Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (61)

VII

След погребението на Дануша Збишко не легна болен на легло, но бе обхванат от вцепенение. В началото, в първите дни, той не беше така зле; ходеше, говореше за своята умряла жена, навестяваше Юранд и седеше при него. Разказа също на свещеника за Мачковия плен и те двамата решиха да изпратят в Прусия и в Малборг Толима, за да разпита къде е Мачко и да го откупи, като плати същевременно и за Збишко толкова сребро, колкото са уговорили с Арнолд фон Баден и неговия брат. В спиховските скривалища имаше доста сребро, което Юранд на времето бе спечелил от стопанството си или сдобил като плячка, затова отец Калеб допущаше, че стига да получат парите, кръстоносците лесно ще пуснат стария рицар и няма да пожелаят младият да им се яви лично.

— Иди в Плоцк — каза на прощаване отец Калеб на Толима — и вземи от тамошния княз писмо. Иначе първият кръстоноски вожд, когото видиш, ще те обере и ще те затвори.

— Ех, нали ги познавам — отвърна старият Толима. — Те могат да ограбват дори и ония, които идват при тях с такива писма.

И той замина. Но много скоро отец Калеб почна да съжалява, че не е пратил самия Збишко. Наистина той се боеше, че в първите минути на скръбта си младежът не ще може да свърши работата както трябва или може би ще избухне в гняв срещу кръстоносците и ще се изложи на опасност; той знаеше също, че ще му бъде мъчно веднага да се отдели от гроба на любимата, с тъга в душата, току-що осиротял, и то веднага след такова страшно и мъчително пътуване чак отнякъде си, от Готесвердер, та до Спихов. По-късно обаче той съжаляваше, че е взел всичко това пред вид, защото състоянието на Збишко се влошаваше от ден на ден. До самата смърт на Дануша той бе живял при страшно усилие, в напрежение на всичките си сили: ходи накрай света, би се, освободи жена си, прекара я през дивите пущинаци — и внезапно всичко това се свърши, сякаш някой го пресече с меч, и остана само споменът, че всичко това е отишло напусто, че всичкият му труд е отишъл на вятъра и че всичко това наистина е отминало, но заедно с него е отминала и част от живота му, отминала е надеждата, отминало е и доброто, погинала е любовта и нищо не е останало. Всеки човек живее за утрешния ден, всеки нещо предприема и тъкми за бъдещето, а на Збишко утрешният ден беше безразличен и за бъдещето имаше същото чувство, каквото имаше Ягенка, когато на заминаване от Спихов бе казала: „То моето щастие се е видяло вече!“ Но в душата на Збишко това чувство на тъга, празнота и нещастие произтичаше от страшна болка и все по-голяма жалост за Дануша. Тая жалост го пронизваше цял, овладяваше го и се засилваше все повече, докато най-сетне в сърцето на Збишко не остана място за нищо друго. И така той само за това мислеше, подхранваше го в душата си, живееше само с него, безчувствен към всичко друго, затворен в себе си, потънал като че в полусън, без да съзнава това, което ставаше около него. Всички способности на неговата душа и тяло, предишната му пъргавост и енергичност се превърнаха в безразличие. В погледа и в движенията му имаше сега някаква старческа вдървеност. По цели дни и нощи прекарваше или в подземието при ковчега на Дануша, или на пръстената пейка пред къщата и през пладнешките часове се грееше на слънце. Понякога толкова се забравяше, че не отговаряше и на запитванията. Отец Калеб, който го обичаше, почна да се страхува да не би тази мъка да го разяде, както ръждата разяжда желязото, и с тъга мислеше, че може би ще е по-добре да изпрати някъде Збишко, па макар и при кръстоносците с откупа. „Трябва — казваше той на местния клисар, с когото по липса на някой друг си приказваше за своите грижи — някакво приключение да го раздруса, както вихърът раздрусва дървото, защото иначе съвсем ще изтлее.“ А клисарят потвърждаваше думите му и умно казваше за сравнение, че когато човек се задави с кост, добре е хубавичко да го удариш по врата.

Обаче никакво приключение не се явяваше, но вместо това няколко седмици по-късно пристигна неочаквано рицарят дьо Лорш. Неговото идване разтърси Збишко, защото му припомни похода в Жмудж и отърваването на Дануша. А самият дьо Лорш никак не избягваше да докосва тези мъчителни спомени. Напротив — като узна за нещастието на Збишко, отиде веднага да се помоли заедно с него над ковчега на Дануша, говореше за нея непрекъснато и най-сетне, понеже беше донякъде певец, той съчини за нея песен, която през нощта изпя в съпровод на лютия при решетката на гробницата така трогателно и жално, че Збишко, ако и да не разбираше думите, се разплака страшно само от напева и плака чак до съмване.

А после, изтощен от този плач, от скръбта и умората, той заспа дълбок сън и когато се събуди, явно беше, че част от скръбта му е изплакана заедно със сълзите, защото стана по-жив, отколкото предишния ден, и гледаше по-весело наоколо си. Зарадва се много на рицаря дьо Лорш и почна да му благодари, задето е дошъл, а после и да го разпитва отде се е научил за нещастието му.

А той му разказа чрез отец Калеб, че узнал за смъртта на Дануша едва в Любава от стария Толима, когото видял окован при тамошния управител, че сам той и без това бил тръгнал за Спихов, за да се предаде в плен на Збишко.

Известието за затварянето на Толима направи силно впечатление и на Збишко, и на свещеника. Те разбраха, че откупът е изгубен, защото нямаше на света по-мъчно нещо от това да изтръгнеш от гърлото на кръстоносеца веднъж заграбените пари. Затова се налагаше да се отиде с втори откуп.

— Горко ни! — извика Збишко. — Значи, клетият ми чичо чака там и мисли, че съм го забравил! Сега трябва да отида при него колкото може по-бързо.

После се обърна към рицаря дьо Лорш:

— Знаеш ли как е станало това? Знаеш ли, че е в ръцете на кръстоносците?

— Зная — отговори дьо Лорш, — защото го видях в Малборг, затова аз самият дойдох тук.

А в това време отец Калеб почна да се вайка.

— Зле постъпихме — каза той, — но всички бяхме изгубили и ума и дума… Повече разум очаквах от Толима. И защо не е отишъл в Плоцк, а без всякакво писмо се е запътил при тия разбойници!

Пан дьо Лорш сви рамене и каза:

— Какво значат за тях писмата? Нима самият плоцки княз, както и вашият тука малко злини търпят от тях? По границата има вечни битки и нападения — защото и вашите не прощават. Същото прави и всеки техен вожд. Всеки управител върши, каквото си ще, а по алчност те като че ли се надпреварват кой кого да надмине…

— Тъкмо затова Толима трябваше да отиде в Плоцк.

— Така е искал и да направи, но го хванали по пътя край границата, дето бил спрял да нощува. И щели да го убият, ако не им бил казал, че носи пари за управителя в Любава. Така се и спасил, но сега управителят ще посочи свидетели, че Толима сам е казал това.

— А как е чичо Мачко? Здрав ли е? Не напират ли да му вземат главата? — попита Збишко.

— Здрав е — отвърна дьо Лорш. — Сърдят се там много на „крал“ Витолд и на ония, които помагат на жмуджанците — и навярно биха погубили стария рицар, но им е жално за откупа. Затова братята фон Баден го пазят, а най-сетне върховният съвет е загрижен за моята глава, защото, ако биха я пожертвували, срещу тях ще възнегодува рицарството във Фландрия и в Гелдрия, и в Бургундия… Знаете, че съм роднина на гелдрийския граф.

— А каква връзка има това с твоята глава? — попита учудено Збишко.

— Нали съм хванат от тебе. Аз казах в Малборг така: „Ще вземете главата на стария рицар от Богданец, но младият ще вземе моята…“

— Няма да я взема! Бога ми!

— Зная, че няма да я вземеш, но те се страхуват и затова Мачко е у тях в безопасност. Те ми казаха, че и ти си също пленник, защото фон Баден са те пуснали само срещу рицарска дума, затова и аз не съм бил длъжен да ти се явявам. Но аз им отговорих, че когато ме плени, ти беше свободен. И ето на, аз съм твой! А докато съм в твоите ръце, те не ще направят нищо нито на тебе, нито на Мачко. Ти плати откупа на фон Баден, а за мене искай два или три пъти повече. Те са длъжни да платят. Така казвам не защото мисля, че струвам повече от вас, а за да накажа тяхната алчност, която ме отвращава. Някога имах съвсем друго мнение за тях, но сега ми опротивяха и те, и тяхното гостоприемство. Ще отида в светата земя там да търся приключения, защото не искам повече да им служа.

— Или пък останете, рицарю, у нас — каза отец Калеб. — И мисля, че така ще бъде, защото не ми се вярва те да платят откуп за вас.

— Ако те не платят, аз сам ще платя — отвърна дьо Лорш. — Дошъл съм тук с богата свита и коли имам пълни, а това, което е в тях, ще стигне…

Отец Калеб повтори на Збишко тези думи, към които Мачко надали би останал равнодушен, но Збишко, като млад и не жаден за богатство, отвърна:

— Кълна се в честта си! Няма да стане, както казваш. Ти ми беше като брат и приятел и аз няма да взема от тебе никакъв откуп.

Тогава се прегърнаха и почувствуваха, че между тях се завърза нова връзка. Но дьо Лорш се усмихна и рече:

— Добре. Нека само немците да не знаят това, че ще поискат за Мачко повече. А пък виждате ли — те са длъжни да платят, понеже се боят да не разглася по всички дворове и между рицарството, че уж на драго сърце канят рицарите на гости, но когато някой от гостите падне в плен, те го забравят. А Орденът сега има страшна нужда от гости, защото се страхува от Витолд, а още повече от поляците и от техния крал.

— Тогава да направим така — рече Збишко. — Ти ще останеш тук или дето искаш в Мазовия, пък аз ще отида за чичо в Малборг и ще се преструвам, че страшно съм ожесточен против тебе.

— Кълна се в свети Георги! Така направи! — отговори дьо Лорш. — Но по-напред чуй какво ще ти кажа. В Малборг разправят, че в Плоцк ще дойде полският крал и ще се срещне с магистъра било в самия Плоцк, било някъде на границата. Кръстоносците много желаят това, за да разберат дали кралят ще помага на Витолд, ако той им обяви открито война заради Жмудж. Ех, хитри са те като змии, но и в лицето на Витолд са си намерили майстора. Орденът се страхува от него още и затова, че никога не се знае какво замисля той и какво ще стори. „Даде ни Жмудж — казват във върховния съвет, — но чрез него като че ли всякога държи меч над главите ни.“ „Само дума да каже — разправят те, — и бунтът е готов!“ И така си е. Трябва някога да отида при неговия двор. Може да ми се удаде случай да се бия там на арената, а освен това съм чувал, че някои от тамошните жени са чудно хубави, като ангели.

— Говорехте, пане, че полският крал ще иде а Плоцк? — прекъсна го отец Калеб.

— Да. Нека Збишко се присъедини към кралския двор. Магистърът иска да привлече краля на своя страна и не ше му откаже нищо. Знаете, че когато се нуждаят от нещо, никой не може да бъде по-покорен от кръстоносците. Нека Збишко се присъедини към свитата на краля и да си иска правото, нека роптае колкото се може по-високо против беззаконието. Другояче ще го слушат в присъствието на краля и на краковските рицари, които са прославени по целия свят и чието мнение се разнася нашироко сред рицарството.

— Прекрасен съвет! Кълна се в кръста господен? Прекрасен! — завика свещеникът.

— Да — потвърди дьо Лорш. — А не липсва и възможност да се изпълни. Чувах в Малборг, че ще има гощавки, ще има турнири, защото гостите чужденци искат на всяка цена да премерят силите си с кралските рицари. За бога! Ще дойде също и рицарят Хуан Арагонски, най-големият в цялото християнство. Не знаете ли? Нали разправят, че той чак от Арагония пратил ръкавицата си на вашия Завиша, за да се не приказва при дворовете, че има друг на света, равен нему.

Идването на пан дьо Лорш, видът му и целият разговор така събудиха Збишко от онова болезнено вцепенение, в което беше потънал преди това, че слушаше с любопитство новините, които той разправяше. За Хуан Арагонски знаеше, защото по онова време всеки рицар беше длъжен да знае и да помни имената на всички най-прославени воини, а славата на арагонските благородници, особено на Хуан, беше обиколила целия свят. Нито един рицар не можеше да устои срещу него на арената, а маврите се разбягваха само при вида на неговото въоръжение и всеобщо беше мнението, че той а пръв в цялото християнство.

Ето защо като го спомена дьо Лорш, у Збишко се събуди бойната рицарска душа и той почна да разпитва с голямо любопитство:

— Извикал на двубой Завиша Черни?

— Трябва да има година вече, откак се получила ръкавицата и откак Завиша пратил своята.

— Значи, Хуан Арагонски сигурно ще дойде.

— Дали сигурно, не се знае, но така се говори. Кръстоносците отдавна са му пратили покана за гостуване.

— Дай боже да видим такива неща!

— Дай боже! — рече дьо Лорш. — А Завиша и да бъде победен, което лесно може да се случи, голяма слава е то за него, пък и за целия ваш народ, че го извикал на двубой един Хуан Арагонски.

— Ще видим! — рече Збишко. — Казвам само: дай боже да видим.

— И аз казвам същото.

Обаче тяхното желание нямаше този път да се изпълни, защото старите хроники споменават, че двубоят на Завиша с преславния Хуан Арагонски станал едва след повече от десет години в Перпиняно, дето в присъствието на император Зигмунд, на папа Бенедикт XIII, на арагонския крал и на множество князе и кардинали Завиша Черни от Гарбов още при първото нападение с копието свалил от коня своя противник и спечелил славна победа над него. Но сега и Збишко и дьо Лорш се радваха при мисълта, че дори ако Хуан Арагонски не би могъл да се яви на означеното време, те все пак ще видят чутовни рицарски подвизи, защото в Полша не липсваха състезатели, които много малко отстъпваха на Завиша, а между гостите на кръстоносците можеха всякога да се намерят първомайстори в борба с копия и мечове — френци, англичани, бургундци и италианци, готови да се бият всякога с всекиго.

— Чувай — рече Збишко на пан дьо Лорш. — Мъчно ми е тук без чичо Мачко и ми се иска по-скоро да го откупя, затова още утре в зори ще тръгна за Плоцк. Но ти защо трябва да оставаш тук? Щом си уж мой пленник, ела с мене и ще видиш краля и двора.

— Тъкмо за това щях и да те помоля — отговори дьо Лорш, — защото отдавна исках да видя вашите рицари, а при това съм чувал, че дамите от кралския двор приличат повече на ангели, отколкото на земни жителки.

— Ти току-що каза същото за двора на Витолд — забеляза Збишко.