Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzyżacy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Кръстоносци

Полска. Пето издание

 

Превод от полски: Екатерина Златоустова

Редактор: Стефан Илчев

Редактор на издателството: Методи Методиев

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Божидар Петров

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42

Цена 5,41 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1982

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy

Państwowy Instytut Wydawnicy

Warszawa 1960

История

  1. —Добавяне

XXI

Слугите го развързаха веднага, но крайниците му бяха съвсем вдървени, та падна на земята, а когато го вдигнаха, почна ту да припада, ту да се свестява, защото беше страшно измъчен. По заповед на Збишко го заведоха при огъня, дадоха му да яде и да пие, натриха го с мас, а след това го покриха с топли кожи, но напразно: Сандерус не можеше да дойде на себе си, а после заспа такъв дълбок сън, та на другия ден по пладне чехът успя да го събуди.

Збишко, който гореше от нетърпение като от огън, дойде веднага при него. Изпърво обаче той не можа нищо да узнае, защото от страх ли след ужасните преживелици, или от онова отпущане, което настъпва обикновено у слабите души, когато мине заплашващата ги опасност, Сандерус заплака неудържимо и напразно се мъчеше да отговаря на задаваните му въпроси. Риданията задавяха гърлото му, устните му трепереха, а от очите му се лееха такива изобилни сълзи, като че ли животът му щеше да се излее заедно с тях.

Най-сетне, като се посъвзе и се подкрепи с кобилешко мляко, което литовците се бяха научили от татарите да правят на кумис, почна да се оплаква, че „синовете на сатаната“ го надупчили с копията си като решето, взели му коня, с който карал чудотворни и много скъпи реликви, и най-сетне го завързали за дървото, дето мравките му изгризали краката и цялото тяло, така че го очаква сигурна смърт, ако не днес, то утре.

Но Збишко най-сетне се разсърди, скочи на крака и рече:

— Отговаряй, нехранимайко, на всичко, за което те питам, и внимавай да не те сполети нещо още по-лошо!

— Ей там има мравуняк с червени мравки — обади се чехът. — Заповядайте, господарю, да го турим да седне на него и той веднага ще си оправи езика.

Хлава не казваше това със злоба и се усмихваше дори, защото в душата си съжаляваше Сандерус, но той се уплаши и завика:

— Милост! Милост! Дайте ми още от това езическо питие и ще кажа всичко, което съм видял и което не съм видял!

— Ако излъжеш една дума, ще ти забия клин между зъбите — отвърна чехът.

Но приближи повторно до устата му меха с кобилешкото мляко, а той го грабна, долепи жадно до него устни, като дете до гърдата на майка си, и почна да смуче, като ту отваряше, ту затваряше очи. А когато се насмука хубаво, той се опомни, сложи на коленете си меха и рече сякаш от немай-къде:

— Отвратително!…

После се обърна към Збишко:

— А сега питай ме, спасителю!

— Беше ли моята невеста с отреда, в който беше и ти?

По лицето на Сандерус се изписа известно учудване, Той беше чул наистина, че Дануша е жена на Збишко, но и че венчавката била тайна и че веднага била отвлечена, та всякога си мислеше за нея само като за Юрандовата дъщеря.

Все пак побърза да отговори!

— Да, войводо, беше! Но Зигфрид де Льове и Арнолд фон Баден си пробиха път през неприятелите.

— Ти видя ли я? — попита с разтуптяно сърце момъкът.

— Лицето й не съм виждал, пане, но видях между два коня люлка от пръти, затворена отвсякъде, в която караха някого и която пазеше онази стара гущерица, онази същата орденска послушница, която бе дошла от страна на Данвелд в горския замък. Пък и жаловито пеене чух също, което идеше от люлката…

Збишко побледня от вълнение, седна на един пън и известно време не знаеше за какво да пита по-нататък. Мачко и чехът също бяха крайно развълнувани от тая важна и голяма новина. Чехът може би помисли и за своята любима, но нещастна господарка, която остана в Спихов и за която това известие би било като присъда.

Настана късо мълчание.

Най-сетне хитрият Мачко, който не познаваше Сандерус и едва ли бе чувал за него нещо от по-рано, го изгледа подозрително и попита:

— Ами ти кой си? И какво правиш при кръстоносците?

— Кой съм аз ли, благородни рицарю? — отговори скитникът. — Нека ти каже този храбър княз (той посочи Збишко) и този храбър чешки граф, които ме познават отдавна.

Личеше си, че кумисът беше почнал да му действува, защото се оживи, обърна се към Збишко и заговори с висок глас, в който нямаше вече ни следа от предишната слабост:

— Господарю, вие два пъти ми спасихте живота. Без вас или вълците щяха да ме изядат, или щеше да ме сполети наказанието на епископите, които, въведени в заблуждение от неприятелите ми (о, колко е долен тоя свят!), издадоха заповед да ме преследват за продажба на реликви, в чиято светост се съмняваха. Но ти, господарю, ме прибра: благодарение на тебе и вълците не ме изядоха, и гонителите ми не ме хванаха, защото ме смятаха за човек от твоята свита. При тебе никога не ми липсваше ни храна, ни питие — по-добро от това тук кобилешко мляко, което ми е противно, но бих сръбнал още от него, за да докажа, че скромният благочестив поклонник не отстъпва пред каквото и да било изпитание.

— Казвай, шуте, веднага какво знаеш и не се преструвай! — извика Мачко.

Но Сандерус вдигна повторно меха до устата си, изпразни го съвсем и като че не бе чул думите на Мачко, се обърна към Збишко:

— И затова те обикнах, господарю. Светците, както казва Светото писание, грешили по девет пъти на час, та и на Сандерус се случва понякога да сгреши, но Сандерус не е бил и никога няма да бъде неблагодарник. Ето защо, когато ти се случи нещастието, помниш ли, господарю, какво ти казах: ще тръгна от замък на замък да поучавам народа из пътя и ще търся тази, която ти загуби. Кого не питах! Къде не бях! Тя е дълга да я разправям; достатъчно е да кажа, че намерих и от тоя миг се прилепих като същински репей за стария Зигфрид. Станах негов слуга и от замък на замък, от област на област, от град на град ходех подире му непрекъснато, чак до последната битка.

А Збишко в това време овладя вълнението си и рече:

— Благодарен съм ти и няма да те оставя без награда. Но сега отговаряй, каквото те питам: заклеваш ли се в спасението на душата си, че тя е жива?

— Кълна се в спасението на душата си! — отговори тържествено Сандерус.

— Защо Зигфрид напусна Щитно?

— Не знам, господарю, но се досещам: той никога не е бил управител на Щитно и го напусна може би защото се страхуваше от заповедите на магистъра, който разправяха, че му писал да предаде пленницата на мазовецката княгиня. Може би е избягал поради това писмо, защото душата му бе изгоряла от болка и жажда да отмъсти за Ротгер. Сега казват, че той бил негов син. Не знам какво точно е станало, само знам, че нещо му се е объркало в главата от ярост и че докато е жив, дотогава няма да изпусне от ръцете си дъщерята на Юранд — исках да кажа, младата господарка.

— Чудно ми се вижда всичко това — прекъсна го внезапно Мачко, — защото, ако това старо куче беше толкова озлобено срещу целия Юрандов род, той щеше да убие Данушка.

— Искал е да го направи — отвърна Сандерус, — но го сполетяло нещо, та после заболял тежко и без малко не издъхнал. Много неща си шепнат за това неговите хора. Едни разправят, че като отивал през нощта в кулата, за да убие младата господарка, срещнал злия дух, а други пък — че срещнал самия ангел. Вярното е само това, че го намерили на снега пред кулата съвсем примрял. И сега още, когато си спомни за това, косата му настръхва на главата и не смее нито сам да вдигне ръка на нея, нито на други да заповяда. Води със себе си и немия, предишния щитненски палач, но не се знае защо, понеже и той също се бои, както и всички други.

Тези думи направиха силно впечатление. Збишко, Мачко и чехът се приближиха до Сандерус, който се прекръсти и продължи:

— Не е добре да бъде човек там, между тях. Не един път чух и видях неща, от които тръпки да те побият. Казах вече на ваша милост, че на стария вожд се е объркало нещо в главата. Та и как можеше да бъде иначе, щом го навестяват духове от оня свят! Остане ли самичък, около него нещо почва да пъхти, като че някой се задушава. Това е онзи Данвелд, когото убил страшният пан от Спихов. Зигфрид му казва: „Какво? Не ти ли помагат литургиите, защо идваш?“ А онзи само скръцне със зъби и после отново пъхти. Но още по-често идва Ротгер, след когото в стаята също се усеща миризма на сяра, и с него Зигфрид разговаря още повече: „Не мога, казва му, не мога! Когато дойда аз самият, тогава, но сега не мога!“ Чух също, като питаше: „Дали ще ти олекне от това, синко?“ И така е всякога. А случва се и по два-три дена никому дума да не продума, а на лицето му — страшна мъка. Онази люлка зорко пазят и той, и послушницата, така че младата господарка никой никога не може да види.

— Не я ли измъчват? — запита с глух глас Збишко.

— Да си кажа правото, ваша милост, не съм чул бой и викове, но съм чувал жаловито пеене, а понякога като че птичка пищи…

— Горката!… — обади се Збишко през стиснати зъби.

Но Мачко прекъсна по-нататъшните въпроси.

— Стига за това — рече той. — Разправи сега за битката. Видя ли всичко? Как избягаха и какво стана с тях?

— Видях — отговори Сандерус — и точно ще разправя. Изпърво се биха жестоко, но когато разбраха, че са заобиколени от всички страни, почнаха да мислят как да се измъкнат. И рицарят Арнолд, който е същински великан, пръв разкъса обръча и отвори такъв път, та се промъкна през него и старият вожд с няколко свои хора и с люлката, която беше вързана между два коня.

— Ами не ги ли подгониха? Как не ги стигнаха?

— Гониха ги, но не можаха нищо да направят, защото при всяко приближаване рицарят Арнолд се обръщаше към тях и се биеше с всичките. Да не дава господ никому да се срещне с него, защото е човек с такава страшна сила, та като нищо може и със стотина души да се бори. Три пъти се обръща той така и трите пъти спира преследвачите. Хората, които бяха с него, загинаха всички. Самият той, струва ми се, беше ранен, и конят му беше ранен, но се спаси и даде време на стария вожд да избяга от опасността.

Мачко слушаше този разказ и все пак допущаше, че Сандерус казва истината, защото си спомни, че от мястото, дето се беше сражавал Скирвойло, пътят в обратна посока на доста голямо разстояние беше покрит с трупове на жмуджанци, така страшно изпосечени, като че ли ги е повалила ръката на някой великан.

— Но как можа ти да видиш всичко това? — запита той Сандерус.

— Видях го — отвърна скитникът, — защото се бях хванал за опашката на единия от онези коне, които носеха люлката, и се спасявах заедно с тях, докато конят не ме ритна с копитото си в корема. Изведнъж ми притъмня пред очите и затова попаднах в ръцете на ваша милост.

— Може и така да е било — рече Хлава, — но ти гледай да не излъжеш нещо, защото зле ще си патиш!

— И досега имам белег — отговори Сандерус; — който иска, може да го види, но все е по-добре да се повярва на дума, отколкото да погуби човек душата си заради неверие.

— И да си казал понякога неволно истината, ти все пак ще се мъчиш на оня свят, задето търгуваш с реликви.

И почнаха да се препират, както имаха обичай да правят това по-рано, но Збишко прекъсна разговора им:

— Минал си по ония места и познаваш страната. Какви замъци има там наблизо и къде според тебе са могли да се скрият Зигфрид и Арнолд?

— Там наблизо няма никакви замъци, понеже всичкото е гъста гора, през която неотдавна е прокаран оня път. Села и други заселища също няма, а колкото е имало, самите немци ги опожариха, като се започна войната, защото тамошният народ, който е от същото племе като тукашния, и той въстана срещу кръстоносците. Аз мисля, господарю, че сега Зигфрид и Арнолд се потулват някъде в гората и ще искат или да се върнат там, отдето са дошли, или да се промъкнат крадешком до онази крепост, към която отивахме преди злополучната битка.

— Навярно е така! — рече Збишко.

И се замисли дълбоко. По намръщените му вежди и по съсредоточеното му лице можеше лесно да се отгатне колко усилено мисли той, но това не трая дълго. След малко вдигна глава и каза:

— Хлава! Конете и хората да бъдат готови, защото веднага тръгваме на път.

Оръженосецът, който никога нямаше обичай да разпитва за причините на заповедите, стана и без да продума, се затече към конете; но Мачко изблещи очи към братанеца си и смаяно запита:

— Ей… Збишко! Ей! Накъде? Какво?… Как така?

Но и той отговори с въпрос:

— А вие как мислите? Не съм ли длъжен?

Старият рицар млъкна. Учудването изчезна постепенно от лицето му; той помръдна един-два пъти глава и най-сетне въздъхна от дън гърди и рече, сякаш отговаряше на самия себе си:

— Да! Разбира се… Няма какво друго да се прави!

И отиде също при конете, а Збишко се обърна към рицаря дьо Лорш и с помощта на мазура, който знаеше немски, му каза:

— Не мога да искам от тебе да ми помагаш срещу тия хора, с които си служил под едно знаме, затова ти си свободен и иди, дето искаш.

— Не мога сега да ти помагам с меч против моята рицарска чест — отвърна дьо Лорш, — но що се отнася до свободата, и нея не приемам. Оставам твой пленник на честна дума и ще се явя при повикване, където ми заповядаш. А ти в случай на нужда помни, че за мене Орденът ще размени всеки пленник, защото произхождам не само от могъщ, но и от заслужил за кръстоносците род.

И те почнаха да се сбогуват, сложиха според обичая ръцете си един другиму на раменете и се целунаха по бузите, после дьо Лорш каза:

— Ще ида в Малборг или при мазовецкия двор, та да знаеш, че ако не тук, ще ме намериш там. Твоят пратеник нека ми каже само две думи: Лотарингия — Гелдрия!

— Добре — отговори Збишко. — Ще отида и при Скирвойло, за да ти даде знак, който жмуджанците зачитат.

И той отиде при Скирвойло. Старият вожд даде искания знак и не попречи на заминаването, понеже знаеше за какво се отнася работата, обичаше Збишко, беше му благодарен за последната битка и при това нямаше никакво право да задържа рицаря, който принадлежеше на друга страна и бе дошъл само по добра воля. Като поблагодари на Збишко за голямата услуга, която му направи, вождът го снабди със запас храна, който щеше да му потрябва в опустошената страна, и на прощаване изказа пожелание да се срещнат в живота си пак в някаква голяма и последна война с кръстоносците.

А Збишко бързаше и цял трепереше като от треска. Когато се върна при обоза си, той завари всичко готово, а между хората и чичо си Мачко, вече на кон, облечен с броня и с шлем на главата. Топ се приближи до него и рече:

— Та и вие ли тръгвате с мене?

— Ами какво друго да правя? — запита малко сърдито Мачко.

Збишко не отговори нищо, само целуна въоръжената десница на чичо си, после възседна коня и тръгна.

Сандерус тръгна с тях. Пътят до мястото на битката им беше добре познат, но по-нататък Сандерус трябваше да им бъде водач. Те се надяваха и на това, че ако срещнат някъде в горите местни селяни, те от омраза към своите кръстоноски господари ще им помогнат да хванат стария Зигфрид и Арнолд фон Баден, за чиято свръхчовешка сила и храброст им бе разправял толкова много Сандерус.