Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (48)

XVI

В горите, на около една миля^[1] източно от крепостта Ковно, която сам Витолд бе разрушил, се бяха установили главните сили на Скирвойло, които в случай на нужда се прехвърляха като светкавица от място на място и нахлуваха неочаквано ту в пруските владения, ту в големите или малки замъци, които бяха още в ръцете на кръстоносците, и раздухваха пламъка на войната над цялата страна. Тук именно верният оръженосец намери Збишко, а при него и Мачко, който беше пристигнал едва преди два дена. Чехът се представи на Збишко, спа цяла нощ като убит и едва на следния ден надвечер отиде да поздрави стария рицар, който беше изморен и ядосан, та го прие сърдито и го попита защо не е останал в Спихов съгласно заповедта му. Мачко поомекна малко чак когато Хлава намери сгодно време в отсъствието на Збишко от палатката и се оправда с изричната заповед на Ягенка.

Каза също, че освен заповедта и голямото желание да отиде на война в тези места го е довела още и мисълта, ако се случи нещо, да полети веднага с известие в Спихов. „Господарката — каза той, — която има ангелска душа, сама и против собственото си благо се моли за Юрандовата дъщеря. Но всяко нещо си има граници. Ако Дануша не е жива, бог да й даде вечен покой, защото беше невинна като агънце, но ако се намери, трябва час по-скоро да се прати известие на господарката, за да си замине от Спихов веднага, а не след пристигането на Дануша, като изпъдена, със срам и позор.“

Мачко слушаше неохотно и повтаряше от време на време: „Това не е твоя работа.“ Но Хлава беше решил да говори откровено, не се смущаваше от нищо и най-сетне каза:

— По-добре щеше да бъде господарката да си бе останала в Згожелице и да не пътува. Уверихме я ние, клетата, че Юрандовата дъщеря не е жива вече, а то може да излезе другояче.

— Ами кой друг казваше, че не е жива, ако не ти? — попита с яд Мачко. — Трябваше да си държиш устата. А пък аз я взех със себе си, защото тя се страхуваше от Чтан и Вилк.

— То беше само повод — отговори оръженосецът. — Тя можеше да си седи спокойно в Згожелице, защото ония там щяха да си пречат взаимно. Но вие се бояхте, пане, ако Юрандовата дъщеря е мъртва, да не се изплъзне от ръцете на пан Збишко и господарката, та затова я взехте със себе си.

— Какво си се възгордял тъй? Да не би да си вече препасан рицар, а не слуга?

— Слуга съм, но на господарката, затова се грижа да не й се нанесе срам.

А Мачко се замисли навъсен, защото беше недоволен от себе си. Вече неведнъж той се осъждаше, че е взел Ягенка от Згожелице, тъй като чувствуваше, че в това завеждане на Ягенка при Збишко все пак имаше за нея известно унижение, а в случай че Дануша се намери — нещо повече от унижение. Той чувствуваше също, че дръзките думи на чеха са прави, защото, щом бе повел Ягенка, за да я заведе при абата, можеше да я остави в Плоцк, когато се научи за смъртта му, а той я заведе чак в Спихов, да бъде за всеки случай по-близо до Збишко.

— Това съвсем не ми е идвало наум — каза той в желанието си да заблуди и себе си, и чеха, — но тя сама настоя да тръгне.

— Да, настоя, защото й втълпихме, че онази е вече на оня свят и че и за братята й ще бъде по-безопасно без нея, отколкото с нея, и тя тръгна.

— Ти й втълпи! — завика Мачко.

— Аз — и вината е моя. Но сега трябва да си признаем грешката. Трябва, пане, нещо да направим. Иначе по-добре да загинем.

— Какво ще направиш — рече нетърпеливо Мачко — с такава войска, в такава война!… И да стане нещо повече, то ще е тепърва през юли, защото за немците има времена за воюване: зимата и сухото лято, а сега войната само тлее, но не гори. Княз Витолд, изглежда, е отишъл в Краков да уведоми краля и да го моли за разрешение и помощ.

— Но нали има наблизо кръстоноски замъци. Да бяхме превзели поне два от тях, може би ще намерим Юрандовата дъщеря или ще получим известие за смъртта й.

— Или пък нищо.

— Нали Зигфрид я е докарал в тези места. Казаха ни това и в Щитно, и навсякъде, пък и ние самите така мислехме.

— Ами ти видя ли тукашната войска? Излез от палатката и погледни. Някои имат само тояги, а други медни мечове, останали от прадедите им.

— Така е, но доколкото съм чувал, били много сръчни в боя.

— Обаче не могат с голи кореми замъци да превземат, особено пък кръстоноски.

Разговорът се прекъсна от идването на Збишко и Скирвойло, който беше вожд на жмуджанците. Той беше нисък човек, но набит и широкоплещест. Гърдите му бяха така изпъкнали, та приличаха на гърбица, а ръцете му бяха извънредно дълги и стигаха почти до коленете му. Изобщо външността му напомняше Зиндрам от Машковице, знаменития рицар, с когото Мачко и Збишко се бяха запознали на времето в Краков, защото имаше огромна глава и също такива криви крака. За него казваха също, че разбира добре от война. Целия си живот беше прекарал на бойното поле срещу татарите, с които се бе сражавал дълги години в Украйна, и срещу немците, които мразеше като чума. В тези войни се бе научил да говори украински, а после, при двора на Витолд, и малко полски; на немски знаеше или поне повтаряше само три думи: огън, кръв и смърт. Неговата огромна глава беше всякога пълна с разни военни планове и хитрости, които кръстоносците не можеха нито да предвидят, нито да предотвратят, затова в крайграничните области се боеха от него.

— Говорехме за похода — каза с необичайно оживление Збишко на Мачко — и затова дойдохме тук, за да ни кажете и своето мнение като опитен човек.

Мачко покани Скирвойло да седне на един боров пън, покрит с мечешка кожа, после заповяда на хората си да донесат едно ведро с медовина, от което рицарите почнаха да си гребат с тенекиени канчета и да пият, а когато се подкрепиха добре, Мачко запита:

— В поход ли искате да тръгнете?

— Да изпъдим немците от замъците…

— От кои?

— От Рагнета или Ново Ковно.

— От Рагнета — каза Збишко — Преди четири дни бяхме при Ново Ковно и те ни разбиха.

— Тъкмо така — каза Скирвойло.

— Как така?

— Добре.

— Чакайте — рече Мачко, — защото аз не познавам тукашните места. Де е Ново Ковно и де е Рагнета?

— Оттук до Старо Ковно има по-малко от една миля, а от Старо до Ново Ковно също една миля — отговори Збишко. — Замъкът е на остров. Онзи ден искахме да се прехвърлим там, но ни разбиха, като минавахме по водата. Преследваха ни след това половин ден, докато не се спотаихме в горите, а войската така се пръсна, че някои се върнаха едва днес сутринта.

— А Рагнета?

Скирвойло протегна дългата си като клон ръка на север и рече:

— Далеко! Далеко!…

— Тъкмо затова, че е далеко! — отвърна Збишко. — Там наоколо е спокойно, защото колкото въоръжени хора имаше отсам границата, се присъединиха към нас. Там немците сега не очакват никакво нападение, та ще ги нападнем неподготвени.

— Право казва — рече Скирвойло.

А Мачко попита:

— Мислите ли, че ще бъде възможно да превземем и замъка?

Скирвойло поклати глава в знак на отрицание, а Збишко отговори:

— Замъкът е укрепен и можем да го вземем само случайно. Но ще опустошим околността, селата и градовете ще опожарим, запасите ще унищожим, а най-важно — ще вземем пленници, между които може да има и знатни хора, а тях кръстоносците с готовност откупуват или пък разменят…

Тук той се обърна към Скирвойло:

— Вие сам, княже, признахте, че казвам право, а сега преценете добре — Ново Ковно е на остров. Там нито села ще разрушим, нито стада ще заграбим, нито пленници ще вземем. Пък нали там току-що ни разбиха. Я да идем по-добре там, дето сега не ни очакват.

— Който разбие, той най-малко очаква нападение — промърмори Скирвойло.

Но тук думата взе Мачко и почна да поддържа мнението на Збишко, защото разбра, че момъкът има по-голяма надежда да узнае нещо при Рагнета, отколкото при Ново Ковно, и че при Рагнета ще бъде по-лесно преди всичко да се хване някой знатен пленник, който би могъл да послужи за размяна. Той мислеше също, че във всеки случай е по-добре да отидат по-далече и да нападнат неочаквано по-слабо защитено място, отколкото остров, защитен от природата и освен това пазен от укрепен замък и силна охрана.

А като човек опитен във военните работи той говореше ясно и привеждаше такива убедителни доводи, че можеше да склони всекиго. И те го слушаха с внимание. Скирвойло помръдваше сегиз-тогиз вирнатите си нагоре вежди, като че в знак на съгласие, понякога мърмореше: „Право казва“, най-сетне сви огромната си глава между широките рамене, така че изглеждаше съвсем гърбав, и дълбоко се замисли.

Но след малко стана и без да каже дума, почна да се сбогува.

— Е, как ще бъде, княже? — попита го Мачко. — Накъде ще идем?

А той отговори накъсо:

— Към Ново Ковно.

И излезе от палатката.

Мачко и чехът гледаха известно време с учудване Збишко, после старият рицар се удари с ръце по бедрата и извика:

— Тю! Какъв дръвник!… Уж те слуша, слуша, пък после пак своето си знае. Само си хабиш думите!…

— Чувах и аз, че е такъв — отвърна Збишко, — но всъщност и целият им народ е упорит както никой друг. Ще изслуша чуждото мнение, а после като че на вятъра се е приказвало.

— Тогава защо пита?

— Защото сме препасани рицари и за да разгледа всяка работа от две страни. Но той не е глупав.

— При Ново Ковно също може най-малко да ни се надяват — забеляза чехът — имено затова, защото са ви току-що разбили. Тук той имаше право.

— Да отидем да видим хората, на които съм началник — рече Збишко, комуто стана задушно в палатката, — трябва да им дам заповед да бъдат готови.

И те излязоха. Вън беше вече дълбока нощ, облачна и тъмна, осветявана само от огньовете, при които бяха насядали жмуджанците.