Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (5)

V

На другия ден двамата рицари от Богданец заедно с Повала отидоха за първа литургия в катедралата както заради богослужението, така и за да видят кралския двор и гостите, които бяха надошли в замъка. По пътя Повала срещна мнозина познати, а между тях много рицари, прославени в страната и в чужбина, които младият Збишко разглеждаше с възторг и си обещаваше, че ако работата с Лихтенщайн му се размине, ще се стреми да се изравни с тях по мъжество и по всички добродетели. Един от тези рицари, Топорчик, роднина на краковския кащелян, им съобщи новината, че се е върнал от Рим Войчех от Ястшембец, ректор на духовното училище, който занесъл на папа Бонифа-ций IX писмо от краля с покана да дойде за кръстник в Краков. Бонифаций приел поканата и при все че изказал съмнение дали ще може да дойде сам той, упълномощил пратеника си да държи от негово име при кръщавката детето, което ще се роди, и същевременно молел на детето да се даде името Бонифаций или Бонифация в знак на неговата голяма обич към краля и кралицата.

Говореха още за скорошното пристигане на унгарския крал Зигмунт и го очакваха, сигурни, че ще дойде. Защото Зигмунт идваше и канен, и неканен всякога, когато му се явеше случай да присъствува на някакви празненства, пиршества и състезания, в които на драго сърце вземаше участие, понеже искаше да се прочуе по света и като владетел, и като певец, и като един от първите рицари. Повала, Завиша от Гарбов, Добко от Олешница, Нашан и други знаменити като тях мъже с усмивка си спомниха как при предишното идване на Зигмунт крал Владислав ги бе замолил тайно да не бъдат много упорити на турнирите и да щадят „унгарския гост“, чиято широко известна по света суетност беше толкова голяма, та при несполука очите му се изпълваха със сълзи. Но най-голям интерес будеше всред рицарите Витолд. Разправяха чудеса за люлката, изляна от чисто сребро, която литовските князе и боляри донесли в дар от Витолд и от жена му Ана. Събрали се бяха, както всякога преди литургия, купчинки хора, които си разправяха новините. В една от тях Мачко, като чу за люлката, взе думата и почна да описва колко ценен е подаръкът, но повече говореше той за намерението на Витолд да предприеме голям поход срещу татарите. За това го питаха най-много. Походът бил почти готов, защото голяма войска потеглила вече на изток към Русия, и ако излезе сполучлив, ще разшири властта на крал Ягело едва ли не над половината от света, чак до непознатите далнини на Азия, до границата с Персия и бреговете на Арал. Мачко, конто отдавна се движеше близо до самия Витолд и можеше да знае намеренията му, умееше да разказва за тях подробно и толкова красноречиво, че докато забиха камбаните за литургията, пред входа на катедралата се бе събрал около него цял кръг любопитни. Отнася се — казваше той — просто за кръстоносен поход. Сам Витолд, макар да го пишат велик княз, управлява Литва от името на Ягело и е само наместник, а заслугата ще се падне на краля. И каква слава ще бъде за новопокръстената Литва и за могъществото на Полша, когато съединените войски занесат кръста в такива страни, дето не споменават името на Спасителя или го споменават само за да го хулят, и дето не е стъпвал досега кракът нито на поляк, нито на литовец! Когато полските и литовските войски качат отново на изгубения татарски трон изгнаника Тохтамиш, той ще се признае за „син“ на крал Владислав и както е обещал, заедно с цялата Златна орда ще се поклони на кръста.

Околните слушаха напрегнато тези думи, но мнозина не разбираха твърде добре за какво се отнася — кому Витолд щял да помага, срещу кого ще воюва, — затова някои почнаха да питат:

— Кажете ясно, с кого ще има война?

— С кого ли? С Тимур Куция — отговори Мачко. Настъпи кратко мълчание. До ушите на западните рицари бяха стигали наистина не един път имената на Златни, Сини, Азовски и разни други орди, но татарските работи и междуособните войни между отделните орди не им бяха добре известни. От друга страна, не би се намерил нито един човек в цяла Европа, който да не беше чувал за страшния Тимур Куция или Тамерлан, чието име се повтаряше с не по-малка тревога, отколкото някога името на Атила. Нали той беше „господар на света“ и „господар на времената“ — владетел на двайсет и седем завоювани държави, владетел на Московска Русия, владетел на Сибир, на Китай чак до Индия, Багдад, Испахан, Алеп, Дамаск — сянката на когото падаше през арабските пясъци върху Египет и през Босфора върху Византийската империя, — изтребител на човешкия род, чудовищен строител на пирамиди от човешки черепи, победител във всички сражения, непобеждаван нито в едно, „господар на душите и телата“.

Тохтамиш беше поставен от него на престола на Златната и Синята орда и признат за негов „син“. Но когато владенията му се прострели от Арал до Крим през повече земя, отколкото заема останалата Европа, „синът“ поискал да стане независим владетел, за което с „един пръст“ на страшния си баща бил свален от трона и избягал при литовския княз с молба за помощ Него именно възнамеряваше Витолд да качи отново на престола, но за да направи това, трябваше изпърво да премери силите си със световния владетел — Куция.

Затова името му направи на слушателите силно впечатление — и след кратко мълчание един от най-старите рицари, Войчех от Яглово, каза:

— Силен противник е това.

— И усилия за нищо — обади се бързо Миколай от Длуголяс. — Че някъде си зад десет земи щял да царува над дяволските синове Тохтамиш или някой си Кутлук, каква полза ще имаме ние от това?

— Тохтамиш може би ще приеме християнската вяра — отговори Мачко.

— Я приеме, я не. Може ли да се вярва на кучите синове, които не признават Христа?

— Но за името Христово е достойно да паднеш — отвърна Повала.

— И за рицарската чест — добави Топорчик, роднината на кащеляна. — Има вече между нас такива, които ще отидат. Пан Спитко от Мелщин има млада и любима жена, а за този поход той тръгна вече към княз Витолд.

— И нищо чудно — намеси се Яшко Нашан, — дори да има човек и най-тежък грях на душата си, за такава война прошката е сигурна и спасението също.

— И слава во веки веков — рече отново Повала от Тачево. — Щом е война, война е, а щом е със силен враг — още по-добре. Тимур е покорил света и владее двайсет и седем царства. Каква слава би била за нашия народ, ако го надвием.

— Че защо не? — отговори Топорчик. — Нека да има и сто царства, нека други да се страхуват от него — не ние! Добре казвате! Да съберем тъй до десетина хиляди копиеносци — ще преминем цял свят.

— А кой народ ще победи Куция, ако не нашият?…

Така си приказваха рицарите, а Збишко дори се чудеше как никога по-рано не е имал желание да отиде с Витолд в дивите степи… Когато беше във Вилно, искаше му се да види Краков, двора, да вземе участие в рицарските състезания, а сега си помисли, че тук може да намери позор и съд, а там в най-лошия случай би намерил славна смърт…

Но стогодишният Войчех от Яглово, чиято шия трепереше от старост, но умът му отговаряше на възрастта, обля със студена вода рицарите.

— Глупаци — каза той. — Никой ли от вас не е чул, че образът на Христа продумал на кралицата, а щом сам Спасителят я удостоява с доверието си, защо дух свети, третото лице на света троица, да бъде към нея по-малко милостив? Затова тя вижда бъдещите работи, като че стават пред очите й, и казала така…

Тук той се поспря, поклати глава, а после добави:

— Забравил съм какво е казала, но ей сега ще си припомня.

И започна да мисли, а те го чакаха съсредоточено, защото всеобщо беше мнението, че кралицата предвижда бъдещите събития.

— Аха! — продума той най-после. — Сетих се вече! Кралицата е казала, че ако всички тукашни рицари биха отишли с княз Витолд срещу Куция, тогава ще бъде съкрушена езическата сила. Но това не можело да стане поради безчестието на християнските владетели. Границите трябва да се пазят и от чехите, и от маджарите, и от Ордена, защото никому не може да се вярва. Ако ли пък само шепа поляци отидат с Витолд, ще ги победи Тимур Куция или неговите войводи, конто водят неизброими пълчища…

— Нали сега е мир — обади се Топорчик — и сам Орденът давал някаква си помощ на Витолд. Не могат дори и кръстоносците да постъпят другояче, макар и само от срам, защото искат да се представят пред светия папа, че са готови да се борят с езичниците. Приказват също придворните, че Куно Лихтенщайн не само за кръщавката, а и за преговори с краля се по-майвал тук…

— Ето го и него! — извика учудено Мачко.

— Наистина! — каза Повала, като се огледа. — Бога ми, той е! Малко е гостувал у абата и трябва да е тръгнал от Тинец, преди да съмне.

— Бързал е за нещо — отговори навъсено Мачко.

В това време Куно Лихтенщайн мина край тях. Мачко го позна по кръста, зашит на плаща му; но сам той не позна нито него, нито Збишко, защото ги беше видял преди това с шлемове, а с шлем, дори ако е дигнат наличникът му, може да се види само малка част от лицето на рицаря. Като минаваше, той кимна с глава на Повала от Тачево и на Топорчик, после заедно с оръженосците си се заизкачва по стълбите на катедралата с бавни и пълни с достойнство крачки.

Изведнъж почнаха да бият камбаните, като изплашиха цял орляк врани и гълъби, които гнездяха по камбанарията, и известиха, че литургията ще почне веднага. Мачко и Збишко влязоха заедно с другите в черква, малко обезпокоени от бързото връщане на Лихтенщайн. Но старият рицар се тревожеше повече, докато вниманието на младия беше погълнато изцяло от кралския двор. Збишко никога в живота си не беше виждал нещо по-великолепно от тази черква и от хората, събрани в нея. Отдясно и отляво го заобикаляха най-знаменитите мъже на кралството, прославени с мъдрите си съвети или в боя. Мнозина, чиято мъдрост бе довела до женитбата на великия княз на Литва с хубавата и младичка полска кралица, бяха вече измрели, но някои бяха още живи и всички ги гледаха с много голяма почит. Младият рицар не можеше да се нагледа на величествената осанка на Яшко от Тенчин, краковски кащелян, у когото суровостта се съчетаваше с благородството и справедливостта; чудеше се на умните и внушителни лица на другите съветници, на мощните фигури на рицарите, с равно подстригана на челото коса, която падаше на дълги къдрици отстрани и отзад на главата. Някои имаха мрежи на главите си, други само препаски да поддържат косата. Чужденците гости, пратеници на римския крал, чехи, маджари и австрийци, както и свитите им, поразяваха с голямото изящество на облеклото си; литовските князе и боляри, които живееха при двора на краля, въпреки лятото и горещите дни бяха облекли за представителност шуби, подплатени със скъпи кожи; руските князе с коравите си и широки дрехи изглеждаха на фона на черковните стени и позлата като византийски икони. Но с най-голямо любопитство очакваше Збишко влизането на краля и кралицата и се промъкваше колкото можеше към преградата, отвъд която близо до олтара се виждаха две възглавници от червено кадифе, защото кралят и кралицата слушаха литургията винаги на колене. Чакането не беше дълго: кралят влезе пръв откъм сакристията и докато стигна пред олтара, можеше добре да се разгледа. Коса имаше черна, бухлата и над челото малко оредяла, дълга, отстрани прибрана зад ушите, лице мургаво, бръснато, нос гърбав и доста заострен, около устата бръчки, очи черни, малки, бляскави, с които се озърташе на всички страни, като че ли искаше, докато стигне до олтара, да преброи всички присъствуващи в черквата. Лицето му имаше добродушен, но и предпазлив израз, като на човек, когото съдбата е издигнала повече, отколкото е очаквал, и трябва да мисли непрестанно дали постъпките му отговарят на положението му и който се страхува от зложелателни укори. Но именно затова от лицето и от движенията му личеше някаква нетърпеливост. Лесно беше да се разбере, че когато се разсърди, гневът му ще да е внезапен, страшен и че това е същият онзи княз, който на времето си, силно раздразнен от извъртанията на кръстоносците, извикал на техните пратеници: „Ти при мене с пергамент, а аз при тебе с копие!“

Но сега тази вродена избухливост се обуздаваше от голяма и искрена набожност. Не само новопокръстените литовски князе, но и набожните от деди и прадеди полски велможи се поучаваха от вида на краля в черква. Често пъти той махаше възглавницата и коленичеше на голите камъни, за да се измъчва повече; често издигаше ръцете си нагоре и ги държеше дотогава, докато сами паднеха от умора. Слушаше най-малко три литургии на ден и ги слушаше почти жадно. Откриването на потира и звънът на звънчето при светото възнесение всякога изпълваше душата му с унес, възторг, блаженство и страх. След литургията излизаше от черква като събуден от сън, успокоен, кротък и придворните знаеха, че тогава е най-удобното време да го молят за прошка или за дарения.

Ядвига влезе също откъм сакристията. Въпреки че литургията още не беше почнала, най-близките до преградата рицари паднаха на колене тутакси при нейната поява, неволно отдавайки й почит като на светица, Збишко направи същото, защото в цялата навалица никой не се съмняваше, че има пред себе си светица, чийто образ след време ще украсява черковните олтари. Особено от няколко години строгият постнически живот на Ядвига стана причина да я почитат не само като кралица, но й отдаваха почти религиозни почести. От уста на уста между благородниците и народа се разнасяше мълвата за чудесата, които вършела кралицата. Казваха, че допирането на ръката й изцерявало болни; които не можели да си служат с ръцете и с краката си, се изцерявали, след като облечели вехти дрехи на кралицата. Достоверни свидетели уверяваха, че чули с ушите си как веднъж Христос й проговорил от олтара. Прекланяха се на колене пред нея чуждите монарси, почиташе я и се страхуваше да не я обиди дори високомерният Орден на кръстоносците. Папа Бонифаций IX я наричаше благочестива и избрана дъщеря на църквата. Светът гледаше постъпките й и помнеше, че това дете на Анжуйския дом и на полските Пясти, че тази дъщеря на могъщия Лудвик, възпитана при най-бляскавия двор, а също и най-хубавата от девойките на земята, се бе отрекла от щастието си, отрекла се бе от първата си моминска любов и се бе венчала като кралица с „дивия“ княз на Литва, за да накара да се преклони заедно с него пред кръста последният езически народ в Европа — това, което не направиха силите на всички немци, могъществото на Ордена, кръстоносните походи, морето проляна кръв, направи го само една нейна дума. Никога още апостолски венец не е сиял на по-младо и по-прекрасно чело, никога апостолски подвиг не се е съчетавал с такова себеотричане, никога женска хубост не е светила с такава ангелска доброта и с такава тиха скръб.

Възпяваха я също трубадурите по всички европейски дворове; пристигаха в Краков рицари от далечни земи, за да видят „полската кралица“, обичаше я като зеницата на окото си и нейният собствен народ, комуто тя чрез женитбата си с Ягело донесе по-голямо могъщество и слава. Една само голяма тъга се бе надвесила над нея и над народа — че на тази своя избраница бог дълги години отказваше да прати потомство.

Но когато най-сетне отмина и тая зла съдба, радостната вест за измолената благословия се разнесе като светкавица от Балтика до Черно море и по Карпатите и изпълни с радост всички сърца на обширното кралство. Като изключим столицата на кръстоносците, дори в чуждите градове посрещнаха с радост тая вест. В Рим пееха на литургия „Тебе славим, боже!“. В полските земи окончателно се затвърди мнението, че за каквото „светата господарка“ помоли бога, то непременно ще стане.

При нея идеха хора с молби да им измоли здраве, идеха пратеници от земи и области да се помоли според нуждите им ту за дъжд, ту за сухо време зарад житата, ту за добра коситба, ту за изобилен мед, ту за изобилие на риба в езерата, ту за дивеч в горите. Страшните рицари от крайграничните замъци и крепости, които според възприетия от немците обичай се ограбваха взаимно или воюваха помежду си, при едно нейно напомняне прибираха мечовете в ножниците, освобождаваха пленниците без откуп, връщаха заграбените стада и си подаваха ръка за сдобряване. Всички унижени и бедняци се стичаха при портите на краковския замък. Нейният чист дух проникваше в сърцата на хората, смекчаваше участта на пленниците, гордостта на властелините, строгостта на съдиите и се възземаше над цялата страна като светлина на щастието, като ангел на справедливостта и на мира.

Затова всички с туптящи сърца очакваха деня на божията благословия.

Рицарите оглеждаха внимателно фигурата на кралицата, за да могат по нейните очертания да познаят дълго ли още ще чакат бъдещия наследник или наследница на престола. Краковският епископ Виш, който беше също най-опитният и прославен зад границата лекар, още не предричаше скорошно освобождаване от бременност и ако се правеха приготовления, то беше само затова, защото тогавашният обичай повеляваше всички тържества да се почват колкото е възможно по-рано и да продължават цели седмици. Снагата на кралицата, макар и малко издадена напред, все още запазваше предишната си стройност. Облеклото й беше до крайност просто. Възпитана при блестящ двор и най-хубава от всички тогавашни княгини, някога тя обичаше скъпоценните платове, огърлици, бисери, златни гривни и пръстени; сега — дори от няколко години — не само носеше монашески дрехи, но забуляше дори и лицето си от страх да не би мисълта за хубостта й да събуди у нея светска гордост. Като се научи за нейното положение, силно възрадваният Ягело поръча да украсят леглото й със златоткана коприна и скъпоценни камъни, но напразно беше всичко. Тя му отговори, че отдавна се е отказала от труфилата, а понеже знае, че часът на раждането бива често пъти час на смъртта, трябва да приеме милостта, която й праща господ, не всред скъпоценности, а в тихо смирение.

Златото и скъпоценностите се даваха на университета или на новопокръстени литовски младежи да следват богословие в чужди университети.

Кралицата се съгласи само с едно — да промени монашеския си вид. Откак надеждата за майчинство стана напълно сигурна, тя престана да забулва лицето си, като мислеше основателно, че вече не й подобава облеклото на каеща се…

Сега всички очи се спряха с обич върху това прекрасно лице, което нито златото, нито скъпоценните камъни можеха да разхубавят повече. Кралицата вървеше бавно към олтара, с вдигнати нагоре очи, в едната ръка с молитвеник, а в другата с броеница. Збишко видя бялото като крий лице, сините очи, ангелските черти на лицето, пълни със спокойствие, добрина, милосърдие — и сърцето му заби като чук. Той знаеше, че според божите заповеди е длъжен да обича и своя крал, и своята кралица, и ги обичаше по своему; но сега сърцето му пламна ненадейно от една велика обич, която се поражда не по заповед, а лумва от само себе си като пламък и е същевременно и най-голяма почит, и покорност, и желание за жертва. Млад беше и буен рицарят Збишко, затова го обзе изведнъж желанието да изрази някак тази обич и вярност на поданик-рицар, да направи нещо за нея, да полети някъде, някого да надвие, нещо да завоюва и сам при това да си жертвува живота. „Дали да отида с княз Витолд — си казваше той, — защото как ще угодя на светата господарка, щом наблизо няма никъде война?“ Не му минаваше дори през ума, че може да угоди другояче освен с меч, копие или бойна секира, но затова пък беше готов сам-самичък да нападне цялата войска на Тимур Куция. Искаше му се веднага след литургията да възседне коня и да предприеме нещо. Какво? И сам не знаеше. Знаеше само, че не ще издържи, че му горят ръцете и че гори цялата му душа…

Той отново беше съвсем забравил за опасността, която го заплашваше. Забравил беше за миг дори и Дануша, а когато изведнъж из черквата се разнесе детско пеене, Збишко се сети за нея, но почувствува, „че това е съвсем друго“. На Дануша беше обещал вярност, трима немци и ще удържи думата си, но нали кралицата стои над всички жени? И когато помисли колко души би искал да убие заради кралицата, видя пред себе си цели грамади брони, шлемове, щраусови и паунови пера и усети, че наспроти желанието му и това би било малко…

През всичкото време не снемаше от нея очи и с развълнувано сърце мислеше с коя молитва да се помоли за нея, защото смяташе, че за кралицата не може да се моли как да е. Той знаеше да каже: „Pater noster, qui es in coelis, sanctificetur nomen Tuum“^[1], на което го беше научил един францисканец във Вилно, но дали защото самият монах не знаеше повече, или сам Збишко беше забравил останалото, важното е, че цялата „Отче наш“ не можеше да каже. Сега обаче той започна да си повтаря и потретя тези няколко думи, които в неговата душа означаваха: „Дай на нашата любима господарка здраве и живот, и щастие и се грижи за нея повече, отколкото за всички други.“ А понеже това казваше човек, над собствената глава на когото висеше съд и наказание, в цялата черква нямаше по-искрена молитва.

Когато литургията завърши, Збишко помисли, че ако би могъл да се яви пред кралицата, да падне пред нея по очи и да прегърне стъпалата й, после би могъл да настъпи, ако ще би, и краят на света. Но след първата литургия започна втора, после трета, а след това кралицата се оттегли в своите стаи, защото тя обикновено не ядеше нищо до обяд и нарочно не вземаше участие във веселите закуски, на които за развлечение на краля и на гостите се явяваха шутове и фокусници. А при Збишко дойде старият рицар от Длуголяс и го повика при княгинята.

— Ще прислужваш през време на закуската на мене и на Дануша като мой придворен — каза княгинята, — та дано ти се удаде да се харесаш на краля с някоя весела дума или постъпка, с които да спечелиш сърцето му. Ако кръстоносецът те познае, не ще може да се оплаче, щом види, че ми прислужваш на кралската трапеза.

Збишко целуна ръка на княгинята, после се обърна към Дануша и при все че беше навикнал повече на война и битки, отколкото на придворни обноски, изглежда, че знаеше какво трябва да направи рицарят, когато срещне сутрин дамата на сърцето си, затова отстъпи назад, престори се на зачуден и извика, като се кръстеше:

— В името на отца и сина и светия…

А Дануша вдигна към него сините си очи и попита:

— Защо, Збишко, се кръстиш, когато литургията завърши вече?

— Защото през тази нощ, очарователна панно, ти си се разхубавила толкова много, та просто се чудя!

Но Миколай от Длуголяс като стар човек не обичаше чуждите рицарски обичаи, затова сви рамене и каза:

— Какво ще си губиш напразно времето да й говориш за хубостта й! Дребосък е тя, който едва се е надигнал от земята…

Збишко веднага го изгледа предизвикателно.

— Пазете се да я наричате дребосък — каза той и пребледня от гняв — и знайте, че ако годините ви бяха по-малко, веднага бих поръчал да утъпчат земята зад замъка и нека дойде вашата или моята смърт…

— Мълчи, хлапако!… Бих се разправил с тебе и днес!

— Мълчи! — повтори княгинята. — Вместо да мисли за собствената си глава, ще ми търси тук нови крамоли! Трябваше да потърся за Дануша по-въздържан рицар. Но ще ти кажа, че ако искаш да буйствуваш, върви, където щеш, защото тук такива не ни трябват…

Збишко се засрами от думите на княгинята и почна да й се извинява. Същевременно си каза, че ако пан Миколай от Длуголяс има възрастен син, кога да е ще го извика на пеши или на конен бой, но няма да му прости думата „дребосък“. Сега обаче реши да се държи в кралските стаи спокойно и да не призовава никого, освен ако това изисква на всяка цена рицарската му чест…

Звуците на тръбите известиха, че закуската е готова. Княгиня Ана хвана за ръка Дануша и се запъти към кралските стаи, пред които вече чакаха идването й светските големци и рицари. Другата княгиня, жената на Жемовит, беше вече влязла първа, защото като родна сестра на краля сядаше на масата на по-почетно място. Стаята изведнъж се изпълни с гости чужденци и поканени местни сановници и рицари. Кралят седеше на по-издигнатия край на масата, а до него краковският епископ и Войчех Ястжембец, който, при все че имаше по-долен сан от епископа, като папски посланик седеше от дясната страна на краля. Двете княгини заеха местата до тях. До Ана Данута се беше разположил удобно на широкия стол бившият гнезненски архиепископ Ян, княз от силезийските Пясти, син на ополския княз Болек III. Збишко беше чувал за него в двора на Витолд и сега, изправен зад княгинята и Дануша, го позна веднага по извънредно буйната му коса с виещи се кичури, която правеше главата му подобна на черковно ръсило. В полските княжески дворове му бяха извадили прякор Ръсилото, а дори и кръстоносците го наричаха Расилата. Той беше прочут със своята веселост и леконравието си. Като получил въпреки волята на краля право на гнезненското архиепископство, той искал да го вземе с въоръжена сила, за което бил лишен от чина си и изгонен; тогава се свързал с кръстоносците, които му дали в Поморието бедното Каменско епископство. Едва тогава разбрал, че е по-добре да живее в мир с могъщия крал, измолил си прошка, върнал се в страната и сега чакаше да се освободи някоя епархия с надежда, че ще я получи от ръцете на добродушния господар. По-късно очакванията му се сбъднаха, а сега той гледаше да привлече сърцето на краля с остроумни шеги. Но все още си го теглеше по старому към кръстоносците. Дори и при двора на Ягело, гледан не особено любезно от сановниците и рицарите, той търсеше обществото на Лихтенщайн и му беше драго да седи до него на масата.

Така беше и сега. Изправен зад креслото на княгинята, Збишко се озова тъй близо до кръстоносеца, че би могъл да го докосне с ръка. Веднага го засърбяха пръстите и неволно се свиха, но той овладя буйността си напълно и не си позволи непристойни мисли. Не можеше обаче да се сдържи да не хвърля от време на време лакоми погледи към малко плешивата отзад руса глава на Лихтенщайн, към шията, плещите и раменете, като при това искаше да прецени много ли работа ще има с него, ако им се случи да се срещнат в битка или в двубой. Стори му се, че не особено много, защото ако и плешките на кръстоносеца да изглеждаха доста яки под ушитата от тънко сиво сукно дреха, той беше слабак в сравнение с един Повала или Патко Злодей от Бискупице или в сравнение с двамата прославени Сулимци или Кшон от Козите глави и в сравнение с мнозина други рицари, които седяха сега на кралската трапеза.

Тях именно поглеждаше Збишко с възторг и завист, но вниманието му привличаше главно кралят, който хвърляше погледи на всички страни и почти всеки миг оправяше с пръсти косата си зад ушите, сякаш недоволен, че закуската не е още започнала. Погледът му се спря за миг и на Збишко и тогава младият рицар почувствува нещо като страх, а при мисълта, че навярно ще дойде ред да се яви пред разгневеното лице на краля, го обхвана силна тревога. За пръв път помисли сериозно за отговорността и наказанието, което можеше да го сполети, защото досега всичко това му се струваше нещо далечно, неясно, за което не заслужаваше да се тревожи.

А немецът и не подозираше, че онзи рицар, който дръзко го беше нападнал на пътя, стои тъй близо до него. Закуската започна. Поднесоха винена чорба с яйца, така силно подправена с канела, карамфил, джинджифил и шафран, та приятният и мирис се разнесе по цялата стая. В това време шутът Чарушек, седнал на столче при вратата, почна да подражава песента на славей, което личеше, че забавлява краля. След него друг почна да обикаля трапезата заедно със слугите, които разнасяха яденето, спираше се незабелязано зад гостите и тъй сполучливо подражаваше бръмченето на пчела, че някой току оставяше лъжицата и махаше с ръка по главата си. Като гледаха това, другите прихваха да се смеят. Збишко прислужваше внимателно на княгинята и на Дануша, но когато на свой ред и Лихтенщайн почна да се пляска по оредялата глава, той пак забрави за опасността и се разсмя до сълзи, а застаналият наблизо млад литовски княз Ямонт, син на смоленския наместник, се смееше заедно с него така сърдечно, та дори изсипваше ядене от блюдата.

Но кръстоносецът разбра най-после грешката, бръкна в кесията си, а същевременно се обърна към епископ Ръсилото и му каза няколко думи на немски, които епископът тутакси повтори на полски.

— Благородният рицар ти казва — рече той на шута, — ще получиш два скойца, но не бръмчи така близо, защото пчелите се пъдят, а търтеите се убиват…

Шутът прибра двата скойца, които му подаде кръстоносецът, и възползувай от свободата, която имаха шутовете при всички дворове, отговори:

— Много мед има в Добжинската земя^[2], затова са я нападнали търтеите. Бий ги, кралю Владиславе!

— На ти и от мене един грош, защото добре го каза — продума Ръсилото, — само помни едно, че ако стълбата се счупи, пчеларят не ще стигне меда, а ще си строши врата. Имат жило тези малборгски търтеи, които завладяха Добжин, и не е безопасно да се вреш в кошерището им.

— Хайде де! — извика Зиндрам от Машковице, краковският оръжеен началник. — Те могат да се изпъдят и с дим.

— Какъв?

— Барутен.

— Или със секира да съсечеш кошера! — каза грамадният Пашко Злодей от Бискупице.

Збишковото сърце се зарадва, понеже той разбра, че такива думи предвещават война. Но разбра това и Куно Лихтенщайн, който беше живял дълго в Торун и в Хелмно, та беше изучил полския език, но не си служеше с него само от гордост. Сега обаче, раздразнен от думите на Зиндрам от Машковице, впи в него сивите си зеници и отговори:

— Ще видим.

— Нагледаха се бащите ни при Пловце, нагледахме се и ние при Вилно — отговори Зиндрам.

— Pax vbiscum!^[3] — извика Ръсилото. — Мир! Мир! Нека епископ Миколай от Куров освободи куявското епископство, а милостивият крал ме назначи там след него, ще ви кажа такава хубава проповед за любовта между християнските народи, та до дън душа ще ви трогна. Защото какво нещо е омразата, ако не ignis, и то ignis infernalis^[4]… такъв ужасен огън, че водата е безсилна срещу него и май че трябва да го заливаме с вино. Дайте вино! Да го обърнем на пиршество, както казваше покойният епископ Завиша от Курозвенки.

— А от пиршеството в ада, както казва дяволът — прибави шутът Чарушек.

— Тебе да вземе дяволът!

— Чудно ще бъде, ако вземе вас. Не са виждали още дявол с ръсило, но мисля, че всички ще имаме това удоволствие…

— По-напред тебе ще поръся. Дайте вино и да живее любовта между християните!

— Между истинските християни! — повтори с ударение Куно Лихтенщайн.

— Как така? — извика краковският епископ Виш, като вдигна глава. — Не сте ли сега в едно старо християнско кралство? Нима тук черквите не са по-стари, отколкото в Малборг?

— Не зная — отговори кръстоносецът.

Кралят беше особено раздразнителен, когато ставаше Дума за християнството. Струваше му се, че кръстоносецът може би иска да засегне именно него, та изпъкналите му бузи веднага се покриха с червени петна и очите му засвяткаха.

— Какво значи това? — обади се той с груб глас. — Не съм ли аз християнски крал, а?

— Кралството се нарича християнско — отговори кръстоносецът, — но обичаите му са езически…

При тия думи скочиха от местата си страшните рицари: Марчин от Вроцимовице с герб полукоза, Флориан от Коритница, Бартош от Водзинек, Домарат от Кобиляни, Повала от Тачево, Пашко Злодей от Бискупице, Зиндрам от Машковице, Яшко от Тарговиско, Кшон от Козите глави, Згмунт от Бобова и Сташко от Харбимовице — могъщи, славни, победители в много битки и много турнири. Пламнали от гняв и пребледнели, те скърцаха със зъби и почнаха да викат един през друг:

— Горко ни! Защото е гост и не можем да го извикаме на двубой!

А сулимецът Завиша Черни, най-славният между славните, „образец на рицар“, обърна навъсеното си чело към Лихтенщайн и каза:

— Не мога да те позная, Куно. Бива ли рицар като тебе да позори един велик народ, когато знае, че като пратеник не го заплашва никакво наказание за това?

Но Куно издържа спокойно страшните погледи и отговори бавно и ясно:

— Нашият орден, преди да дойде в Прусия, е воювал в Палестина, но там дори сарацините са почитали пратениците. Само вие не ги почитате — и затова нарекох обичаите ви езически.

При тия думи се дигна още по-голям шум. Отново по цялата трапеза се чуха виковете: „Горко! Горко!“

Но всички утихнаха, когато кралят, чието лице кипеше от гняв, плесна според литовския обичай няколко пъти с ръце. Тогава стана старият Яшко Топор от Тенчин, краковски кащелян, побелял, внушителен, вдъхващ страх с високото си положение, и каза:

— Благородни рицарю от Лихтенщайн, ако сте понесли някакво оскърбление като пратеник — кажете, и незабавно ще последва най-строга справедливост.

— Не ми се е случвало такова нещо в никоя друга християнска държава — отговори Куно. — Вчера по пътя за Тинец ме нападна един ваш рицар и при все че от кръста на плаща лесно можеше да се разбере кой съм, искаше да ме убие.

При тия думи Збишко силно пребледня и неволно погледна краля, чието лице наистина беше страшно, Яшко от Тенчин се зачуди и каза:

— Възможно ли е това?

— Попитайте пана от Тачево, който беше свидетел на случката.

Очите на всички се обърнаха към Повала, който постоя за минута мрачен, със спуснати клепки, после каза:

— Така е!…

Като чуха това, рицарите завикаха: „Позор! Позор! Да беше се разтворила земята под такъв!“ И от срам едни се биеха с пестници по бедрата и гърдите, други огъваха в ръцете си калаените блюда на масата и не знаеха къде да погледнат.

— Защо го не уби? — прогърмя кралят.

— Защото главата му принадлежи на съда — отвърна Повала.

— Оковахте ли го поне? — запита кащелянът Топор от Тенчин.

— Не, защото се закле в рицарската си чест, че ще се яви в съда.

— И не ще се яви! — извика подигравателно Куно с вдигната глава.

Ненадейно един млад тъжовен глас се обади наблизо зад гърба на кръстоносеца:

— Пазил ме господ да предпочета позора пред смъртта. Аз направих това: Збишко от Богданец.

След тези думи рицарите се спуснаха към нещастния Збишко, но ги сдържа строгото кимване на краля, който се надигна с разискрени очи и започна да вика със запъхтян от гняв глас, приличен на тропот от колелата на кола, засилена по камъни:

— Да му отсекат главата! Да му отсекат главата! Нека кръстоносецът занесе главата му на магистъра в Малборг!

После викна на застаналия наблизо млад литовски княз, син на смоленския наместник:

— Дръж го, Ямонте!

Стреснатият от кралския гняв Ямонт сложи разтреперани ръце на раменете на Збишко, който обърна към него пребледнялото си лице и каза:

— Няма да избягам…

Но белобрадият краковски кащелян Топор от Тенчин дигна ръка в знак, че иска да говори; и когато настъпи тишина, каза:

— Милостиви кралю! Нека тоя вожд се убеди, че не твоят гняв, а нашите закони наказват със смърт за посягане върху особата на пратеник. Инак той с право би могъл да мисли, че в това кралство няма християнски закони. Аз сам ще съдя виновния!

Последните думи той изрече с повишен глас и като не допущаше, види се, дори мисълта, че искането му може да не бъде прието, кимна на Ямонт:

— Да го затворят в кулата. А вие, пане от Тачево, ще бъдете свидетел.

— Ще изложа цялата вина на този юноша, каквато нито един от нас, зрелите мъже, никога не би допуснал — отговори Повала, като поглеждаше мрачно Лихтенщайн.

— Право казва! — подеха веднага другите. — Дете е той още! Защо заради него позорят всички ни?

Настъпи миг на мълчание и неприветливи погледи към кръстоносеца, а в това Време Ямонт поведе Збишко, за да го предаде в ръцете на стрелците, които стояха на стража в двора на замъка. В младото си сърце той изпитваше жалост към затворника, която се усилваше от вродената му омраза към немците. Но като литовец, навикнал сляпо да изпълнява волята на великия княз и сам изплашен от кралския гняв, почна по пътя да шепне на младия рицар и да го съветва другарски:

— Знаеш ли какво ще ти кажа: обеси се! Най-добре се обеси веднага. Кралят се разсърди, и без това ще ти отсекат главата. Защо да не му направиш удоволствие? Обеси се, приятелю! У нас има такъв обичай!

Замаян от срам и страх, Збишко изпърво като че не разбра думите на князчето, но най-сетне ги разбра и дори се спря от учудване:

— Какво ми приказваш?

— Обеси се! Защо трябва да те съдят? Ще зарадваш краля! — повтори Ямонт.

— Обеси се ти! — извика младият рицар. — Уж си се покръстил, а кожата ти е останала езическа, та дори не разбираш, че е грях за християнина да върши такива работи.

Князът сви рамене:

— Но то не е по добра воля. Така и така ще ти отсекат главата.

В ума на Збишко се мярна мисълта, че за подобни думи би трябвало веднага да извика шляхтича на пеши или конен двубой, с мечове или със секири, но сподави в себе си това желание, като си припомни, че вече не ще има време за двубой. И той наведе тежко глава и мълчаливо се остави да го предадат в ръцете на началника на дворцовите стрелци.

А в залата през това време вниманието на всички се насочи на друга страна. Като видя какво става, Дануша се изплаши изпърво тъй много, че дори дъхът й спря. Личицето й стана бяло като платно, очите й станаха кръгли от ужас и тя гледаше краля неподвижна като восъчна статуйка в черква. Но когато най-сетне чу, че се канят да отсекат главата на нейния Збишко, когато го подкараха и изведоха от стаята, тогава я обхвана безмерно отчаяние; устните и веждите й затрепераха; не помогнаха нито страхът от краля, нито хапането на устните — тя изведнъж избухна в такъв жаловит и звънлив плач, че всички лица се обърнаха към нея, а сам кралят попита:

— Какво значи това?

— Милостиви кралю! — извика княгиня Ана. — Тя е дъщеря на Юранд от Спихов, на която това нещастно рицарче се закле във вярност. Закле й се да снеме три паунови китки от шлемовете — и като видял такава китка на шлема на тоя вожд, помислил, че сам бог му го праща. Не от злоба е направил той това, господарю, но от глупост, затова бъди милостив и не го наказвай, за което те молим на колене.

След тия думи тя стана, хвана Дануша за ръка, затича се с нея към краля, който почна да се дърпа назад, А те и двете паднаха пред него на колене и Дануша обхвана с ръчичките си краката на господаря и почна да вика:

— Прости Збишко, кралю, прости Збишко!

И от вълнение, а също и от страх, завря русата си главичка в гънките на сивата кралска дреха, целуваше му коленете и трепереше като лист. Княгиня Александра, жената на Жемовит, падна на колене от другата страна, сви ръце и загледа умилно краля, лицето на когото изразяваше голямо затруднение. Наистина той се дърпаше назад заедно със стола си, но не отблъскваше със сила Дануша, само махаше с двете си ръце, като че искаше да ги отпъди от себе си.

— Оставете ме на мира! — викаше той. — Провинил се е, опозорил цялото кралство! Нека му отсекат главата!

Но малките ръчички прегръщаха още по-силно коленете му, а детският гласец викаше все по-жаловито:

— Прости Збишко, кралю, прости Збишко!

Обадиха се и някои рицари:

— Юранд от Спихов, прочут рицар, страшилище за немците!

— И този юноша се е вече доста отличил край Вилно! — добави Повала.

Но кралят продължаваше да се брани, при все че беше трогнат от вида на Дануша:

— Оставете ме на мира! Не пред мене е виновен и не аз мога да го простя. Нека пратеникът на Ордена го прости, тогава аз ще му простя, ако ли не, да му отсекат главата.

— Прости го, Куно! — каза сулимецът Завиша Черни. — Сам магистърът няма да те укори за това!

— Прости го, пане! — завикаха двете княгини.

— Прости го, прости! — повториха рицарските гласове.

Куно притвори клепки, но седеше с вирната глава, сякаш се наслаждаваше от това, че двете княгини и такива знаменити рицари се обръщат към него с молби. Но изведнъж се промени: наведе глава, скръсти ръце на гърди, от горд стана смирен и се обади с тих, умилен глас:

— Христос, нашият спасител, прости разбойника на кръста и враговете си.

— Прави думи казва рицарят! — обади се епископ Виш.

— Прави! Прави!

— …Как бих могъл да не простя аз — продължи Куно, — който съм не само християнин, но и духовник? Затова прощавам му от все сърце като слуга Христов и като монах!

— Хвала му! — викна Повала от Тачево.

— Хвала! — повториха другите.

— Но — продължи кръстоносецът — аз съм тук между вас като пратеник и представям величието на целия Орден, който е орден Христов. Следователно, който оскърби мене като пратеник, оскърбява Ордена, а който оскърбява Ордена, оскърбява самия Христос — и такава обида аз не мога да простя нито пред бога, нито пред хората, пък ако вашите закони я прощават, нека за това узнаят всички християнски владетели.

След тези думи настъпи глухо мълчание. Подир малко се чу тук-таме скърцане със зъби, тежки въздишки на потисната ярост и хълцането на Дануша.

До вечерта всички сърца минаха на страната на Збишко. Ония същите рицари, които сутринта бяха готови да го съсекат с мечовете си при един само знак на краля, сега напрягаха мислите си как да му се притекат на помощ. Княгините решиха да се обърнат с молба към кралицата, за да склони тя Лихтенщайн да се откаже от оплакването си или ако стане нужда, да пише на великия магистър на Ордена с молба да заповяда на Куно да се откаже от искането си. Този начин им се струваше най-сигурен, защото Ядвига се ползуваше с такава необикновена почит, че великият магистър би си навлякъл гнева на папата и укора на всички християнски князе, ако й откажеше това нещо. Отказ надали щеше да има още и затова, че Конрад фон Юнгинген беше човек спокоен и много по-миролюбив от предшествениците си. За нещастие краковският епископ Виш, който беше същевременно главен лекар на кралицата, забрани най-строго на всички да й споменат макар и една дума за тая случка. „Тя никога не иска да слуша за смъртни наказания — каза — и дори да се отнася до някой прост разбойник, веднага взема всичко присърце, а що остава, когато е въпрос за главата на един младеж, който справедливо може да разчита на нейното милосърдие. Всяко вълнение може лесно да докара тежка немощ, а нейното здраве значи много повече за цялото кралство, отколкото десет рицарски глави.“ Той заяви най-после, че ако някой се осмели въпреки забраната му да тревожи кралицата, сам ще навлече върху него страшния гняв на краля, а отгоре на всичко ще отлъчи виновния от църквата.

Двете княгини се изплашиха от тая закана и решиха да мълчат пред кралицата, а вместо това да молят краля дотогава, докато някак се смили. Целият двор и всички рицари бяха взели вече страната на Збишко. Повала от Тачево обеща, че ще каже самата истина, но показанията му ще бъдат в полза на младежа и ще представи цялата работа като момчешка буйност. А при все това всички предвиждаха, а кащелянът Яшко от Тенчин заявяваше високо, че ако кръстоносецът се заяде, суровият закон трябва да бъде приложен.

Ето защо сърцата на рицарите още повече се ожесточиха против Лихтенщайн и вече не един от тях мислеше, и дори казваше открито: „Пратеник е и не може да бъде извикан на двубой, но когато се върне в Малборг, не дай боже да умре от своя смърт.“ И това не бяха само празни заплахи, защото на рицарите, които носеха пояс, не беше позволено да казват на вятъра нито една дума и ако някой обещаеше нещо, трябваше да го изпълни или да загине. Тук страшният Повала се оказа най-ожесточен, защото имаше в Тачево любима щерка, връстница на Дануша, та сълзите на Дануша бяха трогнали силно сърцето му.

Той още същия ден посети Збишко в подземието, посъветва го да не мисли лошото и му разказа за молбите на двете княгини и за сълзите на Дануша… Като узна, че момичето се хвърлило заради него в краката на краля, Збишко се трогна от постъпката до сълзи, но не знаеше как да изрази своята благодарност и копнеж, а изтри с опакото на дланите очите си и каза:

— Ех! Бог да я благослови, а на мене колкото се може по-скоро да ми даде да изкарам някой пеши или конен бой заради нея! Малко немци й обещах аз, защото на такава трябваше да обещая толкова, колкото са годините й. Само бог да ме избави от тази беда, аз няма да се поскъпя!…

И дигна нагоре пълните си с благодарност очи…

— Най-напред обещай нещо за някоя черква — отговори панът от Тачево, — защото, ако обещанието ти бъде угодно богу, навярно веднага ще бъдеш освободен. А второ, слушай: чичо ти отиде при Лихтенщайн, а после ще отида и аз. Не е срамно да му искаш прошка за вината си, защото си виновен — и не някой си Лихтенщайн, а пратеника ще молиш ти. Готов ли си на това?

— Щом такъв рицар като ваша милост казва, че това е достойно, ще го направя! Но ако поиска да му се моля така, както искаше по пътя от Тинец, нека ми отрежат главата. Чичо ще остане и чичо ще му се отплати, когато се свърши пратеничеството му…

— Ще видим какво ще каже на Мачко — рече Повала.

А Мачко наистина отиде вечерта при немеца, но той го прие надуто, не поръча дори да запалят свещите, а говори с него в полумрака. Върна се оттам старият рицар мрачен като нощ и отиде при краля. Кралят го прие милостиво, защото се беше вече напълно успокоил, и когато Мачко падна на колене, заповяда му веднага да стане и го попита какво иска.

— Милостиви господарю — каза Мачко. — Като има вина, трябва да има и наказание, защото другояче не би имало никаква справедливост на света. Но има тук и моя вина, защото аз не само не обуздавах вродената буйност на този юноша, но още го и хвалех за нея. Такъв го отгледах, а после още от малък се е възпитавал на война. Моя е вината, милостиви кралю, защото неведнъж съм му казвал: първом сечи, па после ще видиш кого си съсякъл. И така беше добре на война, но се оказа лошо при двора! Обаче момъкът е като чисто злато, последен от рода ни — и страшно ми е жал за него…

— Мене опозори, кралството опозори — каза кралят. — С мед ли да го мажа за това?

А Мачко млъкна, защото при спомена за Збишко тъгата изведнъж му стисна гърлото и едвам след дълго мълчание заговори пак с все още развълнуван и прекъсван глас:

— Аз съвсем не знаех, че го обичам толкова много и едва сега разбрах, когато ни сполетя бедата. Но аз съм стар, а той е последен от рода. Няма ли него — няма да има и нас. Кралю милостиви и господарю, смили се ти над нашия род!

Тук Мачко падна отново на колене, протегна напред отрудените си от войните ръце и каза през сълзи:

— Ние бранихме Вилно, бог ни прати добра плячка, кому ще я оставя? Кръстоносецът иска наказание, господарю — нека има наказание, но позволете да дам аз главата си. Защо ми е животът, ако няма Збишко! Млад е още, нека изкупи земята и плоди потомство, както бог е заповядал на човека. Кръстоносецът дори няма да запита чия глава е паднала, само да падне. Това не ще бъде никакъв позор за нашия род. Тежко е човеку да отива на смърт, но като се пресметне, по-добре е да загине един човек, отколкото да изчезне цял един род…

Той каза това и прегърна краката на краля, а кралят замига с очи, което у него беше признак на вълнение, и най-после заяви:

— Няма да го бъде да заповядам аз да отсекат без вина главата на препасан рицар! Няма да го бъде! Няма да го бъде!

— И не би било справедливо — прибави кащелянът. — Законът преследва виновния, но законът не е някакъв змей, който не гледа чия кръв лочи. А вие разберете, че истински позор ще падне на рода ви, ако вашият братанец се съгласи на това, което казвате: тогава и него самия, и потомството му всички ще смятат за безчестни…

На това Мачко отвърна:

— Той не ще се съгласи. Но ако това стане без негово знание, той би отмъстил после за мене, както и аз ще отмъстя за него…

— Я накарайте кръстоносеца да се откаже от оплакването си… — каза Тенчински.

— Бях вече при него.

— И какво? — попита кралят и протегна шия, — Какво каза?

— Каза ми така: „Трябваше на тинецкия път да молите за прошка; тогава не искахте, сега пък аз не искам…“

— А вие защо не искахте?

— Защото ни заповядваше да слезем от конете и прави да му искаме прошка.

Кралят прибра косата си зад ушите и искаше нещо да отговори, но в това време влезе един придворен и съобщи, че рицарят от Лихтенщайн моли да бъде изслушан.

Като чу това, Ягело погледна Яшко от Тенчин, после Мачко, но им заповяда да останат, може би с надежда, че така ще успее да уреди работата с кралския си авторитет.

В това време кръстоносецът влезе, поклони се на краля и каза:

— Милостиви господарю! Ето ви писмено оплакване за оскърблението, което ми бе нанесено във вашето кралство.

— Оплачете се нему — отговори кралят и посочи Яшко от Тенчин.

— Не познавам вашите закони, нито вашите съдилища, но зная, че пратеникът на Ордена може да се оплаква само на самия крал.

Малките очички на Ягело замигаха нервно, той обаче протегна ръка, взе оплакването и го предаде на Тенчински.

Тенчински го разгърна и почна да го чете, но колкото повече четеше, толкова лицето му ставаше по-загрижено и по-тъжно.

— Пане — каза той най-после, — вие тъй настоявате за смъртта на този юноша, като че ли той е опасен за целия ваш Орден. Нима вие, кръстоносците, се страхувате и от децата?

— Ние, кръстоносците, не се страхуваме от никого — отвърна гордо Лихтенщайн.

А старият кащелян прибави тихо:

— А особено от бога.

На сутринта Повала от Тачево правеше пред кащелянския съд всичко, което беше по силите му, за да намали вината на Збишко. Но напразно той приписваше постъпката на детския ум и на неопитността на Збишко, напразно казваше, че дори и някой от по-възрастните, щом е обещал три китки паунови пера и се е молил да му бъдат изпратени, а след това е видял изведнъж такава китка пера пред себе си, би могъл също да помисли, че в това има пръст божи. Едно само не можеше да отрече благородния рицар, а именно че ако не е бил той, копието на Збишко би пронизало гърдите на кръстоносеца. А Куно поръча да донесат в съда бронята, с която е бил облечен тогава, и се оказа, че тя беше от тънки металически плочки, каквито се носеха само в тържествени случаи, и толкова лека, та Збишко при необикновената си сила без съмнение би я пронизал и би убил пратеника. После попитаха и Збишко имал ли е намерение да убие кръстоносеца; но той не отричаше това. „Виках му още отдалече — каза той — да насочи копието си, защото жив той, разбира се, не би позволил да му снемат шлема от главата, но ако беше ми извикал отдалече, че е пратеник, тогава бих го оставил на мира.“

Тези думи се харесаха на рицарите, които от доброжелателство към юношата се бяха стекли на тълпа в съда, и отвсякъде се чуха гласове: „Вярно! Защо не си извикал?“ Но лицето на кащеляна остана навъсено и строго. Той заповяда на присъствуващите да мълчат, сам помълча малко, после впи в Збишко изпитателен поглед и попита:

— Можеш ли да се закълнеш в мъките господни, че не си видял плаща и кръста?

— Не мога да се закълна — отговори Збишко. — Ако не бях видял кръста, бих помислил, че той е наш рицар, а наш рицар, разбира се, аз не бих нападнал.

— Ами какъв друг кръстоносец би могъл да се намери в околностите на Краков, ако не пратеник или лице от неговата свита?

На това Збишко не каза нищо, защото нямаше какво да се каже. За всички беше съвсем ясно, че ако не е бил панът от Тачево, сега пред съда би лежала не бронята на пратеника, а той самият с пробити гърди — за вечен позор на полския народ. Затова дори онези, които от цялата си душа бяха на страната на ко, разбраха, че присъдата му не може да бъде мека… И наистина след малко кащелянът каза:

— Понеже в буйността си не си помислил кого нападаш и не си го направил със зъл умисъл, нашият Спасител ще ти зачете това и ще ти прости, но ти, нещастнико, търси закрилата на света Богородица, защото законът не може да ти прости…

Като чу това, Збишко, при все че очакваше подобни думи, пребледня малко, но изведнъж тръсна назад дългата си коса, прекръсти се и каза:

— Божа воля! Ех, няма що!

После се обърна към Мачко и му посочи с очи Лихтенщайн, като че му поръчваше да не го забравя, а Мачко кимна с глава в знак, че разбира и помни. Този поглед и това движение разбра и Лихтенщайн и при все че в гърдите му туптеше колкото храбро, толкова и жестоко сърце, за миг тръпки го побиха от глава до пети. Кръстоносецът видя, че между него и този стар рицар, чието лице не би могъл дори да разгледа под шлема, ще почне отсега борба на живот и смърт и ако би искал дори да се скрие от него, не ще успее, а престане ли да бъде пратеник, те ще трябва да се срещнат, та макар и в Малборг.

В това време кащелянът бе отишъл в съседната стая, за да продиктува присъдата на Збишко на опитния в писането секретар. Докато го нямаше, ту един, ту друг от рицарите се приближаваше до кръстоносеца и казваше:

— Дано на Страшния съд да те съдят по-милостиво! Радваш ли се на тази кръв?

Но Лихтенщайн държеше само на мнението на Завиша, защото той с бойните си подвизи, със своето знание на рицарските правила и с неизмеримата си строгост в изпълнението им беше известен широко по света. В най-заплетените дела, когато ставаше дума за рицарска чест, към него се обръщаха не един път от доста далечни места и никой никога не смееше да му противоречи не само защото двубой с него беше немислим, но и защото го смятаха за „огледало на честта“. Една само дума за осъждане или за похвала от неговата уста се пръскаше бързо сред рицарството на Полша, Унгария, Чехия, Германия и можеше да докара добра или лоша слава за рицаря.

Към него именно се приближи Лихтенщайн. Той като че ли искаше да оправдае ожесточението и неотстъпчивостта си, та каза:

— Само великият магистър заедно с върховния съвет би могъл да го помилва — аз не мога…

— Вашият магистър няма нищо общо с нашите закони; помилване може да даде не той, а само нашият крал — отвърна Завиша.

— Пък аз, като пратеник, трябваше да искам наказанието му.

— Преди да бъдеш пратеник, трябваше да бъдещ рицар, Лихтенщайн…

— Нима мислиш, че съм постъпил не според законите на честта?…

— Ти познаваш нашите рицарски книги и знаеш, че там е заповядано рицарят да подражава на две животни: на лъва и агнето. На кое от тях приличаш ти в тази разправия?

— Ти не си ми съдия…

— Нали сам ме попита дали не си нарушил законите на честта, затова ти отговарям какво мисля.

— Ти зле отговори, защото това аз не мога да преглътна.

— От своята злоба, не от моята ще се задавиш.

— Но Христос вижда, че се грижих повече за величието на Ордена, отколкото за собствената си похвала…

— Господ ще отсъди всички ни.

По-нататъшният разговор се прекъсна от влизането на кащеляна и секретаря. Знаеше се вече, че присъдата ще бъде неблагоприятна, но все пак настъпи пълна тишина. Кащелянът зае мястото си на масата, взе в ръка разпятието и заповяда на Збишко да падне на колене.

Секретарят почна да чете по латински присъдата. Нито Збишко, нито присъствуващите рицари я разбраха, но всички се досетиха, че е смъртна присъда. Когато четенето завърши, Збишко се удари няколко пъти по гърдите и повтори: „Боже, бъди милостив към мене грешния.“

После стана и се хвърли в прегръдките на Мачко, който почна да го целува мълчаливо по главата и по очите.

Същия ден вечерта херолдът при звука на тръби обявяваше на рицарите, гостите и гражданите по четирите ъгъла на градския площад, че благородният Збишко от Богданец е осъден от кащелянския съд на посичане с меч…

Но Мачко измоли да не се изпълнява веднага присъдата и това стана лесно, защото на тогавашните хора, които обичаха да разпределят с най-голяма точност имота си, обикновено оставяха време да се уговорят с роднините си, както и да помирят душата си с бога. Не искаше да настоява за по-бързо изпълнение на присъдата и сам Лихтенщайн, като смяташе, че щом оскърбеното величие на Ордена е получило удовлетворение, не струва да се дразни докрай могъщия монарх, при когото беше изпратен не само да вземе участие в тържествата по кръщавката, но и за преговори по Добжинската земя. Най-важната причина обаче беше здравето на кралицата. Епископ Виш не искаше дори и дума да става за смъртно наказание преди раждането. Той не без основание мислеше, че такова нещо едва ли ще се укрие от господарката, а тя, щом узнае, може да се разтревожи и много да си навреди. Така че на Збишко оставаше време да живее може би още няколко месеца, да направи последните си разпореждания и да се прости с близките си…

А Мачко го навестяваше всеки ден и го утешаваше както можеше. Говореха си те с тъга за неизбежната Збишкова смърт и с още по-голяма тъга за това, че родът им може да изчезне.

— Няма какво, трябва вие да си вземете жена — каза веднъж Збишко.

— По-добре да издиря някой наш роднина, макар и далечен — отговори развълнуван Мачко. — Де ще ти мисля аз за жени, когато на тебе главата ще отсекат. Ако пък най-сетне се наложи непременно да взема някоя, то няма да стане, докато не пратя на Лихтенщайн рицарска покана и не му отмъстя. Ти за това не се грижи!…

— Господ да ви плати. Нека ми остане поне тази утеха! Знаех аз, че няма да му простите. Как ще достъпите?

— Когато се свърши пратеничеството му, ще има или война, или мир — нали разбираш? Ако бъде война, ще му пратя покана да излезе преди боя на единоборство с мене.

— На утъпкана земя ли?

— На утъпкана земя, на коне или пеш, но само на смърт, не на робство. Ако пък бъде мирно време, ще ида в Малборг, ще ударя с копие портите на замъка, а на тръбача ще заповядам да обяви, че го каня на смъртен бой. Тогава вече не може се скри.

— То се знае, че няма да се скрие, и ще се разправите с него, виждам го сякаш с очите си.

— Дали ще се справя?… Със Завиша не бих могъл, с Пашко не бих могъл, с Повала също; но без да се хваля, бих се разправил наведнъж с двама такива като него. Ще види той, кучият му син! Нали оня фризийски рицар беше по-як? А като го цапнах отгоре без шлем, къде ми се спря секирата? На зъбите се спря. Не беше ли така?

Збишко въздъхна с голямо облекчение и каза:

— Ще ми бъде по-леко да загина.

И почнаха да въздишат и двамата, след това старият шляхтич заговори с развълнуван глас:

— Ти не се грижи. На Страшния съд костите ти няма да се търсят една друга. Поръчах да ти направят дъбов ковчег, по-добър от който и свещениците от катедралата „Света Богородица“ не могат да имат. Няма да изчезнеш безследно като някой безроден скитник-рицар. Да! И няма да допусна да ти отсекат главата на онова същото сукно, на което отсичат на гражданите. Вече се спазарих с Амилей да даде съвсем ново и толкова хубаво, та и кралят би си поръчал от него за подплата на шубата. И за литургии няма да се поскъпя — не се бой!

Зарадва се сърцето на Збишко, той се наведе към ръката на чичо си и повтори:

— Господ да ви се отплати.

Понякога обаче, въпреки всички утешения, го обхващаше страшна мъка, И следния път, когато Мачко дойде да го споходи, веднага след като го поздрави, той погледна през решетката на стената и попита:

— А какво става навън?

— Време като злато, а слънцето припича, та целият свят се радва.

Тогава Збишко сложи двете ръце на врата си, изви назад глава и каза:

— Ех, божичко! Да яхнеш коня, па да препуснеш по полята, по широките. Жално е да се умира млад, Страшно жално!

— Умират хора и на коня! — отвърна Мачко.

— Да! Но преди това на колко души виждат сметката!…

И почна да го разпитва за рицарите, които бе видял при двора на краля: за Завиша, за Фарурей, за Повала от Тачево, за Лис от Тарговиско и за всички други — какво правят, с какво се забавляват, в какви благородни упражнения минава времето им? И слушаше жадно разказите на Мачко, който казваше как те сутрин в пълно въоръжение прескачат коне, как дърпат въжета, как опитват силите си с мечове, с оловни секири и накрая как и какви песни пеят. На Збишко му се искаше с цялата си душа и сърце да полети при тях, а когато се научи, че Завиша веднага след кръщавката се кани да отиде хей там някъде в Унгария срещу турците, не можа да се сдържи и извика:

— Да бяха ме пуснали с него! Нека загина поне срещу неверните.

Но това не можеше да стане, а между туй се случи нещо съвсем друго. А то бе, че двете мазовецки княгини не преставаха да мислят за Збишко, който ги беше привлякъл с младостта и хубостта си. Най-после княгиня Александра, жената на Жемовит, намисли да прати писмо на магистъра. Магистърът не можеше наистина да измени присъдата, издадена от кащеляна, но можеше да се застъпи за младежа пред краля. Наистина на Ягело не подобаваше да дава помилване, когато се отнасяше до нападение върху пратеник, но все пак изглеждаше вън от всяко съмнение, че ще бъде доволен да прояви милост при застъпничество от самия магистър. Прочее надеждата отново оживя в сърцата на двете княгини. Княгиня Александра имаше слабост към изисканите орденски рицари, а те я почитаха твърде много, Неведнъж от Малборг пристигаха за нея богати дарове и писма, в които магистърът я наричаше достойна за почит, богобоязлива благодетелка и особена застъпничка на ордена. Нейната дума тежеше и беше много вероятно, че няма да получи отказ. Трябваше само да се намери човек, който да употреби всички усилия, за да занесе колкото може по-бързо писмото и да се върне с отговора. Като чу за това, старият Мачко се зае с тая работа без колебание…

Помолиха кащеляна да определи точно срока, до който обещава да задържи изпълнението на присъдата. Пълен с надежда, Мачко почна да се готви за път още същия ден, после отиде при Збишко и му съобщи радостната новина.

В първата минута Збишко се зарадва толкова много, като че му бяха вече отворили вратата на затвора. Обаче се замисли, изведнъж стана мрачен и каза:

— Кой може да очаква нещо добро от немците, Лихтенщайн също можеше да помоли краля за помилване и щеше дори да спечели с това, защото би се запазил от отмъщение, но все пак не пожела нищо да направи…

— Той се озлоби, задето не поискахме да му се извиним на тинецкия път. За магистър Конрад хората не говорят лошо. Най-сетне ти нищо не губиш от тона.

— Наистина — каза Збишко, — но не му се кланяйте там много ниско.

— За какво ще се кланям? Нося писмо от княгиня Александра — и толкова…

— Ех! Щом сте толкова добър, нека господ ви помага…

Неочаквано той погледна бързо чичо си и каза:

— Но ако кралят ме помилва, Лихтенщайн ще бъде мой, а не ваш. Помнете…

— Още не е сигурна главата ти, затова не давай никакви обещания. Доста ти са и онези там глупави обети — каза ядосан старият.

След това се хвърлиха един другиму в прегръдките и Збишко остана сам. Ту надежда, ту несигурност разяждаха душата му, но когато дойде нощта, а с нея и буря на небето, когато решетъчното прозорче почна да се осветява от зловещия блясък на светкавици, а стените да треперят от гръмотевици, когато най-сетне вихърът с фучене връхлетя в кулата и загаси мъждивия светилник до леглото му, останал в тъмно, Збишко изгуби отново всякаква надежда и цяла нощ не склопи нито за минута очи…

— Няма да се отърва аз от смъртта — мислеше си той, — нищо не може да ми помогне.

На сутринта дойде да го види благородната княгиня Ана Данута, а с нея н Дануша с лютнята на пояса. Збишко падна на колене пред всяка от тях и при все че беше измъчен от безсънната нощ, от нещастието си и от неизвестността, все пак не забрави рицарския дълг да изрази на Дануша почудата си от нейната хубост…

Но княгинята вдигна към него пълните си с тъга очи и каза:

— Не се възхищавай от нея, защото, ако Мачко не донесе благоприятен отговор или съвсем не се върне, ти, нещастнико, наскоро ще се възхищаваш на небето от много по-хубави неща.

После зарони сълзи и се размисли за бъдещата несигурна съдба на рицарчето, а Дануша веднага я последва. Збишко се наведе отново към краката им, защото и неговото сърце омекна от тия сълзи като восък на топло. Той обичаше Дануша не както мъж обича жена, но разбра, че я обича с цялата си душа, и когато я види, в гърдите му става нещо, като че в тях има друг човек, не така суров, не така буен, по-малко отдаден на войните, сякаш зажаднял за сладостна любов. Обзе го безгранично отчаяние, че трябва да я напусне и че не ще може да изпълни онова, в което и се бе заклел.

— Не ще сложа вече аз в краката ти, горкана, китки от паунови пера — думаше той. — Но ако се явя пред лицето на господа, така ще му кажа тогава: „Прости ми, господи, греховете, но каквото има добро на земята, не го давай на някой друг, а само на Юрандовата дъщеря от Спихов.“

— Познавате се отскоро — каза княгинята. — Господ не ще допусне да бъде това напразно.

Збишко почна да припомня всичко, което се бе случило в тинецката кръчма, и съвсем се разчувствува. Накрай замоли Дануша да му изпее онази същата песничка, която бе изпяла тогава, когато той я хвана и от пейката я занесе при княгинята.

И Дануша, при все че не й беше до пеене, дигна тутакси главичка към тавана и с притворени като на птичка очи започна:

Ех, да имах само

крилете на птичка,

веднага ще литна

при Яшко самичка.

 

Ще кацна на двора

и тихо ще плача:

„Виж, мили, дошло е…“

Но изведнъж изпод притворените клепки бликнаха обилни сълзи и тя не можеше повече да пее. А Збишко я взе на ръце също така, както в тинецката кръчма, почна да ходи с нея из стаята и да повтаря с възторг:

— Не само дама бих търсил в тебе. Нека господ ме избави, нека пораснеш — и ако баща ти позволи, ще те взема аз, девойче!… Ех!…

Дануша го прегърна през шията и скри разплаканото си лице на рамото му, а в него прииждаше все по-голяма мъка, която извираше от глъбините на неговата волна славянска натура и се превръщаше в тази проста душа в нещо като степна песен.

Ще те взема аз, девойко!

Ще те взема!…