Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (43)

XI

На сутринта след мъгливата и мека нощ настъпи ветровит ден, ту ясен, ту мрачен поради облаците, които, гонени от вятъра, препускаха на стада по небето. Мачко заповяда колите да потеглят точно на съмване. Катранджията, който се зае да ги води до Буди, твърдеше, че конете ще минат навсякъде, но колите ще трябва на места да се разглобяват и да се пренасят на части, а също и сандъците с дрехи и със запаси от храна. Работата не можеше да мине без усилия и забавяне, но калените и навикнали на труд хора предпочитаха най-големите усилия пред отегчителната почивка в празната кръчма, затова всички с готовност тръгнаха на път. Дори и боязливият Вит, ободрен от думите и от присъствието на катранджията, не проявяваше страх.

Веднага след кръчмата те навлязоха във високи и необрасли с храсталаци борови гори, в които при умело водене на конете можеше да се мине между дърветата дори без да се разглобяват колите. Вихърът понякога преставаше, понякога налиташе с нечувана сила, удряше като с огромни криле в клоните на стройните борики, прегъваше ги, извиваше, въртеше ги като крила на вятърна мелница, чупеше ги; гората се прегъваше под напора на това лудешко дихание и дори в прекъсванията между един и друг порив на вятъра тя не преставаше да бучи и да гърми, като че се сърдеше за това нападение и насилие. Сегиз-тогиз облаците засланяха изцяло дневната светлина; валеше дъжд, смесен със суграшица, и ставаше така тъмно, като че настъпваше здрач. Вит тогава губеше отново смелостта си и викаше, че „злият дух се е заял и им пречи“, но никой не го слушаше, дори и страхливата Ануля не се тревожеше от думите му, особено защото чехът беше тъй близо, че тя можеше със стремето си да се допира до неговото стреме; а чехът гледаше напреде си така уверено, като че искаше да извика и самия дявол на бой.

След високостеблената гора започна друга, обрасла с храсталак, а после започна гъстак, през който не можеше да се мине. Тук трябваше да се разглобят колите, което те направиха сръчно и за много кратко време. Яките мъже пренесоха на гръб колелата, стръките и предните колесари, а също торбите и запасите храна. Този лош път беше около хиляда крачки. Едва привечер пътниците стигнаха в Буди, дето катранджиите ги приеха гостоприемно и ги увериха, че ако се мине през Дяволския дол или по-точно покрай него, може да се стигне до града. Тези хора, навикнали да живеят в девствената гора, рядко виждаха хляб и брашно, но не гладуваха, защото имаха в изобилие всякакви пушени меса, а особено пушени змиорки, от които гъмжаха всички блата. Те гощаваха щедро с тях пътниците, а сами протягаха лакомо ръце към хляба. Между тях имаше жени и деца, всички почернели от катранения дим; имаше и един старец на повече от сто години, който помнеше клането в Ленчица през 1331 година и пълното разрушаване на града от кръстоносците. Мачко, чехът и двете девойки, при все че бяха чули вече почти съшия разказ от игумена в Шерадз, слушаха с любопитство и този дядо, който седеше до огнището, ровеше в него, сякаш изравяше с това и страшните спомени на своята младост. Да! В Ленчица, както и в Шерадз, не били пощадени дори черквите и свещениците, а пък кръвта на старците, жените и децата потекла по ножовете на покорителите. Кръстоносците, все тези кръстоносци! Мислите на Мачко и на Ягенка отлитаха все към Збишко, който тъкмо сега беше като че в устата на вълка, посред вражето племе, което не познава нито милост, нито законите на гостоприемството. Сърцето на Ануля също се свиваше от болка, защото не беше уверена дали из тоя път по следите на абата не ще им се случи да налетят на тия ужасни хора…

Но старецът почна след това да разказва за битката при Пловце, с която се завършило нашествието на кръстоносците и в която и той взел участие с желязна тояга в ръце като войник от пехотата, изпратена от селската община. В тази именно битка беше загинал почти целият род на Градовците, та Мачко знаеше добре всичките й подробности, но все пак слушаше и сега сякаш за пръв път разказа за страшния разгром на немците, които като изкласила нива под напора на вихъра бяха паднали от мечовете на полското рицарство и войската на крал Локетек…

— Ех! Как да не помня — каза дядото. — Нападнаха земята, изгориха замъците и крепостите, и само това ли? Децата в люлките колеха, но дойде и техният край. Ех, ама битка беше! И още каква! Щом затворя очи, виждам онова поле…

И той затвори очи и млъкна, само ровеше излеко въглените в огнището, докато Ягенка, която не можеше да дочака продължението на разказа, го запита:

— Как стана то?

— Как стана то? — повтори дядото. — Спомням си полето, като че сега го виждам: имаше храсталаци, а отдясно млака и стърнище. Но след битката не се виждаха нито храсталаци, нито млака, нито стърнище, само желязо навсякъде, мечове, секири, копия и хубави брони, едни върху други, като че някой бе покрил с тях цялата божа земя… Никога не съм виждал на трупан толкова избит народ и толкова човешка кръв да се лее…

Сърцето на Мачко се окрили при тия спомени и той каза:

— Наистина! Исус е милостив. Нагънаха те тогава кралството като пожар, като чума. Не само Шерадз и Ленчица, но и много други градове разрушиха. И какво? Нашият народ е страшно жилав и има в себе си непобедима сила. И да го хванеш ти, кръстоноско куче, за гръкляна, не ще можеш да го удавиш, а той и зъбите ти ще избие… Ето вижте: крал Кажимеж построи отново и Шерадз, и Ленчица така, че сега са по-хубави, отколкото бяха. И сеймовете заседават в тях по старому, а пък кръстоносците, както са били избити при Пловце, тъй си лежат и гният. Дай боже всякога такъв край!

При тия думи старият селянин почна изпърво да кима с глава в знак на потвърждение, но накрая каза:

— Ами, не лежат и не гният. Кралят заповяда на нас, пехотата, да изкопаем след битката трапове и селяните от околността дойдоха да помагат в работата, та трещеше от лопатите. Наслагахме ние после немците в траповете и ги засипахме добре с пръст, за да не се излюпят някои болести от тях — но те не останаха там.

— Как така не останаха? Какво стана с тях?

— Аз самият не съм видял, но ще кажа какво разправяха хората после. След битката настъпила страшна виелица, която траяла дванайсет недели, но само нощем. Денем слънцето си светело както всякога, а нощем вятърът без малко не свличал космите от главите на хората. Сборища дяволи се въртели на тълпи във вихрушка, всеки с вила в ръка, и който дявол дойде до мястото, хоп с вилата о земята и си изважда оттам по един кръстоносец, а после го носи право в пъкъла. Хорицата в Пловце чували такава глъчка, като че виели стада кучета, но не можели да разберат дали немците вият от страх и мъка или дяволите от радост. И това продължавало, докато свещениците осветили траповете и докато земята към Нова година замръзнала така, та и вила не можела да я прободе.

Той млъкна и след малко добави:

— Дай боже такъв край, както казахте, пане рицарю. Аз няма да го доживея, но такива момченца като тия двамата ще доживеят и няма да видят онова, което видяха моите очи.

Като каза това, той почна да се вглежда ту в Ягенка, ту в Ануля, да се чуди на хубавите им лица и да клати глава.

— Като мак в житото — рече той; — такива още не съм виждал.

Така в разговори мина част от нощта, после всички легнаха да спят в колибите на мекия като пух мъх, като се завиха с топли кожи, а когато дълбокият сън подкрепи телата им, на сутринта вече съвсем по светло пътниците продължиха похода си. Пътят покрай дола не беше наистина лесен, но и не много мъчен, така че още преди залез слънце те видяха Ленчицкия замък. Градът беше наново издигнат от пепелищата, отчасти от червена тухла и дори от камък. Стените му бяха високи, защитени с кули, а черквите още по-великолепни от серадзките. От доминиканците пътниците лесно получиха сведения за абата. Бил там, казвал, че му било по-добре, утешавал се от надеждата, че ще оздравее съвсем, и преди няколко дни заминал по-нататък. За Мачко вече не беше твърде важно да го настигне по пътя, защото бе решил да води двете момичета чак до Плоцк, дето би ги завел и самият абат, но той бързаше да отиде при Збишко, затова се силно разтревожи от другата новина: че след заминаването на абата реките били толкова придошли, та съвсем не можело да се пътува по-нататък. Понеже рицарят имаше богата свита и казваше, че отива при княз Жемовит, доминиканците приеха и нахраниха пътниците гостоприемно и дори подариха на Мачко за из пътя една дъсчица от маслинено дърво, на която беше написана на латински молитва до архангел Рафаил — покровителя на всички пътници.

Принудителният престой на пътниците в Ленчица трая цели две седмици, през което време един от оръженосците на управителя на замъка откри, че пажовете на пътуващия рицар са девойки, и веднага се влюби до смърт в Ягенка. Чехът искаше да го извика на двубой, но понеже това беше в навечерието на тръгването им, Мачко не му разреши.

Когато тръгнаха на път за Плоцк, вятърът беше по-изсушил пътищата. Наистина валяха често дъждове, но те траеха кратко, както обикновено бива напролет. Дъждовете бяха топли и поройни, защото беше дошла същинска пролет. Из полята по лехите лъщяха светли ивици вода, от нивята вятърът носеше силна миризма на мокра земя. Блатата се покриха с жълтурчета, в горите цъфнаха теменужки и стърчиопашките чуруликаха радостно сред клоните. Сърцата на пътниците се изпълниха с нова бодрост и надежда и особено защото пътуването им спореше, и след шестнайсет дни път спряха най-сетне пред портите на Плоцк.

Но стигнаха там през нощта, когато портите на крепостта бяха вече заключени, та трябваше да пренощуват у един тъкач вън от стените. Момичетата си легнаха късно и след умората и несгодите от дългото пътуване спяха като убити. Мачко, когото не можеше да сломи никаква умора, не искаше да ги буди рано, а щом отвориха портите, отиде в града, намери лесно катедралата и епископския дом, дето първата новина, която чу, беше, че абатът умрял преди седмица.

Умрял преди една седмица, но според тогавашния обичай цели шест дни служеха литургии при ковчега и гощаваха гостите за помен, а погребението щеше да стане едва днес и след него погребални слова и последна гощавка за почитане паметта на умрелия.

От голяма загриженост Мачко дори не разгледа града, който впрочем той малко познаваше от онова време, когато беше ходил с писмо от княгиня Александра до магистъра, а тръгна колкото се може по-скоро към къщата на тъкача отвъд градските стени и по пътя си казваше:

— Ех, дошло му да умира и вечен му покой! Всички ще дочакаме това, но какво да правя сега аз с тези момичета?

И почна да размисля дали не ще бъде по-добре да ги остави у княгиня Александра или у княгиня Ана Данута, или пък да ги заведе в Спихов. Защото неведнъж през време на сегашното пътуване му бе идвало наум, че ако Данушка вече не е жива, не би било зле Ягенка да бъде близо до Збишко. Той не се съмняваше, че Збишко дълго ще тъгува за оная девойка, която беше обикнал повече от всички други на света, и дълго ще плаче за нея, но не се съмняваше също, че такава девойка като Ягенка ще окаже своето въздействие, ако бъде близо до него. Той помнеше как момъкът все тъгуваше за Ягенка, макар че сърцето му се стремеше отвъд гори и пущинаци към Мазовия. По тези причини, пък и понеже беше дълбоко уверен, че Данушка е загубена завинаги, той често си мислеше, ако абатът умре, да не изпраща никъде Ягенка. А както беше и малко лаком за земни блага, той си правеше сметка сега и за наследството на абата. Абатът им беше сърдит наистина и ги бе заплашил, че нищо няма да им остави, но дали не се бе размислил преди смъртта си? Че е завещал нещо на Ягенка, беше сигурно, защото много пъти беше говорил за това в Згожелице, та покрай Ягенка имотът нямаше да отмине Збишко. Навремени на Мачко се искаше да поостане в Плоцк, да разбере кое как е и да се заеме с тази работа, но веднага задушаваше в себе си подобни мисли: „Аз тук ще се грижа за богатство — мислеше си, — а момчето там може би протяга към мене ръце от някое кръстоноско подземие и чака от мене спасение.“ Имаше наистина един изход: да остави Ягенка под покровителството на княгинята и на епископа с молба да не допуснат да бъде онеправдана, в случай че абатът й е оставил нещо. Но тази идея не се хареса особено на Мачко. „Девойката и без това си има богата зестра, пък ако и от абата наследи, всеки мазур на драго сърце ще я вземе, а и тя също няма да издържи за дълго, защото и покойният Зих казваше, че още тогава ходела като по жарава.“ И старият рицар се уплаши от тази мисъл, понеже си каза, че в такъв случай и Дануша, и Ягенка ще се изплъзнат на Збишко, а това той не искаше да допусне за нищо на света.

— Която му е писано, тя да бъде, но все трябва едната да има.

Най-сетне той реши преди всичко да спаси Збишко, пък ако стане нужда да се раздели с Ягенка, да я остави или в Спихов, или у княгиня Данута, а не тук в Плоцк, дето придворният живот беше много по-разкошен и дето имаше много хубави рицари.

Обременен от тези мисли, той вървеше с бързи крачки към къщата на тъкача, за да съобщи на Ягенка за смъртта на абата, и тъкмеше да не й казва това отведнъж, защото ненадейното лошо известие можеше силно да смути девойката и да я направи после неплодна. Като стигна в къщи, той завари и двете девойки вече облечени, дори пременени и весели като пойни птички; той седна на столчето, извика на чираците на тъкача да му донесат топло пиво, после намръщи и без това суровото си лице и рече:

— Чуваш ли как звънят камбаните в града? Познай защо звънят, като не е неделя днес, а ти проспа утренната. Искаш ли да видиш абата?

— Разбира се, че искам — рече Ягенка.

— Ще го видиш, когато си видиш врата.

— Нима е заминал пак за някъде?

— Наистина е заминал. Не чуваш ли, че звънят?

— Умрял?! — извика Ягенка.

— Кажи: вечна му памет.

Тогава те и двете с Ануля паднаха на колене и почнаха да се молят за вечен покой с моминските си, като звънчета гласове. Порой сълзи потекоха по лицето на Ягенка, защото тя много обичаше абата, който, при все че бе сприхав с хората, не бе причинил зло никому, а правеше добро и с двете си ръце, а пък нея, която му бе кръщелница, обичаше като родна дъщеря. Мачко си спомни, че абатът беше негов и Збишков роднина, натъжи се също и поплака малко, а когато част от тъгата им се изля заедно със сълзите, той взе чеха и двете момичета и ги заведе на погребение в черква.

Погребението беше тържествено. Начело на шествието вървеше сам епископ Якуб от Курдванов, присъствуваха всички свещеници и монаси от манастирите в Плоцк, биеха всички камбани, държаха се слова, които никой освен духовниците не разбра, защото се произнесоха на латински, след което и духовници, и светски лица се върнаха на изобилна гощавка у епископа.

Отиде там и Мачко, повел със себе си двата пажа, защото като роднина на умрелия и познат на епископа имаше пълно право. Епископът го прие като роднина на покойния охотно и с внимание, но веднага след поздрава му каза:

— За вас, Градовците от Богданец, има завещани някакви гори, а всичко, което остане и не се даде на манастирите и на абатството, е за неговата кръщелница, някоя си Ягенка от Згожелице.

Мачко, който не очакваше много нещо, се зарадва и на горите, а епископът не забеляза, че като се спомена за Ягенка от Згожелице, един от пажовете на стария рицар вдигна нагоре оросените си със сълзи и сини като метличина очи и каза:

— Господ да му плати, но по-добре да беше жив.

Мачко се обърна и каза сърдито:

— Мълчи, че ще се изложиш.

Но изведнъж млъкна, в очите му блесна удивление, после лицето му доби суров и вълчи израз, защото недалеч, до вратата, през която в това време влизаше княгиня Александра, той видя прегънат в дълбок придворен поклон Куно Лихтенщайн, оня същия, заради когото без малко не загина Збишко в Краков.

Ягенка никога досега не бе виждала Мачко такъв: лицето му се сгърчи като муцуна на разярено куче, зъбите му блеснаха изпод мустаците, той завъртя мигом пояса си и се упъти към омразния кръстоносец.

Но се спря насред път и почна да глади с широката си длан косата на главата си. Той си спомни овреме, че Лихтенщайн може да бъде при плоцкия двор или като гост, или — което беше по-вероятно — като пратеник и че ако го нападне направо, ще постъпи също като Збишко по пътя от Тинец.

И понеже беше по-умен и по-опитен от Збишко, той се сдържа, намести отново пояса си, разведри лице, почака — и когато княгинята след поздрава на Лихтенщайн почна разговор с отец Якуб от Курдванов, приближи се до нея и като й се поклони дълбоко, припомни й кой е и каза, че я смята за своя благодетелка заради онова писмо, което му бе дала на времето.

Княгинята едва ли помнеше лицето му, но си спомни лесно и писмото, и цялата случка. Беше й също известно и това, което се бе случило в съседния мазовецки двор: чула бе за Юранд, за отвличането на дъщеря му, за женитбата на Збишко и за смъртния му двубой с Ротгер. Всичко това възбуждаше извънредно много любопитството й като някой рицарски роман или някоя от онези песни, които пееха пътуващите певци в Немско и в Мазовия. Кръстоносците наистина не й бяха тъй омразни, както на Ана Данута, жената на Януш, и главно затова, защото в желанието си да я спечелят на своя страна, те прекалено много й оказваха уважение, ласкаеха я и я обсипваха с щедри дарове, но този път сърцето й беше на страната на влюбените. Готова бе да им помогне — а при това бе доволна, че бе дошъл при нея човек, който можеше да й разкаже най-подробно всичко, което се бе случило.

А Мачко, който още от по-рано беше решил да спечели по какъвто и да е начин покровителството и защитата на влиятелната княгиня, като виждаше с какво внимание го слуша, охотно й разказваше за нещастната съдба на Збишко и Дануша и я развълнува почти до сълзи, толкова повече, че сам той чувствуваше по-добре от всеки друг нещастието на братанеца си и от все сърце го жалеше.

— През целия си живот не съм чувала нищо по-трогателно — рече най-сетне княгинята. — А най-много ми е мъчно за това, че той вече се оженил за тази девойка, тя била вече негова, пък никакво щастие не е изпитал. Все пак — знаете ли положително, че не е изпитал?

— Боже мой — отвърна Мачко, — да беше поне изпитал, но той се венчал, когато бил болен на легло, късно вечерта, а на съмване нея вече я взели!

— И мислите, че това са кръстоносците ли? Защото тук разправяха за разбойници, които подвели кръстоносците, като им дали друго момиче. Казваха също за Юрандово писмо…

— Това е вече решено не от човешки съд, а от божи. Казват, че този Ротгер бил знаменит рицар, който и най-силните побеждавал, а все пак падна от ръката на едно дете.

— Ех, такова дете — каза усмихната княгинята, — да не му се изпречи някой на пътя. Неправда има — вярно е! — и заслужено се оплаквате, но от онези четиримата трима вече не са живи, а, както чувах, и старият, който останал, едвам се отървал от смъртта.

— Ами Данушка? Ами Юранд? — отговори Мачко. — Къде са те? Един господ знае дали и със Збишко не се е случило нещо лошо, защото и той отишъл в Малборг.

— Зная, но не всички кръстоносци са така долни, както ги мислите. В Малборг, при магистъра и неговия брат Улрих, който е истински рицар, не е могло да се случи нищо лошо на вашия братанец, който навярно е имал и писма от княз Януш. Освен ако там е извикал на двубой някой рицар и е бил убит, защото в Малборг винаги гостуват множество най-знаменити рицари от всички страни на света.

— Е, аз от това не се страхувам много — рече старият рицар. — Само да не го хвърлят в подземие, да не го убият предателски. Стига той да има в ръцете си някакво желязо, аз не се страхувам много. Веднъж само се намери по-силен от него човек, който го свали на турнира, и той беше мазовецкият княз Хенрик, онзи, който беше тук епископ и който се влюби в хубавата Рингала. Но Збишко беше тогава наистина още момченце. Освен това Збишко би извикал на двубой като две и две четири само един човек, когото и аз се заклех да извикам и който сега е тук.

При тия думи той посочи с очи Лихтенщайн, който говореше с плоцкия воевода.

Но княгинята намръщи вежди и каза със строг и студен тон, с какъвто говореше всякога, когато се ядосаше за нещо:

— Дали сте се клели, или не сте се клели, помнете едно — че той ни е дошъл на гости и че всеки, който желае да ни бъде гост, трябва да спазва приличието.

— Зная, милостива господарке — отговори Мачко. — Аз вече бях завъртял пояса и тръгнал към него, но се сдържах, защото помислих, че може да е тук като пратеник.

— Да, и като пратеник е. А между своите той е човек знатен, чиито съвети сам магистърът много цени и едва ли би му отказал нещо. Може би бог е наредил да не бъде в Малборг, когато братанецът ви е там, защото Лихтенщайн, макар и да е от знатен род, казват, че бил злопаметен и отмъстителен. Той позна ли ви?

— Надали би могъл да ме познае, защото малко ме е виждал. На тинецкия път бяхме с шлемове, а после само веднъж ходих при него по Збишковия въпрос, но беше по вечерно време, понеже работата беше бърза, а после се видяхме един път в съда. Оттогава аз съм се изменил в лице и брадата ми е доста побеляла. Забелязах сега, че ме гледаше, но, види се, само затова, защото доста надълго разговарям с вас; после съвсем спокойно обърна очи на друга страна. Збишко той би познал, но мене е забравил, а за моята клетва може и да не е чувал, щом го заплашват по-големи.

— Какви по-големи?

— Заклеха се и Завиша от Гарбов, и Повала от Тачево, и Марчин от Врочимовице, и Пашко Злодей, и Лис от Тарговиско. Всеки от тях, милостива господарке, и с десетина такива би се разправил, а какво ще бъде, щом те са много! По-добре е било за него съвсем да не се е раждал, отколкото да има такъв меч над главата си. Пък аз не само не ще му припомня за клетвата си, но ще гледам и да се сприятеля с него.

— Защо така?

А лицето на Мачко прие изведнъж хитър израз като главата на стара лисица.

— За да ми даде някакво писмо, с което бих могъл да пътувам безопасно през земите на кръстоносците и да помогна на Збишко в случай на нужда.

— Достойно ли е това за рицарската чест? — запита с усмивка княгинята.

— Достойно — отговори самоуверено Мачко. — Ако например в бой бих го нападнал в гръб и не бих му извикал да се обърне, разбира се, че бих си навлякъл позор; но в мирно време да хванеш с ума си неприятеля на въдичката — от това никой истински рицар няма да се засрами.

— Тогава ще ви запозная — отговори княгинята. Тя кимна на Лихтенщайн и го запозна с Мачко, като си каза, че дори и да го познае Лихтенщайн, пак не ще се случи нищо особено.

Но Лихтенщайн не го позна, защото наистина на тинецкия път го бе видял с шлем, а после бе говорил с него само веднъж, и го вечер, когато Мачко ходи при него, за да го моли да прости вината на Збишко.

Обаче му се поклони доста гордо и едва след като видя зад рицаря двамата прекрасни, богато облечени пажове, каза си, че не всеки може да има такива, и лицето му се проясни, но той не престана да издува устни, което правеше всякога, освен ако имаше работа с лице от владетелски род.

А княгинята посочи Мачко и каза:

— Този рицар отива в Малборг и аз самата го препоръчвам на милостта на великия магистър, но той, като чу за уважението, с което се ползувате в Ордена, би желал да има писмо и от вас.

След тия думи тя отиде при епископа, а Лихтенщайн впи в Мачко студения си стоманен поглед и запита:

— Какъв повод ви кара, пане, да посетите нашата благочестива и скромна столица?

— Благородна и благочестива причина — отговори Мачко и вдигна нагоре очи. — Ако беше иначе, милостивата княгиня не би се застъпила за мене. Но освен благочестивите ми обети аз бих искал и да се запозная с вашия магистър, който поддържа мира на земята и е най-славният рицар на света.

— За когото княгинята, нашата милостива господарка и благодетелка, се застъпи, той не ще се оплаче от нашето скромно гостоприемство; все пак, що се отнася до магистъра, мъчно ще можете да го видите, понеже замина преди един месец за Гданск, пък оттам щеше да отива в Кьонигсберг и по-нататък към границата, защото, ако и да е миролюбив, той все пак трябва да защищава орденските земи от коварните нападения на Витолд.

При тия думи Мачко се обезпокои така явно, та Лихтенщайн, от чиито очи нищо не можеше да се скрие, каза:

— Виждам, че желанието ви да се запознаете с великия магистър е равно на желанието да изпълните обетите си към Ордена.

— Така е! — отвърна бързо Мачко. — Значи, войната с Витолд за Жмудж е започнала?

— Той самият я започна, като въпреки клетвата си помагаше на бунтовниците.

Настъпи кратко мълчание.

— Ех, нека бог прати сполука на Ордена, както я заслужава! — рече най-сетне Мачко. — Като не мога да се запозная с магистъра, поне обещанията си ще изпълня.

Но въпреки тези думи той сам не знаеше какво трябва да предприеме сега и с чувство на страшна тревога се питаше: „Де ще търся сега Збишко и де ще го намеря?“

Лесно беше да се предвиди, че щом магистърът е напуснал Малборг и е отишъл на война, тогава няма защо да търси в Малборг Збишко, но във всеки случай трябва да получи за него по-подробни известия. Старият Мачко се угрижи много, но понеже беше човек, който всякога намираше бърз изход, реши да не губи време и сутринта да тръгне по-нататък. Със съдействието на княгиня Александра, в която Лихтенщайн имаше неограничено доверие, лесно му се удаде да получи писма от него. Писмата бяха до управителя в Бродница и до великия хоспиталиер в Малборг, за тях той подари на Лихтенщайн една голяма сребърна чаша, великолепно изработена във Вроцлав, каквито рицарите имаха обичай да поставят пълни с вино до леглото си за през нощта, та в случай на безсъница да имат под ръка и лекарство за сън, и удоволствие. Тази щедрост на Мачко позачуди чеха, който знаеше, че старият рицар не обичаше да обсипва с дарове никого, а особено немците, но Мачко му рече:

— Направих така, защото съм се заклел и трябва да се бия с него, а не е редно да хвана за гърлото човека, който ми е направил услуга. Не е наш обичай да се нахвърляме на благодетелите си…

— Но жалко за хубавата чаша! — отговори малко с укор чехът.

А Мачко отвърна:

— Не върша аз нищо току-тъй, бъди спокоен! Защото, ако бог милосърдни ми помогне да сваля немеца, ще си взема чашата и още много други ценни неща заедно с нея ще сдобия.

После двамата, а с тях и Ягенка, почнаха да се съветват какво да правят по-нататък. На Мачко минаваше през ум да остави и Ягенка, и Анулка в Плоцк под покровителството на княгиня Александра, и то заради завещанието на абата, което беше на съхранение у епископа. Но девойката се възпротиви на това с всичката сила на своята непреклонна воля. Наистина пътуването би било по-лесно без тях, защото нямаше да се търсят за нощуване отделни стаи, нито пък да се обръща внимание на благоприличието, на опасностите и на други причини от тоя род. Но пък не бяха тръгнали от Згожелице, за да останат в Плоцк. Завещанието, щом е у епископа, няма да пропадне, а колкото за тях, ако се наложи да останат някъде по пътя, по-добре ще им е да бъдат под покровителството на княгиня Ана, а не на Александра, защото при онзи двор по-малко обичат кръстоносците, а повече Збишко. Наистина Мачко възрази, че умът не е женска работа и че не подобава на момиче да разсъждава така, като че наистина има ум, но не се възпротиви решително, а скоро и съвсем отстъпи, когато Ягенка го дръпна настрана и му заговори със сълзи на очи:

— Знаете ли!… Бог вижда сърцето ми, че и сутрин, и вечер го моля за оная Данушка и за Збишковото щастие! Бог на небесата знае това най-добре! Но и Хлава, и вие казвате, че тя е вече загинала и че няма да излезе жива от ръцете на кръстоносците, и ако е така, тогава аз…

Тук тя се малко поколеба, насъбраните сълзи потекоха бавно по бузите й и завърши тихичко:

— Тогава искам да бъда близо до Збишко…

Тия сълзи и думи развълнуваха Мачко, но той отговори:

— Ако оная загине, Збишко от тъга няма и да те погледне.

— И аз не искам да ме гледа, но искам да бъда при него.

— Нали знаеш, че и аз бих искал това, което и ти; но той в голямата си тъга може изпърво и да те нахока…

— Нека си хока — отговори тя с тъжна усмивка. — Но няма да направи това, защото не ще знае, че съм аз.

— Ще те познае.

— Няма да ме познае. Вие също не ме познахте. Ще му кажете, че не съм аз, а Яшко, пък Яшко нали по лице съвсем прилича на мене. Ще му кажете, че е порасъл и толкова, а нему дори и през ум не ще мине, че не е Яшко.

Тук старият рицар припомни още нещо за прибраните едно към друго колене, но тъй като и момчетата понякога имаха такива колене, това не можеше да бъде пречка, толкова повече, че Яшко имаше наистина почти също такова лице, а косата му след последното подстригване пак беше израсла дълга и той я прибираше в мрежа, както другите дворянски момчета и самите рицари. Поради това Мачко отстъпи и почна да говори вече за пътуването. Трябваше да тръгнат на сутринта, Мачко реши да навлезе в страната на кръстоносците, да стигне до Бродница, там да поразпита и ако въпреки предвижданията на Лихтенщайн магистърът е още в Малборг, да отиде там, а в противен случай да тръгне край границата на кръстоносците към Спихов и да разпитва по пътя за младия полски рицар и неговата свита. Старият рицар се надяваше, че по-лесно ще научи нещо за Збишко в Спихов или при двора на княз Януш Варшавски, отколкото дето и да е другаде.

И така те потеглиха на сутринта. Пролетта вече беше дошла напълно и разливите на реките Скрива и Дрвенца заприщваха пътя, така че едва на десетия ден след напущането на Плоцк пътниците минаха границата и се озоваха в Бродница. Градчето беше чисто и уредено, но още при влизането можеше да се познае суровостта на немското управление, защото една огромна зидана бесилка^[1], издигната вън от града, по пътя за Горченица, беше окичена с телата на обесени, едно от които беше женско тяло. На стражевата кула и на замъка се развяваха знамена с червена ръка на бяло поле. Пътниците обаче не завариха там самия управител, защото бил заминал за Малборг с част от охраната и начело на дворяните от околността. Тези сведения Мачко получи от един стар кръстоносец, сляп с двете очи, който бил някога управител на Бродница, а по-късно, понеже се бил привързал към града и замъка, останал в него да доживее последните си дни. Когато градският свещеник му прочете писмото на Лихтенщайн, той прие Мачко гостоприемно, а понеже беше живял дълго време всред полското население, говореше много добре полски, ето защо с него можеше лесно да се приказва. Случило се беше преди шест седмици да ходи в Малборг, дето като опитен рицар били го повикали на военен съвет, та знаеше какво става в столицата. Запитан за младия полски рицар, той каза, че името не помни, но чул за някой си, който изпърво учудил всички, дето още толкова млад е дошъл като препасан рицар, и, второ, че се бил благополучно на турнира, който великият магистър уредил според обичая за чужденците гости, преди да замине на военен поход. Постепенно той си припомни дори, че тоя рицар бил обикнат и взет под покровителство от могъщия й знатен брат на магистъра, Улрих фон Юнгинген, и му дал железни писма^[2], с които младежът по-късно тръгнал навярно на изток. Мачко много се зарадва от тия известия, защото не се съмняваше ни най-малко, че този млад рицар е бил Збишко. При това положение сега нямаше защо да се отива в Малборг. Въпреки че великият хоспиталиер или другите останали там орден ски служители и рицари биха могли да му дадат може би още по-подробни сведения, те в никой случай не биха могли да му кажат къде се намира сега Збишко. Пък и самият Мачко знаеше най-добре от всички де ще го намери, защото не беше мъчно да се досети, че той се навърта около Щитно или ако не е намерил там Дануша, продължава да я търси в по-далечните източни замъци и владения.

Ето защо, без да губят време, те тръгнаха през земите на кръстоносците на изток, към Щитно. Пътуването им спореше, понеже нагъсто разположените градове и градчета бяха свързани с пътища, които кръстоносците или по-скоро градските търговци поддържаха в добро състояние, почти такова, в каквото се поддържаха и полските пътища, прокарани под грижливата и енергична ръка на крал Кажимеж. При това беше настъпило чудесно време. Нощите бяха звездни, дните ясни, а по пладне повяваше топъл сух ветрец, който изпълваше гърдите на хората с бодрост и здраве. Раззелениха се житата по полетата, ливадите се покриха изобилно с цветя, а боровите гори ухаеха на смола. По целия път до Лидзбарк, а оттам до Дзялдово и до Недзбож пътниците не видяха нито едно облаче на небето. Едва в Недзбож през нощта падна пороен дъжд с гръмотевици, които се чуха за пръв път през тази пролет, но бурята трая малко и на сутринта блесна отново ведро утро, розово, златно и тъй светло, че додето ти видят очите, всичко блестеше в елмази и бисери и цялата страна като че ли се усмихваше на небето и се радваше на бликналия живот.

Една такава утрин пътниците възвиха от Недзбож към Щитно. Мазовецката граница не беше далеко и те биха могли лесно да свърнат към Спихов. По едно време дори Мачко искаше да направи това, но като прецени всичко, предпочете да се промъкне право към страшното гнездо на кръстоносците, в което така мрачно се бе решила част от съдбата на Збишко. Като взе един селянин за водач, Мачко му заповяда да води дружината право към Щитно, макар да не беше необходим водач, защото от Недзбож за там водеше прав път, по който немските мили бяха означени с бели камъни.

Водачът яздеше на няколко десетки крачки напред, зад него на коне Мачко и Ягенка, после доста далеч от тях чехът с хубавата Анулка, а по-отзад идеха колите, заобиколени от въоръжени слуги. Беше ранно утро. Розовият цвят не беше още изчезнал от източната страна на небето, при все че слънцето беше вече изгряло и превръщаше в скъпоценни камъни капките роса по дърветата и по тревите.

— Не се ли боиш да идеш в Щитно? — попита Мачко.

— Не се боя — отговори Ягенка. — Господ бди над мене, защото съм сираче.

— Но там са вероломни, на думата си не държат. Най-лошото куче беше наистина Данвелд, когото Юранд погубил заедно с Готфрид… Така разправяше чехът. Втори след Данвелд беше Ротгер, който паднал от Збишковата секира, но и онзи старият е жесток, с дявола приятел… Хората не знаят нищо положително, но аз мисля, че ако Данушка е загинала, то е от неговата ръка. Разправят, че и нему се случило премеждие, но княгинята в Плоцк ми каза, че се отървал. С него ще имаме работа ние в Щитно. Добре, че носим писмо от Лихтенщайн, защото онези кучи синове се страхуват от него повече, отколкото от самия магистър… Разправят, че той имал страшна власт и бил на голяма почит, па и отмъстителен бил. Не прощавал ни най-малката обида… Без това писмо аз не бих отивал така спокойно в Щитно.

— А как се казва този старец?

— Зигфрид де Льове.

— Да ще бог да се справим с него.

— Да ще бог!

Тук Мачко се разсмя и след малко заговори:

— Княгинята ми казваше в Плоцк: „Оплаквате се, оплаквате се като агнета от вълци, а пък от тези вълци троица вече не са живи, защото невинните агнета ги издушили.“ И да си кажа правото, така си е.

— Ами Данушка, ами баща й?

— Същото казах и аз на княгинята. Но в душата си се радвам, защото излиза, че и нас никой не може да онеправдава безнаказано. Знаем как да хванем секирата и здравата да замахнем с нея! А що се отнася до Данушка и до Юранд, то е истина. Аз мисля също, както и чехът, че те са вече на оня свят, но в същност това още никой не знае точно… За Юранд много ми е жал, защото и приживе се измъчи за девойката, а пък ако е загинал, смъртта му ще да е била тежка.

— Щом някой го спомене пред мене, веднага мисля за татко си, когото също вече няма на света — отговори Ягенка.

И при тия думи тя вдигна влажните си очи нагоре. А Мачко поклати глава и рече:

— На небето при бога е той и навярно е получил вечно блаженство, защото по-добър човек от него надали е имало в цялото кралство.

— Ох, не е имало, не е имало! — въздъхна Ягенка, Но разговорът им бе прекъснат от селянина-водач.

който спря внезапно жребеца си, а после го обърна, долетя бързо при Мачко и заговори с някакъв особен, уплашен глас:

— О, за бога! Погледнете, пане рицарю, някой иде към нас от хълма.

— Кой де? — извика Мачко.

— Ето там! Като че ли е великан или нещо…

Мачко и Ягенка сдържаха едрите си коне, погледнаха в показаната от водача посока и наистина видяха с очите си навръх хълма, на стотина-двеста крачки, някаква фигура, чиито размери като че ли значително надвишаваха размерите на обикновен човек.

— Право казва, човекът е голям — измърмори Мачко.

После се намръщи, изплю се настрана и каза:

— Да спи зло под камък!

— Защо баете? — попита Ягенка.

— Защото си спомних, че в една също такава утрин видяхме със Збишко по пътя от Тинец за Краков един също такъв уж великан. Казваха тогава, че бил Валгеж. Ех, излезе после, че бил панът от Тачево, но скъпо ни струва тази среща. Да спи зло под камък!

— Това не е рицар, защото върви пешком — рече Ягенка с напрегнат поглед. — И виждам дори, че няма оръжие, само тояга държи в лявата си ръка…

— И опипва с нея пътя, като че е нощно време — добави Мачко.

— Едва се движи. Наистина! Като че ли е сляп!

— Сляп е, сляп.

Подкараха конете и след малко се спряха пред стареца, който бавно се спущаше от хълма, като опитваше с тоягата пътя пред себе си.

Той беше наистина огромен, при все че отблизо не им се видя великан. Разбраха също, че беше съвсем сляп. Вместо очи имаше две червени дупки. Липсваше му също дясната китка, вместо която висеше възел от нечиста дрипа. Бялата му коса падаше на раменете, а брадата му стигаше до пояса.

— Няма горкият нито водач, нито куче, а сам опипом си търси пътя с тоягата — обади се Ягенка. — За бога, нали не можем да го оставим така, без да му помогнем. Не зная дали ще ме разбере. Но ще му заговоря по нашенски.

Като каза това, тя скочи пъргаво от грамадния си кон, спря се току пред стареца и почна да търси пари в кожената си торбичка, която висеше на пояса й.

А старецът, като чу пред себе си конски тропот и човешки говор, протегна напред тоягата и вдигна глава, както правят слепите хора.

— Слава на Исуса Христа! — рече девойката. — Разбирате ли, дядо, християнски?

При звука на нейния сладък младежки глас той трепна, по лицето му мина някакъв особен блясък като че от вълнение и тъга, покри с клепачи празните си очни дупки и неочаквано хвърли тоягата, падна пред девойката на колене и вдигна нагоре ръце.

— Станете! Аз и така ще ви помогна. Какво ви е? — запита с учудване Ягенка.

Но той не отговори нищо, само две сълзи потекоха по бузите му, а от устата му се изтръгна подобен на стон звук:

— Аа! А!

— Милостиви боже! Та ням ли сте, или що?

— Аа! А!

Като издаде този звук, той вдигна ръка: изпърво направи кръстен знак; после прокара лявата си ръка по устата си.

Ягенка не разбра нищо и погледна Мачко, който рече:

— Сякаш показва, че са му отрязали езика.

— Езика ли ви отрязаха? — попита девойката.

— А! А! А! — повтори няколко пъти дядото, като кимаше с глава.

После посочи с пръсти очите си, посочи дясната си ръка без китка, а с лявата направи движение, прилично на сечене.

Тогава и двамата го разбраха.

— Кой ви направи това? — попита Ягенка. Старецът направи отново няколко пъти кръстен знак във въздуха.

— Кръстоносците! — извика Мачко.

Старецът наведе глава на гърди в знак на потвърждение.

Настана мълчание, само Мачко и Ягенка се споглеждаха с безпокойство, защото имаха пред себе си явно доказателство за оная липса на милосърдие и на всякаква мярка при наказанието, с каквато се отличаваха орденските рицари.

— Жестоки управници — рече най-сетне Мачко — и тежко са го наказали, а господ знае дали заслужено. Това той не ще може да ни каже. Но поне да знаехме къде да го отведем, защото той трябва да е от тези места. Разбира по нашенски, но тъдява простият народ е еднакъв с този в Мазовия.

— Нали разбирате какво казваме? — попита Ягенка.

Старецът потвърди с глава.

— Ами тукашен ли сте?

— Не — отговори със знак старецът.

— Тогава може да сте от Мазовия?

— Да.

— Поданик на княз Януш?

— Да.

— А какво правихте при кръстоносците?

Старецът не можа да отговори, но по лицето му се изрази в този миг такова безгранично страдание, та милостивото сърце на Ягенка трепна и се изпълни с още по-голямо съчувствие и дори Мачко, който не се трогваше от какво да е, рече:

— То се знае, че зло са му сторили, кучите синове, може би и без всякаква вина.

Ягенка пъхна в ръката на нещастника няколко дребни монети.

— Слушайте — рече тя. — Ние няма да ви оставим. Ще дойдете с нас в Мазовия и във всяко село ще ви питаме дали то не е ваше. Може някак и да се разберем. Сега станете, защото ние не сме светци.

Но той не стана, а се наведе и прегърна краката й в знак, че се оставя под нейно покровителство, и й благодари, но при това по лицето му се изрази известно учудване, дори нещо като разочарование. Може би по гласа да е мислел, че се намира пред девойка, а ръката му напипа кожени ботуши, каквито, когато пътуват, носеха рицарите и оръженосците.

А тя каза:

— Ето как ще направим: сега ще дойдат нашите коли, ще си починете и ще похапнете. Но няма да отидете веднага в Мазовия, защото ние преди това трябва да се отбием в Щитно.

При това име старецът скочи на крака. Тревога и изумление се изразиха по лицето му. Той разпери ръце, сякаш искаше да прегради пътя, а от устата му почнаха да се изтръгват диви и като че пълни с ужас звуци.

— Какво ви е? — завика уплашената Ягенка.

Но чехът, който преди малко ги бе настигнал с Анулка и от известно време се вглеждаше упорито в дядото, внезапно се обърна към Мачко с променено лице и каза с някакъв странен глас:

— Кълна се в раните божи! Позволете ми, господарю, да поговоря с него, защото вие и не знаете кой може да бъде той!

После, без да дочака разрешение, той се затече към стареца, сложи ръце на раменете му и го запита:

— От Щитно ли идете?

Старецът, като че поразен от звука на гласа му, се успокои и кимна с глава.

— А не сте ли търсили там детето си?…

Глух стон бе едничък отговор на това питане.

Тогава Хлава пребледня, вгледа се с острите си като на рис очи в лицето на стареца, после рече бавно и натъртено:

— Тогава вие сте Юранд от Спихов!

— Юранд! — извика Мачко.

Но в същия миг Юранд се залюля и припадна. Преживените мъки, гладът, умората от пътя го бяха сломили. Вече десети ден изтичаше, откак вървеше така опипом, като се луташе и търсеше пред себе си с тоягата пътя, гладен, измъчен и неуверен накъде отива. Не можеше да попита за пътя, денем се водеше само от топлината на слънчевите лъчи, а нощите прекарваше в рововете край пътя. Когато му се случваше да мине през някое село или друго селище или пък срещнеше хора, той с длан и с викове просеше милостиня, но рядко му помагаше някоя милостива ръка, защото навсякъде го смятаха за престъпник, който е наказан по закон и правосъдие. От два дена се хранеше с корг и листа от дърветата и вече бе почнал да се съмнява, че ще попадне някога в Мазовия, когато внезапно го обкръжиха милостивите сърца на свои хора и родни гласове, един от които му напомняше сладкия глас на дъщеря му, а когато най-сетне споменаха и името му, вълнението мина всички граници, сърцето му се сви в гърдите, мислите се завъртяха като вихър в главата и той щеше да рухне по очи в праха на пътя, ако не бяха го придържали яките ръце на чеха.

Мачко скочи от коня, после те двамата го вдигнаха, понесоха го и го сложиха на постлана със сено кола. Там Ягенка и Анулка го свестиха, нахраниха го и му дадоха вино, но като виждаше, че той не може да държи чашата, Ягенка сама му подаваше да пие. След това го обзе непробуден дълбок сън, от който щеше да се събуди чак на третия ден.

А пътниците почнаха набързо да се съвещават.

— Накъсо казано — обади се Ягенка, — сега трябва да отидем не в Щитно, а в Спихов, за да го оставим на безопасно място между свои хора и да има кой да се грижи за него.

— Я виж ти как се разпореждаш! — отговори Мачко. — В Спихов трябва да го изпратим, но няма нужда всички да отиваме там, защото с него може да замине само една кола.

— Не се разпореждам, но мисля, че бихме могли от него да научим много нещо и за Збишко, и за Данушка.

— А как ще говориш с него, като няма език?

— А кой друг, ако не той, ви каза, че няма? Виждате, че и без говорене разбрахме всичко, което ни трябваше, а пък какво ще бъде тепърва, когато свикнем на неговите знаци с глава и с ръце! Ще го попитаме например дали е идвал Збишко от Малборг в Щитно и той ще кимне с глава утвърдително или отрицателно. И така ще бъде и за другите работи.

— Вярно! — извика чехът.

— Не отричам, че е истина — рече Мачко, — и аз самият имах на ума си същото, но по-напред мисля, а после приказвам.

След тия думи той заповяда на коларите да свърнат към мазовецката граница. През време на пътуването Ягенка често се приближаваше до колата, в която лежеше Юранд, обезпокоена да не умре в съня си.

— Не го познах — казваше Мачко, — но то не е и чудно. Юначага човек беше — като тур. Разправяха за него мазурите, че едничък между тях би могъл да излезе на бой срещу самия Завиша, а сега е същински скелет.

— Носеха се слухове — каза чехът, — че са го много измъчвали, но някои не искаха и да вярват, че християни биха могли да постъпят така с препасан рицар, който също има за покровител свети Георги.

— Даде господ, та Збишко поне отчасти отмъсти за него. Но вижте само каква разлика има между нас и тях. Наистина от четиримата кучи синове тримата са вече убити, но те паднаха в бой и никой никому езика в пленничество не е отрязал, нито пък е извадил очите.

Бог ще ги накаже — рече Ягенка. Но Мачко се обърна към чеха:

— Ами ти как го позна?

— Изпърво и аз не го познах, макар че го бях видял по-късно от вас, господарю. Но нещо ми се въртеше в главата и колкото повече се вглеждах, толкова повече ми се мяркаше нещо… Да, брада нямаше, нито бели коси, беше силен и властен, трудно можеше да се познае в този стар просяк! Но когато господарката каза, че отиваме в Щитно, а той почна да стене, веднага ми се отвориха очите Мачко се замисли.

— От Спихов трябва да го закараме при княза, който, разбира се, не може да остави току-така такова злодеяние, нанесено на един толкова известен човек.

— Ще отрекат, господарю: отвлякоха му с измама детето и отрекоха, а за господаря на Спихов ще кажат, че е загубил в боя езика, и ръката, и очите си.

— Вярно — рече Мачко. — Нали те и самия княз на времето взеха в плен. Не може да воюва с тях, защото няма да успее, освен ако му помогне нашият крал. Приказват хората, приказват за голяма война, а още и малка няма.

— Има с княз Витолд.

— Слава богу, че поне той не се бои от тях… Ех! Княз Витолд — това се казва княз! И с хитрост също не могат го надви, защото той сам е по-хитър от тях всичките заедно. Случваше се да го притиснат подлеците така, та гибел да увисне над него като меч над глава, а той се изплъзне като змия и изведнъж ги ухапе… Пази се от него, когато те бие, но още повече се пази, когато те милва.

— С всички ли е такъв?

— Не с всички, само с кръстоносците. С другите е добър и щедър княз!

Тук Мачко се замисли, като че искаше по-добре да си припомни Витолд.

— Съвсем друг човек е, не е като тукашните князе — каза той най-сетне. — Трябваше Збишко при него да отиде, защото и под негово началство, и чрез него може най-много да се спечели срещу кръстоносците.

А след малко добави:

— Кой знае дали няма да се озовем и двамата при него, че там най-добре ще можем да си отмъстим.

После отново заговориха за Юранд, за неговата нещастна съдба и за неизброимите злини, които му бяха нанесли кръстоносците, като най-напред без никаква причина убили любимата му жена, а после в отговор на неговото отмъщение отвлекли детето му и самия него измъчили с такива страшни мъчения, каквито и татарите не биха могли да измислят. Мачко и чехът скърцаха със зъби при мисълта, че дори и в това, че са го пуснали на свобода, имаше нова предумишлена жестокост. Старият рицар си обеща, че ще се помъчи да узнае как е станало всичко това, а после ще плати на виновните с лихва.

В такива разговори и мисли минаваше пътят им до Спихов. След ясния ден настъпи тиха звездна нощ, затова те не се спряха никъде да нощуват, само на три пъти нахраниха изобилно конете, още в тъмно минаха границата и на съмване, с помощта на наетия водач, стигнаха в спиховските владения. Личеше си, че старият Толима държи там всичко с желязна ръка, защото едва-що бяха навлезли в гората, насреща им излязоха двама въоръжени слуги, но като видяха не войска, а само малка свита, не само ги пропуснаха, без да разпитват, но им помогнаха да минат през недостъпните за незапознати с местността блата и мочури.

В крепостта ги посрещнаха Толима и отец Калеб. Известието, че добри хора докарали господаря, се разнесе със светкавична бързина между охраната. А когато видяха какъв е излязъл от ръцете на кръстоносците, избухна такава буря от закани и ярост, че ако в спиховските подземия се намираше още някой кръстоносец, никаква човешка сила не би могла да го избави от страшна смърт.

Младите войници от конницата и без това искаха веднага да възседнат конете, да се втурнат към границата, да хванат колкото могат немци и да хвърлят главите им в краката на господаря, но ги обузда Мачко, който знаеше, че немците си седят в градчетата и замъците, а селският народ е от същата тяхна кръв, само че живее под чуждо иго. Но нито тази глъчка, нито виковете, нито скърцането на геранилата над кладенците можаха да събудят Юранд, когото бяха пренесли на мечешка кожа от колата на леглото в стаята му. При него остана отец Калеб, негов стар приятел, който обичаше Юранд като рожден брат; той почна да се моли на Спасителя да върне на нещастния Юранд и очите, и езика, и ръката.

Уморени от пътуването, след като закусиха, пътниците отидоха да си починат. Мачко се събуди късно след пладне и заповяда на слугата да му повика Толима.

И понеже от по-рано знаеше от чеха, че Юранд преди заминаването си заповядал на всички да слушат Збишко и че според думите на отец Калеб му завещал Спихов, каза на стареца с началнически глас:

— Аз съм чичо на младия ви господар и додето той не се върне, аз ще се разпореждам тук.

Толима наведе побелялата си глава, прилична малко на вълча, сложи ръка на ухото си и запита:

— Значи, вие сте, пане, благородният рицар от Богданец?

— Да — отвърна Мачко. — Отде знаете за мене?

— Ами че младият господар Збишко ви очакваше в питаше за вас.

Като чу това, Мачко скочи на крака и забравил за достойнството си, извика:

— Збишко в Спихов?

— Беше, пане, преди два дена замина.

— Боже мили! Откъде дойде и за къде замина?

— Дойде от Малборг, по пътя се отбил в Щитно, но за къде замина, не каза.

— Не каза ли?

— Може да е казал на отец Калеб.

— Ех, могъщи боже! Разминали сме се! — извика Мачко и се удари с длани по бедрата.

А Толима сложи ръка и на другото си ухо:

— Как казахте, пане?

— Къде е отец Калеб?

— При стария господар, до леглото му.

— Повикайте го! Или не… Аз сам ще ида при него.

— Ще го повикам! — рече старецът.

И излезе. Но преди той да доведе свещеника, влезе Ягенка.

— Ела тук! Знаеш ли каква новина има? Преди два дена Збишко бил тук.

Лицето й се промени в един миг, а нозете й, обути в опнати, нашарени на ивици крачоли, силно се разтрепераха.

— Бил и заминал? — попита тя с разтуптяно сърце. — За къде?

— Преди два дни, а за къде, може би свещеникът знае.

— Трябва да тръгнем по дирите му! — каза тя решително.

След малко влезе отец Калеб и като мислеше, че Мачко го вика, за да го пита за Юранд, изпревари въпроса и каза:

— Спи още.

— Чух, че Збишко бил тук! — извика Мачко.

— Беше. Преди два дена замина.

— За къде?

— И той самият не знаеше… Да търси… Отиде към жмуджката граница, дето сега има война.

— За бога, кажете, отче, каквото знаете за него!

— Знам само това, което чух от него. Ходил в Малборг и си спечелил там могъщото покровителство на брата на магистъра, който е пръв между всички орденски рицари. По негова заповед Збишко получил разрешение да търси по всички замъци.

— Юранд и Данушка ли?

— Да, но Юранд той не търси, защото му казали, че не е жив.

— Започнете отначало.

— Ей сега, само да си отдъхна и да дойда на себе си, защото се връщам от оня свят.

— Как така от оня свят?

— От оня свят, където не можеш да отидеш с кон, но с молитва ще идеш… и от нозете на господа Исуса Христа, при които го молих да се смили над Юранд.

— За чудо ли се молихте? Имате ли такава власт? — запита с голямо любопитство Мачко.

— Власт никаква нямам, но я има Спасителят, който, ако поиска, ще върне на Юранд и очите, и езика, и ръката…

— Ако поиска, ще може да го направи — отвърна Мачко, — все пак не сте го молили за какво да е.

Отец Калеб не отговори нищо, може би не дочу, защото очите му бяха още като унесени и наистина личеше, че преди това се е бил напълно забравил в молитва.

И той закри с ръце лицето си и остана някое време мълчалив. После трепна, потърка с ръце очи и рече:

— Сега питайте.

— По какъв начин Збишко е спечелил на своя страна управителя на Самбия?

— Той вече не е управител на Самбия…

— Това не е важно… Вие разбирате за какво ви питам и разправяйте, каквото знаете.

— Спечелил го на своя страна на един турнир. Улрих обича да взема участие в турнирите, бил се той и със Збишко, защото в Малборг имало много гости рицари и магистърът уредил състезания. А на Улрих се скъсала подпаската на седлото и Збишко би могъл лесно да го свали от коня, но като забелязал това, хвърлил копието на земята и дори придържал Улрих да не падне.

— Ето на! Виждаш ли? — извика Мачко, като се обърна към Ягенка. — Затова Улрих го и обикнал, нали?

— Затова го обикнал. Не искал вече да се бие с него нито с остри, нито с тъпи копия и го обикнал. Збишко му разказал за огорченията си, а понеже той държи много на рицарската чест, изпаднал в ужасен гняв и завел Збишко при брат си магистъра да му се оплаче. Господ да му плати за това спасение, защото малцина от тях обичат справедливостта. Збишко ми каза също, че и рицарят дьо Лорш му помогнал много, защото той там бил много почитан за знатния си произход и за богатството си, а дал показания все в полза на Збишко.

— А какво излязло от тъжбата и от тези показания?

— Излязло това, че великият магистър пратил строга заповед на вожда в Щитно да изпрати веднага в Малборг всички пленници и затворници, каквито се намират там, без да изключва и самия Юранд. Що се отнася до Юранд, вождът писал, че той е умрял от раните си и е погребан там при черквата. Другите пленници изпратил, между които била и малоумната девойка, но нашата Данушка не била сред тях.

— Зная от оръженосеца Хлава — каза Мачко, — че Ротгер, който падна от ръката на Збишко, разправял при двора на княз Януш за такова смахнато момиче. Казал, че кръстоносците я смятали за Юрандова дъщеря, а когато княгинята му отговорила, че те са познавали същинската Юрандова дъщеря и знаели, че съвсем не е смахната, той рекъл: „Напълно вярно, но ние мислехме, че злият дух я е променил.“

— Същото нещо вождът писал на магистъра: че това момиче те държали не в тъмница, а само под свое покровителство, понеже го отнели от разбойници, които се заклели, че то е променена Юрандова дъщеря.

— И магистърът повярвал?

— Той сам не знаел да вярва ли, или да не вярва, но Улрих се разгневил още повече и помолил брат си да прати в Щитно един орденски чиновник заедно със Збишко, което и станало. Като пристигнали там, те не могли да видят стария вожд, защото бил отишъл на война с Витолд към източните замъци, а заварили само помощника му, комуто чиновникът заповядал да отвори всички скривалища и подземия. Тогава те много търсили, но не намерили нищо. Разпитвали и хората там. Един казал на Збишко, че много неща може да узнае от свещеника, защото той умее да разбира немия палач. Но старият вожд бил взел със себе си палача, а свещеникът бил заминал за Крулевец на някакъв духовен събор… Те там често се събират и пращат оплаквания до папата срещу кръстоносците, защото и на нещастните свещеници е тежко под тяхна власт…

— Чудно ми е само, че не са намерили Юранд! — забеляза Мачко.

— Навярно старият вожд го е бил пуснал преди това. В освобождаването му е имало много по-голяма злоба, отколкото ако му бяха просто прерязали гръкляна. Искали са той да се измъчи преди смъртта си толкова, пък и повече, отколкото може да издържи човек в неговото състояние. Сляп, ням и без десница — никому господ да не дава!… Нито дома си може да намери, нито за пътя да попита, нито хляб да си изпроси… Мислили са, че ще умре от глад под някой плет или ще се удави в някоя вода… Какво са му оставили? Нищо, само спомена кой е бил и съзнанието за бедата. А това е мъка, по-лоша от всички мъчения!… Той може би е седял там някъде край черквата или край пътя, а Збишко е минал и не го е познал. Може и той да е чул Збишковия глас, но не е могъл да го повика… Ох!… Не мога да говоря от сълзите си!… Бог е направил чудо, че сте го срещнали, и затова мисля, че ще направи още по-голямо чудо, ако и да са недостойни и грешни моите уста да го молят за това.

— А какво още ви каза Збишко? Накъде замина? — попита Мачко.

— Ето какво ми каза: „Знам, че Данушка е била в Щитно, но те са я отвлекли или са я умъртвили, или са я откарали някъде. Старият де Льове е направил това, но да ме убие господ, ако се спра, преди да го намеря.“

— Така ли каза? Тогава навярно е тръгнал към източните области, но там сега има война.

— Той знаеше, че има война, и затова тръгна към княз Витолд. Каза, че чрез него ще постигне нещо срещу кръстоносците по-скоро, отколкото чрез самия крал.

— Към княз Витолд! — извика Мачко и подскочи.

После се обърна към Ягенка:

— Виждаш ли какво значи ум! Не казвах ли и аз същото? Предвиждах аз като две и две четири, че ще трябва и ние да идем при Витолд…

— Збишко се надяваше — рече отец Калеб, — че Витолд ще нахлуе в Прусия и ще почне да превзема тамошните замъци.

— Ако му оставят време, и това не ще пропусне да направи — отвърна Мачко. — Ех! Слава богу, че знаем поне къде да търсим Збишко.

— И трябва веднага да тръгнем! — рече Ягенка.

— Мълчи! — извика Мачко. — Не подобава на пажовете да дават съвети.

При тия думи той я погледна многозначително, сякаш да я подсети, че е момче, а тя се опомни и млъкна. Мачко помисли малко и рече:

— Сега вече ще намерим Збишко, защото той надали е другаде, а около княз Витолд. Но би трябвало да се узнае дали все още има да търси нещо по света освен ония кръстоноски глави, за които се е обрекъл…

— Ами как ще узнаем това? — запита отец Калеб.

— Ако знаех, че щитненският свещеник се е върнал вече от църковния събор, ще искам да го видя — отговори Мачко. — Имам писма от Лихтенщайн и мога да отида в Щитно, без да се излагам на опасност.

— То не е било църковен събор, а обикновено събиране — отвърна отец Калеб, — и свещеникът отдавна вече трябва да се е върнал.

— Добре. Всичко друго оставете на мене… Ще взема със себе си Хлава и за всеки случай двама въоръжени слуги на бойни коне и ще отида.

— А после при Збишко ли? — попита Ягенка.

— После при Збишко, но ти засега ще останеш тук и ще чакаш, докато се върна от Щитно. Мисля, че по вече от три или четири дена няма да се забавя. Яки ми са кокалите и съм привикнал на тегло. Но преди това ще ви помоля, отче Калеб, да ми напишете писмо до щитненския свещеник. Ще ми се довери по-лесно, ако му покажа вашето писмо… защото все е по-голямо доверието между духовниците.

— Хората хвалят тамошния свещеник — рече отец Калеб. — И ако някой знае нещо, това е той.

И надвечер той приготви писмото, а на сутринта преди изгрев слънце старият Мачко не беше вече в Спихов.