Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (29)

XII

— Чия е тая свита? — запита внезапно Юранд, който едва оттатък Радзанов се съвзе от замислеността си като от сън.

— Моя — отговори Збишко.

— А моите хора всички ли загинаха?

— Видях ги мъртви в Недзбож.

— Няма ги старите ми другари!

Збишко не отвърна нищо и те продължиха пътя в мълчание, но бързо, защото искаха да стигнат колкото се може по-скоро в Спихов с надежда, че може би ще заварят там някакви пратеници от кръстоносците. За тяхно щастие отново беше паднал мраз и пътищата бяха утъпкани, та можеха да пътуват бързо. Привечер Юранд пак заговори и почна да разпитва за ония братя от Ордена, които бяха идвали в горския замък, а Збишко му разправи всичко — и за оплакванията им, и за заминаването им, и за смъртта на дьо Фурси, и за своя оръженосец, който така страшно бе изкълчил ръката на Данвелд — и през време на този разказ той си спомни и го порази едно странично обстоятелство — именно присъствието в горския замък на оная жена, която бе донесла лековития балсам от Данвелд. На почивката той разпита и чеха, и Сандерус — но те и двамата не знаеха точно какво е станало с нея. Струваше им се, че си е заминала или заедно с ония хора, които бяха дошли за Дануша, или веднага след тях. Едва сега на Збишко мина през ума, че тя би могла да бъде изпратена с цел да предизвести хората, в случай че Юранд бъде по това време в замъка. Тогава те не биха се представили като хора от Спихов, а са имали може би приготвено някакво друго писмо, което да предадат на княгинята вместо лъжливото Юрандово писмо. Всичко това е било скроено с дяволска сръчност и младият рицар, който досега познаваше кръстоносците само като бойци, за пръв път помисли, че за тях не е достатъчна силната ръка, но човек трябва да може да ги надвие и с ума си. Тая мисъл му беше противна, защото неговата неизмерима жалост и болка се бе превърнала в душата му преди всичко в жажда за борба и кръв. Дори спасението на Дануша му се бе представило като редица битки с цяла войска или в двубой, сега обаче той разбра, че може би ще трябва да върже като мечка на верига желанието си за мъст и за разсичане на глави и да търси съвсем други пътища за спасението и възвръщането на Дануша. Унесен в такива мисли, Збишко съжаляваше, че Мачко не е при него. Защото Мачко беше толкова хитър, колкото и храбър. Все пак реши и сам да изпрати Сандерус от Спихов в Щитно, за да намери оная жена и да се помъчи да разбере от нея какво е станало с Дануша. Той си казваше дори, че ако Сандерус рече да му измени, с това няма да навреди на делото, а в противен случай може да му принесе значителна услуга, защото неговият занаят му отваря достъп навсякъде.

Все пак той искаше да се посъветва преди това с Юранд, но отложи това за в Спихов, толкова повече, че настъпи нощ и на Збишко му се стори, че Юранд, яздещ на високо рицарско седло, бе заспал, измъчен от усилията, умората и тежката грижа. Но Юранд яздеше с наведена глава само защото злочестината му я бе навела. И се виждаше, че през всичкото време мисли все за нея, че сърцето му беше пълно с ужасни опасения, защото най-сетне каза:

— По-добре да бях замръзнал при Недзбож! Ти ли ме откопа?

— Аз заедно с другите.

— А на онзи лов ти ли ми спаси детето?

— Ами какво друго трябваше да правя?

— И сега ли ще ми помогнеш?

В душата на Збишко пламна едновременно и любовта му към Дануша, и омразата към кръстоносците-оскърбители, и то така силно та той чак се изправи на седлото и задъхано заговори през стиснати зъби:

— Чуйте какво ще ви кажа: ако дори стане нужда със зъби да гриза пруските замъци, ще ги изгриза, но ще я намеря.

Настъпи кратко мълчание. Изглежда, че под влияние на Збишковите думи с всичка сила заговори отмъстителната и необуздана природа на Юранд, защото той почна да скърца със зъби в тъмнината, а след малко да повтаря отново имената:

— Данвелд, Льове, Ротгер и Готфрид!

И си казваше, че ако поискат да им даде дьо Бергов, ще го даде, ако заповядат да доплати откуп, ще доплати, дори ако трябва целия Спихов да прибави към цената, но след това — горко на ония, които са вдигнали ръка срещу единственото му дете!

През цялата нощ сънят не склопи нито за миг клепките им. На съмване те едва се познаха един друг, толкова се бяха променили лицата им за една нощ. Юранд беше поразен от скръбта и от ожесточението на Збишко и му каза:

— Тя те закрила с булото си и те изтръгнала от смъртта — зная. Ами ти обичаш ли я?

Збишко го погледна право в очите с почти предизвикателен поглед и отговори:

— Тя е моя жена.

При тези думи Юранд поспря коня, загледа Збишко и запримига от смайване.

— Какво каза? — попита той.

— Казвам, че тя е моя съпруга и аз съм неин мъж.

Рицарят от Спихов закри с ръкавицата очите си, като че ослепял от неочакван гръм, после не отговори нищо и след малко пришпори коня, та излезе начело на кервана и продължи да язди в мълчание.