Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (27)

X

Като чу грозното известие и без да иска дори разрешение от княза, Збишко се затече към конюшните и заповяда да оседлаят конете. Чехът, който като оръженосец от благороден произход беше заедно с него в залата, едва успя да се върне в стаята и да донесе кожуха от лисича кожа; обаче той и не се опита да задържи младия си господар, защото имаше вроден здрав разум и знаеше, че опитът му не ще сполучи, а забавянето може да се окаже пагубно. Затова възседна втория кон, грабна от вратаря при портите няколко факли и те веднага тръгнаха заедно с княжеските хора, които старият кащелян много скоро приготви. Извън портите ги обгърна непроницаема тъма, но виелицата им се стори поутихнала. Може би и те щяха да се заблудят веднага щом се озоваха вън от града, ако не беше онзи човек, който пръв съобщи за станалото и който сега ги водеше бързо и уверено, защото имаше куче, което вече познаваше пътя. В откритото поле вихърът почна отново да ги шиба остро по лицата главно защото препускаха в галоп. Пътят беше навеян със сняг и на места тъй затрупан, та трябваше да се забавя ездата, понеже конете затъваха до корем. Княжеските хора запалиха факли и фенери и яздеха посред дима и пламъците, които вятърът раздухваше с такава сила, като че искаше да ги откъсне от смолистите главни и да ги разнесе по поля и гори. Пътят беше дълъг — те минаха най-близките до Чеханов села, после Недзобож, след което завиха към Радзанов. Оттатък Недзобож обаче бурята започна наистина да утихва. Пристъпите на вихъра станаха по-слаби и не носеха вече със себе си цели облаци сняг. Небето се проясни. Поваля още известно време сняг, но скоро престана. После тук-таме в пролуките между облаците заблещукаха звезди. Конете почнаха да пръхтят, ездачите започнаха да дишат по-свободно. Звездите всяка минута ставаха все повече, а мразът се усилваше. След около половин час бурята утихна напълно.

Рицарят дьо Лорш, който яздеше редом със Збишко, почна да го утешава, като казваше, че навярно Юранд в момента на опасността се е погрижил преди всичко за спасението на дъщеря си и ако откопаят всички други умрели, нея ще намерят непременно жива, а може би и заспала под кожите. Но Збишко малко го разбираше, пък нямаше и време да го слуша, защото след минута водачът, който яздеше отпред, се отби от пътя.

Младият рицар избърза към него и го попита:

— Защо се отбиваме?

— Защото ги е затрупало не на пътя, а ей там. Виждате ли, пане, оня елшак?

При тия думи той показа с ръка една горичка, която се тъмнееше в далечината и можеше да се види лесно в бялата снежна равнина, защото облаците бяха отбулили луната и нощта стана светла.

— Изглежда, че са се отклонили от пътя.

— Загубили са пътя и са яздили в кръг около реката. По време на снежна фъртуна лесно се случва такова нещо. Яздили, яздили, докато конете рухнали.

— Ами как ги намерихте?

— Кучето ни заведе.

— Няма ли наблизо някакви хижи?

— Има, но отвъд реката. Тук много наблизо е реката Вкра.

— Карай по-скоро! — извика Збишко.

Но по-лесно беше да се заповяда, отколкото да се изпълни заповедта, защото при все че мразът се усилваше, по полето имаше още незамръзнал сняг, пръхкав, току-що навеян и дълбок, в който конете затъваха до над коленете. Ето защо трябваше да се движат бавно. Внезапно чуха кучешки лай, а право пред тях изникна дебело криво стъбло на върба, над което при лунната светлина се светлееше корона от безлистни клони.

— Онези са по-нататък — каза водачът, — близо до елшака; но и тук трябва да има нещо.

— Има пряспа под върбата. Я светнете!

Няколко княжески хора слязоха от конете и почнаха да осветяват с факлите и веднага един от тях извика:

— Човек под снега! Вижда се глава, ето тук!

— Има и кон! — завика тутакси друг.

— Откопайте ги.

Лопатите почнаха да се забиват в снега и да го отхвърлят настрани.

Скоро под дървото се показа седнала фигура на човек с наведена на гърди глава и с дълбоко нахлузен на лице калпак. Едната ръка държеше юздата на коня, който лежеше до него със заровени в снега ноздри. Изглежда, че човекът се беше отделил от дружината, за да стигне по-бързо до някое селище и да докара помощ, а когато конят паднал, той се скрил под върбата на завет от вятъра и там замръзнал.

— Светни! — извика Збишко.

Слугата поднесе факела към лицето на замръзналия, но беше мъчно да се разпознаят отведнъж чертите му. Едва когато друг слуга вдигна нагоре наведената му глава, от всички гърди се изтръгна общият вик:

— Панът от Спихов!

Збишко заповяда на двама души да го вземат и го отнесат за помощ в най-близката хижа, а сам той, без да губи нито миг, препусна заедно с останалите хора и с водача да спаси другите затрупани пътници. По пътя си мислеше, че там ще намери Данушка, своята жена, може би безжизнена, и напрягаше последните сили на коня, който затъваше в снега до гърдите. За щастие мястото не беше далече — не повече от хиляда крачки. От тъмнината се обадиха гласове на хората, които бяха стигнали по-рано при засипаните: „Ето ги!“ Збишко пристигна и скочи от коня:

— Бързо лопатите!

Останалите на стража вече откопаха две шейни. Конете и хората в тях бяха замръзнали без надежда за спасение. Де бяха другите коли, можеше да се познае по снежните могилки, но не всички шейни бяха изцяло затрупани. При някои се виждаха коне, опрени с корем върху преспите, като че ли напънали се да тичат и замръзнали при последно усилие. Пред един впряг стоеше човек с копие в ръка, потънал до пояс в снега, неподвижен като стълб; при други слугите бяха умрели до конете, хванали ги отпред за юздите. Изглежда, че смъртта ги бе издебнала тъкмо когато са искали да измъкнат конете от снежните купчини. Една от шейните на самия край на кервана не беше никак засипана. Коларят седеше отпред прегърбен, с ръце на ушите, а отзад лежеха двама души: дългите снежни гребени, навеяни напреко през гърдите им, се съединяваха със съседната пряспа и ги покриваха като със завивка, а те изглеждаха, че спят тихо и спокойно. Но други бяха загинали в борба до последни сили с виелицата, защото бяха замръзнали в пози на силен напън. Някои шейни бяха преобърнати; на някои бяха счупени тегличите. Лопатите откриваха все по-нови конски гърбове, изпънати като лъкове, или муцуни, вбити със зъбите в снега, а също хора в шейните и вън от тях, но нито в една не се намериха жени. Збишко ту работеше с лопатата, та пот обливаше челото му, ту светваше в лицата на труповете с разтуптяно сърце дали няма да види между тях любимото лице — всичко напразно! Пламъкът осветяваше само страшните мустакати лица на спиховските бойци, нито Дануша, нито друга някаква жена имаше някъде.

„Какво значи това?“ — се питаше учуден младият рицар.

И викаше към хората, които работеха на друга страна, да ги пита дали те не са намерили нещо; но и те бяха намерили само мъже. Най-сетне работата се свърши. Слугите впрегнаха в шейните своите коне, седнаха отпреде и потеглиха с труповете към Недзобож, за да се опитат там в топла къща, ако е възможно, да съживят някого от замръзналите. Збишко остана с чеха и с двама души. Дойде му наум, че шейната на Дануша може би се е отделила от кервана. Ако в нейната шейна са били впрегнати най-добрите коне, както трябваше да се предполага, може би Юранд е заповядал да карат напред, а може би я беше оставил по пътя в някоя хижа. Збишко сам не знаеше какво да прави; във всеки случай реши да прегледа близките преспи и елшака, а след това да се върне и да търси по пътя.

Но в преспите не намериха нищо. В елшака само светнаха пред тях на няколко пъти вълчи очи, но никъде не попаднаха на следи от хора и коне. Полето между елшака и пътя беше сега осветено от блясъка на месеца и на бялата му тъжна повърхност наистина се виждаха отдалече тук-таме няколко по-тъмни петна, но то бяха пак вълци, които подушваха приближаващите се хора и бързо избягваха.

— Ваша милост — каза най-сетне чехът, — напразно се въртим тук и търсим, защото младата господарка от Спихов не е била в кервана.

— Да търсим по пътя! — отговори Збишко.

— Няма да я намерим и по пътя. Гледах аз добре из шейните дали няма някакви сандъци, а в тях женски премени. Нямаше нищо. Младата господарка е останала в Спихов.

Збишко беше поразен от верността на това разсъждение, та отвърна:

— Дай боже да е така, както казваш.

А чехът продължаваше да разсъждава умно:

— Ако тя беше някъде в шейните, господарят не би се отделил от нея или би я взел при себе си на коня и ние щяхме да я намерим при него.

— Да отидем там още веднъж — рече Збишко с разтревожен глас.

Дойде му наум, че може наистина да е било така, както казваше чехът. Ами ако не са търсили достатъчно грижливо! Ами ако Юранд е взел Данушка пред себе си на коня, а после, когато конят е паднал, Дануша се е отделила от баща си да търси някаква помощ за него! В такъв случай тя можеше да бъде някъде под снега наблизо.

Но Хлава като че отгатна тези му мисли и повтори:

— В такъв случай щяхме да намерим в шейните дрехи, защото тя не би отишла при двора само с дрехите на гърба си.

Въпреки тази уместна забележка те все пак отидоха при върбата, но нито под нея, нито на стотина-двеста крачки наоколо намериха нещо. Хората на княза бяха вече отнесли Юранд в Недзбож и околовръст беше съвсем пусто. Чехът подчерта още, че кучето, което тичаше с водача напред и което намери Юранд, би намерило и младата господарка. Тогава Збишко си отдъхна, защото почти се увери, че Дануша е останала в къщи. Той дори си обясни защо е станало така: Дануша навярно е признала всичко на баща си, а понеже той не бил съгласен с женитбата, нарочно я е оставил в къщи и е дошъл сам да изложи работата пред княза и да иска застъпничеството му пред епископа. При тая мисъл Збишко не можа да сдържи чувството на известно облекчение, дори и радост, защото си каза, че със смъртта на Юранд изчезват всички пречки. „Юранд не искаше, но господ поиска, а божията воля е всякога по-силна.“ Сега му оставаше само да отиде в Спихов и да вземе Данушка като своя, а след това да изпълни обета си, който на самата граница беше много по-лесно да изпълни, отколкото в далечния Богданец. „Божа воля! Божа воля!“ — повтаряше той в душата си. Но изведнъж се засрами от тази прибързана радост и като се обърна към чеха, каза:

— Наистина жално ми е за него и заявявам това високо.

— Хората казваха, че немците се боели от него като от смърт — отвърна оръженосецът.

И след малко попита:

— Сега в замъка ли ще се върнем?

— През Недзбож — отговори Збишко.

Щом влязоха в Недзбож, те отидоха в господарската къща, дето ги прие старият владелец Желех. Юранд не завариха там, но Желех им съобщи добра новина.

— Трихме го тук със сняг едва ли не до костите — рече той — и вино му наливахме в устата, после го парихме в банята, дето вече започна да диша.

— Жив ли е? — попита радостно Збишко, който при това известие забрави личните си дела.

— Жив е, но дали ще оживее, господ знае, защото душата не обича да се връща от сред път.

— А защо го откараха?

— Защото дойдоха хора от княза. Колкото пухени завивки имаше в къщи, с всичките го покриха и откараха.

— А не каза ли за дъщеря си нищо?

— Едва беше почнал да диша; не можеше още да говори.

— Ами другите?

— Другите са вече при господа на топло. Те горките не ще отидат на друга коледна служба освен на онази, която сам господ Исус ще отслужи на небето.

— Нито един ли не оживя?

— Нито един. Та влезте в стаята, вместо да приказваме на трема. Пък ако искате да ги видите, те лежат край огъня в стаята за слугите. Влезте вътре.

Но те бързаха и не искаха да влязат, при все че старият Желех настояваше, защото обичаше да лови хора, с които да си „побъбре“. Те имаха още доста път от Недзбож до Чеханов и Збишко гореше като в огън от нетърпение да види колкото се може по-скоро Юранд и да узнае нещо от него.

Затова те тръгнаха, като подкараха конете колкото можеха по-бързо по навеяния път. Когато пристигнаха, беше вече след полунощ и службата в параклиса на замъка беше вече на свършване. До ушите на Збишко стигна мучене на волове и врещене на кози, каквито звукове според старинния обичай издаваха благочестивите хора за спомен на това, че Исус се е родил в обор. След службата при Збишко дойде княгинята с посърнало лице и почна разтревожена да го разпитва:

— Ами Данушка?

— Няма я. Юранд не е ли проговорил, защото, както чух, бил жив?

— Милосърдни Исусе!… Това е божие наказание и горко ни! Юранд не е проговорил и лежи като пън.

— Не се бойте, милостива господарке. Данушка е останала в Спихов.

— Отде знаеш?

— Защото нито в една шейна не се намери следа от нейни дрехи. А той не би я довел само с едно кожухче.

— Вярно, бога ми!

И веднага очите й светнаха от радост и тя извика след малко:

— Ей, божичко, който си се родил днес, виждам, че не гневът ти, а твоята благословия е над нас.

Идването на Юранд без девойката обаче я сепна и тя попита отново:

— Ами защо ли я е оставил?

Збишко й изложи предположенията си. Те й се видяха уместни и основателни, но не й внушиха особени опасения.

— Сега Юранд ще ни е задължен, че му спасихме живота — рече тя, — а по право и на тебе, защото н ти ходи да го откопаваш. Би трябвало камък да има в гърдите си, ако продължава да се противи! Тук има за него и предупреждение от бога да не се противопоставя на светото тайнство. Щом се свести и продума, веднага ще му кажа това.

— Трябва преди всичко да се свести, защото още не се знае защо не е взел Данушка. Ами ако е болна?

— Не говори неврели-некипели! Мене и без това ми е тежко, че я няма. Ако е била болна, той нямаше да тръгне!

— Вярно! — рече Збишко.

И отидоха при Юранд. В стаята беше горещо като в баня и много светло, защото в камината горяха огромни борови главни. Отец Вишонек бдеше над болния, който лежеше покрит с мечешки кожи, с бледо лице, със залепнала от пот коса и затворени очи. Устата му бяха отворени и той дишаше като че с мъка, но тъй силно, та дори кожите, с които беше покрит, се издигаха и спущаха от дъха му.

— Как е? — попита княгинята.

— Налях му в устата греяно вино — отговори отец Вишонек — и почна да се поти.

— Спи ли, или не спи?

— Може и да не спи, защото твърде тежко диша.

— А опитвахте ли се да му говорите?

— Опитвах се, но нищо не отговаря и аз мисля, че до съмване няма да продума.

— Ще чакаме до съмване — каза княгинята.

Отец Вишонек настояваше тя да отиде да си почине, но княгинята не искаше да го послуша. Желанието й беше винаги и във всичко, следователно и в грижите за болните, да достигне християнските добродетели на покойната кралица Ядвига и със своите заслуги да изкупи душата на баща си. Затова не пропущаше нито един случай в тая покръстена от векове страна да се покаже по-ревностна християнка от другите, та да накара да забравят, че се е родила езичница.

Освен това гореше я желанието да научи нещо от устата на Юранд за Дануша, защото не беше напълно спокойна за нея. И като седна до леглото му, почна да отмята броеницата си и да чете молитви, а после задряма. Збишко, който не беше още напълно здрав, а освен това се бе изморил пряко сили от нощната езда, последва наскоро примера й, та след един час и двамата спяха тъй дълбоко, че може би биха спали до сутринта, ако на съмване не ги беше събудил звънът на камбаната в параклиса на замъка.

Но тоя звън събуди и Юранд, който отвори очи, седна внезапно в леглото и почна да се оглежда наоколо, като премигваше.

— Слава на Исуса Христа!… Как се чувствувате? — каза княгинята.

Но той не беше се още свестил, защото я гледаше, като че не я познава, и след малко извика:

— Тука! Тука! Разкопайте пряспата!

— За бога: та вие сте в Чеханов! — обади се отново княгинята.

А Юранд намръщи чело като човек, който с мъка събира мислите си, и отвърна:

— В Чеханов ли?… Детето чака и… князът с княгинята… Данушке! Данушке!…

И внезапно затвори очи и падна пак на възглавниците. Збишко и княгинята се уплашиха да не би да е умрял, но в този същия миг гърдите му почнаха да се повдигат и спущат от дълбокото дишане като у човек, конто е обзет от дълбок сън.

Отец Вишонек сложи пръст на уста и даде знак с ръка да не го будят, след което прошепна:

— Може така да проспи целия ден.

— Да, но какво говореше? — попита княгинята.

— Каза, че детето му го чака в Чеханов — отговори Збишко.

— Защото не се е свестил — обясни свещеникът.