Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (57)

III

Збишко не можа да настигне оръженосеца си, защото той пътуваше денонощно и почиваше само толкова, колкото беше необходимо за конете да не паднат по пътя. Понеже се хранеха само с трева, те бяха отслабнали и не можеха да издържат дълго без почивка, както по местата, дето лесно се намира овес. Себе си Хлава не жалеше, а на напредналата възраст и слабостта на Зигфрид не обръщаше внимание. Старият кръстоносец страдаше ужасно, толкова повече, че жилестият Мачко добре го беше наложил. Но най-много го измъчваха рояците комари във влажната гора, от които не можеше да се брани, понеже ръцете му бяха вързани под корема на коня. Оръженосецът наистина не му причиняваше никакви особени мъки, но и не проявяваше милост към него и отвързваше дясната му ръка само но време на почивка, за да се храни: „Яж, вълча муцуно, за да мога да те заведа жив на пана в Спихов!“ С такива думи той го подканяше да яде. На Зигфрид му беше дошла в началото на пътуването мисълта да се умори от глад; но когато чу заканата, че ще му отварят зъбите с нож и ще му пъхат насила храна в гърлото, предпочете да отстъпи и да не допусне гавра с духовното звание и рицарската чест.

А чехът искаше на всяка цена да стигне в Спихов много преди „господарите“, за да предпази своята любима господарка от срам. Като прост човек, но умен и нелишен от рицарско чувство дребен дворянин, той разбираше много добре, че ще бъде някак си унизително за Ягенка, ако останеше в Спихов заедно с Дануша. „В Плоцк може да се каже на епископа — мислеше си той, — че старият пан от Богданец, като неин настойник, е бил принуден да я вземе със себе си, но стига да се разгласи, че тя е под покровителството на епископа и че освен Згожелице има и от абата наследство — тогава и син на велможа няма да й бъде много.“ И тази мечта правеше да не забелязва мъчнотиите на пътуването, но го терзаеше мисълта, че радостната новина, която отнася в Спихов, ще бъде за господарката му предвестие за зла съдба.

Често пред очите му се явяваше и румената като ябълчица Анулка. В такива минути, доколкото му позволяваха пътищата, той мушкаше коня с шпорите, защото искаше час по-скоро да стигне в Спихов.

Пътуваха по объркани пътища, по-скоро без път през гората, право напред. Чехът знаеше само, че като върви малко на запад и все на юг, ще стигне в Мазовия и тогава всичко вече ще тръгне добре. Денем се водеше по слънцето, а когато пътуваше и нощем — по звездите. Горските дебри пред него изглеждаше, че нямат граница, нито край. Дните и нощите им протичаха в дълбока мрачина. Понякога Хлава мислеше, че младият рицар няма да прекара жива жена си през тези страшни и безлюдни места, дето отникъде няма нито помощ, нито храна, дето нощем конете трябваше да се пазят от вълци и от мечки, а денем да се отбиват от пътя пред стадата от зубри и турове, дето страшни глигани точат кривите си зъби о корените на борините и дето, ако не пронижеш със стрела и не прободеш с копие пъстрия хълбок на някой елен или диво свинче, често пъти по цели дни ще стоиш гладен.

„Как ще може — мислеше си Хлава — да пътува с такава измъчена девойка, на която душата й е на зъбите!“

Налагаше им се много често да заобикалят обширни тресавища или дълбоки долове, по чието дъно шумяха придошлите от пролетните дъждове потоци. Не липсваха из горите и езера, в които при залез слънце те виждаха да се къпят в порозовялата гладка вода цели стада лосове или елени. Понякога забелязваха дим, което показваше, че наблизо има хора. На няколко пъти Хлава се приближаваше до такива горски селища, но насреща им оттам се показваха диваци, облечени с кожи на голо, въоръжени с лъкове и тежки криваци, набити с кремък, които ги поглеждаха тъй зловещо изпод сплъстените си коси, че трябваше да използуват колкото се може по-бързо първото им учудване, което ги обземаше при вида на рицарите, и да се отдалечат веднага.

На два пъти обаче зад чеха профучаваха стрели и го настигаше викът: „Вокили!“ (немци!), но той предпочиташе да избяга, отколкото да им обяснява какъв е. Най-сетне, след още няколко дена, почна да допуша, че може вече да е минал границата, но нямаше кого да попита за това. Едва от едни ловци, които говореха полски, той разбра, че най-после е стъпил на мазовецка земя.

Там беше по-лесно, при все че цяла Източна Мазовия представляваше също просторна гора. И тук хора почти не се срещаха, но дето имаше селище, хората бяха по-малко враждебни, може би защото не хранеха толкова омраза, а може би и за това, че чехът им заговорваше на разбран за тях език. Неприятност му създаваше само безграничното любопитство на тези хора, които обкръжаваха ездачите на тълпи, отрупваха ги с въпроси, а като се научаваха, че карат пленен кръстоносец, казваха:

— Подарете ни го, пане, пък ние ще се разправим с него!

И молеха така настойчиво, че чехът трябваше често да се сърди и да им обяснява, че пленникът е на княза. Само тогава те отстъпваха. По-късно, вече в населените места, където имаше шляхта и със стопани, също не вървеше лесно. Там в душите на хората кипеше ненавист срещу кръстоносците, защото навсякъде добре помнеха измяната и оскърблението, нанесени на княза във време на мир, когато враговете го бяха грабнали при Злотория и го бяха задържали като затворник. Там наистина не искаха да „пречукат“ Зигфрид, но ту един, ту друг упорит шляхтич казваше: „Развържете го, ще му дам оръжие и ще го извикам зад междата да се бие с мене до смърт.“ На такива чехът втълпяваше в главата, че пръв има право да му отмъсти злочестият спиховски пан и че не бива да го лишават от това.

Но в населените места пътуването стана вече по-леко, защото все имаше какви-годе пътища и навсякъде даваха на конете овес или ечемик. Тук чехът пътуваше бързо, без да спира никъде, и към Свети дух пристигна в Спихов.

Това стана също надвечер и както тогава, когато Мачко го бе изпратил в Щитно с известието, че заминава за Жмудж, сега също дотърча при него Ягенка, щом го видя от прозореца, а той падна в краката й, без да може известно време дума да продума. Но тя го вдигна и го повлече бързешком нагоре в къщи, понеже не искаше да разпитва пред слугите.

— Какви са новините? — запита тя, като трепереше от нетърпение и едвам поемаше дъха си. — Живи ли са? Здрави ли са?

— Живи и здрави са!

— Ами тя намери ли се?

— Да. Отърваха я.

— Слава на Исуса Христа!

Но въпреки тези думи лицето й се вкамени, защото изведнъж всичките й надежди рухнаха и станаха на пух и прах.

Обаче силите не я напуснаха и тя не изгуби съзнание, а след малко се овладя напълно и почна отново да разпитва:

— Кога ще пристигнат тук?

— След няколко дни! Тежък е пътят с болна.

— Тя болна ли е?

— Измъчена е. От мъки се е умопобъркала.

— Божичко!

Настана късо мълчание, само пребледнелите устни на Ягенка се помръдваха, сякаш в молитва.

— Не дойде ли на себе си, като видя Збишко? — запита тя отново.

— Може и да е дошла, но аз не зная, защото веднага тръгнах да ви съобщя новината, господарке, преди те да пристигнат.

— Господ да те възнагради. Разправи как стана всичко!

Чехът започна да разказва накратко как отървали Дануша и взели в плен великана Арнолд заедно със Зигфрид. Съобщи също, че е докарал Зигфрид със себе си, защото младият рицар искал да го даде в дар и за отмъщение на Юранд.

— Трябва да ида веднага при Юранд! — рече Ягенка, когато той свърши.

И излезе, но Хлава не стоя дълго сам, защото от съседната стаичка дотърча при него Анулка, а той дали защото беше като замаян от умората и безкрайните напрежения, или защото бе копнял за нея и изведнъж се забрави, като я видя, но я прегърна през кръста, притисна я до гърдите си и почна да целува очите й, бузите й, устата й, като че ли много по-рано и бе казал всичко, което се казва на момиче преди подобна постъпка.

И може би той наистина й бе казал вече всичко това в душата си из пътя, защото я целуваше и целуваше безкрай и я притискаше до себе си с такава сила, та чак дъхът й се спираше; но тя не се бранеше — най-напред от смайване, а после от такава голяма слабост, че би паднала на земята, ако я държеха по-малко силни ръце. За щастие всичко това не трая много дълго, понеже на стълбата се чуха стъпки и наскоро в стаята влезе отец Калеб.

Те отскочиха един от друг, а отец Калеб почна отново да отрупва Хлава с въпроси, на които задъханият чех отговаряше с мъка. Свещеникът помисли, че това е от умората, а като чу потвърждение на новината, че Дануша е намерена и отървана и че палачът й е докаран в Спихов, той падна на колене да благодари на господа. През това време кръвта в жилите на Хлава се поуспокои малко и когато свещеникът стана, той можа спокойно да му повтори, как са намерили и освободили Дануша.

Отец Калеб изслуша всичко и каза:

— Бог я е спасил не за да остави разума и душата й в тъмнина и във властта на нечистите сили! Ще сложи Юранд върху нея светите си ръце и само с молитва ще върне разума и здравето й.

— Рицарят Юранд ли? — запита с учудване чехът. — Има ли той такава сила? Да не би да е станал светия приживе?

— Пред господа той е вече светец, а когато умре, хората ще имат в небесата един покровител-мъченик повече.

— Вие казахте, благочестиви отче, че ще сложи ръцете си върху нейната глава. Дали му е израснала десницата? Защото зная, че молихте за това господа Исуса.

— Казах „ръце“, както обикновено се казва — отговори свещеникът, — но при божията милост стига и едната ръка.

— Разбира се — отговори Хлава.

Но в гласа му имаше малко разочарование, защото бе помислил, че ще види истинско чудо. Разговорът бе прекъснат от влизането на Ягенка, която каза:

— Съобщих му новината предпазливо, за да не го убие внезапната радост, а той веднага падна ничком и почна да се моли.

— Той и без това по цели нощи лежи така, а днес навярно до сутринта няма да се вдигне — каза отец Калеб.

Така стана. На няколко пъти надничаха в стаята му и всеки път го намираха легнал и незаспал да се моли така горещо, че изпадаше в пълна самозабрава.

Едва на заранта, доста след утринната служба, когато Ягенка отново надникна в стаята му, той й даде да разбере, че иска да види Хлава и пленника. Тогава доведоха веднага от подземието Зигфрид с ръце, вързани на кръст пред гърдите, и всички заедно с Толима отидоха при стареца.

В първия миг чехът не можеше добре да го разгледа, защото мехурените ципи на прозорците пропущаха слаба светлина, а денят беше мрачен от облаците, които покриваха изцяло небето и предвещаваха проливен дъжд. Но когато зорките му очи свикнаха с полумрака, той едва позна Юранд — толкова беше отслабнал и изнемощял. Грамадният мъж се беше превърнал в грамаден скелет. Лицето му беше тъй бяло, че не се отличаваше много от млечнобялата коса и брада, а когато се облегна на дръжката на креслото и притвори клепачи, той се видя на чеха почти като труп.

До креслото имаше маса, а на нея разпятие, кана с вода и пита черен хляб с втикната в нея мизерикордия — страшния нож, с който рицарите доубиваха ранените. Друга храна освен хляб и вода Юранд отдавна не употребяваше. За облекло му служеше дебела власеница, препасана с връв от слама, която дреха носеше на голо тяло. Така живееше, откак се бе завърнал от щитненския плен, храбрият и страшен някога рицар от Спихов.

Като чу, че влязоха хора, той отстрани с крак опитомената вълчица, която сгряваше босите му крака, и се изтегна назад. В този именно миг Юранд се видя на чеха като мъртвец. Настъпи минута на очакване, защото се надяваше, че ще направи някакъв знак, за да заговори някой, но той седеше неподвижен, бял, спокоен, с притворени уста, като че наистина потънал във вечния сън на смъртта.

— Тук е Хлава — обади се най-сетне с нежен глас Ягенка, — искате ли да го изслушате?

Той кимна с глава и чехът почна за трети път разказа си.

Той припомни накъсо битките, станали с немците при Готесвердер, разказа за борбата с Арнолд фон Баден и за спасяването на Дануша, но не искаше да прибавя на стария мъченик горчивина към добрата вест и да събужда у него безпокойство и премълча, че Дануша се е умопобъркала през време на продължителния и ужасен плен.

Вместо това, от силна омраза към кръстоносците и от желание Зигфрид да бъде наказан колкото се може по-безжалостно, той нарочно не скри, че са я намерили страшно изплашена, отслабнала, болна и било явно, че са се отнасяли с нея като палачи, и ако бе останала по-дълго време в тези страшни ръце, тя би увехнала и изгаснала също както вехне и загива отъпканото с крака цвете. С този тъжен разказ бе в съзвучие не по-малко тъжният полумрак преди настъпваща буря. Медночервените грамади облаци надвисваха все по-страшно над Спихов.

Юранд слушаше разказа, без да трепне или да се помръдне, та на присъствуващите можеше да се стори, че спи. Но той слушаше и разбираше всичко, а когато Хлава почна да говори за пленничеството на Дануша, в празните му очни дупки се събраха две едри сълзи и потекоха по бузите. От всички земни чувства му беше останало само едно — любовта към детето.

После синкавите му устни почнаха да се помръдват за молива. Навън се разнесоха първи далечни още гръмотевици и светкавици почнаха да осветяват сегиз-тогиз прозорците. Той се моли дълго и отново сълзи покапаха по бялата му брада. Най-сетне престана да се моли и настъпи глухо мълчание, което продължи тъй дълго, че най-после стана тежко за събраните, понеже не знаеха какво трябва да правят.

Накрай старият Толима, дясната ръка на Юранд, негов съратник във всички битки и главен страж на Спихов, каза:

— Пред вас стои, господарю, онова пъклено изчадие, онзи кръстоноски вампир, който е изтезавал вас и дъщеря ви; дайте знак какво да направя с него и как да го накажа.

При тези думи по лицето на Юранд пробягаха внезапно светли лъчи и той кимна да му доведат пленника.

Двама слуги мигом го хванаха за раменете и го доведоха при стареца, а той протегна ръка, прекара изпърво дланта си по лицето на Зигфрид, като че искаше да си припомни или да запечата за последен път в паметта си чертите му, после отпусна ръка върху гърдите на кръстоносеца, напипа скръстените ръце, хвана връвта и като притвори отново клепки, отметна назад глава.

Присъствуващите предположиха, че обмисля. Но каквото и да правеше, то не трая дълго, защото след малко той се оборави и протегна ръка към хляба, в който беше втикната зловещата мизерикордия.

Тогава Ягенка, чехът, дори старецът Толима и всички слуги затаиха дъх. Наказанието беше стократно заслужено, отмъщението справедливо, обаче при мисълта, че този полужив старец ще коли пипнешком вързания пленник, сърцата им трепнаха.

Но той хвана ножа по средата, протегна показалеца си до края на острието, та да знае до какво ще го допре, и почна да реже въжето, с което бяха стегнати ръцете на кръстоносеца.

Всички се смаяха, защото разбраха желанието на Юранд и не искаха да вярват на очите си. Това бе за тях вън от всяко очакване. Хлава пръв замърмори нещо, след него Толима, а след тях слугите. Само отец Калеб почна да пита с прекъсван от неудържим плач глас:

— Брате Юранд, какво искате? Да не искате да върнете свободата на пленника?

— Да! — отговори с кимване на глава Юранд.

— Искате да си отиде без отмъщение и наказание?

— Да!

Ропотът от гняв и възмущение се усили, но отец Калеб, като не искаше да мине току-така този нечуван подвиг на милосърдие, се обърна към роптаещите и извика:

— Кой дръзва да се противи на светеца? На колене!

И тон самият коленичи и заговори:

— „Отче наш, който си на небето, да се свети името ти, да дойде царството ти…“

И прочете „Отче наш“ до края. При думите „и прости греховете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници“, очите му неволно се обърнаха към Юранд, чието лице наистина сияеше с някаква неземна светлина.

И тази гледка, придружена от думите на молитвата, покърти сърцата на всички събрани, та дори старият Толима със закоравялата от непрекъснати битки душа се прекръсти, носле прегърна коленете на Юранд и каза:

— Господарю, за да се изпълни вашата воля, трябва да придружа пленника до границата.

Да! — кимна Юранд. Все по-чести светкавици осветяваха прозорците: бурята прииждаше все по-близо и по-близо.