Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (46)

XIV

Но тя изтри сълзите си и отиде заедно с оръженосеца при Юранд да му съобщи новините. Завари го в голямата стая с една опитомена вълчица до краката, седнал с отец Калеб, с Анулка и стария Толима. Местният клисар, който беше и певец, им пееше при съпровод на лютня песен за някаква отдавнашна битка на Юранд с „нечестивите кръстоносци“, а те, подпрели глави с ръце, слушаха замислени и натъжени. В стаята беше светло от месечината. След почти знойния ден бе настъпила тиха и много топла вечер. Прозорците бяха отворени и при лунната светлина се виждаха хвърчащите по стаята бръмбари, които се въдеха в липите на двора. А в камината тлееха няколко главни, на които един слуга грееше медовина, смесена с подкрепително вино и ароматни билки.

Певецът или по-право клисарят и прислужник на отец Калеб тъкмо започваше нова песен „За щастливата битка“: „Язди Юранд, язди коня кестеняви!…“ — когато влезе Ягенка и каза:

— Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков — отговори отец Калеб.

Юранд седеше в кресло с подпорки, опрял лакти на подпорките, но като чу гласа й, обърна се веднага към нея и почна да я поздравява с бялата си като мляко глава.

— Пристигна оръженосецът на Збишко от Щитно — рече девойката — и донесе новини от свещеника. Мачко вече няма да се върне тук, защото потеглил към княз Витолд.

— Как няма да се върне? — запита отец Калеб.

А тя почна да разказва всичко, което бе узнала от чеха — как Зигфрид отмъстил за смъртта на Ротгер, как искал да занесе Данушка на Ротгер, за да изпие невинната й кръв, и как неочаквано я спасил палачът. Тя не скри и надеждата на Мачко, че те двамата със Збишко ще намерят Дануша, ще я отърват и ще я докарат в Спихов, затова именно той самият тръгнал право при Збишко, а на тях поръчал да останат тук.

Към края гласът й затрепера като че от вълнение или жал, а когато свърши, в стаята настана кратко мълчание. Само от липите на двора се разнасяха песните на славеите и сякаш изпълваха през отворените прозорци цялата стая. Очите на всички се обърнаха към Юранд, който със затворени клепачи и с отметната назад глава не показваше ни най-малък признак за живот.

— Чувате ли? — запита го най-сетне отец Калеб.

А той отметна още повече глава, вдигна лявата си ръка и показа с пръст небето.

Лунната светлина падаше право на лицето му, на бялата му коса, на изгорените очи, и на това лице беше изписано такова страдание и същевременно такава безгранична покорност пред волята божия, та на всички се стори, че виждат само душа, освободена от телесните окови, която веднъж за винаги се е отказала от земния живот, не чака вече нищо от него и на нищо не се надява.

И отново настъпи мълчание, и отново се чуваха само вълни от славееви гласове, които изпълваха двора и стаята.

Внезапно силна жалост и нещо като детска обич обхвана Ягенка към тоя злочест старец, тя се поддаде на чувството си, затече се към него, хвана ръката му и почна да я целува и да я облива със сълзи.

— И аз съм сираче! — се изтръгна от дълбочината на разтъженото й сърце. — Аз не съм никакво момче, а съм Ягенка от Згожелице. Мачко ме взе със себе си, за да ме запази от лоши хора, но сега ще остана с вас, докато бог ви върне Дануша.

Юранд не изрази дори учудване, сякаш вече знаеше от по-рано, че тя е девойка, само я прегърна и притисна до гърдите си, а тя, като все му целуваше ръка, продължи да говори с прекъсван от ридания глас:

— Ще остана с вас, а Данушка ще се върне… После ще отида в Згожелице… Бог бди над сираците! Немците убиха и моя татко, но вашата обична е жива и ще се върне. Дай това, милостиви боже, дай го, Богородице милостива!

А отец Калеб изведнъж коленичи и се обади с тържествен глас:

— Кирие елейсон!

— Христе елейсон!^[1] — отговориха заедно чехът и Толима.

Всички паднаха на колене, защото разбраха, че това е молебствие, което се прави не само при смърт, но и за избавление от смъртна опасност на близки и скъпи лица. И Ягенка коленичи, Юранд се смъкна от стола на колене и всички заговориха в хор:

— Кирие елейсон! Христе елейсон!… Боже отче от небето, смили се над нас!… Сине божи, изкупителю на света, смили се над нас…

Хорските гласове и молитвените възгласи: „Смили се над нас!“ — се смесваха с чуруликането на славеите.

Но внезапно опитомената вълчица се надигна от мечешката кожа, постлана пред креслото на Юранд, приближи се до отворения прозорец, опря се на рамката му, вдигна към месеца триъгълната си глава и почна да вие тихо и жаловито.

Макар чехът да обожаваше Ягенка, а сърцето му все повече да се привързваше към хубавата Анулка, все пак младата му и храбра душа се стремеше преди всичко към война. Наистина той се бе върнал в Спихов по заповед на Мачко, защото беше изпълнителен, а при това намираше и някаква наслада в мисълта, че ще бъде пазител и покровител на двете девойки, но когато сама Ягенка му каза — което в същност беше истина, — че тях в Спихов нищо не ги заплашва и че негов дълг е да бъде при Збишко, той се съгласи с радост. Мачко не му беше непосредствен началник, та лесно можеше да се оправдае пред него, като каже, че не е останал в Спихов по заповед на истинската си господарка, която му заповядала да отиде при пан Збишко.

А Ягенка направи това с мисълта, че един оръженосец с такава сила и сръчност винаги може да потрябва на Збишко и да го избави от не една беда. Нали той бе доказал това още по времето на княжеския лов, когато турът без малко не уби Збишко. Толкова повече можеше да му бъде полезен на война, особено такава, каквато се водеше на жмуджката граница. Главчо толкова много се стремеше към бойното поле, че щом се върнаха с Ягенка от Юранд, той падна в краката й и рече:

— Позволете ми сега да се поклоня на ваша милост и да ви помоля да ми пожелаете добър път.

— Как така? — попита Ягенка. — Още днес ли искаш да тръгнеш?

— Утре, преди да съмне, за да си починат през нощта конете. Много далечен е пътят до Жмудж.

— Тогава тръгвай, защото по-лесно ще настигнеш рицаря Мачко.

— Мъчно ще е. Старият пан е издръжлив на всичко и ме е изпреварил с няколко дни. При това той ще мине през Прусия, за да си съкрати пътя, пък аз трябва да мина през горите. Панът има писма от Лихтенщайн, които може да показва по пътя, а аз би трябвало да показвам ето това — и така да си проправям път.

При тия думи той сложи ръка на дръжката на меча, окачен на бедрото му, а Ягенка, като видя това, каза:

— Върви предпазливо! Щом тръгнеш, трябва и да стигнеш, а не да останеш в някое кръстоноско подземие. Но и в горите внимавай добре, защото там сега живеят различни зли божества, които тамошните хора почитали, преди да приемат християнството. Помня как и рицарят Мачко, и Збишко разправяха за това в Згожелице.

— И аз помня, но не се боя, защото те са бедняци, а не божества, и нямат никаква сила. Ще се разправя аз с тях и с немците, които срещна, стига войната да се разгори добре.

— Та не е ли още започнала? Кажи какво чухте за нея от немците.

Съобразителният момък намръщи вежди, позамълча малко, после рече:

— И започнала, и не започнала. Ние разпитвахме грижливо за всичко, а особено рицарят Мачко, който е хитър и може да прати за зелен хайвер който и да е немец. Уж пита за нещо друго, уж е доброжелател на събеседника, сам с нищо се не издава, а ще попадне на място и от всекиго ще измъкне новина като риба с въдица. Ако ваша милост искате да ме изслушате търпеливо, ето какво ще кажа: княз Витолд преди няколко години се канел да воюва с татарите и като искал да си осигури мир откъм немците, отстъпил им Жмудж. Тогава имало между тях голяма дружба и съгласие. Той им позволил да строят там замъци, дори им помагал. Срещнали се те с магистъра на един остров, пили, яли и се признавали един другиму в симпатия. На кръстоносците не било забранено дори да ходят на лов из тамошните гори, а когато нещастните жмуджанци въставали против орденското господство, княз Витолд помагал на немците и им пращал на помощ своя войска, за което роптаели по цяла Литва, че той отива срещу собствената си кръв. Всичко това ни разказа заместник-управителят на Щитно и хвалеше кръстоноското управление в Жмудж, че пращало на жмуджанците проповедници, да ги покръстват, и жито, когато имало глад. И възможно е да са пращали, защото великият магистър, който от всички тях най-много има страх от бога, им заповядал, но затова пък им отвличали децата в Прусия, жените срамотили пред очите на мъжете и братята им, а който се противел, обесвали го — и оттам, господарке, е войната.

— Ами княз Витолд?

— Князът дълго време си затварял очите пред неправдите над жмуджанците и обичал кръстоносците. Неотдавна княгинята, неговата жена, ходила в Прусия на гости в самия Малборг. Приели я те там, като че ли приемали самата полска кралица. И то неотдавна, неотдавна! Обсипвали я с подаръци, пък колко турнири, гощавки и различни други чудесии имало във всеки град, дето минавали, това никой не би пресметнал. Хората мислели, че вече между кръстоносците и княз Витолд любов ще настане навеки, когато неочаквано сърцето му се променило…

— Ако се съди по това, което неведнъж покойният ми татко и Мачко разправяха, неговото сърце често се променя.

— Към честните хора не, но към кръстоносците често, защото те сами никога не си сдържат думата. Искали сега от него да им предаде всички бежанци, а той им казал, че ще им предаде онези, които са крепостни, но свободните няма да им предаде, защото те имат право да живеят, дето искат. И почнали да се гледат накриво и да пишат писма с оплаквания и взаимно да се заплашват. Като разбрали това, жмуджанците ударили немците. Охраната изтрепали, замъците изпоразрушили, а сега и в самата Прусия нахлуват, пък княз Витолд не само не ги сдържа вече, но още се подсмива над немското нещастие и тайно праща помощ на жмуджанците.

— Разбирам — рече Ягенка. — Но щом им помага тайно, значи, още няма война.

— Има с жмуджанците, а в същност има и с княз Витолд. Отвсякъде пристигат немци, за да бранят крайграничните замъци, и на драго сърце биха предприели и голям поход срещу жмуджанците, но за това трябва да чакат дълго, чак до зимата, защото страната е блатиста и рицарите никак не могат да воюват в нея. Дето жмуджанец минава, там немецът затъва, ето защо за немците е благоприятна зимата. И щом настанат мразове, ще потегли цялата кръстоноска войска, а пък княз Витолд ще отиде да помага на жмуджанците — и ще отиде с позволението на полския крал, който е върховен господар и на великия княз, и на цяла Литва.

— Тогава може и с краля да има война.

— Казват хората и там у немците, и тук у нас, че ще има. Кръстоносците вече просели помощ от всички чужди дворове и качулките горят на главите им, както обикновено на крадците, защото се знае, че кралската войска не е шега, а пък щом някой спомене пред полските рицари за кръстоносците, те веднага запретват ръкави.

Ягенка въздъхна при тези думи и каза:

— На момчето всякога е по-весело в живота, отколкото на момичето, защото, да речем, ти ще отидеш на война, както отидоха Збишко и Мачко, а ние ще останем тук в Спихов.

— Ами как може да бъде иначе, господарке? Ще останете, но в пълна безопасност. Юрандовото име все още е страшно за немците. Аз самият видях това в Щитно: щом се научиха, че е в Спихов, веднага страх ги обзе.

— Знаем, че те няма да дойдат тук, защото и блатото ни пази, и старият Толима, но тежко ще ни бъде да седим без никакви известия.

— Ако се случи нещо, ще ви известя. Знам, че още преди да тръгнем за Щитно, оттук се канеха да отидат доброволно на война двама яки момци, на които Толима не може да забрани, защото са шляхтичи от Ленкавица. Сега те ще тръгнат заедно с мене и ако има нещо, ще пратя веднага един от тях да ви извести.

— Господ да те възнагради. Знаех, че си умен и че всякога можеш да се отървеш от беда, но за твоето сърце и за твоето доброжелателство към мене ще ти бъда признателна до последния си час.

Като чу това, чехът приклекна на едно коляно и рече:

— Не зло съм видял от вас, а само добрини. Рицарят Зих ме взе в плен при Болеславец още съвсем хлапе и без откуп ми върна свободата, но службата ми при вас бе по-мил а от свободата. Дай боже и кръвта си да пролея за вас, господарке моя!

— Бог да те води и да те върне — отговори Ягенка и му подаде ръка.

Но той предпочете да падне в краката й и да целува стъпалата й, за да изрази още повече почитта си, а после вдигна глава и без да става, заговори несмело и смирено:

— Аз съм прост оръженосец, но съм благородник и ваш верен слуга… дайте ми на тръгване нещо за спомен. Не ми отказвайте! Настава военно време, а свети Георги ми е свидетел, че там ще бъда в предните редици, не отзад.

— За какъв спомен ме молиш? — попита малко зачудена девойката.

— Вържете ми там каква да е лентичка за из пътя, че ако се случи да падна, по-леко ще ми е да умра с ваша препаска.

И пак се наведе до краката й, после скръсти ръце, загледа я умолително в очите, но по лицето на Ягенка се изписа силна тъга и след малко тя отговори, като че в изблик на неволна горчивина:

— Ах, мили мой! Не ме моли за това, защото моята превръзка няма да ти послужи за нищо. Нека те превърже онзи, който сам е щастлив, това ще ти донесе щастие. А у мене какво има в същност? — Нищо, само тъга! А пред мене? — Нищо, само тежка съдба! Ох, няма да донеса аз щастие нито на тебе, нито другиму, защото, което нямам, не мога и да го дам. Тъй ми е сега, Хлаво, тежко, че, че…

Внезапно тя млъкна, защото усети, че ако каже още дума, ще се разплаче — сълзите и без това бяха замъглили очите й. Чехът се трогна дълбоко, разбра, че тежко ще й бъде да се върне в Згожелице и да живее близо до свърталищата на хищниците Чтан и Вилк, но също така й е тежко да остане в Спихов, дето рано или късно можеше да пристигне Збишко с Дануша. Хлава разбираше много добре всичко, което ставаше в сърцето на девойката, но понеже не виждаше никакъв изход от нещастието й, той отново прегърна краката й и повтаряше:

— Ех, да падна в бой за вас! Да падна!

А тя каза:

— Стани. Пък на тръгване за войната нека Анулка те препаше или да ти даде нещо друго за спомен, защото тя милее за тебе отдавна.

И почна да я вика, а тя се показа веднага от съседната стая, защото отдавна подслушваше на вратата, но не смееше да влезе само от стеснение, при все че изгаряше от желание да се прости с хубавия оръженосец. Тя се появи смутена, изплашена, с разтуптяно сърце, със светнали от сълзи и от дрямка очи, отпусна клепачи и застана пред него, подобна на ябълков цвят, без да може дума да продума.

Хлава изпитваше към Ягенка най-дълбока привързаност, също почит и благоговение, но не смееше да я пожелае дори в мислите си, затова пък често пожелаваше Анулка, защото усещаше как кръвта му кипи в жилите и не можеше да устои на нейната хубост. Сега тя още повече плени сърцето му с хубостта си, а особено със смущението и сълзите си, през които любовта прозираше така, както през бистрата вода на поточето прозира златното дъно.

И той се обърна към нея и рече:

— Знаете ли! Отивам на война, може и да загина. Не ви ли е жал за мене?

— Жал ми е! — отговори с тънък гласец девойката.

И веднага зарони сълзи, които винаги бяха готови у нея. Чехът се трогна до дън душа и зацелува ръцете й, като сдържаше пред Ягенка желанието си да я зацелува още по-горещо.

— Препаши го или му дай на тръгване някакъв спомен, за да се бие под твоя знак — рече Ягенка.

Но Анулка нямаше какво да му даде, защото беше облечена с юношески мъжки дрехи. Тя почна да търси: нито панделка, нито някаква препаска! И понеже моминските им дрехи бяха още в сандъците, непипнати, откак бяха тръгнали от Згожелице, тя изпадна в голямо затруднение, от което я извади пак Ягенка, като каза да му даде мрежата, която носеше на главата си.

— Бога ми! Нека бъде мрежичка! — извика малко развеселеният Хлава. — Ще я окача на шлема — и има да плаче майката на онзи немец, който посегне да я вземе!

А Анулка вдигна и двете си ръце на главата и след миг светлата й коса се пръсна по плещите и раменете й. Хлава я виждаше за пръв път така, с разплетена коса, така тя беше толкова хубава, че дори лицето му се измени. Бузите му пламнаха, после изведнъж пребледняха; той взе мрежата, целуна я, скри я в пазвата си, още веднъж прегърна коленете на Ягенка, а после по-силно, отколкото трябваше, коленете на Анулка, каза: „Нека да бъде така!“ и излезе от стаята, без да продума повече нищо.

И при все че беше уморен от пътя и не бе успял още да си почине, той не отиде да спи. Цяла нощ той пи до самозабрава с двамата млади шляхтичи от Ленкавица, които щяха да заминат с него за Жмудж. Но той не се напи — още в зори беше вече на двора при крепостната порта, дето го чакаха готовите за път коне.

В стената над помещението за колите се открехна един от облепените с мехур прозорци и през отвора погледнаха към двора ясносини очи. Чехът ги забеляза и искаше да отиде при тях, за да покаже закачената на шлема мрежа и да се сбогува още веднъж, но му попречиха отец Калеб и старият Толима, които бяха излезли нарочно за да му дадат съвети на тръгване.

— Иди при двора на княз Януш — каза отец Калеб. — Може би и рицарят Мачко да е отишъл там. Във всеки случай ще получиш верни известия, защото имаш близки познати. Оттам и пътищата за Литва са известни, и за водач през пустогорието е лесно. Ако искаш да стигнеш сигурно при пан Збишко, не отивай направо в Жмудж, че там е пруската преграда, а мини през Литва. Имай пред вид, че и жмуджанците може да те убият, преди да им се обадиш кой си, а съвсем друго ще бъде, ако се появиш от страната на княз Витолд. А сега да благослови бог и тебе, и двамината рицари, та да се върнете здрави и да докарате детето, за което аз всеки ден след вечернята ще лежа ничком пред олтара, докато изгрее първата звезда.

— Благодаря ви, отче, за благословията — отвърна Хлава. — Не е лесно да се изтръгне жива жертва от онези дяволски лапи, но нали всичко е в божиите ръце и по-добра е надеждата, отколкото отчаянието.

— Разбира се, че е по-добра, затова не я губя. Да… жива е надеждата, макар в сърцето да не липсва тревога… Най-лошото е, че самият Юранд, щом се спомене името й, веднага показва с пръст към небесата, сякаш я вижда вече там.

— Как може да я вижда, като няма очи?

А свещеникът заговори на чеха, като че говореше на себе си:

— Случва се така, че когато някому изгаснат земните очи, да вижда именно това, което другите не могат да съзрат. Случва се то, случва се! Но ми се вижда невероятно бог да допусне да бъде сторено зло на такова агънце. И с какво се е провинила пред кръстоносците? С нищо! А невинна си беше като божия лилия и мила към хората, и пееше като полска птичка! Бог обича децата и има милост за човешката мъка… Ех, ако са я убили, може и да я възкреси като Пьотровин^[2], който излязъл от гроба и дълги години след това си гледал стопанството… Иди на добър час и нека ръката божия пази всички вас и нея!

След тия думи той се върна в параклиса, за да отслужи утринната служба, а чехът яхна коня, поклони се още веднъж пред открехнатия прозорец и тръгна, защото вече се беше съмнало напълно.