Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (59)

V

Девет дена след заминаването на Ягенка Збишко стигна до спиховската граница, но Дануша беше вече близо до смъртта и той изгуби напълно надежда да я докара жива при баща й. Още на другия ден, когато тя почна да отговаря несвързано, Збишко забеляза, че не само разумът й е размътен, но и тялото й е обхванато от някаква болест, с която беше безсилно вече да се бори това съсипано от страдания, неволя, затвор, мъчения и постоянен страх дете. Възможно бе и отгласите на ожесточената борба, която Збишко и Мачко водиха с немците, да бяха препълнили чашата на нейния ужас и именно тогава да я е сполетяла тази болест; треската вече не я напусна почти до края на пътуването. Това беше донякъде благоприятно, защото през страшните диви гори и всред неизброимите мъчнотии Збишко я возеше като мъртва, в безсъзнание и безучастна към всичко. Като преминаха горите и навлязоха в обработени места между селищата на селяни и шляхта, опасностите и мъките се свършиха. Като се научаваха, че карат дете на земляк, отвлечено от кръстоносците и при това дъщеря на прославения Юранд, за когото пътуващите певци пееха вече много песни по замъците, именията и селските къщи, хората се надпреварваха да услужват и да помагат. Доставяха им храна и коне. Всички врати им бяха отворени. Нямаше вече нужда Збишко да вози Дануша в люлката между конете, защото яки момци я носеха на носилка от село до село така грижливо и предпазливо, като че държаха на раменете си някаква светиня. Жените я обкръжаваха с най-топли грижи. Мъжете пък, като чуваха разказите за нейните тегла и мъчения, скърцаха със зъби и не един от тях току навличаше желязна броня, хващаше меча, секирата или копието и тръгваше по-нататък със Збишко, за да го върнат тъпкано на враговете, защото разгневените хора смятаха, че не е достатъчно да отмъстят за неправдата само с неправда.

Но Збишко в това време не мислеше за отмъщение, а само за Дануша. Той живееше между проблясъците на надеждата, когато на болната временно ставаше по-добре, и между глухото отчаяние, когато състоянието й явно се влошаваше. А тук вече той не можеше да се мами. Неведнъж в началото на пътуването през главата му прелиташе суеверната мисъл, че може би там някъде из местата, през които минаваха без път, ги дебне по стъпките смъртта и чака само удобна минута да се нахвърли върху Дануша и да изсмуче от нея последния остатък от живот. Това видение или по-скоро усещане беше така ясно, особено през тъмните нощи, та понякога го обземаше отчаяното желание да се обърне, да извика смъртта на двубой, както се извиква рицар, и да се бие с нея до последен дъх. Но към края на пътуването беше още по-лошо, защото той усещаше вече смъртта не зад кервана, а всред самия керван, невидима наистина, но толкова близка, та ги облъхваше нейното ледено дихание. И той вече разбра, че срещу този неприятел няма да помогне нито храбростта, нито яката ръка, нито оръжието, че ще трябва да предаде безпомощно най-скъпото си същество.

И това чувство беше най-страшното, защото с него се свързваше жалост, стихийна като вихър и бездънна като море. Как можеше да не стене, как можеше да не се разкъсва от болка душата на Збишко, когато при всеки поглед към своята любима той й казваше като че с неволен укор; „Затова ли те обичах, затова ли те намерих и отървах, за да те засипя утре с пръст и да те не видя вече никога?“ И при тия думи поглеждаше нейните горящи от треска бузи, нейните мътни безумни очи и отново я питаше: „Ще ме напуснеш ли? Не ти ли е жал? Нима искаш да си без мене, а не с мене?“ И в такива минути му се струваше, че и той самият губи ума си, а гърдите му разпъва нещо като плач, огромен, но сподавен, който не можеше да избухне, защото му заприщваше пътя, и някаква злоба, и някакъв гняв срещу безмилостната сляпа и студена сила, която е връхлетяла на невинното дете. Ако зловещият кръстоносец беше тогава в кервана, той би го разкъсал като див звяр.

Стигнаха до горския замък и Збишко искаше да отседнат, но там пролетно време беше пусто. При това той узна от стражата, че княгинята с княза били отишли на гости у брат му Жемовит в Плоцк, та изостави намерението си да ходи във Варшава, дето придворният лекар би могъл да даде помощ на болната. Оставаше да бърза към Спихов, което беше страшно, защото му се струваше, че всичко вече свършва и той ще отнесе на Юранд само труп.

Но на няколко часа път, преди да стигнат в Спихов, сърцето му озари отново светъл лъч на надежда. Бузите на Дануша почнаха да побледняват, очите станаха по-малко мътни, дишането не така високо и не толкова бързо. Збишко забеляза това веднага и след малко заповяда да се направи последна почивка, за да може и тя да си почине спокойно. Бяха вече на около една миля от Спихов, далече от хорски жилища, на тясна пътека между нивите и ливадите. Една дива круша наблизо хвърляше добра сянка и те се спряха под нейните клони. Слугите слязоха от конете и ги разседлаха, за да пасат по-лесно. Изморени от пътя и жегата, двете жени, наети да гледат Дануша, и момчетата, които я носеха, налягаха под сянката и заспаха; само Збишко бдеше край носилката и седнал досам нея на корените на крушата, не спущаше очи от болната.

А тя лежеше всред пладнешката тишина спокойно, с притворени клепачи. Обаче на Збишко се струваше, че не спи. И наистина, когато на другия край на широката ливада един косач спря да коси и почна да точи косата си с бруса, Дануша трепна леко и вдигна за миг клепачи, после веднага ги затвори; гърдите й се надигнаха, като че от по-дълбоко дишане, а от устата й излезе едва доловим шепот:

— На цветя мирише…

Това бяха първите не трескави и не безумни думи, които тя изрече от началото на пътуването, защото от нагряната от слънцето ливада ветрецът донасяше наистина силен мирис на сено, на мед и на най-различни благовонни билки. При мисълта, че съзнанието на болната се връща, сърцето на Збишко трепна от радост. В първия порив на радостта искаше да се хвърли в краката й, но от страх да не я изплаши, се сдържа, само коленичи пред носилката, наведе се над нея и почна тихичко да вика:

— Данушке! Данушке!

А тя отвори отново очи, гледа го някое време, после усмивка озари лицето й и също както по-преди в колибата на въглищарите, но много по-съзнателно изговори името му:

— Збишко!…

И се опита да му протегне ръце, но от голяма слабост не можа да стори това; а той я прегърна с препълнено от радост сърце, като че й благодареше за някаква безкрайна милост.

— Ти се събуди вече! — каза той. — О, слава богу… слава богу…

После гласът му пресекна и те се гледаха известно време в мълчание. Тишината на полето беше нарушавана само от благоуханния полъх на ветреца откъм ливадите, който шумолеше в листата на крушата, от цвъртенето на щурците в тревата и от далечната неясна песен на косача.

Дануша поглеждаше с все по-бистър поглед и не преставаше да се усмихва, също като дете, което вижда насъне ангел. Но постепенно в очите й почна — да се отразява някаква почуда.

— Къде съм?… — рече тя.

Тогава от устата на Збишко бликна цял поток къси, прекъсвани от радост отговори:

— При мене си! Близо до Спихов! Отиваме при татко. Свърши се вече неволята ти. О, моя Данушке! О, Данушке! Търсих те и те отървах. Ти не си вече в ръцете на немците. Не се бой! Ей сега ще видим Спихов. Ти беше болна, но господ се смили над тебе, Колко мъка, колко плач! Данушке!… Сега вече е добре!… Пред тебе има вече само щастие. Ех, как дълго те търсих!… Колко места обходих!… Ех, могъщи боже… Ех!…

И си отдъхна издълбоко, почти със стон, като че изхвърляше от гърдите си останалото бреме на мъката.

Дануша лежеше спокойно, нещо си припомняше, нещо обмисляше и най-сетне запита:

— Значи, ти не ме забрави?

И две сълзи бликнаха в очите й и потекоха по лицето й върху възглавницата.

— Аз да те забравя! — извика Збишко.

И в този сподавен вик имаше повече сила, отколкото в най-големите клетви и уверения, защото винаги я бе обичал с цялата си душа, а от часа, когато я намери, тя му стана по-скъпа от всичко на света.

Но ето че отново настъпи тишина; само в далечината селянинът престана да пее и почна за втори път да точи с бруса косата си.

Устните на Дануша почнаха отново да се движат, но с такъв тих шепот, че Збишко не можеше да чуе какво казва, та се наведе и запита:

— Какво казваш, ягодичке?

А тя повтори:

— На цветя мирише…

— Защото сме край ливадите — отвърна той, — но веднага ще тръгнем по-нататък… При татко, който също е освободен от плен. И ще бъдещ моя до смъртта. Чуваш ли ме добре? Разбираш ли ме?

Изведнъж той трепна от внезапна тревога, защото забеляза, че лицето й побледнява все повече и повече, а по него се събират нагъсто дребни капки пот.

— Какво ти е? — попита той страшно уплашен.

И усети как косата му настръхва на главата и мраз полазва по тялото му.

— Какво ти е? Кажи! — повтори той.

— Тъмно е! — прошепна тя.

— Тъмно ли? Слънцето свети, а на тебе да ти е тъмно? — попита той със задавен глас. — Току-що приказваше разбрано! За бога, кажи поне една дума!

Тя пак раздвижи устни, но не можеше вече дори да шепне. Збишко отгатна само, че тя изговаря неговото име и че го вика. Веднага след това отслабналите й ръце почнаха да треперят и да тупкат по килимчето, с което беше покрита. Това трая минута. Нямаше вече съмнение: тя умираше.

А той в ужас и отчаяние почна да я моли, като че молбите можеха нещо да направят:

— Данушке! О, боже милосърдни!… Почакай поне до Спихов! Почакай! Почакай! О, Исусе, Исусе, Исусе!

При тия негови молби се събудиха жените и дотърчаха прислужниците, които бяха настрана в ливадата при конете. Но като разбраха още от пръв поглед какво става, коленичиха и почнаха гласно да се молят.

Полъхът на вятъра утихна, престанаха да шумолят листата на крушата и само думите на молитвата се разнасяха всред дълбоката полска тишина.

Току преди края на молитвата Дануша отвори още веднъж очи, като че искаше да погледне за последен път Збишко и слънчевата светлина, после веднага заспа вечен сън …

Жените й затвориха очите и отидоха да наберат цветя от ливадата. Слугите тръгнаха след тях — и ходеха така по слънцето, всред буйните треви, подобни на полски духове, навеждаха се често и плачеха, защото сърцата им бяха препълнени от милост и жал. Збишко беше коленичил под сянката при носилката, сложил глава на коленете на Дануша, неподвижен и безмълвен, сам като мъртвец, а те се въртяха ту наблизо, ту по-далеч и късаха златисти жълтурчета и звънчета, и розова свиларка, която цъфтеше обилно, и бяла детелина с меден аромат. Във влажните долчинки намериха и перуники, а по междите на угарите — жълтуга. И чак когато набраха по цял сноп цветя, те заобиколиха натъжени носилката и почнаха да я украсяват. Покриха почти изцяло с цветя и треви тялото на умрялата, оставиха открито само лицето, което се белееше между звънчетата и перуниките притихнало, успокоено от непробудния сън, ясно като на ангел.

До Спихов нямаше дори и една миля, затова след малко, когато мъката и скръбта им намериха облекчение в сълзите, те вдигнаха носилката и потеглиха към боровата гора, отдето вече почваха земите на Юранд.

Слугите водеха зад шествието конете. Сам Збишко носеше носилката откъм главата, а жените, натоварени с останалите снопчета треви и цветя, вървяха напред и пееха набожни песни, бавно вървяха и вървяха между зелената ливада и равната сива угар като някаква жалейна процесия.

По синьото небе нямаше нито едно облаче и целият свят се топлеше в златния слънчев блясък.