Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (41)

IX

Мачко се готвеше за път, а Ягенка не се вести в Богданец цели два дни, защото ги прекара в съвещания с чеха. Едва на третия ден, в неделя, старият рицар я срещна по пътя за черква. Тя отиваше в Кшешня с брат си Яшко и с голям отред въоръжени слуги, защото не беше сигурна дали Чтан и Вилк са още на легло и няма ли да я нападнат отнякъде.

— И без това исках след службата да се отбия в Богданец — каза тя, като поздрави Мачко, — защото ми трябвате по бърза работа, но можем да поговорим и сега.

Като каза това, тя излезе с коня си пред другите, защото не искаше слугите да чуят разговора, а когато Мачко я настигна, го запита:

— Истина ли е, че заминавате?

— Ако е рекъл господ, утре, не по-късно.

— За Малборг ли?

— За Малборг или за другаде. Дето се случи.

— Тогава чуйте сега и мене. Дълго мислих какво трябва да направя, а сега искам и с вас да се посъветвам. По-рано, знаете, докато татко беше жив и абатът на себе си, беше друго. Чтан и Вилк мислеха, че ще избера един от тях, и един друг се обуздаваха. А сега ще остана без никаква защита и или ще седя зад оградата в Згожелице като в затвор, или те непременно ще ми сторят нещо лошо. Кажете, не е ли така?

— Да — рече Мачко, — и аз мислих за това.

— И какво намислихте?

— Не намислих нищо, но трябва да ти кажа едно — че ние живеем в Полша и че за насилие над девойка законът предвижда страшни наказания.

— Добре, но не е мъчно да се прескочи границата. Нали знам, че и Силезия е полска страна, но там князете се карат помежду си и се нападат взаимно. Ако не беше така, моят обичан татко щеше да бъде жив. Там вече са нахълтали немци и бунтуват народа, вършат своеволия, та който би искал да се укрие между тях, ще се укрие. Разбира се, аз не бих се дала лесно нито на Чтан, нито на Вилк, но мисля също и за братята си. Ако ме няма тук, всичко ще бъде спокойно, пък ако остана в Згожелице, бог знае какво може да се случи. Ще се почнат нападения, сбивания, а Яшко е вече на четиринайсет години и никаква човешка сила, а камо ли моята, не ще може да го удържи. Последния път, когато ни се притекохте на помощ, той вече напираше да излезе напред и когато Чтан замахна по навалицата със сопата си, без малко щеше да го удари в главата. Ех, Яшко вече казвал на хората ни, че ще извика ония двамата на двубой. Няма да има, казвам ви, нито ден спокойствие, защото и по-малките може да ги постигне нещо лошо.

— Вярно! Проклетници са и Чтан, и Вилк — каза бързо Мачко, — но все пак те няма да вдигнат ръка срещу децата. Пфу! Такова нещо може да направи само кръстоносец.

— На децата ръка няма да вдигнат, но в бъркотия или, пази боже, в случай на пожар всичко може да стане. Какво ще му приказваме. Старата Шечехова обича братята ми като свои деца, та ще има кой да се грижи за тях, а без мене ще им бъде по-безопасно, отколкото е мене.

— Може би — отвърна Мачко.

После погледна проницателно девойката:

— Е, какво искаш?

А тя отговори с тих глас:

— Вземете ме със себе си.

Като чу това Мачко, при все, че не му беше мъчно да се досети накъде ще избие разговорът, остана много зачуден, спря коня и извика:

— Не думай, Ягенко!

А тя наведе глава и отговори някак несмело и тъжно:

— Вие сте ми близък! Предпочитам да ви кажа истината, отколкото да скрия. И Хлава, и вие казвате, че Збишко никога няма да намери другата, а чехът се страхува от нещо по-лошо. Господ вижда, че не й желая злото. Нека нея, горкичката, света Богородица пази и защити. Тя е по-мила на Збишко от мене, та няма що да се прави! Такава ми е била съдбата. Но, знаете, докато Збишко не я намери или както вярвате, ако никога не я намери, тогава…

— Тогава какво? — запита Мачко, като виждаше, че момичето все повече се забърква и смущава.

— Тогава не искам да се женя нито за Чтан, нито за Вилк, нито за никого.

Мачко въздъхна със задоволство.

— Мислех, че си го вече забравила — рече той.

А тя отговори още по-тъжно:

— Ех!…

— Та какво искаш ти сега? Как ще те водя при кръстоносците?

— Защо пък непременно при кръстоносците? Бих искала да отида сега поне при абата, който лежи болен в Серадз. Няма си той там нито една близка душа при себе си, защото псалтовете навярно се грижат повече за чашката, отколкото за него, а пък той нали ми е кръстник и благодетел. Но и да беше здрав, все пак бих потърсила неговото покровителство, защото хората се страхуват от него.

— Тук вече няма да се препирам — рече Мачко, който в същност остана много доволен от решението на Ягенка, защото познаваше добре кръстоносците и дълбоко вярваше, че Данушка няма да излезе жива от ръцете им. — Но ще ти кажа само, че пътуването с момиче е страшно мъчна работа.

— Може би с друга, но не и с мене. Аз не съм се сражавала досега никога, но за мене не е ново да стрелям с арбалет и да понасям мъчнотиите на лова. Щом като трябва, значи, трябва, не се бойте. Ще взема дрехите на Яшко, косата си ще прибера в мрежа, на пояса ще окача меча и ще тръгна. Яшко е по-млад, но сме на един ръст, а по лице си толкова приличаме, че когато на Заговезни се преобличахме, дори покойният татко не можеше да каже кой е той и коя съм аз… Ще видите, че не ще ме познае нито абатът, нито някой друг.

— Нито Збишко ли?

— Ако го видя…

Мачко се позамисли, после изведнъж се усмихна и рече:

— А Вилк от Бжозова и Чтан от Рогов ще побеснеят!

— Нека побеснеят. По-лошото ще е, ако тръгнат подире ни.

— А! Не се боя аз. Стар съм, но по-добре ще е да не ми попадат подръка на мен, пък и на всички Градовци!… Нали вече опитаха Збишко.

Така разговаряха те, докато стигнаха в Кшешня. В черквата беше и старият Вилк от Бжозова, който сегиз-тогиз хвърляше сърдити погледи на Мачко, но той не обръщаше внимание на това. И с леко сърце се връщаше след службата заедно с Ягенка в къщи. Но когато на кръстопътя се сбогуваха и той се озова сам в Богданец, през ума му взеха да минават не толкова радостни мисли. Съобрази, че ако Ягенка замине, нищо няма да заплаши нито Згожелице, нито домашните й. „На девойката биха посегнали — си каза той, — там работата е друга, но на сирачетата или на техния имот няма да посегнат, защото това ще ги опозори страшно и всеки ще се вдигне срещу тях като срещу истински вълци. Но Богданец ще остане на божията милост!… Граничните могилки ще изместят, стадата ще отвлекат, селяните ще примамят!… Да ще господ, като се върна, да си ги взема, оплакване ще пратя и ще ги дам под съд, защото не само пестникът, но и законът управлява у нас… Само че ще се върна ли и кога ще се върна?… Те ми са ужасно сърдити, че не ги допускам до момичето, пък ако то замине с мене, ще се разсърдят още повече.“

И мъка го налегна, защото вече се бе отдал всецяло на стопанството в Богданец, а сега беше уверен, че като се върне, ще намери отново всичко разграбено и запустяло.

„Не! Трябва да се направи нещо“ — си помисли той.

А следобед заповяда да му оседлаят коня, яхна го и замина право за Бжозова.

Пристигна там на мръкване. Старият Вилк седеше в трема с кана медовина, а младият, когото Чтан бе наранил, лежеше на покрита с кожи пейка и също пиеше. Мачко влезе неочаквано в стаята и застана на прага със сурово лице, висок, костелив, без доспехи, но с голям меч на бедрото, а те го познаха веднага, защото на лицето му падаше светлината от пламъка, и в първия миг както бащата, така и синът скочиха като светкавица на крака, затекоха се към стените и грабнаха оръжие, каквото им попадна под ръка.

Но старият войн, който познаваше много добре хората и обичаите, не се смути ни най-малко, не посегна към меча, а само сложи ръка на хълбок и каза със спокоен глас, в който звучеше малко подигравка:

— Как? Такова ли е шляхтишкото гостоприемство в Бжозова?

При тези думи бащата и синът веднага отпуснаха ръце, а след миг старият пусна със звън на земята меча, младият копието и останаха с протегнати към Мачко шии и с все още враждебни лица, но вече слисани и засрамени.

А Мачко се усмихна и рече:

— Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков.

— И на свети Георги.

— И ние му служим.

— Дойдох при вас като съсед, с добри намерения.

— Щом е така, добре дошъл. Гостът е нещо светено.

Едва сега старият Вилк забърза към Мачко, а след стария и младият и двамата почнаха да му стискат десницата, после го поканиха да седне на почетното място на масата. Веднага прибавиха дърва в камината, масата се постла с килимче, сложиха се блюда с ядене, чаши с пиво, кана с медовина и почнаха да ядат и пият. От време на време младият Вилк хвърляше към Мачко изпитателен поглед, в който уважението към госта се мъчеше да надвие омразата към човека, но му услужваше тъй усърдно, та чак пребледня от умора, защото беше ранен и лишен от обикновената си сила. И бащата, и синът горяха от любопитство да узнаят с каква цел е дошъл Мачко, но нито един от тях не го запита, а чакаха сам да отвори дума.

А той, като всеки човек, който знае обичая, хвалеше яденето, питиетата и гостоприемството и едва когато се насити добре, погледна пред себе си с достойнство и каза:

— Случва се понякога хората да се скарат, па и да се бият, но съседският мир е над всичко!

— Няма нищо по-добро от мира — отговори със същото достойнство старият Вилк.

— Случва се също — каза отново Мачко, — когато човек трябва да тръгне на далечен път, макар да е враждувал с някого, да му домъчнее и не иска да замине, без да се прости с него.

— Господ да ви плати за добрата дума.

— Не за думата, но и за делото, защото съм дошъл.

— От душа се радваме да ви видим. Заповядайте и всеки ден.

— Дай боже и аз да мога да ви приема в Богданец, както подобава на хора, които разбират от рицарска чест, но време ми е да замина.

— На война ли или някъде на поклонение?

— Добре щеше да е, ако беше едно от двете, но е по-лошо, защото отивам при кръстоносците.

— При кръстоносците ли? — извикаха едновременно бащата и синът.

— Да! — отвърна Мачко. — А който отива при тях, без да им е приятел, за него е най-добре да се помири и с бога, и с хората, за да не изгуби не само живота си, но и надеждата за вечно спасение.

— Чудно е наистина — — каза старият Вилк. — Не съм срещал още такъв човек, конто да е имал работа с тях и да не е бил обиден или онеправдан.

— Така както и цялото наше кралство! — добави Мачко. — Нито Литва преди покръстването си, нито татарите са му докарали толкова злини, колкото тези дяволски калугери.

— Много право, но знаете ли що: събираше се то, събираше се, докато се насъбра, а сега е време да се свърши, това е!

Като изрече тази мисъл, старият си поплю на двете ръце, а младият прибави:

— Иначе не може и да бъде.

— И сигурно ще бъде, ама кога? Това не е работа за нашите глави, а за кралската. Може би скоро, може би не толкова скоро… Господ знае, а в това време трябва да отида при тях.

— С откуп за Збишко ли?

Когато бащата спомена името на Збишко, лицето на младия Вилк в миг побледня от омраза и стана зловещо.

Но Мачко отговори спокойно:

— Може и с откуп, но не за Збишко.

Тези думи засилиха още повече любопитството на двамата бжозовски владетели, та старият не можа вече да се стърпи и продума:

— Ваша воля да кажете или да не кажете защо отивате там.

— Ще кажа! Ще кажа! — рече Мачко и кимна с глава. — Но първо да ви кажа нещо друго. Не забравяйте, че след моето заминаване Богданец ще остане под божия закрила… По-рано, когато двамата със Збишко воювахме под началството на княз Витолд, селцето ни го наглеждаше абатът, донякъде и Зих от Згожелице, а сега не ще има и това. Много тежко е човек да си помисли, че напусто е залягал и работил… Пък нали знаете как става: хората ми ще примамят, синорите ми ще изорат, от стадата също ще си дръпне кой каквото може и ако е рекъл господ да се върнем живо-здраво, ще заварим отново всичко запустяло… Един начин и едно само спасение има — добрият съсед. Затова дойдох тук да ви помоля по съседски да вземете Богданец под свое покровителство и да не позволите никому да ме ощети…

Като чуха тази молба, старият Вилк погледна младия, а младият стария и двамата се зачудиха безкрайно. Настана мълчание, защото никой не намери какво да отговори. А Мачко вдигна към устата си чашата с медовина, изпи я, после продължи думата си тъй спокойно и доверително, като че и двамата му бяха от години най-близки приятели.

— И ще ви кажа откровено от кого очаквам тук най-много злини. Разбира се, че не от другиго, а само от Чтан от Рогов. От вас, дори да бихме се разделили враждебно, не бих се боял, и то защото сте благородни хора и излизате лице с лице срещу врага, но няма да отмъщавате по недостоен начин зад гърба му. Ех, с вас е съвсем друго!… Рицарят си е рицар всякога! Но Чтан е простак, а от простия човек можеш всичко да очакваш, още повече, като знаете, че той страшно ми е сърдит, дето му преча за Ягенка, Зиховата дъщеря.

— Която пазите за братанеца си! — избухна младият Вилк.

А Мачко го изгледа продължително със студен поглед, после се обърна към стария и каза спокойно:

— Знаете ли, моят братанец се ожени за една мазурска шляхтянка и взе богата зестра.

Настъпи отново още по-дълбоко мълчание: бащата и синът гледаха известно време Мачко със зяпнали уста, най-после старият се обади:

— Ха! Така ли?… Разправяха нещо… Кажете!

А Мачко, уж без да обръща внимание на въпроса, продължи:

— Затова именно трябва да замина и ви моля: наглеждайте сегиз-тогиз Богданец и недейте позволява никому да ме ощети, а особено запазете имота ми от нападение на Чтан, като добри и почтени съседи!…

В това време младият Вилк, който не беше глупав, бързо съобрази, че щом Збишко е вече женен, по-добре ще е той да бъде приятел на Мачко, в когото Ягенка имаше доверие и беше готова за всичко да иска неговия съвет. Изведнъж пред очите на младия халосник се откриха съвсем нови изгледи: „Не само че не трябва да се противя на Мачко, ами добре ще е и да му се харесам!“ — си каза той. И при все че бе вече малко пиян, протегна бързо под масата ръка, хвана баща си за коляното и го стисна силно — знак да не каже нещо не на място, а сам той рече:

— Вие от Чтан не се бойте! Охо! Само да се опита! Той ме понатупа малко — наистина! — но аз пък така му овъргалях косматата муцуна, та и родната му майка не ще го познае. Не се бойте от нищо! Тръгнете спокойно. Ни една врана не ще се изгуби от вашия Богданец.

— Вижда се, че сте благородни хора. Обещавате ли?

— Обещаваме! Кълнем се!

— В рицарската си чест?

— В рицарската си чест?

— И дворянския си герб?

— И в герба! Да! И в кръста! Господ ни е свидетел!

Мачко се усмихна със задоволство, после каза:

— Това и очаквах от вас. А щом е така, ще ви кажа и още нещо… Зих, както знаете, предостави на мене настойничеството на децата си. Затова малко попречих на Чтан и на тебе, когато искахте насила да се вмъкнете в Згожелице. А сега, когато ида в Малборг или бог знае къде, толкова ще ми бъде и настойничеството… Наистина над сираците бди господ и на такъв, който би поискал да им причини зло, не само че ще му отсекат главата с брадва, но и ще го обявят за безчестен. Все пак тежко ми е, че заминавам. Страшно тежко. Обещайте ми, че и на Зиховите сираци не само вие сами няма да направите зло, но и никому не ще позволите да им направи.

— Заклеваме се! Заклеваме се!

— В рицарската си чест и в герба?

— В рицарската си чест и в герба.

— И в кръста ли също?

— И в кръста!

— Господ чу. Амин! — заключи Мачко.

И си отдъхна дълбоко, защото знаеше, че ще сдържат такава клетва, макар да си глождят пестниците и двамата от злоба и гняв.

И почна веднага да се сбогува, но те го задържаха почти насила. Сега Мачко трябваше да пие и се побратими със стария Вилк, а младият, при все че обикновено като сръбнеше, търсеше свада с някого, сега се заканваше само на Чтан и така се умилкваше около Мачко, като че ли веднага, още на сутринта, щеше да получи от него Ягенка. Късно вечерта обаче той премаля от пресилване, а когато го свестиха, заспа като камък. Старият скоро последва примера на сина си, така че Мачко остави и двамата като умрели до масата.

А той самият, понеже имаше извънредно издръжлива глава, не беше пиян, само малко развеселен, та на връщане в къщи си мислеше почти с радост за онова, което постигна.

— Да! — казваше си той. — Богданец е вън от опасност, също и Згожелице. Ще побеснеят от Ягенкиното заминаване, но ще пазят и моя, и нейния имот, защото са се задължили. Господ е дал на човека ловкост… Като не може някъде с пестник, трябва с разум… Ако се втурна, не ще мине, без старият да ме извика на двубой, но кой ти гледа това… Дай боже и кръстоносците така да впримча… Но с тях е по-мъчно… Нашият и вагабонтин да е, все пак, като се закълне в рицарската си чест и герб, ще удържи на думата си, а за ония клетвата е все едно като да плюят на вода. Но може би света Богородица ще ми помогне да направя нещо за Збишко, както направих сега за Зиховите деца и за Богданец…

И веднага му дойде наум, че в същност Ягенка би могла и да не заминава, защото двамата Вилковци ще я пазят като зениците на очите си. След малко обаче изостави тази мисъл: „Вилковците ще я пазят, но затова пък Чтан още повече ще напира. Господ знае кой кого ще надвие, но едно е положително — че ще има битки и нападения, в които може да пострадат Згожелице, Зиховите сирачета и дори самата девойка. За Вилковците ще бъде по-лесно да пазят Богданец, а за момичето ще е по-добре за всеки случай да бъде по-далече от тия побойници и в същото време по-близо до богатия абат.“ Мачко не вярваше, че Дануша би могла да излезе жива от ръцете на кръстоносците, затова още не губеше надежда, че когато след време Збишко се върне вдовец, той несъмнено ще почувствува към Ягенка божата повеля.

Ех, всесилни боже — казваше си той, — както сега имаме Спихов, ако после вземем Ягенка с Мочидоли и това, което ще й остави абатът, не бих се поскъпил да дам и цял товар восък за свещи!

С такива мисли пътят от Бжозова му се видя къс, обаче стигна в Богданец чак късно през нощта и се зачуди, като видя, че мехурените прозорци са силно осветени. Слугите също не спяха и щом влезе в двора, към него се затече конярят.

— Гости ли някакви имаме или какво? — запита Мачко, като слизаше от коня.

— Дойде господарският син от Згожелице с чеха — отговори конярят.

Това посещение зачуди Мачко. Ягенка бе обещала да дойде на сутринта преди съмване и веднага щяха да тръгнат. Защо ли е дошъл Яшко, и то тъй късно. Старият рицар си помисли, че може да се е случило нещо в Згожелице, и влезе в къщи с известно безпокойство на душата.

Но в стаята в голямата глинена камина, която бе заменила старото огнище насред стаята, ярко и весело пламтеше смолиста борина, а на масата горяха на железни поставки два факела, при светлината на които Мачко веднага видя Яшко, чеха и още едно младо момче с румено като ябълчица лице.

— Как си Яшко, какво става с Ягенка? — запита старият шляхтич.

— Ягенка поръча да ви кажа — рече момчето, като му целуваше ръка, — че е размислила и иска да си остане в къщи.

— Не думай! И защо? Как така? Какво й е хрумнало?

А момчето вдигна към него ясносините си очи и прихна.

— Какво се кикотиш?

Но в същия миг чехът и другото момче също избухнаха във весел смях.

— Видяхте ли! — извика преоблеченото момче. — Кой друг ще ме познае, щом вие не ме познахте?

Едва сега Мачко се вгледа в стройната фигурка и завика:

— Во имя отца и сина! Същинския Заговезни! Ами ти, дребосъчко, защо си дошла тук?

— Как защо?… Който ще пътува, време му е!

— Нали щеше да дойдеш утре на съмване?

— Да! Утре на съмване, за да видят всички! Утре в Згожелице ще помислят, че съм у вас на гости, и чак в други ден ще забележат, че ме няма. Шечехова и Яшко знаят, ала Яшко ми се закле в рицарската си чест, че ще каже едва тогава, когато почнат да се безпокоят. Но нали не ме познахте?

Сега дойде ред и на Мачко да се смее.

— Я чакай да те погледам още… Ей, страшно хубаво момче си ти!… И особено като се знае, че от такова момче човек може и потомство да дочака… Право ти казвам! Да не бях стар — ех! Но и така ще ти кажа: пази се, девойко, да ми се не навираш в очите! Пази се!…

И почна усмихнат да я заплашва с пръст, но я гледаше с голям възторг, защото такова момче не беше виждал никога в живота си. На главата си Ягенка беше сложила червена копринена мрежа, облякла бе зелен сукнен кафтан, а крачолите й бяха широки в бедрата и впити надолу, единият червен като мрежата, а другият с надлъжни ивици. И със скъпия меч на бедрото, с усмихнатото си и светнало като зора лице тя изглеждаше тъй прекрасна, че който я погледнеше, не можеше да й се нагледа.

— Бога ми! — каза развеселеният Мачко. — Някакъв прекрасен син на благородник ли е, цветенце ли някакво?

После се обърна към другото момче и попита!

— Ами този тук?… Навярно и той е някой предрешен?

— Та това е дъщерята на Шечехова — отговори Ягенка. — Неудобно щеше да ми бъде сама сред вас, какво да правя? Затова взех със себе си Анулка, защото, като сме две, е по-весело, пък има и помощ, и услуга. И нея също никой няма да познае.

— На ти, булка, Спасовден! Малко ми е една, та ще станат две.

— Не се ядосвайте.

— Не се ядосвам аз, но през деня всеки ще познае н нея, и тебе.

— Ами! А по какво?

— Защото коленете ви са сбрани — и твоите, и нейните.

— Гледайте си работата!…

— Ще си гледам аз работата, защото ми е минало времето, но не се знае дали Чтан и Вилк ще си я гледат. Знаеш ли ти, бръмбаре, откъде се връщам? От Бжозова.

— Божичко! Какво приказвате?

— Самата истина, както е истина и това, че Вилковци ще пазят от Чтан и Богданец, и Згожелице. Така е! Да извикаш врага на бой и да се биеш с него, е лесно, но да направиш от враговете защитници на собствения си имот — това не всяка глава ще го роди.

И Мачко почна да разправя за гостуването си у Вилковци и как ги е спечелил на своя страна и ги е омотал, а Ягенка слушаше с голяма почуда и когато той най-сетне свърши, каза:

— Господ не се е поскъпил да ви надари с хитрост и смятам, че всичко всякога ще бъде така, както вие искате.

Но Мачко поклати глава като че с тъга.

— Ех, девойко, ако всичко ставаше всякога така, както искам аз, ти отдавна щеше да бъдеш стопанка в Богданец!

При тези думи Ягенка го загледа с ясносините си очи, после се приближи до него и му целуна ръка.

— Защо ми целуваш ръка? — запита старецът.

— За нищо!… Казвам само лека нощ, защото е късно, а утре трябва да тръгнем, преди да съмне.

И като извика Анулка, излезе, а Мачко заведе чеха в стаичката, дето легнаха на зубровите кожи и заспаха и двамата в дълбок, укрепителен сън.