Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (3)

III

Княгиня Данута, Мачко и Збишко и по-рано бяха идвали в Тинец, но в свитата имаше придворни, които го виждаха за пръв път — и те разглеждаха в захлас великолепното абатство, назъбените стени, които минаваха по скалите над пропастта, и високите многоетажни здания, построени ту по склоновете на планината, ту между крепостните стени, позлатени сега от изгряващото слънце, По тези величествени стени и здания, по стопанските постройки, по градините, разположени в подножието на планината, и по грижливо обработените земи, които погледът обхващаше от височината, човек още от пръв поглед можеше да разбере, че тук се крие старо, неизчерпаемо богатство, на каквото не бяха навикнали и на което неволно се удивляваха хората от бедната Мазовия. Наистина стари и богати бенедиктински абатства имаше и в други части на страната, като например в Любуш на река Одра, в Плоцк, във великополското Могилно и на други места, но никое от тях не можеше да се сравни с Тинецкото, чиито владения бяха по-големи от някои независими княжества, а приходите му биха предизвикали завист дори у тогавашните крале.

И учудването на придворните растеше. Някои дори не искаха да вярват на очите си. А в това време княгинята, в желанието си да съкрати пътя и да привлече вниманието на девойките, замоли един от монасите да им разкаже старинната и страшна повест за Валгеж Красни, която тя вече беше чувала в Краков, при все че не толкова подробно.

Като чуха това, девойките заобиколиха княгинята и тръгнаха бавно нагоре, осветени от утринните лъчи на слънцето и прилични на подвижни цветя.

— За Валгеж нека разкаже брат Хидулф, комуто той се явил една нощ — каза един от монасите и погледна другия, който беше вече на преклонна възраст и вървеше малко прегърбен редом с Миколай от Длуголяс.

— Нима го видяхте със собствените си очи, благочестиви отче? — попита княгинята.

— Видях го — отговори мрачно монахът, — защото понякога по божия воля му се позволява да напуща адските подземия и да се явява на хората.

— Кога се случва това?

Монахът изгледа другите двама монаси и не отговори, защото имаше предание, че духът на Валгеж се явява тогава, когато в манастира се развалят нравите и когато монасите започнат да мислят за светски богатства и радости повече, отколкото им подобава.

Това именно никой не искаше открито да признае, но понеже се говореше също, че провидението се явява и преди война или други бедствия, брат Хидулф, като помълча малко, каза:

Появата му не предсказва нищо добро.

— Тогава не бих желала да го видя — каза княгинята и се прекръсти. — Но защо е в ада, щом казват, че само си бил отмъстил за тежка лична обида.

— Дори и цял живот да е бил благочестив — отговори строго монахът, — пак щеше да бъде осъден, защото е живял в езически времена и не е бил измит чрез светото кръщение от първородния грях.

При тези думи веждите на княгинята се свиха болезнено, защото й дойде наум, че и нейният велик баща, когото тя обичаше с цялата си душа, беше също умрял езичник и щеше да гори вечно в огъня.

— Говорете — каза тя след късо мълчание.

И брат Хидулф почна разказа си:

— Имало в езическите времена един могъщ граф, когото заради голямата му хубост наричали Валгеж Красни. Цялата тази страна, додето поглед стига, била негова, във време на война освен пешаци водел със себе си по сто копиеносци, защото всички владелци на запад чак до Ополе и на изток до Сандомеж били негова васали. Стадата му били неизброими, а в Тинец имал кула, пълна до върха с пари, както сега имал кръстоносците в Малборг.

— Зная, имат! — прекъсна го княгиня Данута.

— И бил той цял великан — продължи монахът, — дъбове с корени изтръгвал, а по хубост, в свирене на лютня и по пеене никой в цял свят не можел да му съперничи. А веднъж, когато бил при двора на френския крал, в него се влюбила кралската дъщеря Хелгунда, която баща й за слава божия искал да прати а манастир, и избягала с него в Тинец, дето двамата заживели в греховен съюз, защото никой свещеник не искал да ги венчае по християнски обред, А във Вислица тогава живял Вислав Хубави, от рода на крал Попел. Когато веднъж Валгеж Красни отсъствувал, Вислав опустошил Тинец като графство, Валгеж го победил и го докарал в Тинец пленник, без да помисли, че всяка жена, която види веднъж Вислав, готова веднага да се откаже от баща, от майка и от мъжа си, само да насити своята страст. Така станало и с Хелгунда. Тя веднага измислила за Валгеж такава примка, че той, ако и да бил великан и дъбове с корените изскубвал, не можал да я скъса — и го предала на Вислав, който го откарал във Вислица. Но Ринга, сестрата на Вислав, като чула пеенето на Валгеж в подземието, веднага се влюбила в него и го освободила от подземието, а той убил с меч Вислав и Хелгунда, хвърлил телата им на гарваните, а сам с Ринга се върнал в Тинец.

— Не е ли постъпил справедливо? — попита княгинята.

Но брат Хидулф отговори:

— Ако беше се покръстил и беше дал Тинец на бенедиктинците, може би господ би му простил греховете; но понеже не го сторил, земята го погълнала.

— Ами тогава имало ли е вече бенедиктинци в Кралството?

— Бенедиктинци в това кралство още нямало, защото тогава тук са живели само езичници.

— Тогава как би могъл да се покръсти и да даде Тинец?

— Не е можел — и именно за това е осъден в ада за вечни мъки — отговори важно монахът.

— Вярно! Право казва! — обадиха се няколко гласа.

В това време стигнаха до главните манастирски порти, дето сам абатът чакаше княгинята начело на многобройна свита монаси и шляхтичи. Светски лица като икономи, съдии, администратори и всякакви чиновници в манастира имаше всякога. Също така множество дворяни и дори могъщи рицари управляваха обширни манастирски земи по изключително васално право в Полша — и като васали на драго сърце живееха при двора на своя сюзерен, където от високия клир можеха лесно да получат подаръци, привилегии и всякакви благодеяния, които често пъти зависеха от някоя дребна услуга, от ловко казана дума или от доброто настроение на могъществения абат. Подготвяните в столицата тържества бяха събрали много такива васали и от по-далечни места, а ония, на които бе мъчно поради навалицата да си намерят място в краковските странноприемници, бяха се настанили в Тинец. По тази причина „абатът на сто села“ имаше възможност да поздрави княгинята, придружен от още по-многобройна свита от друг път.

Той беше човек с висок ръст, със сухо умно лице, с глава, обръсната отгоре, а по-долу, над ушите, обкръжена с венец от прошарена коса, На челото си имаше белег от рана, получена, види се, в младите рицарски години, Очите му бяха пронизителни и гледаха гордо изпод черните вежди Облечен беше с расо, както и останалите монаси, но върху него имаше черен плащ, подплатен с пурпурен плат, а на шията си носеше златна верижка, на която висеше също така златен кръст, украсен със скъпоценни камъни — знак на абатския сан. Цялата му осанка издаваше човек горд, самоуверен и навикнал да заповядва.

Княгинята обаче той поздрави любезно и дори с покорност, защото помнеше, че мъжът й произхожда от онзи род мазовецки князе, от който произхождаха кралете Владислав и Кажимеж, а по женска линия и сегашната кралица, господарката на едно от най-големите кралства в света. Затова той прекрачи прага на портите, наведе ниско глава, а после благослови Ана Данута и целия й двор с мъничко златно ковчеже, което държеше в пръстите на дясната си ръка, и каза:

— Поздравявам те, милостива госпожо, на скромния манастирски праг. Нека свети Бенедикт Нурсийски, свети Маур, свети Бонифаций и свети Бенедикт Аниански, а също и Йоан Толомейски — нашите покровители, които живеят във вечна светлина, да те дарят със здраве и щастие и да те благославят по седем пъти на ден до края на твоя живот.

— Само ако са глухи, не биха изслушали думите на такъв велик абат — каза любезно княгинята, — толкова повече, че ние дойдохме за литургията, през време на която ще се оставим под ваше покровителство.

При тези думи тя му протегна ръка, която той целуна по рицарски, като падна според придворния обичай на едно коляно, а после двамата влязоха заедно през портите. За литургията, изглежда, ги чакаха вече, защото веднага забиха големите и малките камбани; тръбачите, наредени пред черковните врата, затръбиха в чест на княгинята с големи тръби, други удариха по големите котли, изковани от червена мед и покрити с обтегната кожа, която засилваше гръмливия отглас. На княгинята, родена в нехристиянска страна, всяка черква и досега й правеше силно впечатление, а още повече тинецката, с чието великолепие рядко би могла да се сравни някоя друга черква. Вътрешността й беше потънала в мрак, само при големия олтар трептяха снопчета разноцветни лъчи, смесени с блясъка на свещите, които се отразяваха по позлатата и резбата. Един свещеник с одежди излезе да служи литургия, поклони се на княгинята и почна. Веднага се разнесе гъст и благовонен дим, който обви свещеника и олтара, заиздига се бавно нагоре на спокойни кълба и увеличаваше тайнствената тържественост на черквата, Ана Данута отметна назад глава, дигна ръцете си до лицето и почна горещо да се моли. Но когато се разнесоха из черквата звуците на още редкия в онези времена черковен орган и когато тия звуци с тържествения си гръм почнаха да раздрусват стените на храма и да го изпълват ту с ангелски гласове, ту с песента на славей, тогава княгинята дигна очи нагоре и по лицето и заедно с благоговението и страха се изрази безгранична наслада, а на оня, който я гледа, би могло да се стори, че тя е някаква светица, която в неземен унес вижда небето отворено.

Така се молеше родената в езичество дъщеря на Кейстут, която подобно на всички тогавашни хора във всекидневния си живот приятелски и като на близък произнасяше името божие, обаче в дома господен с детинско страхопочитание и смирение издигаше очи към тайнствената и неизмерима сила.

Също така набожно, макар и с по-малък страх, се молеха и всички придворни. Збишко стоеше на колене пред троновете между мазурите, защото само придворните девойки застанаха при троновете заедно с княгинята, и се отдаваше на божията закрила. От време на време той поглеждаше към Дануша, която стоеше до княгинята с полузатворени очи, и си мислеше, че наистина си заслужава човек да стане рицар на такава девойка, но че и той също така не й беше обещал нещо какво да е, И сега, когато беше отрезнял от изпитото в кръчмата пиво и вино, той се позамисли доста как ще изпълни обещанието си. Война сега нямаше. Наистина при пограничните сблъсквания беше лесно да се натъкнеш на някой въоръжен немец и да му пречупиш костите или да платиш с главата си. Така беше казал и на Мачко, „Но не всеки немец — мислеше той — носи на шлема си паунови или щраусови пера.“ От гостите на кръстоносците такива носят като че ли само графовете, а от самите кръстоносци — само графовете, и то не всички. Ако няма война, може да минат години, додето намери трите китки паунови дера! освен това дойде му наум, че ако дотогава не бъде посветен в рицарство, може да извика на двубой само непосветени в рицарство. Наистина той се надяваше да получи рицарски пояс от ръцете на краля по време на състезанията, които щяха да станат след кръщавката, защото отдавна го беше заслужил — а после какво? Ще отиде при Юранд от Спихов, ще му помага, ще се бие с прости войници, колкото му паднат — и с това се свършва всичко. Кръстоносните войници не са рицари с паунови пера на главата.

И при тия грижи и съмнения, като виждаше, че без нарочна божия милост малко нещо ще може да постигне, той почна да се моли:

„Прати ни, Исусе, война с кръстоносците и с немците, враговете на това кралство и на всички народи, които изповядват на наш език твоето свето име. Нас благослови, а тях затрий, защото те служат повече на господаря на ада, отколкото на тебе, а нас мразят в душата си най-вече за това, че нашият крал и кралицата покръстиха Литва и не ги оставят да преследват с меч твоите раби. Накажи ги за техния гняв!

А пък аз, грешният Збишко, се кая пред тебе и от петте ти рани очаквам помощ, очаквам да ми пратиш по-скоро трима знатни немци с паунови пера на шлемовете и да ми позволиш с твоето милосърдие да ги надвия до смърт. А това моля, защото обещах такива пера на панна Данута, дъщерята на Юранд и твоя рабиня, и се заклех в своята рицарска чест.

А каквото друго се намери у победените, десетата част от него ще дам на светата ти черква, та ти, все благи Исусе, да имаш от мене полза и слава и да са увериш, че съм ти обещал от чисто сърце, а не лице мерно. И както това е истина, така и ти ми помогни, амин!“

Но колкото повече се молеше, полкова сърцето му се изпълваше с някакво особено набожно вълнение и той прибави нов оброк: когато изкупят Богданец от залога, ще подари на черквата всичкия восък, който пчелите ще съберат за цяла година. Надяваше се, че чичо му Мачко няма да се противи на това, а господ Исус ще се зарадва особено на восъка за свещите — и в желанието си да го получи по-скоро, ще помогне по-скоро и на Збишко. Тая мисъл му се видя толкова вярна, че радост изпълни цялата му душа: сега беше почти убеден, че молитвата му ще бъде чута и че скоро ще има война, пък дори и да няма, той все пак ще получи своето. Той усети в ръцете И в краката такава сила, че беше готов веднага сам-самичък да се хвърли върху цял отряд. Дори си помисли, че след такива обещания пред бога би могъл в чест на Дануша да поиска поне още двамина немци, Младежката му разпаленост го подтикваше към това, но този път благоразумието надви, защото се страхуваше да не дотегне на божието търпение с прекалените си искания.

Но надеждата му порасна още повече, когато след литургията и продължителната почивка, на която се предаде целият двор, той чу по време на закуската разговора между абата и Ана Данута.

Тогавашните жени на князете и кралете, било от набожност, било поради великолепните подаръци, на каквито не се скъпяха за тях магистрите на Ордена, проявяваха голямо разположение към кръстоносците, Дори благочестивата Ядвига, додето беше жива, сдържаше издигнатата над кръстоносците ръка на своя могъщ съпруг. Само Ана Данута, претърпяла от тях жестоки семейни обиди, ги мразеше с цялата си душа, И когато абатът я попита за Мазовия и как вървят работите там, княгинята почна горчиво да се оплаква от Ордена:

— Какви могат да бъдат работите в едно княжество с такива съседи? Уж има мир — разменят се пратеници и писма, а не можеш да бъдеш сигурен за живота си ни ден, ни час. Покрай границата, който си легне вечер да спи, никога не знае дали няма да се събуди в окови или с острие на меч в гърлото, или със запален покрив над главата. Не те запазват от измяна нито клетвата, нито печатите, нито пергаментите, Нали така беше и в Злотория, когато по време на мир князът беше взет в плен, Кръстоносците казваха, че тоя замък можел да стане опасен за тях. А нали замъците се строят за отбрана, не за нападение — и кой княз няма право на своята собствена земя да си строи замък или да го преправя? Кръстоносците не може да умилостиви нито слабият, нито силният, защото те презират слабия, а пък силния се мъчат да отслабят. Който им направи добро, те му отплащат със зло. Има ли на света орден, който да е получил в други кралства такива благодеяния, каквито са получили кръстоносците от полските князе? А как се отплатиха? С омраза, с разграбване на земи, с война и измяна. Напусто бихте роптали, напусто бихте се оплаквали от тях и на самия папа, защото те в своята упоритост а гордост не слушат дори римския папа. Изпратили, казват, сега пратеници за раждането на кралицата Й за очакваната кръщавка, но само защото искат да отвърнат от себе си гнева на могъщия крал за онова, което направиха в Литва. В сърцата си обаче те мислят само за едно: да унищожат кралството и цялото полско племе.

Абатът слушаше внимателно и потвърждаваше, а после каза:

— Зная, че е дошъл в Краков начело на пратениците вождът Лихтенщайн, един от братята на Ордена, почитан много от тях за знатния си произход, за мъжеството и ума си. Може би наскоро ще го видите тук, милостива господарке, защото той вчера ми прати известие, че иска да се помоли на нашите свети мощи и ще дойде да ни посети в Тинец.

Като чу това, княгинята почна отново да се оплаква:

— Разправят хората — и дай боже да е истина, че скоро ще има голяма война, в която от едната страна ще бъдат полското кралство и всички народи, които говорят език, подобен на полския, а от другата — всички немци и Орденът. Имало предсказание за тази война от някоя си светица…

— Бригида — прекъсна я ученият абат. — Преди осем години тя беше призната за светица. Благочестивият Пьотр от Алвастър и Маней от Линкьопинг записали нейните пророчески думи, с които наистина е предсказана голяма война.

Збишко цял се разтрепера от радост при тези думи, не можа да се сдържи и попита:

— А скоро ли ще стане?

Но абатът, зает с княгинята, не чу, а може би се престори, че не е дочул въпроса.

А княгинята продължи:

— Радват се и у нас младите рицари на тази война, но по-възрастните и по-разсъдливите казват: „Не от немците се боим ние, при все че е голяма тяхната сила и тяхната надменност, нито от копията и мечовете им, но боим се, казват, от орденските реликви, защото пред тях човешката сила е нищо.“

Тук Ана Данута погледна със страх абата и прибави с по-тих глас:

— Имали били парче от истинския кръст господен! как тогава може да се воюва с тях?

— Пратил им го френският крал — отвърна абатът.

Настъпи кратко мълчание — после заговори Миколай от Длуголяс, по прякор Обух, човек опитен и вещ.

— Бях пленник у кръстоносците — рече той — и няколко пъти съм виждал процесии, на които носеха тази велика светиня. Но освен това в манастира в Олива има много други знаменити реликви, без които Орденът не би достигнал такава сила.

При тези думи бенедиктинците обърнаха глави към говорещия и почнаха да го разпитват с голямо любопитство:

— Кажете ни, какво има там?

— Има изрезка от дрехата на света Богородица — отговори владелецът от Длуголяс, — има един кътен зъб на Мария Магдалена и главничка от огнената къпина, в която сам бог отец се явил на Мойсей, там е ръката на свети Либерий, а пък що кости на други светии — тях не бих могъл да изброя с пръстите на ръцете и на краката си…

— Тогава как ще се воюва с тях? — попита с въздишка княгинята.

Абатът пък намръщи високото си чело, позамисли се и отговори:

— Тежко е да се воюва с тях, ако ще би и затова, че са монаси и носят кръст на плащовете; но ако са задминали мярката на прегрешенията, тогава и на тия свещени предмети ще бъде неприятно да останат в техни ръце и те не само че не ще им придадат сила, но ще им я отнемат, за да преминат в по-достойни ръце. Нека бог пощади християнската кръв, но ако настъпи голяма война, и в нашето кралство има реликви, които ще се застъпят за нас. А господ чрез устата на света Бригида казва: „Избрах ги да бъдат полезни пчели и ги утвърдих на границата на християнските земи, но ето те въстанаха против мене. Защото не се грижат за душата и не се смиляват над тялото на този народ, който премина от заблуждението към католическата вяра и към мене. И го направиха роб а не го учат на заповедите божи, отказват му светото причастие и го обричат на още по-големи мъки адски, отколкото ако бе в езичество останал, А войни водят само за да задоволят алчността своя. Затова ще дойде време когато строшени ще бъдат зъбите им и отсечена ще бъде десницата им, а дясната им нога ще стане крома, за да съзнаят греховете си.“

— Дай боже! — извика Збишко.

Останалите рицари и монаси също много се ободриха от думите на пророчеството, а абатът се обърна към княгинята и каза:

— Затова уповавайте се на бога, милостива господарке, защото по-скоро техните дни са преброени, отколкото вашите; а сега с благодарно сърце приемете това ковчеже, в което се пази пръст от крака на свети Птоломей, един от нашите покровители.

Княгинята протегна разтрепераните си от щастие ръце, коленичи, пое ковчежето и веднага почна да го притиска до устните си. Радостта на господарката споделиха и придворните и девойките, защото никой не се съмняваше, че този подарък ще донесе благословия и успех на всички им, а може би и на цялото княжество. Збишко също се чувствуваше щастлив, защото му се струваше, че войната ще почне веднага след краковските тържества.