Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (34)

II

Вечерта в същата зала до масата седеше старият Зигфрид де Льове, който след смъртта на Данвелд веднага пое управлението на Щитно, а до него брат Ротгер, рицарят дьо Бергов, бивш пленник на Юранд, и двама благородни млади послушници, които наскоро щяха да наметнат белите плащове. Зимният вихър виеше зад прозорците, разтърсваше оловните им рамки, раздухваше пламъка на факлите, които горяха в железни подложки, и от време на време връщаше кълба дим от камината. При все че братята се бяха събрали на съвет, сред тях цареше мълчание, защото чакаха да чуят думата на Зигфрид, а той, подпрял лакти на масата и сплел ръце върху наведената си побеляла глава, седеше мрачен, с потънало в сянка лице и с тежки мисли в душата.

— За какво ще се съвещаваме? — попита най-сетне брат Ротгер.

Зигфрид вдигна глава, изгледа го и като се съвзе от замислеността си, рече:

— За нашата беда, за това какво ще кажат магистърът и върховният съвет и какво да направим, та нашите постъпки да не докарат вреда на Ордена.

После той отново млъкна, но след малко се огледа наоколо и помръдна ноздри: — Тук още мирише на кръв.

— Не, вожде — отговори Ротгер, — аз заповядах да измият пода и да покадят със сяра. Мирише на сяра.

А Зигфрид изгледа присъствуващите с особен поглед и рече:

— Смили се, дух на светлината, над душата на брат Данвелд и на брат Готфрид!

Всички разбраха, че той призовава божието милосърдие над тези души, защото, като се спомена за сяра, той си е спомнил за пъкъла, та и тях тръпки ги побиха и отговориха всички заедно:

— Амин! Амин! Амин!

И пак известно време се чуваше само как вие вятърът и как тракат рамките на прозорците.

— Къде е тялото на вожда и на брат Готфрид? — попита старецът.

— В параклиса: свещениците им четат молитви.

— В ковчези ли са вече?

— В ковчези, само че вождът е с покрита глава, защото и черепът, и лицето са смазани.

— Къде са другите трупове и ранените?

— Труповете са вън на снега, за да се вдървят, докато приготвят ковчези, а ранените са вече в болницата.

Зигфрид сплете повторно ръце над главата си:

— И това го стори само един човек!… О, дух на светлината, вземи под свое покровителство Ордена, когато дойде ред за голяма война с това вълчо племе!

При тия думи Ротгер вдигна очи нагоре, като да си припомняше нещо, и каза:

— Чувах при Вилно как самбийският управител казваше на брата си, магистъра: „Ако не започнеш голяма война и не ги изтребиш, та и името им да изчезне, тогава горко и на нас, и на нашия народ.“

— Дай боже такава война и да се срещнем с тях! — каза единият от благородните послушници.

Зигфрид го изгледа продължително, като че имаше желание да му каже: „Днес можеше да се срещнеш с един от тях!“, но като видя дребната и млада фигура на бъдещия рицар и може би си спомни, че и той сам, въпреки прославената си храброст, не пожела да отиде на вярна гибел, отказа се да го смъмре и попита:

— Кой от вас е виждал днес Юранд?

— Аз — отговори дьо Бергов.

— Жив ли е още?

— Жив е, лежи в същата мрежа, в която го оплетохме. Когато се свести, войниците искаха да го доубият, но свещеникът не позволи.

— Не бива да го доубиват. Той е важен човек между своите и би се вдигнал страшен шум — отвърна Зигфрид, — Пък и не ще може да се скрие това, което стана тук, защото имаше твърде много свидетели.

— Тогава какво ще казваме и какво ще правим? — попита Ротгер.

Зигфрид се замисли и най-сетне рече:

— Вие, благородни рицарю дьо Бергов, идете в Малборг при магистъра. Вие бяхте пленник на Юранд и сте гост на Ордена, та като на гост, който не е задължен да говори в полза на кръстоносците, ще ви повярват по-лесно. И тъй, кажете тогава, каквото сте видели, как Данвелд отървал от крайграничните разбойници някаква си девойка и помислил, че тя е дъщеря на Юранд, та съобщил за това на баща й, който дойде в Щитно, и… какво стана по-сетне — вие сам знаете…

— Простете ми, благочестиви вожде — рече дьо Бергов, — Тежко пленничество понесох аз в Спихов и като ваш гост на драго сърце бих свидетелствувал във ваша полза, но за да ми бъде спокойна съвестта, кажете ми: наистина ли същинската Юрандова дъщеря не беше в Щитно и дали измамата на Данвелд не доведе до безумие нейния страшен баща?

Зигфрид де Льове се поколеба за миг какво да отговори; в душата му се беше вкоренила дълбока омраза към полското племе; имаше там и жестокост, по която превишаваше дори Данвелд, и хищничество, когато се отнасяше до Ордена, и надменност, и алчност, но в нея нямаше наклонност към подли извъртания. Най-голямата му мъка и огорчение в живота беше това, че поради разпуснатостта и своеволията в последно време работите на Ордена се бяха сложили така, та извъртанията бяха станали едно от най-важните и неизбежни средства за съществуване. Ето защо въпросът на дьо Бергов засегна в него тази най-болезнена страна на душата му и той едва след дълго мълчание отговори следното:

— Данвелд е застанал вече пред бога и бог го съди, а вие, графе, ако ви попитат за вашите догадки, кажете, каквото искате; но ако ви питат само за това, което сте видели с очите си, тогава кажете, че преди да уплетем в мрежата побеснелия мъж, сте видели тук на пода девет трупа освен ранените и между тях трупа на Данвелд, на брат Готфрид, на фон Брахт и Хю и на двама благородни младежи… Боже, прати им вечен покой. Амин!

— Амин! Амин! — повториха отново послушниците.

— И кажете също — добави Зигфрид, — че Данвелд ако и да искаше да укроти неприятеля на Ордена, все пак никой тук не извади пръв меча си срещу Юранд.

— Ще кажа само това, което видяха очите ми — отвърна дьо Бергов.

— А към полунощ бъдете в параклиса, дето ще дойдем и ние да се помолим за душите на умрелите — отговори Зигфрид.

И му подаде ръка в знак на благодарност и заедно с това за сбогуване, защото искаше да остане да се посъветва насаме с брат Ротгер, когото обичаше като зеницата на окото си, както само баща можеше да обича единствения си син. По повод на тая неизмерима обич в Ордена се правеха дори различни догадки, но никой не знаеше нищо положително, още повече, че рицарят, когото Ротгер смяташе за свой баща, живееше още в своя малък замък в Немско и никога не беше се отричал от този свой син.

Когато Бергов си отиде, Зигфрид отпрати съща и двамата послушници под предлог да ускорят работата около ковчезите за убитите от Юранд прости войници, а когато вратата се затвори след тях, обърна се бързо към Ротгер и каза:

— Слушай какво ще ти кажа: има само едно спасение, а то е нито една жива душа никога да не узнае, че истинската дъщеря на Юранд е била у нас.

— Това няма да бъде мъчно — отговори Ротгер, защото никой не знаеше, че тя е тук освен Данвелд, Готфрид, ние двамата и орденската послушница, която я пази. Хората, които я доведоха от горския замък, Данвелд заповяда да напоят и обесят. В охраната имаше някои, които се досещаха за нещо, но им разбърка главата онази малоумна и те сега сами не знаят дали е направена грешка от наша страна, или пък някакъв магьосник наистина е променил Юрандовата дъщеря.

— Това е добре — каза Зигфрид.

— Аз пък мислех, благородни вожде, понеже Данвелд не е жив, дали не ще е добре да стоварим цялата вина върху него.

— И да признаем пред целия свят, че във време на мир и преговори с мазовецкия княз сме отвлекли от неговия замък възпитаницата на княгинята и нейна любима придворна? Не, това не може да стане!… При двора са ни виждали заедно с Данвелд и великият хоспаталиер^[1], неговият роднина, знае, че сме предприемали винаги всичко заедно… Ако обвиним Данвелд, той ще иска да отмъсти за неговата памет…

— Да обмислим това — каза Ротгер.

— Да обмислим и да намерим добър изход, защото иначе горко ни! Ако върнем Юрандовата дъщеря, тя сама ще каже, че не сме я отървали от разбойници, а че хората, които я отвлякоха, са я завели право в Щитно.

— Да.

— И ме безпокои не само отговорността. Князът ще се оплаче на полския крал и техните пратеници не ще закъснеят да се развикат по всички дворове против нашите предателства, насилия и злодеяния. Какви неприятности може да докара това на Ордена! Самият магистър, ако узнаеше истината, би трябвало да заповяда да скрием това момиче.

— А дали, ако то изчезне, няма да обвинят пак нас? — запита Ротгер.

— Не! Брат Данвелд беше хитър човек. Ако си спомняш, той постави на Юранд условие не само да дойде той сам в Щитно, но преди това да разгласи и да пише на княза, че отива да откупи дъщеря си от разбойници и знае, че тя не е у нас.

— Вярно, но как ще оправдаем в такъв случай онова, което се случи в Щитно?

— Ще кажем, че сме знаели за изчезването на Юрандовата дъщеря и като отървахме от разбойници някакво си момиче, което не можа да ни обясни кое е, помислихме, че то може да е неговата дъщеря, и му съобщихме, а пък той, като пристигна тук и като видя момичето, обезумя и завладян от зъл дух, проля толкова невинна кръв, колкото не би се проляла в много сражения.

— Наистина — отвърна Ротгер — чрез вашите уста говори мъдростта и жизненият опит. Лошите постъпки на Данвелд — дори и да стоварехме вината само върху него — биха останали завинаги за сметка на Ордена, а това значи и за сметка на всички нас, на върховния съвет и на самия магистър; а така ще се покаже нашата невинност, всичко ще се струпа върху Юранд, върху полската злоба и връзките им с пъклените сили…

— И нека ни съди тогава, който ще: папата или римският император!

— Да!

Настъпи късо мълчание, после брат Ротгер попита:

— Та какво ще правим с Юрандовата дъщеря?

— Да помислим.

— Дайте я на мене.

А Зигфрид го изгледа и отвърна:

— Не! Слушай, млади брате! Когато се отнася до Ордена, не гледайте нито мъж, нито жена, не гледайте и себе си. Господ наказа Данвелд, защото искаше не само да отмъсти за нанесените на Ордена обиди, до и да задоволи своята страст.

— Твърде лошо ме преценявате! — каза Ротгер.

— Не си угаждайте — прекъсна го Зигфрид, — защото ще се изнежат у вас телата и душите и коляното на онова кораво племе ще притисне някога гърдите ви така, та не ще можете вече да станете.

И за трети път подпря мрачната си глава с ръце, но очевидно говореше сам със собствената си съвест И мислеше само за себе си, защото след малко рече:

— И на моята съвест тежи много човешка кръв. Много болки, много сълзи… И аз, когато се отнасяше до Ордена и когато виждах, че няма да успея само със сила, не се колебаех да търся и други пътища; но когато се явя пред бога, когото почитам и обичам, ще му кажа: „Направих това за Ордена, а за себе си избрах само страданието.“

После се хвана с ръце за челото, а главата и очите си вдигна нагоре и извика:

— Отречете се от удоволствията и пороците, закалявайте телата и сърцата си, защото вече виждам във въздуха белите орлови пера и ноктите на орела, обагрени от кръвта на кръстоносците.

Думите му прекъсна страшният напор на вихъра, който разтвори с трясък един прозорец горе на галерията, и цялата зала се изпълни с воя и съскането на виелицата и с парцали сняг.

— В името на духа на светлината! Не е добра тази нощ — рече старият кръстоносец.

— Нощ на злите духове — отговори Ротгер, — Но защо казвате: в името на духа на светлината вместо в името на бога?

— Духът на светлината това е бог — отвърна старецът и попита, като че искаше да промени разговора.

— А при тялото на Данвелд има ли свещеници?

— Има…

— Боже, бъди милостив към него!

И млъкнаха и двамата, после Ротгер повика слугите, на които заповяда да затворят прозореца и да увеличат светлината с повече факли, а когато те си отидоха, запита отново:

— Какво ще направите с Юрандовата дъщеря? Ще я вземете ли в Йоханисбург?

— Ще я отведа в Йоханисбург и ще направя с нея това, което изисква благото на Ордена.

— А аз какво трябва да направя?

— Имаш ли смелост в душата си?

— Та какво съм сторил, за да се съмнявате?

— Не се съмнявам, защото те познавам, и за храбростта ти те обичам повече от когото и да било на света. Тогава иди при двора на мазовецкия княз и му разкажи всичко, което стана тук, както решихме помежду си.

— Не ще ли отида на явна гибел?

— Ако твоята гибел е потребна за славата на Ордена, длъжен си да го направиш. Но не! Не те очаква смърт. Те не причиняват зло на гостите си, освен ако някой поиска да те извика на двубой, както направи онзи млад рицар, който прати покана на всички ни… Той или някой друг, но то не е страшно…

— Дай боже това да е! Но те могат да ме хванат и да ме пъхнат в подземието.

— Не бой се. Помни, че има писмо от Юранд до княза, а ти освен това ще идеш да се оплакваш от Юранд. Ще разкажеш точно какво направи той в Щитно и те трябва да ти повярват… И тъй, ние първи сме му съобщили, че тук има някаква девойка, първи сме го поканили да дойде и да я види, а той пристигнал, обезумял, убил вожда, хората ни изпотрепал. Така ще кажеш, а те какво ще ти отговорят на това? Разбира се, смъртта на Данвелд ще се разгласи по цяла Мазовия. И те ще се откажат от оплакването си. Очевидно те ще търсят Юрандовата дъщеря, но щом сам Юранд е писал, че тя не е у нас, подозрението не ще падне върху нас. Трябва да вземем връх над тях със смелостта си и да им затворим муцуните. Иначе ще помислят и друго — че ако сме виновни, никой от нас не би се решил да отиде там.

— Това е така. Веднага след погребението на Данвелд ще потегля на път.

— Нека бог те благослови, синко! Ако направиш всичко както трябва, те не само че не ще те задържат, но ще трябва сами да се откажат от Юранд, за да не можем да кажем: ето как постъпват те с нас!

— И така трябва да се оплакваме пред всички дворове.

— Великият хоспиталиер ще побърза да направи това и за благото на Ордена, и като роднина на Данвелд.

— Да, но ако този спиховски дявол остане жив и бъде освободен…

Зигфрид се загледа мрачно пред себе си, после отговори бавно и натъртено:

— И да бъде освободен, никога не ще продума нито дума за оплакване срещу Ордена.

И почна отново да учи Ротгер какво да говори и какво да иска, като отиде при мазовецкия двор.