Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (40)

VIII

При все че Главчо бързаше много за Згожелице, не можеше да пътува тъй бързо, както искаше, защото пътищата бяха станали извънредно лоши. След суровата зима, след силните мразове и тъй изобилните снегове, под които биваха затрупвани цели села, времето много се затопли. Месец люти^[1] въпреки името му не се показа ни най-малко лют. Изпърво се издигаха гъсти и непрогледни мъгли, после заваляха почти проливни дъждове, от конто пред очите на хората се топяха белите преспи, а когато нямаше дъжд, духаше такъв вихър, какъвто духа обикновено през месец март — с прекъсване, внезапен и той ту докарваше, ту разгонваше тежките облаци по небето, а по земята виеше из храсталаците, фучеше из горите и поглъщаше снеговете, под които доскоро дремеха в тих сън короните и клоните на дърветата.

Боровите гори изведнъж почерняха. По ниските ливади лъщеше разляна нашироко вода, придойдоха реки и поточета. Това изобилие на водната стихия радваше само риболовците, а другите хора седяха като вързани и се притесняваха по домовете и хижите си. На много места от село до село можеше да се отиде само с лодка. Наистина никъде не липсваха през блатата и горите насипи и пътища, направени от пънове и обли греди, но сега насипите се бяха размекнали, а пъновете по ниските места бяха затънали в разкиснатите тресавища, та пътуването по тях бе станало опасно или съвсем невъзможно. Особено тежко беше за чеха пътуването през покритата с езера Великополша, дето всяка пролет водите се разливаха много повече, отколкото по другите места на страната, и от това пътят ставаше още по-мъчен, особено за конници.

Ето защо той трябваше често да се спира и да чака цели седмици било в градчетата, било по селата у владелците, които според обичая приемаха него и хората му гостоприемно, слушаха с удоволствие разказите му за кръстоносците и му се отплащаха за новините с хляб и сол. Затова пролетта беше вече дошла и бе минала по-голямата част от март, докато той се озове близо до Згожелице и до Богданец.

Сърцето му се разтупваше при мисълта, че скоро ще види господарката си, защото, ако и да знаеше, че няма да я спечели никога, както няма да му падне и звезда от небето, той благоговееше пред нея и я обичаше с цялата си душа. Реши обаче да се отбие най-напред при Мачко, едно, защото бе изпратен при него, а друго, защото водеше хора, които трябваше да останат в Богданец. След убиването на Ротгер Збишко бе взел неговата свита, която според предписанията на кръстоносците се състоеше от десет коня и толкова човека. Двама от тях откараха тялото на убития в Щитно, а останалите Збишко изпрати с Главчо в дар на чичо си, като знаеше колко жадно старият Мачко търси заселници.

Когато пристигна в Богданец, чехът не завари Мачко в къщи: казаха му, че отишъл с кучета и с лък в гората. Той се върна още преди да се стъмни и като разбра, те нечия голяма свита е пристигнала у него, ускори крачките, за да поздрави пътниците и да им предложи гостоприемство. Веднага не позна Главчо, но когато той му каза кой е в първата минута Мачко се уплаши страшно, хвърли лъка и шапката си на земята и извика:

— За бога! Убиха ли го? Казвай, каквото знаеш!

— Не е убит — каза чехът — и е здрав!

При тия думи Мачко се позасрами и засумтя, най-сетне въздъхна издълбоко и каза:

— Слава богу! Ами къде е сега?

— Замина за Малборг, а мене изпрати тук с новините.

— А защо отиде в Малборг?

— Да търси жена си.

— Не думай бе, човек! За каква жена?

— За Юрандовата дъщеря. Има да ви разправям може би цяла нощ, но позволете ми, благородни господарю, да си почина малко, защото съм страшно уморен и от нощес пътуваме неспирно.

Мачко спря за малко да го разпитва, главно защото просто онемя от учудване. Като се посъвзе, той викна на слугата да прибави дърва в огнището и да донесе на чеха нещо за ядене, а сам почна да се разхожда из стаята, като махаше с ръце и си говореше:

— Да не вярва човек на ушите си… Юрандовата щерка… Збишко женен…

— И женен, и неженен — рече чехът.

И едва тогава почна да разправя бавно кое как е било, а другият го слушаше жадно и го прекъсваше сегиз-тогиз с въпроси, защото в разказа на чеха не всичко беше ясно. Например Главчо не знаеше точно кога именно се е оженил Збишко, защото не бе имало никаква сватба, но твърдеше с положителност, че е имало венчавка и че тя е станала по искане на самата княгиня Ана Данута, а хората се научили за това чак след пристигането на Ротгер, когото Збишко извикал на съд божи и се бил с него пред целия мазовецки двор.

— Я! Бил се? — извика с голямо любопитство Мачко и очите му светнаха. — Е, и какво?

— Разсече немеца на две половини, а и на мене господ помогна да се разправя с оръженосеца му.

Мачко отново засумтя, но този път вече от задоволство, и каза:

— Ех! Той е юнак не на шега. Последен от Градовците, но, бога ми, не е от най-лошите. Разбира се! Ами тогава с фризийците… Беше почти хлапе…

Тук той погледна внимателно един-два пъти чеха и добави:

— Но и ти ми харесваш. И личи си, че не лъжеш. Аз отдалече подушвам лъжеца. Кой ти гледа оръженосеца, щом сам казваш, че не си имал с него много работа, но дето на оня кучи син си счупил ръката, а преди това си свалил тура, това са достойни дела.

И попита внезапно:

— Ами плячката? Добра ли е и тя?

— Взехме доспехите, конете и десет души слуги, осем от които младият пан праща на вас.

— А какво направи с останалите двама?

— Прати ги с тялото.

— Не можа ли князът да изпрати свои слуги? Ония вече няма да се върнат.

— Чехът се усмихна на тази алчност, която впрочем Мачко често проявяваше.

— Младият пан сега няма да обръща внимание на тези работи — каза той. — Спихов е голяма владение.

— Че а голямо, голямо e! Но още не е негово.

— Ами чие?

Мачко чак стана от мястото си:

— Разправяй! Нали е на Юранд!

— Юранд е в подземието на кръстоносците и смъртта виси над главата му. Един господ знае дали ще оживее, а и да оживее, дали ще се върне; но и да остана жив, и да се върне, нали отец Калеб прочете завещанието му и обяви на всички, че наследник ще бъде младият пан.

Тези новини, изглежда, направиха на Мачко огромно впечатление, толкова много бяха те и приятни, и неприятни, та не можеше да си уясни добре всичко и да си даде сметка за чувствата, които те извикваха у него едно след друго, Известието, че Збишко се е оженил, в първия миг го убоде право в сърцето, защото обичаше Ягенка като роден баща и с всички сили жадуваше да свърже Збишко с нея. Но от друга страна, той беше вече свикнал да смята тая работа за пропаднала, а сега Юрандовата щерка донасяше това, което не можеше да донесе Ягенка, понеже се ползваше е благоволението на княза и като единствено дете имаше много по-голяма зестра. Мачко вече виждаше Збишко като княжески велможа, владелец на Богданец и на Спихов, а, в бъдеще, и кащелян. Работата не беше невъзможна защото в ония времена се казваше за някой беден дворянин: „Имаше си той дванайсет сина: шестима от тях паднаха в битки, а шестимата станаха кащеляни.“ И народ, и родове бяха на път към величие. Голямото богатство можеше само да помогне на Збишко в това отношение, ето защо жаждата за богатство и родовата гордост на Мачко намериха удовлетворение. Но старецът имаше и причини за безпокойство. Той сам една време ходи при кръстоносците, за да спасява Збишко, и донесе от това пътуване железен връх от стрела под реброто, а пък сега Збишко беше отишъл в Малборг сякаш в устата на вълка. Дали ще намери там жена си или смъртта си? „Няма да го приемат те благосклонно — помисли Мачко, та нали той току-що им е погубил един знаменит рицар, а преди това бе нападнал Лихтенщайн, пък те, проклетите, са отмъстителни.“ При тази мисъл старият рицар се много разтревожи, Дойде му също наум, че Збишко, какъвто си е буен и несдържан, може да излезе там на двубой с някой немец. Но това най-малко го тревожеше. Най-много се боеше Мачко да го не хванат. „Хванали стария Юранд и щерка му, не се поколебали на времето си да хванат и самия княз в Злотория, та ще се стесняват сега да пленят Збишко.“

Тук му дойде наум въпросът: какво ще стане, ако момъкът, дори и да се отърве от ръцете на кръстоносците, съвсем не намери жена си? И Мачко първо се утеши с мисълта, че от нея ще му остане Спихов, но тази утеха не бе за дълго. Старецът се грижеше много за богатство, но не по-малко се грижеше той и за рода, за Збишковите деца. „Ако Данушка потъне някъде като камък във вода и никой не знае жива ли е, или умряла, Збишко не ще може да се ожени за друга и тогава няма да има на света Градовци от Богданец. Ех, с Ягенка би било съвсем иначе!… Мочидоли също не е малък имот, а такава девойка би раждала всяка година, като плодовита ябълка в градина,“ Ето защо тъгата на Мачко стана по-голяма от радостта за новото наследство — и налегнат от тази тъга и безпокойство, той почна отново да разпитва чеха как е станала венчавката и кога е станала. А чехът отговори:

— Казах ви вече, почитаеми господарю, че не зная кога е станала, а за онова, за което се досещам, не мога да се закълна, че е било.

— За какво се досещаш?

— Нали аз не се отделях от младия господар през време на болестта му и спях в една стая с него. Една вечер само ми заповядаха да изляза, а после видях как отидоха при господаря: самата княгиня с Юрандовата дъщеря, пан дьо Лорш и отец Вишонек. Почудих се дори, че младата господарка имаше венче на главата, но помислих, че ще причестяват господаря… Може тогава да е било… Помня, че господарят ми заповяда да го облека хубаво като за сватба, но мислех също, че е за причастие.

— А после какво? Останаха ли сами?

— Ами! Пък и да бяха останали, господарят тогава не можеше дори да се храни без чужда помощ, А за младата господарка вече бяха дошли хора, уж от Юранд, и на сутринта тя замина…

— Не я ли е виждал Збишко оттогава?

— Не я е видяло нито едно човешко око.

Настъпи кратко мълчание.

— Как мислиш — запита след малко Мачко, — ще му я дадат ли кръстоносците, или няма да му я дадат?

Чехът поклати глава и махна безнадеждно с ръка.

— Според моя ум — рече той бавно — тя е загубена навеки.

— Защо? — запита почти със страх Мачко.

— Защото, ако бяха казали, че е у тях, щеше да има надежда. Тогава можеше да се оплаква или откуп да плати, или със сила да я отърве. Но те казали следното: отървахме някакво момиче и съобщихме на Юранд, но той не го призна за своя дъщеря и за нашата добрина изби толкова много наши хора, колкото не ни е струвало и едно истинско сражение.

— Значи, на Юранд са показали някакво момиче?

— Разправят, че са показали. Бог знае истина ли е. Може да не е истина, а може да са му показали друго. Вярно е само това, че избил хора и че те са готови да се закълнат, че никога не са отвличали Юрандовата дъщеря. И работата е страшно сложна. Дори магистърът да им заповяда, ще кажат, че не е у тях. Кой ще докаже обратното? Толкова повече, че придворните в Чеханов говореха за някакво писмо от Юранд, в което пишело, че тя не е у кръстоносците.

— Пък може и да не е у кръстоносците?

— Как така, ваша милост!… Ами че ако са я отвлекли разбойници, то не би било за друго, а само за откуп. А при това разбойниците не биха могли нито писмо да напишат, нито да подправят печата на спиховския господар, нито пък да изпратят достойна свита.

— Вярно. Но защо им е тя на кръстоносците?

— Ами за отмъщение над Юрандовата кръв? Отмъщението за тях е по-сладко от меда и виното, а пък че имат причини, имат ги. Страшен е бил за тях господарят от Спихов, а туй, което извърши напоследък, докрай ги разяри… Моят господар, както чух, вдигнал ръка срещу Лихтенщайн, Ротгер уби… На мене господ помогна да счупя ръката на онзи кучи син. Ей!… Моля, сметнете хубавичко: четирима бяха, проклета им майка, а сега само един е жив, и то старец. И ние също имаме зъби, ваша милост.

Настъпи отново късо мълчание.

— Бива те за оръженосец — каза най-сетне Мачко. — Ами как мислиш: какво ще направят с нея?

— Княз Витолд е могъщ княз, казват, че и немският император много го почита, а какво направиха с неговите деца! Малко ли замъци имат? Малко ли подземия? Малко ли кладенци? Малко ли въжета и клупове за шия?

— Божичко! — извика Мачко.

— Дай боже да не хванат младия господар, при все че замина с писмо от княза и с рицаря дьо Лорш, който е знатен и се родее с князе. Ех, не ми се искаше да идвам тук, защото там по-лесно би се случило да се бия. Но ми заповяда. Чух го как веднъж казваше на стария пан от Спихов: „Хитър ли сте, казва, защото мене тук никак не ме бива, а с тях трябва човек да бъде хитър! Ех, казва, чичо Мачко да е сега тук!“ И затова ме изпрати. Но Юрандовата дъщеря и вие, господарю, няма да намерите, защото тя може вече да е на оня свят, а против смъртта и най-голямата хитрост не ще помогне…

Мачко се замисли и едва след дълго мълчание каза:

— Хм! Значи, няма спасение! Хитростта не може да се бори със смъртта. Но ако аз отида там и разбера поне, че са я погубили, Спихов ще остане и без това на Збишко, а той сам би могъл да се върне тук и да вземе друга девойка…

Като каза това, Мачко въздъхна, като че свали от сърцето си някакъв товар, а Главчо попита с несмел и тих глас:

— Господарката от Згожелице ли?…

— Разбира се! — отговори Мачко. — Толкова повече, че тя е сираче, а Чтан от Рогов и Вилк от Бжозова все повече я задяват.

Но чехът скочи на крака:

— Господарката сираче? Рицарят Зих?…

— Нима не знаеш нищо?

— Божичко, какво се е случило?

— Да, наистина, как ще знаеш, когато дойде право тук, а ние приказвахме само за Збишко! Сираче е! Зих от Згожелице в същност никога не се свърташе у дома си, освен когато имаше гости. Иначе веднага му дотягаше там. Един път абатът му съобщил с писмо, че отива на гости у княз Пшемко от Освиенцим и го кани да отидат заедно. А Зих това и чакаше, защото бе познат с княза и неведнъж се бе веселил с него. Идва след това Зих при мене и казва: „Отивам в Освиенцим, а после и в Глевице, пък вие тук наглеждайте Згожелице.“ Мене изведнъж нещо ме прободе и му казвам: „Недейте отива! Пазете си имота и Ягенка, защото зная, че Чтан и Вилк са намислили нещо лошо.“ А трябва да ти кажа, че абатът от яд към Збишко искаше да дадат девойката на Вилк или Чтан, но по-сетне, като ги опозна по-добре, наби ги веднъж и двамата с тоягата си и ги изпъди от Згожелице. Добре, ама това не помогна и те се много разлютиха. Сега имаме малко спокойствие, защото се сбили помежду си и лежат ранени, но преди това нямаше ни минута спокойна. Всичко се струпа на моята глава — и защитата, и надзорът. А сега пък Збишко иска аз да замина… Какво ще стане тук с Ягенка, не знам, но да ти доразкажа за Зих. Не ме послуша и замина. Пирували те там, веселили се! От Глевице тръгнали при бащата на княз Пшемко, стария Носак, който е владелец на Чешин. Пък там рачиборският княз Яшко от омраза към княз Пшемко пратил срещу тях разбойници под предводителството на чеха Хшан. Княз Пшемко бил убит, а с него заедно и Зих от Згожелице улучен със стрела право в гърдите. Абата пък зашеметили с желязна тояга, така че и досега си тресе главата, не разбира нищо, когато му приказваш, и като че завинаги е изгубил способност да говори. След това старият княз Носак пипнал тоя Хшан в Зампах и така го изтезавал, та и най-старите хора не били чували за подобни мъки, но с това нито своята скръб за сина си намали, нито Зих възкреси, нито пък отри сълзите на Ягенка… Преди шест недели докараха Зих тук и го погребаха.

— Такъв юначен господар!… — каза с тъга чехът. — Аз не бях вече дете при Белославец, а той на бърза ръка се разправи с мене и ме плени. Но то бе такова робство, че не бих го променил за никаква свобода… Добър, благороден господар! Боже, прати му вечен покой. Ех, жално ми е, жално, но най-вече ми е жал за господарката горкана!

— Наистина горкана. Някои и майка си така не обичат, както тя обичаше баща си. И освен това за нея е опасно да седи в Згожелице. След погребението, още снегът не беше затрупал гроба на Зих, Чтан и Вилк вече нападнаха дома в Згожелице. За щастие моите хора подушили намеренията им по-рано, аз веднага се затекох с момчетата на помощ и даде господ, та ги натупахме хубавичко. Едва след боя девойката ме хвана за коленете и каза: „Ако не мога да взема Збишко, няма да взема никого, само ме отървете от тия разбойници, защото, казва, предпочитам смъртта пред тях…“ Та ти казвам, няма да познаеш сега Згожелице, защото го превърнах почти в крепост. Те нападаха после още два пъти, но нищо не можаха да направят. Сега за сега е спокойно, защото, както ти казах, те се изпотрошиха един друг и нито един от тях не може да си мръдне ни ръка, ни крак.

Главчо не отговори нищо, но като чу за Чтан и за Вилк, зъбите му почнаха да скърцат, сякаш някой отваряше и затваряше ръждясали врати, а после взе да трие о бедрата си силните си длани, които изглежда, че го засърбяха. Най-после от устата му се изтръгна с мъка само думата:

— Проклетници…

Но в тоя миг в пруста се чуха някакви гласове, вратата се отвори внезапно и в стаята се втурна Ягенка заедно с най-големия от братята си, четиринайсетгодишния Яшко, който толкова приличаше на нея, като че бяха близнаци.

Тя се била научила от згожелицките селяни, които по пътя видели свитата, че някакви хора под началството на чеха Хлава отишли в Богданец, уплашила се също като Мачко, а когато й казали още, че не са видели Збишко между тях, била почти сигурна, че се е случило нещастие, та пристигнала на един дъх в Богданец, за да разбере истината.

— За бога!… Какво се е случило? — завика тя от прага.

— Какво може да се случи? — отговори Мачко. — Збишко е жив и здрав.

Чехът се затече към господарката, приклекна на едно коляно и зацелува края на дрехата й. Но тя съвсем не забеляза това, защото при думите на стария рицар извърна главата си от огъня в сянка и чак след време се досети, че трябва да поздрави, та каза:

— Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков — отговори Мачко.

А тя едва сега забеляза чеха при коленете си, наведе се към него и рече:

— Радвам ти се, Хлава, от все сърце, но защо остави господаря си?

— Той ме прати, милостива господарке.

— Какво ти заръча?

— Заръча ми да дойда в Богданец.

— В Богданец?… И какво още?

— Прати ме за съвет… И с поклон, с поздрав.

— В Богданец и толкова ли? Е добре. А сам той къде е?

— Отиде при кръстоносците, в Малборг.

По лицето на Ягенка отново се яви безпокойство.

— Не му ли е мил животът? И защо отиде?

— Да търси, милостива господарке, това, което няма да намери.

— Така е, няма да го намери! — намеси се Мачко. — Както гвоздей не можеш зачука без чук, така и волята човешка не може без божията.

— За какво говорите? — попита Ягенка.

Но Мачко на въпроса й отговори със следния въпрос:

— Збишко казвал ли ти е за Юрандовата дъщеря, защото ми се струва, че ти е казвал?

Ягенка изпърво не отговори нищо и чак след време отвърна със сдържана въздишка:

— Е, казвал е! Защо да не каже?

— Това добре, защото ще ми е по-лесно да ти разправям — отговори старецът.

И започна да й разказва всичко, което бе чул от чеха, и се чудеше защо разказът му излизаше понякога несвързан, а думите се изтръгваха с мъка от устата. Но понеже той наистина бе хитър човек и за всеки случай искаше да не „прокуди“ Ягенка, усилено настояваше за това, в което впрочем беше и самият той уверен, че Збишко в същност никога не е бил мъж на Дануша и че тя е вече загубена навеки.

Чехът потвърждаваше думите му сегиз-тогиз ту с кимване на глава, ту като повтаряше: „Бога ми, така беше!“ или „Така, не иначе!“ — а девойката слушаше с отпуснати клепки, без да пита вече за нищо, и така тихо, та мълчанието й обезпокои Мачко.

— Е, ами ти какво ще кажеш? — попита той, като свърши разказа си.

А тя не отговори нищо, само две сълзи блеснаха под спуснатите й ресници и се плъзнаха по бузите й.

След малко се приближи до Мачко, целуна му ръка и каза:

— Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков — отговори старецът. — Толкова ли бързаш за в къщи? Остани у нас.

Но тя не искаше да остане, като се извиняваше, че в къщи не се е разпоредила за вечеря. А Мачко, ако и да знаеше, че в Згожелице е старата шляхтичка Шечехова, която би могла да я замести, не я задържаше особено настойчиво, защото разбираше, че никому не е приятно да плаче пред хората и че човек е като мушната с рибарски остен риба, която се скрива колкото се може по-надълбоко към дъното.

Той само погали девойката по главата, а след това я изпрати заедно с чеха на двора. Но чехът изведе коня си от обора, възседна го и тръгна след нея.

Мачко се върна, въздъхна и почна да си мърмори, като клатеше глава:

— Глупав е тоя Збишко и това си е!… Как светна стаята от това момиче!

И старецът се затъжи. Помисли си, че ако Збишко я беше взел веднага след завръщането им, то досега може би щеше да има радост и доволство! А сега какво? „Щом споменеш за него, веднага сълзи закапват от очите й, а момчето се скита по света и ще си блъска там някъде главата о малборгските стени, докато я строши. Тук в къщи е пусто, само оръжията ми се пулят от стените. Никаква полза от стопанството, за нищо са грижите, за нищо е Спихов и Богданец, като не ше има кому да ги оставят.“

И гняв закипя в гърдите на Мачко.

— Чакай, скитнико! — каза той високо. — Няма да дойда аз при тебе, пък ти прави, каквото щеш!

Но в същия миг като че напук го обхвана страшна тъга за Збишко. „Ех, няма да отида — си помисли, — ами в къщи ще изтрая ли? Божие наказание!… Да не видя вече поне веднъж в живота си този лудетина — това няма да го бъде! Току-виж, че там съсякъл някой кучи син и плячка взел!… Другиму косата побелява, докато получи пояс, а него князът там вече го е препасал… и заслужено, защото между шляхтата има много юначни младежи, но втори като него надали има.“

И той се разчувствува съвсем, загледа изпърво доспехите, мечовете, секирите, които чернееха от дима, сякаш премисляше кое да вземе със себе си и кое да остави, после излезе от стаята, първо, защото не можеше вече да се задържи там, и, второ, за да заповяда да смажат колите и да дадат на конете двойна дажба зоб.

На двора, дето вече се мръкваше, той си спомни за Ягенка, която тук преди малко бе яхнала коня, и внезапно се загрижи отново.

— Че ще вървя, ще вървя — си каза той, — но кой ще пази тук девойката от Чтан и Вилк? Дано гръм ги порази!…

В това време Ягенка яздеше с малкия Яшко по горския път за Згожелице, а чехът ги следваше мълчаливо с преляло от обич и жалост сърце. Той видя преди малко сълзите на девойката. Сега гледаше тъмната й фигура, която едва се виждаше в юрската мрачина, и отгатваше тъгата и болката й. Струваше му се, че всяка минута ще се протегнат към нея от тъмния гъсталак грабливите ръце на Вилк или на Чтан — и при тази мисъл го обхващаше дива жажда за бой. Това желание ставаше понякога така непреодолимо, че му се искаше да грабне брадвата или меча и да сече поне бориките край пътя. Чувствуваше, че ако даде воля на ръцете си, ако се развърти, ще му олекне. Доволен би бил поне да препусне коня с все сила, но двамата отпреде му яздеха много бавно, крачка по крачка, и почти нищо не говореха, защото и малкият Яшко, при все че обикновено беше приказлив, като разбра след няколко опита, че сестра му не иска да разговаря, също мълчеше.

Но когато вече наближиха Згожелице, жалостта в сърцето на чеха надделя над гнева му към Чтан и Вилк. „Не ще пожаля за тебе и кръвта си — казваше си той, — само да те зарадвам, но какво мога да направя аз, нещастният слуга? Какво да ти кажа? Освен това, че той ми заповяда да те поздравя, и дай боже това да те утеши.“

Като помисли така, той приближи коня си до коня на Ягенка:

— Милостива господарке…

— И ти ли си с нас? — попита девойката, сепната като от сън. — Какво ще кажеш?

— Бях забравил, че господарят ми поръча да ви кажа нещо. Когато тръгвах от Спихов, той ме повика и ми каза така: „Поклони се до краката на господарката от Згожелице и кажи й, че в добро ли съм или в зло, никога не ще я забравя, а пък за това, което тя направи за чичо и за мене, нека господ й плати и я пази жива и здрава.“

— Да възнагради господ и него за добрите му думи — отвърна Ягенка.

После добави с такъв особен глас, та сърцето на чеха съвсем се стопи:

— И тебе, Хлава.

Разговорът се прекъсна за малко, но оръженосецът беше доволен от себе си и от това, което каза на девойката, защото си мислеше: „Няма поне да си рече, че са й отплатили с неблагодарност.“ И почна веднага да се рови в своята честна глава какво още да й каже. След малко заговори пак:

— Господарке…

— Какво?

— Така… нищо… исках да кажа, както казах и на стария господар от Богданец, че онази е вече изгубена завинаги и че той няма никога да я намери, па ако ще и самият магистър да му помага.

— Тя му е жена — отвърна Ягенка.

А чехът заклати глава:

— Каква жена му е тя…

Ягенка не отговори вече нищо, но в къщи след вечерята, когато Яшко и по-малките братя отидоха да спят, поръча да донесат кана медовина, обърна се към чеха и каза:

— Може би ти се спи, пък аз бих искала да се поразговоря с тебе малко.

Макар и уморен от пътя, чехът беше готов да говори до сутринта и те почнаха да разговарят или по-право той отново и най-подробно разказа за всички приключения на Збишко, както и своите, на Юранд и на Данушка.