Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (45)

XIII

Като се научи, че според поръчението на Мачко трябва да остане в Спихов, Ягенка не можеше да продума от учудване, тъга и яд и само гледаше чеха с широко отворени очи, който разбираше добре каква неприятна новина й носи и рече:

— Ще ми се да ви разправя какво чухме в Щитно, защото има много новини, и то все важни.

— За Збишко има ли?

— Не, но за работите около Щитно, знаете…

— Разбирам! Нека слугата разседлае конете, а вие елате след мене.

И като даде нареждане на момчето, тя поведе чеха със себе си горе.

— Защо ни изостави Мачко? Защо трябва да останем в Спихов и защо вие се върнахте? — попита тя на един дъх.

— Аз се върнах — отговори Хлава, — защото ми заповяда рицарят Мачко. Искаше ми се да отида на война, но заповедта си е заповед. Рицарят Мачко ми каза така: „Ще се върнеш, ще пазиш господарката от Згожелице и ще чакаш вест от мене. Може би, казва, ще стане нужда да я заведеш в Згожелице, защото тя сама не може да се върне.“

— Божичко! Какво се е случило? Да не се е намерила Юрандовата дъщеря? Или Мачко е отишъл да спасява Збишко? Ти видя ли я? Говори ли с нея? Защо не я доведе и де е тя сега?

Като чу този куп въпроси, чехът се поклони до коленете на девойката и рече:

— Не ми се сърдете, ваша милост, че не ще отговоря на всичко отведнъж, защото няма как; но ще отговоря поред едно след друго, ако не ми се попречи.

— Добре! Намери ли се тя, или не?

— Не, но се знае вече положително, че е била в Щитно и че са я закарали някъде към източните замъци.

— А защо ние трябва да останем в Спихов?

— Ами ако тя се намери?… Как да кажа, ваша милост… То и наистина не би имало защо…

Ягенка замълча, само бузите й пламнаха, А чехът рече:

— Мислех и пак мисля, че няма да я изтръгнем жива от ноктите на тези кучи синове, но всичко е в божиите ръце… Трябва да ви разкажа от началото. Пристигнахме в Щитно — добре. Рицарят Мачко показа на заместник-управителя писмото на Лихтенщайн, а понеже той на младини носел на Куно меча, целуна печата пред очите ни, прие ни гостоприемно и не се усъмни в нищо. Ако имаше някъде наблизо повече хора от нашите, можехме и замъка да превземем, толкова ни се доверяваше. Никой не ни пречеше да се виждаме със свещеника и ние говорихме с него цели две нощи, та научихме чудни и дивни работи, които свещеникът знае от палача.

— Немия палач.

— Ням, но може да разправи на свещеника всичко със знаци, пък той го разбира, като че му говори на обикновен език. Чудни работи и като че пръст божи има в тях. Този палач отсякъл на Юранд ръката, изтръгнал му езика и изгорил със смола окото. Той е такъв, че ако е за някой мъж, няма да трепне пред никакво мъчение, дори ако му заповядат да къса човека със зъби — и това ще направи. Но на една невръстна девойка никога няма да посегне, с каквито мъки и да го заплашват. А бил такъв, защото той самият някога имал единствена дъщеря, която обичал страшно много и която кръстоносците му…

Тук Хлава млъкна и не знаеше как да продължи, а Ягенка забеляза това и рече:

— Какво ми разправяте за дъщерята на палача?

— Защото се отнася до работата — отговори чехът. — Когато нашият млад господар посече рицаря Ротгер, старият вожд Зигфрид едва ли не побеснял. В Щитно разправяха, че Ротгер бил негов син, и свещеникът потвърди, че никога баща не е обичал повече сина си. И за да си отмъсти, той продал душата си на дявола, което палачът видял! Разговарял се с убития така, както аз говоря сега с вас, а мъртвецът от ковчега ту му се смеел, ту скърцал със зъби, ту с почернял език се облизвал от радост, задето старият вожд му обещал главата на пан Збишко. Но понеже не могъл да хване тогава пан Збишко, заповядал на палача да осакати Юранд, а после турил езика и ръката му в ковчега на Ротгер, който почнал да ги яде сурови…

— Страх ме е да слушам. Во имя отца и сина, и святаго духа, амин! — рече Ягенка.

И тя стана и тури съчки в камината, защото се беше вече напълно стъмнило.

— Така е! — продължи Хлава. — Не знам какво ще стане на Страшния съд, защото, което е Юрандово, трябва да се върне на Юранд. Но то не е за човешки ум работа. Палачът тогава видял всичко. Та като натъпкал вампира с човешко месо, старият вожд отишъл да му поднесе и Юрандовата щерка, защото онзи навярно му пришепнал, че искал да залее яденето с невинна кръв… Но палачът, който, както ви казах, би направил всичко, освен да посегне на нещастната девойка, се притаил от по-рано на стълбата. Свещеникът казваше, че той не е с всичкия си ум и е като животно, но за тия неща, щом трябва, никой не може да го надхитри. Седнал си тогава той на стълбата и чакал, а ето че иде вождът. Чул дишането на палача, видял блесналите му очи и се изплашил, защото му се сторило, че е вампир. Пък онзи ударил силно вожда с пестник по врата! Мислел да му разтроши мозъка, та нищо да не остане, ала не го убил. Но вождът припаднал и се разболял от страх, а когато оздравял, не смеел да посегне на Юрандовата дъщеря.

— Ама я откарал.

— Откарал я и взел с нея и палача. Не знаел, че той именно я е защитил, мислел, че му е попречила някаква неведома сила, зла или добра. А не искал да остави палача в Щитно. Страхувал се от показанията му или от нещо друго… Той е ням наистина, но ако дойдеше до съд, би могъл чрез свещеника да каже всичко, което знае… И най-сетне свещеникът каза на рицаря Мачко: „Старият Зигфрид няма да умъртви Юрандовата дъщеря, защото се бои, пък и да заповяда другиму, Дидерих, докато е жив, няма да я даде, толкова повече, че един път вече я е защитил.“

— Знаеше ли свещеникът къде са я откарали?

— Не знаеше добре, но чул, че говорили нещо за Рагнета; този замък е недалече от литовската или жмуджката граница.

— А Мачко какво каза?

— Като чу това, рицарят Мачко ми каза на другия ден: „Ако е така, може и да я намерим, а аз трябва час по-скоро да бързам при Збишко, за да не го подмамят с Данушка, както пипнаха Юранд. Само да му кажат, че ще я дадат, ако отиде сам да я вземе, той ще отиде, а старият Зигфрид тогава вече ще си отмъсти на него за Ротгер, тъй както човешко око не е виждало.“

— Вярно е! Вярно! — извика с безпокойство Ягенка. — Щом за това е бързал толкова, добре е направил.

А след малко се обърна към Хлава:

— Едно само е сбъркал, че ви е отпратил тук. От какво ще ни пазите нас в Спихов? Ще ни опази и старият Толима, а там бихте потрябвали на Збишко, защото сте и силен, и съобразителен.

— А кой, господарке, ще ви заведе в Згожелице, ако стане нужда?

— В случай на нещо ще дойдете тук преди тях. Те нямат по кого другиго да ми пратят известие, ще го пратят по вас — и вие ще ни заведете в Згожелице.

Чехът й целуна ръка и запита с развълнуван глас:

— А дотогава тук ли ще останете?

— Господ бди над сираците! Тук ще останем.

— И няма ли да се притеснявате? Какво ще правите тук?

— — Ще моля бога да върне на Збишко щастието и вас всички да запази в добро здраве.

И като каза това, тя се разплака от все сърце.

А оръженосецът се наведе отново до коленете й и каза:

— Вие сте също като ангелите на небесата.