усмивка озари навъсеното лице на Толима.

— Нали Дрвенца се влива във Висла — рече той. — Как ще се върнат срещу течението? Ще ги намерят кръстоносците може би чак в Торун.

А след малко се обърна към Збишко и добави:

— Част от парите ми заграби любавският управител, но ония, които бях скрил при нападението, ги намерих и сега ги дадох, господарю, на съхранение у вашия оръженосец, защото той живее в замъка на княза, а там парите са на по-сигурно място, отколкото у мене в странноприемницата.

— Та моят оръженосец тук в Плоцк ли е? А какво прави той тук? — запита учуден Збишко.

— Като докара Зигфрид, нали замина с онази девойка, която беше в Спихов, а сега е придворна на тукашната княгиня. Така ми каза той вчера.

Но Збишко, който поради дълбоката скръб след смъртта на Дануша за нищо не беше питал в Спихов и нищо не знаеше, едва сега си припомни, че чехът бе изпратен напред със Зигфрид — и при този спомен сърцето му се сви от болка и жажда за мъст.

— Наистина! — рече той. — Ами къде е онзи палач? Какво стана с него?

— Не ви ли каза отец Калеб? Зигфрид се обесил и вие сте минали, господарю, край неговия гроб.

Настъпи късо мълчание.

— Оръженосецът казваше — рече най-сетне Толима, — че се тъкми да дойде при вас и би го направил вече отдавна, но трябвало да наглежда девойката, която след връщането й от Спихов заболяла тук.

А Збишко се отърси от тъжните спомени като от сън и попита отново:

— Каква девойка?

— Ами онази — отвърна старецът, — сестра ви или ваша роднина, която, облечена с мъжки дрехи, дойде в Спихов с рицаря Мачко, по пътя бе намерила нашия господар, който вървял опипом. Ако не била тя, нито рицарят Мачко, нито вашият оръженосец биха го познали. Обичаше я след това нашият господар много, защото се грижеше за него като родна дъщеря и освен отец Калеб само тя можеше да го разбира.

Младият рицар отвори широко очи от учудване.

— Не ми е казвал отец Калеб за никаква девойка и аз никаква роднина нямам…

— Не ви е казвал, господарю, защото бяхте забравили всичко от скръб и не знаехте какво става по божия свят.

— А как се казва тази девойка?

— Казва се Ягенка.

На Збишко се стори, че сънува. Мисълта, че Ягенка е могла да дойде от далечното Згожелице чак в Спихов, не можеше да се побере в главата му. И за какво? Защо? Наистина за него не беше тайна, че девойката обича да го среща и се е привързала към него в Згожелице, но той й призна, че е женен, и затова по никой начин не можеше да допусне, че старият Мачко ще я доведе в Спихов, за да я жени за него. Освен това и Мачко, и чехът не бяха му казали за нея нито думица… Всичко това му се видя страшно чудно и напълно неразбираемо, ето защо почна отново да отрупва Толима с въпроси — като човек, който не вярва на ушите си и иска да му повтарят невероятното известие.

Толима обаче не можа да му каже нищо повече от това, което му бе вече казал, но отиде в замъка да търси оръженосеца и скоро, още преди залез слънце, се върна заедно с него. Чехът поздрави младия си господар с радост, но и с тъга, защото се беше вече научил за всичко, станало в Спихов. И Збишко му се зарадва от цялата си душа. Той чувствуваше, че това сърце му е предано и вярно, а такова е най-много потребно на човека в нещастие. Натъжи се той и се развълнува, когато му разказваше за смъртта на Дануша, и сподели с него и болката, и жалостта, и сълзите си, както споделя брат с брат. Всичко това трая дълго, а най-сетне по молбата на Збишко рицарят дьо Лорш им повтори оная тъжна песен, която беше съчинил за умрялата, и я пя в съпровод на лютия пред отворения прозорец, вдигнал очи и лице към звездите.

И чак когато вече доста им олекна, почнаха да говорят за работата, която ги чакаше в Плоцк.

— Отбих се тук на път за Малборг — рече Збишко, — защото, както знаеш, чичо Мачко е в плен и отивам да го откупя.

— Зная — отвърна чехът. — Много добре сте направили, господарю. Сам аз исках да замина в Спихов, за да ви посъветвам да дойдете в Плоцк; в Рачонж кралят ще води преговори с великия магистър, а като си с краля, е много по-лесно да постигнеш нещо, защото пред него кръстоносците не са така горделиви и си придават вид на добри християни.

— Толима ми каза, че си щял да дойдеш при мене, но те е задържала болестта на Ягенка Зихова. Чух, че я довел по тези места чичо Мачко и че е била в Спихов… Страшно много се изненадах! Но казвай, по каква причина чичо я взе от Згожелице?

— Причини имаше много. Рицарят Мачко се страхуваше, че като я остави без всякакво покровителство, рицарите Вилк и Чтан ще нападнат Згожелице, при което биха могли да пострадат и по-малките деца. А без нея е по-безопасно, защото в Полша, както знаете, се случва някой шляхтич — като не може иначе — да вземе девойка насила, но на малките сираци никой ръка не вдига: в противен случай го чака мечът на палача и още по-лошо от меча — позор! Имаше обаче и друга една причина — абатът умря и остави господарката наследница на всички свои имоти, с които се разпореждаше тукашният епископ. Затова рицарят Мачко я доведе в Плоцк.

— Но я е водил и в Спихов?

— Заведе я, когато от Плоцк отсъствуваше епископът и княжеският двор, та нямаше при кого да я остави. И добре направи, че я взе. Ако не беше господарката, щяхме да минем и да заминем покрай рицаря Юранд като край непознат просяк. Едва когато тя се смили над него, можахме да познаем кой е този просяк. Господ нареди всичко това чрез нейното милостиво сърце.

И чехът почна да разправя как после Юранд не можел да мине без нея, как я обичал и благославял, а Збишко, при все че знаеше вече това от Толима, слушаше тоя разказ с вълнение и с благодарност към Ягенка.

— Господ здраве да й дава! — каза най-сетне той. — Чудно ми е само защо не ми казахте нищо за нея.

А чехът се посмути и за да спечели време и да намисли отговора, попита:

— Къде, господарю?

— Там при Скирвойло, в Жмудж.

— Не сме ли казали? Как така! Мене ми се струва, че казахме, но вие тогава мислехте за съвсем друго.

— Казахте ми, че Юранд се е върнал, но за Ягенка — нищо.

— Я! Да не сте забравили?… Па най-сетне един господ знае! Може рицарят Мачко да е мислел, че аз съм ви казал, а аз — че той ви е казал. Пък и излишно беше, господарю, да ви се говори тогава каквото и да е. И не е чудно. А сега ще ви кажа нещо друго: добре, че господарката е тук, защото тя и на рицаря Мачко може да помогне.

— Какво може да направи тя?

— Стига само да каже една дума на тукашната княгиня, която страшно много я обича! А от друга страна, кръстоносците не отказват нищо на княгинята — едно, защото е сестра на краля, и, друго, че е голяма приятелка на Ордена. Сега, както може да сте чули, княз Скиргел, също роден брат на краля, се е надигнал против княз Витолд и е избягал при кръстоносците, които искат да му помогнат и да го качат на трона на Витолд. Кралят много обича княгинята и разправят, че на драго сърце я слуша, затова кръстоносците гледат тя да склони краля на страната на Скиргел срещу Витолд. Разбират, проклетниците, че ако се избавят от Витолд, тогава ще видят мира. Ето защо техните пратеници от сутрин до вечер се кланят на княгинята и се мъчат да отгатнат всяко нейно желание.

— Ягенка много обича чичо Мачко и навярно ще се застъпи за него — рече Збишко.

— Разбира се, няма да бъде иначе! Но идете, господарю, в замъка и й кажете как и какво да говори.

— Искахме и без това да отидем в замъка с пан дьо Лорш — отговори Збишко, — затова съм и дошъл тук. Трябва само да си подредим косите и да се облечем както прилича.

А след малко добави:

— Исках от скръб да си отрежа косата, но после забравих.

— По-добре — каза чехът.

Той излезе да повика слугите и се върна с тях, а докато двамата млади рицари се тъкмяха за вечерната гощавка в замъка, разправи им още какво става при кралския и при княжеския двор.

— Кръстоносците — каза той — се мъчат с всички средства да разклатят княз Витолд, защото, докато той е жив и владее от името на краля тази силна страна, дотогава те не могат да бъдат спокойни! В същност те се страхуват само от него! Ей! Ровят те, ровят като къртици! Наострили са вече срещу него тукашния княз и княгинята, а разправят също, че дори и княз Януш му е сърдит сега поради Визна^[1]…

— А княз Януш и княгиня Ана тук ли са? — попита Збишко. — С много познати ще се срещна, защото нали не за пръв път идвам в Плоцк.

— То се знае! — отвърна оръженосецът. — Тук са и двамата и имат големи разправии с кръстоносците — искат за ония злини да се оплачат на магистъра пред краля.

— Ами кралят какво прави? На чия страна е? Не се ли гневи на кръстоносците и не ги ли заплашва с меч?

— Кралят не обича кръстоносците и казват, че отдавна ги заплашва с война… А колкото за княз Витолд, кралят го обича повече от родния си брат Скиргел, който е вятърничав и пияница… И затова рицарите около краля разправят, че той няма да се обяви против Витолд и няма да обещае на кръстоносците, че не ще му помага. И това е възможно, защото от няколко дни тукашната княгиня Александра непрекъснато се върти около краля и ходи някак загрижена.

— Завиша Черни тук ли е?

— Няма го, но и на тези, които са тук, не можеш да се нагледаш и ако работата стане дебела — ех, боже! — има да хвърчат от немците трески и перушина, да, ще хвърчат!…

— Не е останало до мене да ги съжалявам.

Малко по-късно, облечени тържествено, те отидоха в замъка. Тази вечер имаше гощавка не у самия княз, а у градския управител Анджей от Яшенец, чийто обширен дом беше току до стените на замъка при по-голямата кула. Нощта беше прекрасна, дори много топла, и за да не бъде душно на гостите в стаите, управителят бе заповядал да наредят масите на двора, дето между каменните плочи растяха офики и тисове. Запалените катранени качета ги осветяваха със силна жълтеникава светлина, но още по-силно ги осветяваше месечината, която блестеше на безоблачното небе като сребърен рицарски щит всред рой звезди. Коронованите гости още не бяха дошли, но имаше голям брой местни рицари, духовни лица и придворни — както кралски, така и княжески. Збишко познаваше мнозина от тях, особено тия от двора на княз Януш, а от старите си краковски познати видя Кшон от Козите глави, Лис от Тарговиско, Марчин от Врочимовице, Домарат от Кобиляне, Сташко от Харбимовице и най-сетне Повала от Тачево, което особено зарадва Збишко, защото помнеше какво добро разположение прояви към него на времето си в Краков този славен рицар.

Но той не можа да се приближи изведнъж до никого от тях, понеже местните мазовецки рицари бяха обкръжили всеки от тях с тесен кръг и ги разпитваха за Краков, за двора, за забавите, за разните военни събития, като същевременно разглеждаха богатото им облекло и начина, по който са навити косите им, чиито прекрасни къдрици за по-голяма трайност бяха слепени с белтък от яйце, и вземаха за всичко образец от тях за вежливост и изтънчени обноски.

Обаче Повала от Тачево позна Збишко, разбута мазурите и се приближи до него.

— Познах те, момко — рече той и му стисна ръката. — Как си и откъде си попаднал тук? Я гледай! Виждам, че вече имаш пояс и шпори. Други до бяла коса все още ги очакват, но изглежда, че ти добре служиш на свети Георги.

— Господ да ви награди, благородни пане — отговори Збишко. — Да бях свалил от коня най-видния немец, не щях толкова да се зарадвам, както сега, че ви виждам здрав.

— И аз също се радвам. Ами де е баща ти?

— Не баща, а чичо. Той е пленник у кръстоносците и аз отивам при него с откуп.

— А онова девойче, което те покри с булото си?

Збишко не отговори нищо, само вдигна нагоре очи, които се насълзиха веднага. Като видя това, рицарят от Тачево рече:

— Долина на плача е този свят… същинска долина на плача! Да седнем под тая офика и ще ми разкажеш тъжните си приключения.

И го поведе към ъгъла на двора. Там Збишко седна до него и почна да му разказва за нещастието на Юранд, за отвличането на Дануша и как я е търсил, и как тя умряла след освобождаването. А Повала слушаше внимателно и ту учудване, ту гняв, ту ужас се изписваха по лицето му. Най-сетне, когато Збишко свърши, той продума:

— Ще разкажа всичко на краля, нашия господар! Той и така се кани да говори на магистъра за малкия Яшко от Кретков и ще иска строго наказание за ония, които го отвлякоха. А го отвлекли, защото е богат и искат откуп. За тях не е нищо да вдигнат ръка на дете.

Той се позамисли и продължи, като че говореше сам на себе си:

— Ненаситно е това племе, по-лошо от турците и от татарите. Кръстоносците много се страхуват и от краля, и от нас, обаче не могат да се въздържат от грабежи и убийства. Нападат села, колят селяни, давят рибари, грабят деца като вълци. Какво ли щеше да бъде, ако не се боеха!… Магистърът изпраща при чуждите дворове оплаквания против краля, а пред очите му го ласкае, защото по-добре от другите познава нашата сила. Но чашата ще се препълни най-после!

И пак се умълча, а после сложи ръка на рамото на Збишко.

— Ще кажа на краля — повтори той, — а у него отдавна вече гневът кипи като вряла вода в гърне, и бъди уверен, че страшно наказание не ще отмине виновниците за твоята беда.

— От тях, пане, нито един вече не е жив — отвърна Збишко.

А Повала го погледна с дълбоко приятелско съчувствие:

— Брей! Значи, ти никому не прощаваш. Само на Лихтенщайн още не си платил, защото зная, че не си имал възможност. Ние също се обрекохме в Краков, но за това трябва да чакаме война, която господ все ще ни прати! Инак той без разрешението на магистъра не може да излезе на двубой, а пък на магистъра е потребен неговият ум, заради който го изпраща постоянно при разните дворове, та не ще му разреши лесно.

— По-напред трябва да откупя чичо.

— Да… Впрочем аз питах за Лихтенщайн. Няма го тук, не ще бъде и в Рачонжек, защото е изпратен при английския крал да иска стрелци. А за чичо си не се страхувай. Щом кралят или тукашната княгиня кажат само една дума, магистърът не ще позволи да се пазарят за откупа.

— Толкова повече, че аз имам един знатен пленник, рицаря дьо Лорш, който е богат и прославен между тях. Нему навярно ще бъде приятно, пане, да ви се представи и да се запознае с вас, защото никой повече от него не почита славните рицари.

След тия думи той кимна на дьо Лорш, който стоеше наблизо. Дьо Лорш беше разпитал вече с кого говори Збишко и се приближи бързо, защото наистина гореше от желание да се запознае с такъв прославен рицар като Повала.

И когато Збишко ги запозна, изтънченият гелдрийски рицар се поклони колкото се може по-вежливо и каза:

— Само една чест би имало, пане, по-голяма от честта да ви стисна ръката, тя е да се срещна с вас на арената или в битка.

В отговор на това силният рицар от Тачево се усмихна, защото наспроти дребния и слабичък дьо Лорш изглеждаше като планина, и рече:

— Пък аз съм доволен, че ще се срещнем само при пълни чаши и, дай боже, само така.

Дьо Лорш се поколеба малко, после заговори като че малко боязливо:

— Но ако вие, благородни пане, бихте искали да твърдите, че панна Агнешка от Длуголяс не е най-прекрасната и най-добродетелната дама на света… Голяма чест би било за мене да протестирам и…

Той млъкна и загледа Повала в очите с почит, дори с възторг, но втренчено и внимателно.

А Повала, дали защото виждаше, че би го смазал с два пръста като лешник, или за това, че беше извънредно добродушен и весел човек, се разсмя високо и рече:

— Ех, аз на времето си се бях заклел на бургундската княгиня, но тя тогава беше с десет години постара от мене; и ако вие, пане, бихте искали да твърдите, че моята княгиня не е по-стара от вашата панна Агнешка, ще трябва веднага да яхнем конете…

Като чу това, дьо Лорш за миг изгледа учудено пана от Тачево, после лицето му се оживи и той избухна в искрен смях.

А Повала се наведе, прихвана го през краката, вдигна го неочаквано нагоре и почна да го люлее с такава леснина, като че дьо Лорш беше пеленаче.

— Pax! Pax!^[2] — продума той. — Както казва епископ Ръсилото… Вие ми се харесахте, рицарю, и, бога ми, ние няма да се бием за никакви дами.

След това го прегърна и го сложи на земята тъкмо когато от входа на двора загърмяха тръби — и влязоха княз Жемовит Плоцки и жена му.

— Тукашният княз и княгинята идват преди краля и преди княз Януш — каза Повала на Збишко, — защото, при все че гощавката е у градския управител, все пак в Плоцк те са домакините. Ела да идем при княгинята, нали я познаваш още от Краков, тя моли тогава краля за тебе.

Той го хвана под ръка и го поведе през двора. Зад княза и княгинята вървяха дворяни и придворни девойки, поради присъствието на краля всички облечени богато и тържествено, та изпъстриха целия двор като с цветя. Збишко се приближи заедно с Повала и почна да разглежда отдалече лицата, за да види няма ли между тях познати. Изведнъж просто се стъписа от учудване.

Току зад княгинята съгледа наистина позната фигура и познато лице, но така спокойно, така прекрасно и благородно, та се запита дали не го мамят очите.

— Ягенка ли е това, или може би дъщеря на княза и княгинята от Плоцк?

Но тя беше Ягенка Зихова от Згожелице, защото в момента, когато очите им се срещнаха, тя му се усмихна едновременно приятелски и съчувствено, а после пребледня малко, притвори клепки и застана със златна препаска на тъмната си коса и с всичкия блясък на своята хубост, висока и прекрасна, прилична не само на княжеска, но и на същинска кралска дъщеря.