Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (32)

XV

Зората вече беше почнала да осветява дърветата, храстите и варовитите камънаци, пръснати тук-таме по полята, когато наетият водач, който вървеше редом с коня на Юранд, се спря и каза:

— Позволете ми да отпочина, пане, защото се запъхтях. Топи се и има мъгла, но вече е близо…

— Ще ме заведеш до големия път, а после ще се върнеш — отговори Юранд.

— Пътят е надясно зад боровата горичка, а от хълма веднага ще видите замъка.

Като каза това, селянинът почна да се удря с длани под мишниците, понеже беше измръзнал от утринната влага, после приседна На един камък, тъй като от тази работа се задъха още повече.

— А не знаеш ли дали вождът е в замъка? — попита Юранд.

— Та къде другаде ще бъде, като е болен?

— Какво му е?

— Хората казват, че полските рицари го набъхтали — отвърна старият селянин.

И в гласа му като че се долавяше някакво задоволство. Той беше поданик на кръстоносците, но неговото мазурско сърце се радваше на превъзходството на полските рицари.

И след малко добави:

— Ей, силни са нашите господари, ала с полските рицари не могат да излязат наглава!

Но веднага след това погледна бързо рицаря, като че искаше да се увери дали няма да го сполети нещо лошо за думите, които непредпазливо изтърва, и рече]

— Вие, пане, говорите по нашему, нали не сте немец?

— Не — отговори Юранд, — но води ме по-нататък.

Селянинът стана и тръгна отново наред с коня. По пътя бръкваше от време на време в торбичката си, вадеше от нея шепа несмляна ръж и я сипваше в устата си, а като задоволи по този начин първия глад, почна да обяснява защо яде сурови зърна, макар че Юранд, зает твърде много със собственото си нещастие и с мислите си, дори не бе забелязал това.

— Слава богу, че има и толкова — каза той. Тежко се живее под властта на нашите немски господари. Наложиха такива данъци за мелене на брашно, та бедният човек трябва да яде зърното с плявата като добитък. Пък дето намерят в хижа мелничен камък, там ще набият селянина, изработеното ще вземат, пък и на децата, и на жените няма да простят… Не се боят нито от бога, нито от свещениците, а велборският енорийски свещеник, който ги укоряваше за това, взеха, че го туриха във вериги. Ох, тежко е под властта на немеца! Малко зърна може човек да смели между два камъка и тази шепа брашно ще скъта за света неделя, а в петък трябва да яде като птиците. Но слава богу и за това, защото, дойде ли пролет, и това няма да го има. Риба не позволяват да се лови… нито дивеч да се стреля… Не е както в Мазовия.

Така се оплакваше кръстоноският поданик, като говореше наполовина на себе си, наполовина на Юранд, а в това време те минаха полето, покрито със засипани от снега варовици, и влязоха в гората, която в утринната светлина изглеждаше посивяла и от която лъхаше остър влажен студ. Съмнало се беше напълно; иначе за Юранд би било мъчно да мине по горската пътека, която водеше нагоре и беше тъй тясна, че на места неговият огромен боен кон едва можеше да се промъква между стъблата. Но боровата горичка скоро се свърши и те след малко се намериха на върха на белия каменист хълм, по който минаваше коларски път.

— Ето ви и пътя — рече селянинът, — ще стигнете сега, пане, и сам.

— Ще стигна — отвърна Юранд. — Върни се, човече, у дома си.

И той бръкна в кожената торба, вързана отпред на седлото, извади от нея сребърна монета и я подаде на водача. Селянинът, навикнал повече на бой, отколкото на подаръци от ръцете на местните рицари-кръстоносци, почти не искаше да вярва на очите си. Той грабна монетата, наведе глава до стремето на Юранд и го стисна с ръце.

— Исусе, Богородице! — извика той. — Бог да БИ плати, велможни пане!

— Остани сбогом.

— Господ да ви помага. Щитно е пред вас.

Като каза това, наведе се още веднъж към стремето му и изчезна.

Юранд остана на хълма сам и почна да се вглежда в показаната му от селянина посока през сивата н влажна завеса на мъглата, която закриваше света пред него. Зад тая мъгла се криеше оня зловещ замък, към който го тласкаха сега насилието и злата съдба. Близо е вече, близо! А после каквото има да стане и да се изпълни, то ще стане и ще се изпълни… При тази мисъл в сърцето на Юранд наред с тревогата и безпокойството за Дануша, наред с готовността да я откупи от вражите ръце, макар и с цената на собствената си кръв, се породи ново, небивало мъчително и непознато му досега чувство на покорност. Ето той, Юранд, от чието име трепереха крайграничните вождове, отиваше сега да им се покори. Той, който толкова пъти ги е побеждавал и тъпкал, се чувствуваше сега победен и стъпкан. Те не го победиха наистина на бойното поле, не с храброст и рицарска сила, но все пак той се чувствуваше не по-малко победен. И това беше за него нещо толкова нечувано, та му се струваше, че всичко на света се е обърнало наопаки. Той отиваше да се унижи пред кръстоносците, той, който би предпочел да се бие сам-самичък срещу всичките сили на Ордена, ако не се отнасяше до Данушка. Не се ли е случвало единичен рицар, който е трябвало да избира между позора и смъртта, да се нахвърли върху цяла войска? А той чувствуваше, че може да му се наложи да изтърпи и позор, и при мисълта за това сърцето му виеше от болка, както вие вълк, усетил в тялото си стрела.

А той беше човек, на когото не само тялото, но и душата бяха от желязо. Той умееше да сломява другите, умееше да сломи и себе си.

— Няма да мръдна оттук — си каза той, — докато не обуздая гнева си, с който бих могъл да погубя, а не да спася детето си.

И той като че встъпи в двубой със своето гордо сърце, със своята ожесточеност и жажда за бой. Ако някой го видеше на онзи хълм в пълно въоръжение, неподвижен, на огромния кон, би рекъл, че това е някакъв великан, излян от желязо, и не би разбрал, че този неподвижен рицар преживяваше в тоя миг най-тежката от всички битки, каквито някога е водил през живота си. Но той се бори със себе си дотогава, докато се надви и докато почувствува, че волята не ще му измени.

В това време мъглата стана по-рядка, при все че не беше се още съвсем разпръснала, и в дъното й се замержеля нещо по-тъмно. Юранд разбра, че това са стените на щитненския замък. При тази гледка той все още не се помръдна от мястото си, но почна да се моли тъй горещо и усърдно, както се моли човек, за когото на света е останало само божието милосърдие…

И когато най-сетне подкара коня, усети, че в сърцето му се пробужда някакво упование. Сега той бе готов да понесе всичко, каквото можеше да го постигне. Спомни си за свети Георги, потомък на най-знатен род в Кападокия, който претърпял различни позорни мъчения и не само не изгубил честта си, но сега беше от дясната страна на бога и бе провъзгласен за покровител на всички рицари. Юранд бе чувал неведнъж разкази за неговите подвизи от поклонниците, дошли от далечни страни, и споменът за това подкрепи сега сърцето му.

Бавно у него започна да се събужда дори и надежда. Кръстоносците наистина бяха прочути със своята отмъстителност, та той не се съмняваше, че ще му отмъстят сега за всички поражения, които им бе нанесъл, за позора, който бе падал върху тях след всяко сбиване, и за страха, в който са живели толкова години наред.

Но това именно го ободряваше. Той мислеше, че са отвлекли Дануша само за да хванат него, а щом го хванат, защо им е тогава тя? Да! Него несъмнено ще оковат във вериги и за да не го държат близо до Мазовия, ще го пратят в някой отдалечен замък, дето може би до края на живота си ще остане да стене в подземието, но Дануша те ще предпочетат да пуснат. Макар и да излезе наяве, че са го хванали предателски и го мъчат, за това няма особено да ги осъди нито великият магистър, нито върховният съвет, защото все пак той, Юранд, беше наистина опасен за кръстоносците и бе пролял повече тяхна кръв, отколкото всеки друг рицар на света. Обаче същият този велик магистър може би ще ги накаже за затварянето на невинната девойка, при това и възпитаница на княза, чието разположение той усилено се стремеше да спечели поради застрашаващата го война с полския крал.

И надеждата на Юранд все повече растеше. Навремени му се струваше почти сигурно, че Дануша ще се върне в Спихов под могъщото покровителство на Збишко… „Пък момъкът е силен — мислеше си той, — няма да позволи никому да й стори зло. — И почна да си припомня почти трогнат всичко, което знаеше за Збишко: — Бил се срещу немците при Вилно, на двубой излизал срещу тях; фризийците, които с чичо си извикал на двубой, насякъл; Лихтенщайн също нападнал, защитил детето ми от тура и извикал на двубой ония четиримата, на които положително няма да прости.“ Тук Юранд вдигна очи към небето и рече:

— Аз я обрекох на тебе, боже, а ти на Збишко!

И му стана още по-леко, защото отсъди, че щом господ я е подарил на момъка, няма да позволи на немците да престъпят волята му, ще я изтръгне от ръцете им, ако ще би цялата войска на кръстоносците да я задържа. А после отново взе да мисли за Збишко: „Да, момъкът е не само силен, но и чист като злато. Той ще я пази, ще я обича и да даде Исус на детето ми каквото може най-добро, но ми се струва, че при Збишко тя няма да съжалява нито за княжеския дворец, нито за бащината обич…“ При тази мисъл клепките на Юранд се овлажниха внезапно и сърцето му се изпълни със страшна тъга. Искаше му се още да гледа детето си, докато е жив, и след много, много време да умре в Спихов при тях двамата, а не в тъмните изби на кръстоносците. Но — воля божа!… Щитно вече се виждаше. Стените се очертаваха в мъглата все по-ясно, часът на жертвата наближаваше, а той почна още повече да се ободрява и да си казва:

— Да, всичко е божа воля! Но залезът на живота ми е близък. Няколко години повече, няколко по-малко — все същото. Ех! Иска ми се да се понагледам още на двете си деца, но което си е право, доста поживях. Всичко, което трябваше да изпитам, изпитах го, за когото трябваше да отмъстя, отмъстих. А сега що? По-близо до бога, отколкото до света, и щом трябва да се изстрада, ще се изстрада. Данушка и Збишко, колкото и да им бъде добре, няма да ме забравят. Навярно неведнъж ще си спомнят и ще си казват: къде ли е той? Дали е жив, или е вече пред божия съд?… Ще разпитват и може би ще узнаят. Жадни са кръстоносците за мъст, но са жадни и за откуп, а Збишко не би се поскъпил поне костите ми да откупи. И за литургия за мене положително ще дават. Добри и любещи сърца имат и двамата, за което ги благослови, боже, и ти, майко най-свята.

Пътят ставаше не само по-широк, но и по-оживен. Към града отиваха коли с дърва и слама. Говедари изкарваха добитъка. От езерата караха на шейни замръзнала риба. На едно място четирима стрелци караха на верига един селянин навярно на съд за някакво провинение, защото ръцете му бяха вързани отзад, а на краката имаше окови, които затъваха в снега и едва му позволяваха да се движи. От запъхтените му уста и ноздри дъхът излизаше като кълба пара, а стрелците го подкарваха да върви по-бързо и си пееха. Като видяха Юранд, загледаха го с любопитство, учудени от огромността на ездача и на коня, но щом съзряха златните шпори и рицарския пояс, наведоха арбалетите към земята в знак на поздрав и почит. В градчето беше още по-оживено и по-шумно, обаче на въоръжения мъж всички даваха бързо път, а той премина главната улица и зави към забуления в мъглата, замък, който изглеждаше, че още спи.

Но не всичко наоколо спеше; поне враните и гарваните не спяха, а на цели орляци летяха над хълма, по който водеше пътят към замъка, пляскаха с криле и грачеха. Като дойде по-наблизо, Юранд разбра причината на тоя птичи събор. Край пътя, който водеше към портите на замъка, имаше голяма бесилка, а на нея висяха телата на четирима мазурски селяни, поданици на кръстоносците. Нямаше ни най-малък вятър, та труповете, които сякаш гледаха краката си, не се помръдваха, освен когато черните птици кацваха по раменете и по главите им, бутаха се една друга, поклащаха въжетата и кълвяха наведените глави. Някои от обесените висяха отдавна, защото черепите им бяха вече съвсем голи, а краката им твърде много удължени. Когато Юранд се приближи, орлякът шумно се дигна нагоре, но бързо описа във въздуха кръг и отново почна да каца върху напречната греда на бесилката. Юранд отмина, като се прекръсти, приближи се до насипа, застана на мястото, дето пред портите висеше подвижният мост, и затръби с рога си.

После той затръби втори път, трети път и зачака. На стените нямаше жива душа и зад портите не се чуваше никакъв глас. Но след малко тежкият капак зад решетката, вградена близо до ключалката на портата, се вдигна със скърцане и на отвора се показа брадата глава на немски войник.

— Wer da? — запита дрезгав глас.

— Юранд от Спихов! — отговори рицарят.

След тези думи капакът се затвори пак и настана глуха тишина.

Времето течеше. Зад портите не се чуваше никакво движение, само откъм бесилката граченето на птиците.

Юранд стоя още дълго време, после дигна рога и затръби с него повторно.

Но пак му отговори тишината.

Тогава той разбра, че го държат пред портите от кръстоноска надменност, която към победения няма граници, за да го унижат като просяк. Помисли си също, че ще бъде принуден да чака така може би до вечерта, а може би и по-дълго време. В първия миг кръвта му закипя: внезапно го обхвана желанието да слезе от коня, да вдигне някой голям камък от натрупаните пред насипа и да го хвърли в решетката. Така в друг случай би направил и той, и всеки друг мазовецки или полски рицар, па нека след това излязат иззад портите да се бият с него. Но като си спомни защо е дошъл тук, сепна се и се сдържа.

— Нима не съм се пожертвувал заради детето си? — рече си той.

И продължи да чака.

В това време по назъбените стени нещо почна да се чернее.

Показаха се кожени шапки, тъмни монашески качулки и дори железни шлемове, изпод които поглеждаха към рицаря любопитни очи. От минута на минута броят им ставаше все по-голям, защото този страшен Юранд, който сега чакаше самин пред портите на кръстоносците, беше за охраната необикновено зрелище, Който по-рано го бе виждал пред себе си, бе видял смъртта, а сега можеха да го гледат без всякаква опасност. Главите се издигаха все по-нагоре и най-сетне всички близки до портите зъбери се покриха с войници. Юранд помисли, че навярно и началниците в кулата над портите го гледат през решетките на прозорците и вдигна очи нагоре, но там прозорците бяха изрязани дълбоко в дебелите стени и през тях можеше да се гледа само навън. Затова пък хората по стените, които изпърво го гледаха мълчаливо, почнаха да се обаждат. Ту един, ту друг повтаряше името му, ту тук, ту там се чуваше смях, прегракнали гласове взеха да му подвикват като на вълк все по-високо, все по-нахално, а понеже никой не ги въздържаше отвътре, почнаха да замерят със сняг застаналия рицар.

Той като че неволно подкара коня напред и за миг снежни топки престанаха да летят към него, гласовете утихнаха и дори някои глави се изпокриха зад стените. Наистина страшно трябва да е било името на Юранд. Скоро обаче и най-страхливите съобразиха, че от страшния мазур ги отделя ровът и стената, та отново грубите войници почнаха да хвърлят не само буци сняг, но и лед, па и камъчета, които със звън отскачаха от доспехите и от покривалото на коня.

— Пожертвувах се заради детето си — повтаряше си Юранд.

И чакаше. Дойде пладне, стените опустяха, защото войниците бяха повикани за обед. Малцината от тях, които трябваше да останат на стража, ядяха на стените, а след обеда почнаха отново да се забавляват и да замерят гладния рицар с огризаните кокали. Те почнаха да се закачат помежду си и да се питат кой ще се наеме да слезе и да го удари по врата с пестник или с дръжката на копието. Други, които се върнаха от обед, почнаха да му викат, че ако му е дотегнало да чака, може да се обеси, защото на бесилката има свободна кука с готово въже. И всред такива подигравки, всред подвиквания, смехове и хули минаваха часовете след пладне. Късият зимен ден клонеше постепенно към вечерта, а мостът все още висеше във въздуха и портите оставаха Заключени.

Но привечер излезе вятър, развя мъглата, очисти небето п откри залеза на слънцето. Снегът стана синкав, после лилав. Мраз нямаше, ала нощта изглеждаше, че ще бъде ясна. От стените отново слязоха всички освен стражата. Гарваните и враните отлетяха от бесилката към гората. Най-сетне небето потъмня и настъпи пълна тишина.

„Няма да отворят портите преди нощта“ — помисли Юранд.

И за миг му мина през ума да се върне в града, но веднага изостави тази мисъл. „Те искат да стоя тук — си казваше той. — Ако тръгна да се връщам, не ще ме пуснат да си отида, а ще ме заобиколят, ще ме хванат, после ще кажат, че не ми дължат нищо, защото са ме хванали със сила, а и да ги надвия, пак ще трябва да се върна…“

Неизмеримата, отбелязвана с почуда от чуждите летописци издръжливост на полските рицари на студ, глад и неудобства много пъти им е давала възможност да извършат подвизи, на каквито не бяха способни по-изнежените хора от Запада. А Юранд притежаваше тази издръжливост в още по-голям размер от другите; и макар гладът да беше почнал вече отдавна да свива вътрешностите му, а вечерният хлад да прониква през покрития с железни плочки кожух, той все пак реши да чака, пък ако ще би и да издъхне пред тези порти.

Но внезапно, преди още да беше се стъмнило напълно, чу зад себе си скриптене на стъпки по снега.

Той се обърна: откъм града към него се приближаваха шестима души, въоръжени с копия и алебарди, а по средата им вървеше седми, който се опираше на меч.

„Може би за тях ще отворят портите и аз ще вляза подире им — си помисли Юранд. — Със сила те няма да поискат да ме хванат, нито да ме убиват, защото са малцина; ако все пак ме нападнат, то ще значи, че не искат да сдържат думата си и тогава — горко им!“

Като помисли така, той вдигна стоманената секира, която висеше на седлото и бе толкова тежка, та обикновен мъж мъчно би я вдигнал с двете си ръце, и подкара коня срещу тях.

Но те и не мислеха да го нападат. Напротив, войниците веднага забодоха в снега дръжките на копията и алебардите — и понеже нощта не беше още напълно тъмна, Юранд забеляза, че оръжието слабо трепери в ръцете им.

А седмият, който изглеждаше да е техен началник, протегна набързо напред лявата си ръка, обърна дланта си с пръстите нагоре и попита:

— Вие ли, рицарю, сте Юранд от Спихов?

— Аз съм…

— Искате ли да чуете за какво съм изпратен?

— Слушам.

— Силният и благочестив вожд фон Данвелд заповяда да ви кажа, пане, че докато не слезете от коня, портите няма да ви се отворят.

Юранд постоя малко неподвижен, после слезе от коня, при който в същия миг дотърча един от копиеносците.

— И оръжието трябва да ни предадете — обади се отново човекът с меча.

Рицарят от Спихов се поколеба. Ами ако го нападнат после невъоръжен и го утрепят като звяр? Ами ако го хванат и хвърлят в подземието? Но след малко помисли, че ако искаха да направят това, щяха да изпратят повече хора. Наканеха ли се да го нападнат, те не биха могли да пробият отведнъж бронята му, а тогава той може да изтръгне оръжието от първия, който му попадне, и да изтрепе всичките, преди да им дойде помощ. Та нали го познаваха добре.

„Пък дори да биха искали — си рече той — да пролеят кръвта ми, нали тъкмо за това съм дошъл тук!“

Като помисли така, той хвърли първо брадвата, после меча, най-сетне мизерпкордията и зачака. А те грабнаха всичко, после онзи човек, който му беше говорил, се отдалечи на петнайсетина крачки, спря се и заговори с висок и предизвикателен глас:

— За всички беди, които си нанесъл на Ордена, ти трябва по заповед на вожда да нахлузиш този конопен чувал, който ти оставям, да завържеш с въже на шията си ножницата от меча и да чакаш покорно пред портите, докато милостта на вожда не заповяда да бъдат отворени.

И след малко Юранд остана сам в тъмнината и тишината. На снега се чернееше пред него чувалът на покаянието и въжето, а той стоя дълго и чувствуваше как в душата му нещо се руши, нещо се чупи, нещо се свършва и умира и ето след минута той не ще бъде вече Юранд от Спихов, а просяк, роб без име, без слава и чест.

И изтече още доста време, докато той се приближи до чувала на покаянието и почна да си казва:

— Как мога да постъпя иначе? Ти, Исусе, знаеш: ще удушат невинното дете, ако не направя всичко, което ми заповядат. И знаеш също, че не бих направил това, за да спася своя собствен живот! Горчиво нещо е позорът!… Горчиво!… Но и тебе пред смъртта са те позорили. И тъй в името на отца и сина…

След това се наведе, нахлузи чувала, в който бяха изрязани отвори за главата и ръцете, после окачи с въжето на шията си ножницата от меча и се повлече към портата.

Не я намери отворена, но сега му беше все едно дали ще я отворят по-рано или по-късно. Замъкът беше потънал в мълчанието на нощта, само стражата се обаждаше сегиз-тогиз по издадените части на стените. Високо в кулата над портите светеше едно прозорче, а другите бяха тъмни.

Нощните часове минаваха един след друг, на небето се изви сърпът на месечината и освети мрачните стени на замъка. Настана такава тишина, че Юранд можеше да чува биенето на сърцето си. Но той цял се беше вцепенил и вкаменил, като че бяха извадили душата му, и не си даваше вече сметка за нищо. Останала му беше само една мисъл — че е престанал да бъде рицарят Юранд от Спихов, но какво е сега, не знаеше… Понякога му се струваше, че всред нощта от ония обесени, които бе видял сутринта, по снега тихо се приближава към него смъртта…

Внезапно трепна и се съвзе напълно:

— О, боже милосърдни! Какво е това?

От високото прозорче на кулата при портите се зачуха някакви, изпърво едва доловими, звуци от лютия.

Когато отиваше в Щитно, Юранд беше уверен, че Дануша не е в замъка, но тоя звук от лютня всред нощната тишина развълнува в миг сърцето му. Стори му се, че той познава тия звуци и че свири не някой друг, а само тя — неговото дете! Неговата най-скъпа… И той падна на колене, скръсти молитвено ръце и разтреперан като от треска, заслуша.

Изведнъж полудетски и като че ли безкрайно натъжен глас запя:

Ех, да имах само

крилете на птичка,

веднага ще литна

при Яшко самичка…

Юранд искаше да се обади, да извика любимото име, но думите му заседнаха в гърлото, като че го беше стиснал железен обръч. Внезапна вълна от скръб, сълзи, мъка и отчаяние изпълни гърдите му и той се хвърли по очи в снега и почна в захлас да вика в душата си към небето, като че в благодарствена молитва:

— О, боже! Аз още чувам гласа на детето си! О, боже!…

И ридание раздруса цялото му огромно тяло. А отгоре тъжовният глас продължаваше да пее в ненарушимата нощна тишина:

Ще кацна на двора

и тихо ще плача:

„Дошло е, мой мили,

тук твойто сираче!…“

На сутринта един дебел брадат немски войник зарита в бедрото легналия пред портите рицар.

— Ставай, куче!… Портите са отворени и вождът ти заповядва да се явиш при него.

Юранд се сепна като че от сън. Той не хвана войника за гърлото, не го смаза в железните си ръце; лицето му беше спокойно и почти смирено; стана и без да продума, мина след войника през портата.

Но едва я прекрачи, и зад гърба му се раздаде звук на вериги, подвижният мост почна да се издига нагоре, а зад самата порта падна тежка желязна решетка…