Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (35)

III

Но вестта за станалото в Щитно беше стигнала във Варшава преди брат Ротгер и бе възбудила там смайване и безпокойство. Нито самият княз, нито някой от придворните му можеше да разбере какво се е случило. Малко преди това тъкмо когато Миколай от Длуголяс щеше да замине за Малборг с писмо на княза, в което той горко се оплакваше за отвличането на Дануша от буйните крайгранични вождове и искаше почти със заплашване да я върнат веднага, дойде писмо от владелеца на Спихов, в което той съобщаваше, че дъщеря му била хваната не от кръстоносците, а от обикновени погранични разбойници, които щели да я освободят наскоро срещу откуп. По тази причина пратеникът не замина, тъй като никому не мина през ума, че кръстоносците са принудили Юранд да напише такова писмо, като са го заплашили със смъртта на детето му. Мъчно беше и без това да се разбере какво се бе случило, защото пограничните нехранимайковци, поданици било на княза, било на Ордена, се нападаха помежду си лете, а не през зимата, когато снегът издаваше следите им. Те нападаха също обикновено търговците или си позволяваха грабежи по селата, като хващаха в плен хората и отвличаха стадата им; но да се осмелят да предизвикват самия княз и да отвлекат неговата възпитаница, още повече дъщеря на могъщия и страшен за всички рицар, никой не можеше да допусне, а камо ли да повярва. Отговор на това, както и на всички други съмнения обаче беше писмото на Юранд, подпечатано с неговия печат и донесено този път от човек, за когото знаеше, че е от Спихов; ето защо всички подозрения ставаха невъзможни, но князът се разгневи така, както отдавна не го бяха виждали, и заповяда да преследват разбойниците по цялата граница на княжеството му, като помоли и плоцкия княз да направи същото и да не се скъпи на наказания спрямо злодеите.

Тъкмо тогава дойде известието за станалото в Щитно.

Предавано от уста на уста, то стигна до Варшава преувеличено десеторно. Разправяше се, че Юранд дошъл в замъка с петима другари, нахлул през отворените порти й изтрепал толкова свят, та от охраната останали много малко хора и трябвало да се иска помощ от съседните замъци, да се свикат рицарите и въоръжени отреди пехота, които едва след двудневна обсада могли да нахлуят отново в замъка и там да се разправят с Юранд и другарите му. Говореше се още, че тази войска сега навярно ще мине границата и че непременно ще избухне голяма война. Князът, който знаеше колко е важно за великия магистър в случай на война с полския крал силите на двете мазовецки княжества да останат настрана, не вярваше на тия слухове, защото сега не беше тайна, че ако кръстоносците започнат война с него или с Жемовит Плоцки, никаква човешка сила не ще сдържи поляците от кралството, а магистърът се боеше от тази война. Той знаеше, че тя трябва да дойде, но гледаше да я отсрочи, едно, защото беше миролюбив и, друго, защото знаеше, че за да премери силите си с Ягело, би трябвало да приготви такава войска, каквато никога досега Орденът не е изкарвал на бой, и същевременно да си осигури помощта на князете и рицарството не само в Немско, но и в целия Запад.

Така че князът не се страхуваше от войната, но искаше да знае какво се бе случило, какво трябва в същност да мисли за събитието в Щитно, за изчезването на Дануша и за всичките тия известия, които идваха иззад границата. Ето защо, при все че не можеше да търпи кръстоносците, той се зарадва, когато една вечер капитанът на стрелците му докладва, че е пристигнал един орденски рицар и моли да бъде изслушан.

Той го прие обаче гордо и макар веднага да позна, че това е един от братята, които бяха идвали в горския му замък, престори се, че не го помни, и го попита кой е, откъде иде и какво го носи във Варшава.

— Аз съм брат Ротгер — отговори кръстоносецът — и преди известно време имах честта да се поклоня ниско на ваше княжеско височество.

— Ами като си монах, защо не носиш орденските знаци?

Рицарят почна да обяснява, че не е облякъл белия плащ само затова, защото, ако го сложел, мазовецките рицари навярно щели да го хванат или убият. Навсякъде по целия свят, във всички кралства и княжества, кръстният знак на плаща запазва човека, осигурява му добри обноски и гостоприемство от хората, само в мазовецкото княжество кръстът обрича на сигурна смърт човека, който го носи.

Но князът го прекъсна разгневен.

— Не кръстът — каза той, — защото и ние целуваме кръста, но вашето безчестие… И ако някъде ви приемат, по-добре, то е затова, защото по-малко ви познават.

После, като видя, че рицарят се много смути от тези думи, попита:

— Беше ли в Щитно и знаеш ли какво се случи там?

— Бях в Щитно и знам какво се случи там — отвърна Ротгер — и идвам тук не като пратеник, а само защото мъдрият и благочестив вожд от Йоханисбург ми каза: „Нашият магистър обича благочестивия княз и се уповава на неговата справедливост, затова, когато аз отида в Малборг, ти върви в Мазовия и разправи за нашите обиди, нашия позор, за нашата неволя. Разбира се, справедливият господар няма да похвали нарушителя на мира и зверския нападател, който проля толкова християнска кръв, като че е слуга не на Исуса Христа, а на дявола.“

И Ротгер почна да разказва всичко, което се бе случило в Щитно: как Юранд, извикан от тях самите, за да види дали девойката, която те отървали от разбойниците, не е неговата дъщеря, вместо да се отплати с благодарност, съвсем обезумял? как той убил Данвелд, брат Готфрид, англичанина Хю, фон Брахт и двамина благородни оръженосци, без да се смятат простите войници; как те, ръководени от божите заповеди, не искали да го убият, а са били принудени накрай да оплетат в мрежа страшния мъж, който тогава насочил оръжието срещу себе си и се ранил зле; как най-сетне не само в замъка, но и в града имало хора, които всред зимния вихър чули през нощта след битката някакъв страшен кикот и гласове, които викали: „Юранд е наш! Оскърбител на кръста! Той пролива невинна кръв! Наш е Юранд!“

И целият този разказ, а особено последните думи на кръстоносеца направиха силно впечатление на всички присъствуващи. Обзе ги същински страх при мисълта дали Юранд наистина не е повикал на помощ нечестиви сили и настъпи глухо мълчание. Но княгинята, която присъствуваше на приема, понеже много обичаше Дануша и носеше в сърцето си неутешима скръб по нея, се обърна към Ротгер с неочакван въпрос:

— Вие казахте, рицарю, че сте отървали една малоумна девойка и сте помислили, че тя е дъщеря на Юранд, та затова сте го извикали в Щитно?

— Да, милостива господарке — отговори Ротгер.

— А как можахте да помислите подобно нещо, щом като в горския замък сте виждали при мене истинската дъщеря на Юранд?

При тия думи брат Ротгер се обърка, защото не беше очаквал такъв въпрос. Князът стана и впи в кръстоносеца строг поглед, а Миколай от Длуголяс, Мрокота от Моцажев, Яшко от Ягелница и другите мазовецки рицари заобиколиха веднага кръстоносеца и почнаха да го питат един през друг със страшни гласове:

— Как можахте да помислите подобно нещо? Казвай, немецо! Как е могло да стане това?

А брат Ротгер се съвзе и рече:

— Ние, монасите, не се взираме в жените. В горския замък при милостивата княгиня имаше много придворни девойки, но коя от тях е била Юрандова дъщеря, никой от нас не знаеше.

— Данвелд знаеше — обади се Миколай от Длуголяс. — Той дори говори с нея по време на лова.

— Данвелд е вече пред бога — отвърна Ротгер — и за него ще кажа само това, че на сутринта намерихме на гроба му цъфнали рози, които не можеха да бъдат донесени от човешка ръка, понеже сега е зима.

И пак настъпи мълчание.

— Откъде се научихте за отвличането на Юрандовата дъщеря? — попита князът.

— Самата безбожност и дързост на тая постъпка й дадоха широка гласност тук и у нас. И щом се научихме за това, ние поръчахме благодарствен молебен, задето само една обикновена придворна, а не някое от родните деца на ваши височества е била отвлечена от горския замък.

— И все пак ми е чудно, че сте могли да вземете за дъщеря на Юранд едно юродиво момиче.

На това брат Ротгер отговори:

— Данвелд казваше: „Често пъти дяволът изменя на своите служители, та може да е преобразил Юрандовата дъщеря.“

— Обаче разбойниците като прости хора не са могли да подправят почерка на отец Калеб и печата на Юранд. Кой е могъл тогава да направи това?

— Злият дух.

И пак никой не беше в състояние да намери отговор.

А Ротгер загледа княза изпитателно право в очите и каза:

— Наистина тия ваши въпроси пронизват като с мечове гърдите ми, защото в тях се таи укор и подозрение. Но аз, опрян върху божията справедливост и могъществото на истината, питам ваше княжеско височество: дали сам Юранд ни е обвинил в това престъпление и ако ни е обвинил, тогава защо, преди да го повикаме в Щитно, той търсеше разбойниците по цялата граница, за да откупи от тях дъщеря си?

— Като че ли… имаш право! — каза князът — Което може да се скрие от хората, не може да се скрие от бога. Той изпърво ви обвиняваше, но после… после почна да мисли нещо друго.

— Ето как блясъкът на истината побеждава мрака! — каза Ротгер.

И той изгледа с победоносен поглед всички събрани, защото си каза, че в главите на кръстоносците има повече съобразителност и разум, отколкото в главите на поляците, и че това племе винаги ще бъде плячка и храна на Ордена, също както мухата бива плячка и храна на паяка.

И като изостави предишния смирен тон, той пристъпи към княза и заговори с повишен и натъртен глас.

— Дай ни възмездие, господарю, за нашите загуби, за нашите обиди, за нашите сълзи и за нашата кръв! Твой поданик беше онзи дяволски син, та в името На бога, по чиято милост властвуват кралете и князете, в името на справедливостта и на кръста дай ни възмездие за понесените злини и за пролятата кръв!

А князът го погледна учудено и каза:

— За бога! Какво искаш ти? Ако Юранд в безумието си е пролял ваша кръв, аз ли трябва да отговарям за безумието му?

— Твой поданик беше той, господарю — каза кръстоносецът, — в твоето княжество са неговите земи, неговите села и неговият замък, в който затваряше служителите на Ордена: нека тогава поне това богатство, нека поне тия земи и тая безбожна крепост станат отсега собственост на Ордена. Наистина това не ще бъде достойна отплата за пролятата благородна кръв! Наистина тя няма да ни възкреси умрелите, но може би поне отчасти ще смекчи божия гняв и ще изтрие позора, който иначе ще падне върху цялото княжество. 0, господарю! Орденът владее навсякъде земи и крепости, които му е подарила милостта и благочестието на християнските князе, само тук той не владее нито педя земя. Нека за стореното ни зло, което зове бога за мъст, бъдем възнаградени поне така, та да можем да кажем, че и тук живеят хора, които имат в сърцата си страх от бога.

Като чу това, князът се удиви още повече и едва след дълго мълчание продума:

— Кълна се в раните божи!… Та ако вашият Орден има тук владения, по чия милост ги има, ако не по милостта на моите прадеди? Малко ли ви са ония области, земи и градове, които някога са принадлежали на нас и на нашия народ, а днес са ваши? Дъщерята на Юранд е жива още, защото никой не ни е съобщил за смъртта й, а вие вече искате да заграбите зестрата на сирачето и от сирашкия хляб да получите възмездие за обидите!

— Господарю, щом признаваш обидата — рече Ротгер, — възнагради ни така, както ти повелява твоята княжеска съвест и твоята справедлива душа.

И отново се почувствува вътрешно доволен, защото си помисли! „Сега не само няма да се оплакват, но ще почнат да се съветват как сами да си умият ръцете и да се отърват от тази разправия. Никой вече в нищо няма да ни обвини и нашата слава ще бъде като белия орденски плащ — без петно.“

А в това време съвсем неочаквано се обади гласът на стария Миколай от Длуголяс!

— Обвиняват ви в лакомия за богатство и изглежда, че с право, защото и в тоя случай се грижите повече за печалбата, отколкото за честта на Ордена.

— Вярно! — отвърнаха в хор мазовецките рицари.

А кръстоносецът пристъпи няколко крачки напред, вдигна гордо глава, измери ги с надменен поглед и рече:

— Дошъл съм тук не като пратеник, а като свидетел на станалото и рицар на Ордена, готов да защищава честта му със собствената си кръв до последно издихание!… И ако въпреки онова, което е казал сам Юранд, някой посмее да обвинява Ордена, че е взел участие в отвличането на момичето, нека поеме тоя рицарски залог и се отдаде на божия съд!^[1]

Като каза това, той хвърли пред тях рицарската си ръкавица, която падна на пода, а те стояха в глухо мълчание, защото, при все че всеки от тях с готовност би ощърбил меча си с кръстоноски врат, сега се бояха ОТ божия съд. За никого не беше тайна изричното съобщение на Юранд, че не орденските рицари са отвлекли детето му, та всеки от тях си мислеше, че правото, следователно и победата ще бъде на страната на Ротгер.

А той стана още по-дързък и като сложи ръце на хълбоци, запита:

— Има ли такъв, който би поел ръкавицата?

Изведнъж един рицар, чието влизане по-рано никой не беше забелязал и който от известно време стоеше до вратата и слушаше разговора, излезе в средата, вдигна ръкавицата и рече:

— Аз я поемам!

И с тия думи той хвърли своята право в лицето на Ротгер, после заговори с глас, който всред общото мълчание се разнесе като гръм по залата:

— Пред бога, пред достойния княз и пред цялото достойно рицарство на тая земя ти казвам, кръстоносецо, че лаеш като куче срещу справедливостта и правдата, и те извиквам на двубой, пеши или на коне, с копия, с брадви, с къси или дълги мечове — и не на робство, а до последно издъхване, на смърт!

В залата можеше да се чуе и бръмченето на муха. Всички погледи се обърнаха към Ротгер и към извикалия го рицар, когото никой не позна, защото беше с шлем на глава, наистина без наличник, но с бодлива мрежа, която се спускаше по-долу от ушите и закриваше напълно горната част на лицето, а на долната хвърляше дълбока сянка. Кръстоносецът беше не по-малко смаян от другите. Слисване, бледност и бесен гняв минаваха по лицето му, както светкавица пробягва по нощно небе. Той сграбчи с ръка лосовата ръкавица, която се бе плъзнала по лицето му и се бе задържала на рамото му, и запита:

— Кой си ти, дето предизвикваш божията справедливост?

А оня откопча ремъка под брадата си, сне шлема, изпод който се показа руса глава, и рече:

— Збишко от Богданец, мъж на Юрандовата дъщеря.

Всички се смаяха, и Ротгер заедно с другите, защото никой от тях, освен княза и княгинята, отец Вишонек и дьо Лорш, не знаеше за венчавката на Дануша, а кръстоносците бяха сигурни, че дъщерята на Юранд няма друг законен защитник освен баща си. Но в тоя миг рицарят дьо Лорш излезе напред и каза:

— Аз потвърждавам истинността на думите му със своята рицарска чест; а който се осмели да се съмнява, ето моята ръкавица.

Ротгер, който не знаеше що е страх и чието сърце сега кипеше от гняв, би поел може би и втората ръкавица, но си спомни, че този, който я хвърли, беше сам по себе си знатен владелец, при това и роднина на гелдрийския граф, та се сдържа — още повече, че сам князът стана, намръщи вежди и каза:

— Не бива да се поема тая ръкавица, защото и аз заявявам, че рицарят каза истината.

Като чу това, кръстоносецът наведе глава, после се обърна към Збишко:

— Ако си съгласен, нека бъде пеши двубой, на заградено място със секири.

— Аз и по-рано те бях поканил — отговори Збишко.

— Боже, прати победа на правия — почнаха да викат мазовецките рицари.