Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (60)

VI

Пристигнаха най-сетне с тялото на девойката до спиховските гори, на чиято граница пазеха денем и нощем въоръжените хора на Юранд. Един от тях се затече да съобщи на стария Толима и на отец Калеб, а други придружиха шестивето изпърво по лъкатушната и изровена пътека, а после по широкия горски път чак до онова място, дето боровата гора свършваше и почваха обширните мочурливи ливади и пълните с блатни птици тресавища, зад които на сухото възвишение бе разположен спиховският замък. Те разбраха изведнъж, че тъжната вест е стигнала вече в Спихов, защото, щом излязоха от горския полумрак на осветената равнина, до ушите им стигна звънът на камбаната от параклиса на замъка. Скоро след това те видяха отдалеко, че насреща им иде голямо множество мъже и жени. Когато навалицата се приближи на два-три хвърлея със стрела, можеха вече да се разпознаят лицата. Начело вървеше самият Юранд, поддържан от Толима, и опипваше с тоягата пътя пред себе си. Той можеше лесно да се познае по огромния си ръст, по червените ями на мястото на очите и по бялата до раменете коса. Редом пристъпяше с кръст и с бяла одежда отец Калеб. След тях носеха знамето с Юрандовия герб, около него вървяха въоръжените спиховски бойци, а зад тях забрадени жени и гологлави девойки. В края на шествието се движеше колата, на която щяха да поставят тялото.

Като видя Юранд, Збишко заповяда да сложат носилката на земята, която и той сам носеше дотогава откъм възглавето, после се приближи до стареца и завика с такъв страшен глас, с какъвто се вика от безкрайна болка и отчаяние:

— Търсих я, докато я намерих и отървах, но тя предпочете да отиде при бога, а не в Спихов!

И мъката го сломи напълно, той се хвърли на гърдите на Юранд, прегърна го за шията и зарида:

— О, Исусе, о, Исусе! О, Исусе!…

При тази гледка сърцата на въоръжените спиховски войници кипнаха и те почнаха да удрят с копията по щитовете, като не знаеха как иначе да изразят скръбта си и жаждата за отмъщение. Жените се разридаха една от друга по-силно, вдигнаха дългите си престилки към очите или изцяло покриваха с тях глави и викаха до небесата: „Ой, съдба, съдба! За тебе веселба, а за нас плач. Смъртта те покоси, Костеливата те взе — ой, ой!“ А някои отмятаха назад глави, затваряха очи и продължаваха: „Зле ли ти беше, цветенце, тук с нас — зле ли? Татко ти остана в голяма жалба, а ти вече ходиш по божиите чертози — ой! Ой!“ На края други укоряваха умрялата, че не се е смилила над бащиното и мъжовото сирачество и над сълзите им. И това ридание, и тази тъга беше като песен, защото тоя народ не умееше да изрази иначе своята болка.

А Юранд се измъкна от прегръдките на Збишко и протегна пред себе си тоягата в знак, че иска да се приближи до Дануша. Тогава Толима и Збишко го хванаха под мишница и го доведоха до носилката, а той коленичи пред тялото, опипа го с ръка от челото до кръстосаните ръце и поклати няколко пъти глава, сякаш искаше да каже, че това е тя, неговата Дануша, а не някой друг, и че познава детето си. После я прегърна с едната ръка, а другата, лишена от китката, вдигна нагоре и присъствуващите отгатнаха това нямо оплакване пред бога, по-красноречиво от всякакви скръбни думи. Збишко, чието лице след краткото избухване отново се бе напълно вкаменило, коленичи от другата страна мълчалив, подобен на каменна статуя, и наоколо стана тъй тихо, че се чуваше само цвъртежът на щурците и бръмченето на всяка прелитаща муха. Най-сетне отец Калеб поръси със светена вода Дануша, Збишко, Юранд и запя „Requiem aeternam“^[1]. Като свърши пеенето, почна да се моли гласно и се моли дълго, а на хората се струваше, че чуват гласа на пророк, който проси щото тази мъка на невинното дете да бъде онази капка, която препълва чашата на неправдата, и да настане денят на съда, наказанието, гнева и поражението.

После тръгнаха за Спихов, но не сложиха Дануша на колата, а продължиха да я носят пред шествието на украсената с цветя носилка. Камбаната не преставаше да бие, като че се обръщаше към тях и ги викаше при себе си, а те вървяха и пееха по широкото поле, под огромната златна вечерна заря, сякаш тази покойница ги водеше наистина към вечната светлина и сияние. Вече се здрачаваше и стадата се връщаха от паша, когато стигнаха в Спихов. Параклисът, в който положиха тялото, беше осветен силно с факли и восъчни свещи, По заповед на отец Калеб седем девойки трябваше поред да казват чак до стъмване молитви над тялото. А до съмване и Збишко не се отдалечи от Дануша и при утринната служба сам я положи в ковчега, който сръчните дърводелци бяха издялали през нощта от дъбово дърво и бяха направили на капака над главата прозорче от златист кехлибар.

Юранд в това време не беше там, защото с него ставаха чудни неща. Щом се върна в къщи, краката му отпаднаха, а когато го сложиха на леглото, загуби способност да се движи, а също и съзнанието къде се намира и какво става с него. Напразно отец Калеб му говореше, напразно го запитваше какво му е: той не чуваше, не разбираше, а легнал възнак, вдигаше нагоре клепачите на празните си очи и се усмихваше с прояснено и щастливо лице, а навремени помръдваше устни, като че говореше с някого. Свещеникът и Толима разбраха, че си говори със спасената дъщеря и на нея се усмихва. Ясно им бе също, че вече си отива и с очите на душата съзира вечното си щастие, но се излъгаха, защото той, безчувствен и глух към всичко, продължаваше да се усмихва така цели седмици и Збишко, който най-сетне замина с откупа за Мачко, го остави още жив.