Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (30)

XIII

Но Збишко, който яздеше зад него, не можа да издържи за дълго и си каза: „По-добре да беше избухнал в гняв, отколкото да го сдържа.“ И той се приближи до него, побутна със стремето си неговото стреме и заговори така:

— Чуйте как стана това. Какво направи за мене Данушка в Краков, вие знаете, но не знаете, че в Богданец ми даваха Ягенка, дъщеря на Зих от Згожелице: Чичо ми Мачко искаше; нейният баща Зих искаше; и абатът, наш роднина и богаташ, също… Какво ще ви разправям надълго? Добра девойка и като сърна, и зестра добра има. Но това не можеше да стане. Жал ми беше за Ягенка, ала повече ми беше жал за Данушка — и вдигнах се аз, та при нея в Мазовия, защото, да ви кажа правото, не можех повече да живея без нея. Спомнете си как вие самият сте обичали, спомнете си и няма да ви се види чудно!

Тук Збишко прекъсна разказа си и очакваше някаква дума от устата на Юранд, но понеже той мълчеше, продължи да говори:

— В горския замък на лова господ ми помогна да спася и княгинята, и Данушка от тура. И княгинята тогава веднага каза: „Сега вече Юранд няма да се противи, защото как може да не ти се отплати за такъв подвиг?“ Но аз и тогава не мислех да я взема без вашето бащино позволение. Ех! Пък и невъзможно ми беше, защото свирепият звяр ме беше тъй смачкал, та за малко не ми изкара душата. А после, както знаете, дойдоха ония хора за Данушка да я отведат уж в Спихов, пък аз още от леглото не бях станал. Мислех, че вече никога не ще я видя. Мислех, че ще я вземете в Спихов и ще я дадете на някой друг. Нали в Краков бяхте против мене… И мислех си вече, че ще умра. Ех, могъщи боже, каква нощ беше тая! Нищо друго освен тъга! Мислех, че щом тя замине, слънцето вече не ще изгрее. Разберете човешката любов и човешката мъка…

И сълзи затрепераха в гласа на Збишко, но той имаше мъжко сърце, та се овладя и рече:

— Хората дойдоха за нея вечерта и искаха веднага да я вземат, но княгинята им заповяда да чакат до сутринта. Тогава именно господ ми внуши мисълта да се поклоня на княгинята и да я моля за Данушка. Мислех, че ако умра, ще ми остане поне тази утеха. Спомнете си, че девойката трябваше да замине, а аз оставах болен и на умиране. Нямаше и време да се иска позволение от вас. Князът вече бе напуснал горския замък, а княгинята се колебаеше, защото нямаше с кого да се посъветва. Но те двамата с отец Вишонек ме съжалиха — и отец Вишонек ни венча… Божа сила, божи закон…

А Юранд го прекъсна с глух глас:

— И боже наказание.

— Защо трябва да е наказание? — попита Збишко. — Не забравяйте, че бяха пратили за нея преди венчавката, та и да бяхме венчани, и да не бяхме, все щяха да я отвлекат.

Но Юранд пак не отговори нищо и яздеше затворен в себе си, мрачен и с такова вкаменено лице, та Збишко, ако и да беше почувствувал отначало облекчение, което настъпва всякога след разкриване на нещо дълго таено, най-сетне се изплаши и почна да си казва с все по-голямо безпокойство, че старият рицар упорито му се сърди и че отсега нататък те ще бъдат помежду си като чужди и враждебно настроени един към друг хора.

И го обхвана страшно угнетение. Никога, откак беше напуснал Богданец, не му бе ставало тъй тежко. Сега му се стори, че няма вече никаква надежда нито да склони Юранд, нито — което беше по-лошо — да спаси Дануша, че всичко е на вятъра и че занапред ще го сполетяват все по-големи нещастия и все по-големи злини. Но това угнетение не трая дълго или по-право — изведнъж се превърна в гняв, в желание за спор и борба съгласно с природата му, „Като не иска спогодба, казваше си той, мислейки за Юранд, нека бъде свада, нека бъде каквото ще!“ Й беше готов да се нахвърли върху самия Юранд. Обзе го жажда за бой с когото и да било и за каквото и да било, само да върши нещо, само да даде изблик на скръбта си, на горчивината и на гнева, само да намери що-годе облекчение.

Така те стигнаха до кръчмата, която беше на кръстопътя и се наричаше „Светулка“, дето Юранд на връщане от княжеския двор за Спихов обикновено се спираше, за да си починат хората и конете. Неволно той направи това и сега. След малко те двамата със Збишко се озоваха в отделна стая. Внезапно Юранд се спря пред малкия рицар, впи в него погледа си и запита:

— Значи, ти за нея пропътува дотук?

А той отговори почти сърдито:

— Да не мислите, че ще отрека?

И загледа Юранд право в очите, готов на гнева му да избухне с гняв. Но в лицето на стария боец нямаше злоба, имаше само тъга, почти безгранична.

— И детето ми си спасявал, нали? — попита той след минута. — И мене откопа?…

А Збишко го погледна с почуда и страх дали не му се е размътила нещо главата, защото Юранд повтаряше напълно същите ония въпроси, които му бе вече задавал по-преди.

— Седнете — каза той, — защото струва ми се, че сте още слаб.

Но Юранд вдигна ръце, сложи ги на раменете на Збишко и неочаквано ги притисна с всичка сила до гърдите си; а Збишко, като се опомни от минутното смайване, хвана го през кръста и те се държаха така дълго, защото ги приковаваха един към друг общата скръб и общото нещастие.

А когато се пуснаха, Збишко прегърна и коленете на стария рицар, после със сълзи на очи взе да му целува ръцете.

— Нали няма да бъдете вече против мене? — запита той.

А Юранд отговори:

— Бях против тебе, защото в душата си я бях обрекъл на бога.

— Вие сте я обрекли на бога, а бог — на мене. Да бъде волята му!

— Да бъде волята му! — повтори Юранд. — Но сега пи е потребно и неговото милосърдие.

— Кому ще помогне бог, ако не на бащата, който търси детето си, ако не на мъжа, който търси жена си? На разбойниците той няма да помага.

— При все това те я отвлякоха — отговори Юранд.

— Ще им дадете дьо Бергов.

— Ще дам всичко, каквото поискат.

Но при мисълта за кръстоносците у него се събуди веднага старата омраза и го обхвана като пламък, та след малко добави през стиснати зъби:

— И ще притуря нещо, каквото не искат.

— И аз в същото съм се заклел — отговори Збишко. — А сега трябва да бързаме за Спихов.

И почна да подканя да оседлаят по-бързо конете. Щом конете изядоха зобта, а хората се постоплиха малко в стаите, те продължиха пътя си, при все че се мръкваше. А понеже им предстоеше дълъг път и надвечер мразът се усили страшно, Юранд и Збишко, които още не бяха напълно оздравели, продължиха пътя си с шейна. Збишко разправяше за чичо си Мачко, за когото тъгуваше и съжаляваше, че го няма, защото сега еднакво би им послужило и неговото мъжество, и хитростта му, която против такива врагове е потребна много повече от храбростта. Накрай той се обърна към Юранд и го попита:

— А вие хитър ли сте? Защото мене там съвсем ме няма.

— И мене също — отговори Юранд. — Не с хитрост воювах аз с тях, а с тази ръка и с тази болка, която остана в душата ми.

— Колко добре ви разбирам — каза младият рицар. — Затова ви разбирам, защото обичам Данушка и ми я похитиха. Ако би, не дай боже…

И не довърши, защото само при мисълта за това той усети в гърдите си не човешко, а вълчо сърце. Известно време пътуваха мълчаливи по белия, залян от лунната светлина път, после Юранд заговори като че ли на себе си:

— Ако имаха причина да ми отмъщават, не бих казал нищо! Но, кълна се в бога — нямаха… Бил съм се с тях в полето, когато нашият княз ме изпращаше като пратеник при Витолд, но тук съм се държал като съсед със съсед… Бартош Наленч хвана четиридесет рицари, които отиваха при тях, хвана ги, окова ги във вериги и ги затвори в подземията на Кожмин. Кръстоносците трябваше да му насипят за тях половин кола пари. Пък аз, дойдеше ли гост немец на път за кръстоносците, приемах го, както рицар рицаря приема, и го дарявах. Понякога и самите кръстоносци идваха при мене през блатата. Не бях тогава лош за тях, а те ми направиха такова нещо, каквото аз и днес не бих направил на най-върлия си неприятел…

И страшните спомени почнаха да го измъчват с още по-голяма сила, гласът му за миг замря в гърдите, после той заговори почти с ридание:

— Една ми беше тя като агънце, като едното сърце в гърдите, а те я вързаха с въже като куче и тя издъхна на въжето… Сега пък чедото ми… Исусе, Исусе!

И отново настъпи мълчание. Збишко вдигна към месечината младото си лице, по което се четеше удивление, сетне погледна Юранд и продума:

— Бащице!… По-добре щеше да бъде и за тях, ако заслужеха любовта на хората, а не отмъщението. Защо причиняват те толкова неправди на всички народи и на всички хора?

А Юранд разпери ръце като в отчаяние и отговори с глух глас:

— Не знам…

Збишко помисли някое време над своя въпрос, после мисълта му се върна към Юранд.

— Хората разправят, че сте им отмъстили добре — рече той.

А Юранд заглуши болката си, дойде на себе си и заговори:

— Защото се бях заклел… И на бога дадох обет, че ако ми помогне да отмъстя, ще му посветя това дете, което ми остана… Затова бях против тебе. А сега не знам: такава ли е била волята му, или вие сте възбудили гнева му с вашата постъпка.

— Не — отвърна Збишко. — Нали вече ви казах, че и да не беше венчавката, тези кучи синове пак щяха да я похитят. Господ е приел вашето желание, а Данушка подари на меле, защото без негова воля ние нищо не бихме могли да постигнем.

Всеки грях е против божията воля.

— Грехът — да, но не и тайнството. Нали тайнството е божие дело.

— Затова и няма връщане.

— И слава богу, че няма! Не се оплаквайте от това, защото никой друг не би ви помогнал против тези разбойници така, както аз ще ви помогна. Ще видите! За Данушка ще им отплатим по реда си, а ако е жив поне още един от ония, които са грабили вашата покойница, оставете го на мене и ще видите!

Но Юранд поклати глава.

— Не — отговори мрачно той, — от тях нито един не е жив…

И пак почна да се чува само пръхтенето на конете и глухият тропот на копитата по добре утъпкания път.

— Една нощ — продължаваше Юранд — чух някакъв глас, който сякаш излизаше от стената и ми каза: „Стига отмъщение!“ — но аз не послушах, защото това не беше гласът на моята покойница.

— Ами чий би могъл да бъде този глас? — запита с безпокойство Збишко.

— Не знам. Често в Спихов нещо приказва в стените, а понякога стене, защото мнозина от тях измряха в подземието, оковани във вериги.

— А свещеникът какво каза?

— Свещеникът отслужи водосвет в крепостта и също казваше да изоставя отмъщението, но не можех. Бях ги озлобил толкова много и после те сами искаха да ми отмъщават. Нападаха ме от засада и ме извикваха на двубой… Така беше и сега. Майнегер и дьо Бергов първи ме извикаха.

— Вземали ли сте някога откуп?

— Никога. От ония, които съм хванал досега, пръв дьо Бергов ще излезе жив.

Разговорът се прекъсна, защото се отбиха от широкия път в един по-тесен, по който вървяха дълго време, а той лъкатушеше и на места се превръщаше в горска теснина, пълна със снежни преспи, през които се минаваше мъчно. През пролетта, пък и лете при големи дъждове тоя път навярно ставаше почти непроходим.

— Към Спихов ли отиваме вече? — попита Збишко.

— Да — отвърна Юранд. — Има още доста гора, а после ще почнат мочурищата, всред които е крепостта… Отвъд мочурищата има лъгове и сухи ниви, ала до крепостта може да се отиде само по насипа. Немците неведнъж искаха да се доберат до мене, но не можаха и много техни кости гният по горските покрайнини.

— И не е лесно да се улучи — рече Збишко. — Ако кръстоносците пратят хора с писма, как ще ви намерят?

— Пращали са вече не един път и има такива, които знаят пътя.

— Дай боже да ги заварим в Спихов! — рече Збишко.

Но съдено било това желание на младия рицар да се изпълни по-рано, отколкото той предполагаше, защото, като излязоха от гората в открита равнина, всред блатата на която се намираше Спихов, видяха пред себе си двама конници и една ниска шейна, в която седяха три тъмни фигури.

Нощта беше много светла, та на бялата снежна пелена цялата дружина се виждаше съвсем ясно. При тая гледка сърцата на Юранд и Збишко забиха по-силно, защото кой друг можеше да отива в Спихов посред нощ, ако не пратеници на кръстоносците?

Збишко заповяда на коларя да кара по-бързо и скоро те доближиха пътниците толкова, че онези ги чуха и двамата конници, които охраняваха шейната, се обърнаха към тях, снеха от раменете си арбалетите и извикаха:

— Wer da?^[1]

— Немци! — прошепна Юранд на Збишко. После повиши глас и рече: — Аз имам право да питам, а ти да отговаряш. Кои сте вие?

— Пътници.

— Какви пътници?

— Поклонници.

— Откъде?

— От Щитно.

— Те са! — прошепна отново Юранд.

В това време шейните се изравниха и в същия миг на пътя пред тях се появиха шестима конници. Това беше спиховската стража, която денем и нощем пазеше насипа, водещ към крепостта. Около конете подскачаха грамадни страшни кучета, много прилични на вълци.

Като познаха Юранд, стражите почнаха да го поздравяват, но в тия поздрави личеше и учудване, задето владелецът се връща тъй скоро и неочаквано; обаче той бе изцяло зает с пратениците, та се обърна отново към тях.

— Къде отивате? — попита тон.

— В Спихов.

— Какво ще правите там?

— Това можем да кажем само на господаря.

Юранд беше вече готов да каже: „Аз съм господарят на Спихов“ — но се сдържа при мисълта, че разговорът не може да стане пред други хора. Вместо това попита още имат ли някакви писма и като чу отговора, че им е поръчано устно да преговарят, заповяда да карат с най-голяма бързина. Збишко също бързаше да получи известия за Дануша, та не обръщаше внимание на нищо друго. И току се сърдеше, когато още на два пъти стражата им препречи пътя по насипа; една изчака, докато спущаха моста над рова, зад който стърчеше над насипите висока ограда от колове; и макар че по-рано неведнъж го бе обземало любопитството да види как изглежда тая крепост с толкова зловеща слава, само при спомена за която немците се кръстеха, сега той не виждаше нищо друго освен кръстоноските пратеници, от които можеше да чуе къде е Дануша и кога ще й бъде върната свободата. Не предвиждаше, че наскоро го чака тежко разочарование.

Освен конниците за охрана и коларя пратеничеството от Щитно се състоеше от две лица: едното от тях беше онази същата жена, която на времето бе донесла лековития балсам в горския замък, а другото — един млад поклонник. Збишко не позна жената, защото не беше я виждал в горския замък, но веднага му се стори, че поклонникът е някакъв преоблечен оръженосец. Юранд заведе веднага и двамата в ъгловата стая и застана пред тях, грамаден, страховит в блясъка на пламъка, който падаше върху него от горящия в камината огън.

— Къде е детето ми? — запита той.

Те обаче, като се озоваха очи в очи със страшния мъж, се изплашиха. Поклонникът имаше дръзко лице, но сега трепереше като лист, а и на жената трепереха краката. Погледът й мина от Юранд върху Збишко, после на лъскавата гола глава на отец Калеб и се върна отново към Юранд, като че искаше да попита каква търсят тук тези двама души.

— Пане — каза тя най-сетне, — не знаем за какво питате, но сме пратени при вас по важна работа. И този, който ни изпрати, строго ни поръча разговорът с вас да се води без свидетели.

— Аз нямам тайни от тях! — рече Юранд.

— Но ние имаме, благородни пане — отговори жената, — и ако им заповядате да останат, ние ще ви молим само за едно: да ни позволите утре да си заминем.

По лицето на непривикналия към противоречие Юранд се изписа гняв. За миг неговите руси мустаци за мърдаха зловещо, но той помисли, че въпросът се отнася до Дануша, и се овладя. Збишко пък, за когото преди всичко беше важно разговорът да стане колкото е възможно по-скоро и беше уверен, че Юранд ще му го повтори, каза:

— Щом така трябва, останете сами.

И излезе заедно с отец Калеб; но щом се озова в главната зала, украсена с щитове и оръжие, взети като плячка от Юранд, Хлава се приближи към него.

— Господарю — рече той, — това е същата жена.

— Коя жена?

— Която изпратиха кръстоносците; тя донесе херцинския балсам. Познах я веднага, и Сандерус я позна също. Навярно е идвала да оглежда и сега тя сигурно знае къде е младата господарка.

— И ние ще знаем — рече Збишко. — А познавате ли и този поклонник?

— Не — отговори Сандерус, — Но не купувайте от него индулгенции, господарю, защото той не е истински поклонник. Ако го подложим на мъчения, много нещо би могло да се научи от него.

— Не бързай! — каза Збишко.

В това време в ъгловата стая, щом вратата се затвори след Збишко и отец Калеб, орденската сестра се приближи бързо до Юранд и зашепна:

— Дъщеря ви я откраднаха разбойници.

— С кръстове на плащовете ли?

— Не. Ала бог помогна на благочестивите братя да я отърват и сега тя е у тях.

— Де е тя, питам!

— Под покровителството на благочестивия брат Шомберг — отвърна жената, като скръсти ръце на гърдите си и се поклони смирено.

А Юранд, щом чу страшното име на палача на Витолдовите деца, пребледня като платно; след малко седна на пейката, затвори очи и започна да бърше е длан студената пот, която ороси челото му.

При тая гледка поклонникът, който преди малко не можеше да надвие страха си, сложи ръце на кръста си, разположи се на пейката, простря напред крака и изгледа Юранд с очи, пълни с гордост и презрение.

Настъпи дълго мълчание.

— И брат Маркварт помага на брат Шомберг в надзора над нея — рече отново жената. Грижлив е тоя надзор и нищо лошо няма да се случи на госпожицата.

— Какво трябва да направя, за да ми я дадат? — попита Юранд.

— Да се смирите пред Ордена! — каза гордо поклонникът.

При тия думи Юранд стана, приближи се към него, надвеси се и каза със сподавен страшен глас:

— Млък!…

Поклонникът се изплаши отново. Той знаеше, че може да заплашва и може да каже нещо такова, което ще възпре и сломи Юранд, но се уплаши да не би още преди дума да продума, да му се случи нещо страшно; замълча, впи изпулените си, сякаш вкаменени от ужас очи в страшното лице на спиховския господар и остана неподвижен — само брадата му затрепера силно.

А Юранд се обърна към орденската сестра:

— Имате ли писмо?

— Не, пане. Нямаме писмо. Каквото имаме да кажем, заповядано ни е устно да го кажем.

— Тогава, говорете!

А тя повтори още един път, като че искаше да накара Юранд добре да го запомни:

— Брат Шомберг и брат Маркварт бдят над господарката, затова вие, пане, укротете гнева си… Но няма да й се случи нищо лошо. При все че вие дълги години нанасяхте тежки злини на Ордена, братята искат да ви се отплатят за злото с добро, ако удовлетворите справедливите им искания.

— Какво искат?

— Искат да освободите рицаря дьо Бергов — рече тя.

Юранд си въздъхна издълбоко.

— Ще им върна дьо Бергов — рече той.

— И другите пленници, които държите в Спихов.

— Освен слугите на дьо Бергов и Майнегер у мене са и двамата им оръженосци.

— Ще ги освободите, пане, и ще ги възнаградите за пленничеството.

— Пази боже да се пазаря за детето си.

— Това именно и очакваха от вас благочестивите братя — рече жената, — но това още не е всичко, което ми е заповядано да ви кажа. Вашата дъщеря, пане, са я отвлекли някакви си хора, навярно разбойници и навярно с цел да вземат от вас голям откуп… Бог помогна на братята да я отнемат и сега те искат само да им върнете другаря и госта. Но братята знаят, пък и вие знаете, пане, колко много ги мразят в тази страна и колко несправедливо осъждат всички техни макар и най-благочестиви дела. Заради това братята са уверени, че ако тукашните хора узнаят къде е дъщеря ви, веднага ще почнат да приказват, че именно кръстоносците са я грабнали, и така те биха получили за своята добродетел само оскърбления и клевети… О, да! Злите и злоезични тукашни хора неведнъж са им се отплащали така, от което славата на благочестивия Орден твърде много е страдала, а за нея братята трябва да се грижат. Затова те поставят още едно условие — вие сам да съобщите и на княза на тая страна, и на цялото силно рицарство самата истина: че не братята кръстоносци, а разбойници са откраднали дъщеря ви и че е трябвало да я откупите от тях.

— Вярно е — каза Юранд, — че разбойници откраднаха детето ми и че аз трябва да го откупя…

— И никому не бива да казвате друго, защото, ако узнае макар и само един човек, една жива душа, че сте се споразумявали с братята, или ако макар едно оплакване се прати било до магистъра, било до върховния съвет — тогава ще възникнат големи мъчнотии…

По лицето на Юранд се изписа безпокойство. Изпърво му се видя доста естествено, че кръстоноските вождове искат да се запази всичко в тайна от страх пред отговорност и лоша слава, но сега у него се породи подозрение, че може би тук има и някаква друга причина; и понеже не можеше още да разбере добре всичко, обзе го такъв страх, какъвто обзема и най-смелите хора, когато опасността заплашва не самите тях, а техните близки и обични хора.

Той реши обаче да научи колкото се може повече от орденската послушница.

— Вождовете искат да се запази тайната — каза той, — но как ще се запази тя, като пусна дьо Бергов и другите в замяна за дъщеря си?

— Ще кажете, че сте взели откуп за дьо Бергов, за да има с какво да платите на разбойниците.

— Хората няма да повярват, защото никога не съм вземал откуп — отвърна мрачно Юранд.

— Защото никога не се е отнасяло до дъщеря ви — отговори със съскащ глас жената.

И пак настъпи мълчание, после поклонникът, който през това време се беше съвзел и реши, че Юранд трябва сега повече да се обуздава, рече:

— Такава е волята на братята Шомберг и Маркварт.

А послушницата продължи:

— Та ще кажете, че този поклонник, който дойде с мене, ви е донесъл откупа, и ние ще си заминем оттук с благородния рицар дьо Бергов и с пленниците.

— Как така? — каза Юранд и намръщи вежди. — Нима мислите, че ще ви дам пленниците, преди да ми върнете детето?

— Тогава, пане, направете иначе. Можете сам да отидете за дъщеря си в Щитно, дето братята ще ви я доведат.

— Аз? В Щитно?

— Защото, ако пак я откраднат разбойници по пътя, вашето и на тукашните хора подозрение отново би паднало върху благочестивите рицари, затова те искат да я предадат в собствените ви ръце.

— А кой ще ме увери, че ще се върна, ако сам вляза в устата на вълка?

— Добродетелта на братята, тяхната справедливост и благочестие.

Юранд почна да се разхожда из стаята. Той предвиждаше вече примката и се боеше от нея, но същевременно разбираше, че кръстоносците могат да му поставят условия, каквито си искат, и че той е безсилен срещу тях.

Но изглежда, му дойде наум някакъв друг способ, защото се спря внезапно пред поклонника, изгледа го втренчено, после се обърна към послушницата и каза:

— Добре. Аз ще отида в Щитно. Вие и този човек, който е облечен като поклонник, ще останете тук до моето завръщане и тогава ще си заминете с дьо Бергов и пленниците.

— Вие не искате, пане, да вярвате на братята — каза поклонникът, — та как те ще ви повярват, че като се върнете, ще пуснете нас и дьо Бергов?

Юранд пребледня от негодувание. Настъпи страшен миг, когато изглеждаше, че той ей сега ще хване поклонника за гърдите и ще го смаже под коляното си, но той сподави гнева си, пое дъх издълбоко и заговори бавно и натъртено:

— Който и да си ти, не злоупотребявай, защото ще ме изкараш от търпение.

А поклонникът се обърна към сестрата:

— Кажете, каквото ви е заповядано.

— Пане — каза тя, — ако се закълнете в меча и в рицарската си чест, ние не бихме се осмелили да не ви вярваме, но и на вас не подобава да се кълнете пред хора от долен произход и нас са ни изпратили не за ваша клетва.

— А за какво са ви изпратили?

— Братята ни казаха, че вие трябва да се явите в Щитно с рицаря дьо Бергов и с пленниците, без да продумате никому нито думица.

При това съобщение раменете на Юранд почнаха да се извиват назад, а пръстите му се разпериха като ноктите на хищна птица; най-сетне той застана до жената, наведе се, като че искаше да й каже нещо на ухото, и рече:

— А не ви ли е казано, че ще заповядам да ви строшат костите на колело в Спихов — вашите и на дьо Бергов?

— Дъщеря ви е във властта на братята и под надзора на Шомберг и Маркварт — отговори натъртено сестрата.

— На разбойници, отровители, палачи! — избухна Юранд.

— Които ще съумеят да отмъстят за нас и които на тръгване ни казаха: „Ако той не изпълни всички наши заповеди, по-добре ще бъде тази девойка да умре, както умряха и Витолдовите деца…“ Избирайте!

— И разберете, че сте във властта на кръстоносците — обади се поклонникът. — Те не искат да ви причинят неправда и управителят на Щитно ви праща чрез нас думата си, че ще излезете свободен от неговия замък, но зарад ония обиди, които сте им нанесли, искат вие да дойдете да се поклоните пред кръстоноския плащ и да молите за милост победителите. Те са готови да ви простят, но изпърво искат да превият твърдия ви врат. Вие разгласявахте, че те са предатели и клетвопрестъпници, затова искат сега да им се доверите. Те ще върнат свободата и на вас, и на дъщеря ви, но трябва да ги помолите за това. Тъпчехте ги, затова сега трябва да дадете клетва, че вашата ръка никога вече не ще се дигне срещу белия плащ.

— Така искат вождовете — добави жената, — а с тях Маркварт и Шомберг.

Настана мъртва тишина. Само някъде между гредите на потона като че ли някакво сподавено ехо повтаряше с ужас: „Маркварт… Шомберг.“ Отвън през прозорците достигаха провикванията за проверка на Юрандовите стрелци, застанали на стража по насипите при оградата на крепостта.

Поклонникът и орденската послушница дълго се споглеждаха, ту хвърляха погледи към Юранд, който седеше опрян о стената, неподвижен, с лице, потънало в сянката, която падаше върху него от връзката кожи, окачени до прозореца. В главата му бе останала само една мисъл — че ако не направи това, което искат кръстоносците, ще удушат детето му но и ако го направи, пак може да не спаси нито Данушка, нито себе си. И не виждаше никакъв изход. Чувствуваше над себе си едно безмилостно надмощие, което го смазваше. И вътрешно вече виждаше железните ръце на кръстоносеца върху шията на Дануша, защото ги познаваше добре и не се съмняваше нито за миг, че ще я умъртвят, ще я закопаят в насипа при замъка, а после ще отрекат, ще се закълнат — и тогава кой може да докаже, че те именно са я отвлекли? Наистина пратениците им бяха в ръцете му, той би могъл да ги заведе при княза, с измъчване да изтръгне от тях признание, но кръстоносците имаха Дануша — и можеха също да я изтезават безжалостно. И за миг му се стори, че детето протяга към него ръце отдалече и моли за спасение… Поне да знаеше положително, че тя се намира в Щитно, той би могъл още същата нощ да тръгне към границата, да нападне неочаквано немците, да превземе замъка, да изколи охраната и да освободи детето — но тя можеше и да не бъде и навярно не беше в Щитно. В главата му проблесна като светкавица мисълта, че ако хване жената и поклонника и ги заведе право при магистъра, може би магистърът ще изтръгне от тях признание и ще заповяда да му дадат дъщерята, но тая светкавица както блесна, така и изгасна… Та тези хора биха могли да кажат на магистъра, че са дошли да откупят Бергов и нищо не знаят за някаква си девойка. Не! Този път не водеше към нищо, но кой водеше? Защото помисли, че ако отиде в Щитно, ще го оковат във вериги и ще го хвърлят в подземието, а Данушка все пак няма да пуснат, ако не за друго, за да не се разчуе, че те са я откраднали. И ето че смъртта виси над единственото му дете, над последната скъпа за него глава!… И най-сетне мислите му се заплетоха, а скръбта стана тъй голяма, че надрасна сама себе си и го обзе вцепенение. Той седеше неподвижен, защото тялото му беше станало като мъртво, като че издялано от камък. Ако в този миг той би поискал да се вдигне, не би могъл да стори това.

А на ония дотегна дългото чакане, та орденската послушница стана и рече:

— Скоро ще съмне, затова позволи ни, пане, да излезем, защото имаме нужда от почивка.

— И да хапнем след дългия път — добави поклонникът.

След това двамата се поклониха на Юранд и излязоха.

А той продължаваше да седи неподвижен, сякаш обзет от сън или мъртъв.

Но след малко вратата се отвори и влезе Збишко, а след него и отец Калеб.

— Какво казаха пратениците? Какво искат? — запита младият рицар, като се приближи до Юранд.

Юранд трепна, но изпърво не отговори нищо, почна само да мига силно, като човек, събуден от тежък сън.

— Пане, да не сте болен? — обади се отец Калеб, който познаваше по-добре Юранд и забеляза, че с него става нещо странно.

— Не — отговори Юранд.

— А Данушка? — продължаваше да разпитва Збишко, — Къде е тя и какво ви казаха? За какво са дошли?

— С откупа — отговори бавно Юранд.

— С откуп за Бергов ли?

— За Бергов…

— Как за Бергов? Какво ви е?

— Нищо…

Но в гласа му имаше нещо толкова необикновено и болезнено, та и двамата ги обзе внезапна тревога, особено дето Юранд каза за откуп, а не за размяна на Бергов с Дануша.

За бога! — извика Збишко. — Къде е Данушка?

— Ня-ма я у кръс-то-нос-ци-те — не! — отговори със сънен глас Юранд.

И внезапно се строполи като мъртъв от пейката на пода.