Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (44)

XII

Юранд се събуди от дългия сън в присъствието на отец Калеб. Той беше забравил в съня си какво му се бе случило, не знаеше къде се намира и почна да пипа с ръка по леглото и стената, до която то беше опряно. Но отец Калеб го прегърна и разплакан от умиление, заговори:

— Това съм аз! Ти си в Спихов! Брате Юранд! Бог ти прати изпитание… но си между свои… Добри хора те докараха… Брате Юранд! Брате!…

И като го притисна до гърдите си, почна да го целува по челото, по празните му очи и отново да го притиска до гърдите си, и отново да го целува, а гой изпърво беше като замаян и изглеждаше, че нищо не разбира, най-сетне обаче почна да прокарва лявата си ръка по челото и по главата, като че искаше да прогони и разпръсне тежките облаци на съня и на припадъка.

— Ти ме чуваш и разбираш, нали? — попита отец Калеб.

Юранд направи знак с глава, че чува, после протегна ръка към сребърното разпятие, което на времето си бе сдобил от един знатен немски рицар, свали го от стената, притисна го до устата си, след това до гърдите си и го подаде на отец Калеб.

А той каза:

— Разбирам те, брате! Сега той ти остава и както те отърва от робство, така може и да ти върне всичко, което си загубил.

Юранд показа с ръка нагоре в знак, че всичко загубено ще му се върне само там, при което отново се насълзиха очните му дупки и безгранична болка се изрази по измъченото му лице.

А отец Калеб, като видя това движение и тази мъка, помисли, че Данушка не е вече жива, та коленичи до леглото и рече:

— Прати й, господи, вечен покой и светлина во веки да я озарява, нека почива във вечен покой, амин.

При тия думи слепият се вдигна, седна на леглото и почна да клати глава и да маха с ръка, като че искаше да противоречи и да спре отец Калеб, но не можаха да се разберат с него, защото в това време влезе старият Толима, а след него охраната на крепостта, надзорниците на стопанските работи, по-видните и по-стари спиховски селяни, горски пазачи и рибари, тъй като известието за връщането на господаря се беше вече разнесло по целия Спихов. Те му прегръщаха коленете, целуваха му ръка и плачеха горчиво при вида на тоя сакат старец, който с нищо не напомняше предишния страшен Юранд, изтребителя на кръстоносците и победителя във всички битки. Но някои, особено които бяха вземали участие в походите му, ги обхвана такъв яростен гняв, че лицата им побледняха и станаха зловещи. След малко те почнаха да се събират на купчина, да си шепнат, да се побутват с лакти, да се по-бутват един друг и най-после излезе напред един от охраната на крепостта, който беше същевременно спиховски ковач, някой си Сухаж; той пристъпи към Юранд, падна в краката му и рече:

— Когато ви докараха тук, господарю, искахме веднага да тръгнем за Щитно, но ни забрани рицарят, който ви докара. Сега вие, господарю, позволете, защото не можем да останем без отмъщение. Нека бъде тъй, както е бивало и по-рано. Никой не ни е позорил безнаказано и няма да ни позори… Излизали сме срещу тях под ваше предводителство, сега ще отидем под началството на Толима, пък и без него. Но ние трябва да превземем Щитно и да пролеем тяхната кучешка кръв, и нека бог ни помогне!

— И нека бог ни помогне! — повториха петнайсетина гласове.

— Към Щитно!

— Кръв искаме!

И огън обхвана изведнъж буйните мазурски сърца. Челата почнаха да се мръщят, очите да бляскат, тук-там се зачу и скърцане със зъби. Но след малко гласовете млъкнаха, скърцането престана и всички погледи се обърнаха към Юранд.

А нему изпърво се зачервиха бузите, като че ли го обзе предишното ожесточение и предишното желание за бой. Той се надигна и отново почна да търси нещо с ръка по стената. Хората помислиха, че търси меча, но пръстите му напипаха кръста, който отец Калеб беше окачил на мястото му.

Юранд го сне за втори път от стената, после лицето му побледня, той се обърна към хората си, вдигна нагоре празните си очни дупки и протегна напред разпятието.

Настана мълчание. Вън се мръкваше вече. През отворените прозорци долиташе чуруликане на птички, които се канеха да спят под покривите и по липите из двора. Последните червени лъчи на слънцето проникваха в стаята и падаха върху вдигнатото нагоре разпятие и върху бялата коса на Юранд.

Ковачът Сухаж загледа Юранд, обърна се към другарите си, погледна още веднъж, най-сетне се прекръсти и излезе на пръсти от стаята. След него излязоха също така тихичко и другите и едва когато се спряха на двора, почнаха да си шепнат:

— Е, какво?

— Няма ли да отидем?

— Не ни позволи!

— Оставя отмъщението на бога. Изглежда, че и душата му се е променила.

И така беше наистина.

А в това време в стаята при Юранд бяха само отец Калеб, старият Толима, а с тях Ягенка и Анулка, които, след като видяха да минават през двора толкова много въоръжени хора, също дойдоха да разберат какво става.

Ягенка, която беше по-смела и по-самоуверена от Анулка, пристъпи към Юранд.

— Добър ден, рицарю Юранд! — каза тя. — Това сме ние — ние, които ви докарахме тук от Прусия.

При звука на нейния младежки глас лицето му се проясни. Той си припомни още по-подробно всичко, което се случи на щитненския път, защото почна да благодари, като кимаше с глава и слагаше няколко пъти ръка на сърцето си. А тя почна да му разказва как са го срещнали и как го е познал чехът Хлава, който е оръженосец на рицаря Збишко, и как най-сетне са го докарали в Спихов. Тя каза също и за себе си, че заедно с другаря си носи меча и шлема с щита на рицаря Мачко от Богданец, чичото на Збишко, който тръгнал от Богданец да търси братанеца си, а сега заминал за Щитно и след три-четири дни ще се върне отново в Спихов.

Когато тя спомена Щитно, Юранд наистина не се развълнува както първия път на пътя, но по лицето му се изрази голямо безпокойство; Ягенка обаче го увери, че рицарят Мачко е толкова хитър, колкото и храбър, и че никому не ще се остави да го хване, а освен това има писма от Лихтенщайн, с които може безопасно да отиде навсякъде. Тези думи го успокоиха доста; виждаше се, че иска да попита и за много други работи, но като не можеше, мъчеше се в душата си. Съобразителната девойка забеляза веднага това и рече:

— Ако си приказваме така по-често, за всичко ще се разберем.

Той се усмихна, протегна към нея ръка, сложи я пипнешком на главата й и я задържа така дълго, като че я благославяше. Наистина много й беше задължен, а освен това му допадна на сърцето младостта й и гласът й, който му напомняше чуруликане на птичка.

И оттогава, когато не се молеше — а Юранд се молеше почти по цели дни — или когато не спеше, той я търсеше около себе си, а нямаше ли я, тъгуваше за нейния глас и по всякакъв начин се мъчеше да накара отец Калеб и Толима да разберат, че иска да бъде близо около него това мило момче.

И тя идваше, защото милостивото й сърце го искрено съжаляваше, а освен това при него минаваше по-бързо времето в очакване на Мачко, чийто престой в Щитно необяснимо се проточи вече дълго време.

Той трябваше да се върне след три дена, а вече минаваше четвърти и пети ден. На шестия ден надвечер обезпокоената девойка искаше вече да помоли Толима да прати хора да го търсят, когато внезапно от стражевия дъб съобщиха, че някакви конници се приближават към Спихов.

И действително след малко по подвижния мост затропаха копита и на двора се появи оръженосецът Хлава с един от слугите. Ягенка, която вече беше слязла от горната стая и чакаше на двора, се затече към него, преди той да успее да слезе от коня.

— Къде е Мачко? — попита тя с разтуптяно от тревога сърце.

— Отиде при княз Витолд, а вам заповяда да останете тук — отговори оръженосецът.