Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (24)

VII

А чехът в това време полетя на един дъх право към горския замък, завари княза още там и разправи най-напред нему какво се бе случило. За щастие имаше придворни, които бяха видели, че оръженосецът бе заминал без оръжие. Един от тях дори му бе викнал полушеговито на тръгване да си вземе някакво желязо, защото инак немците ще го натупат; но понеже той се боял, че рицарите в това време ще преминат границата, яхнал коня така, както си бил, само с кожух, и полетял да ги стигне. Тези показания разсеяха всичките подозрения на княза относно убиеца на дьо Фурси, но го изпълниха с безпокойство и с такъв силен гняв, та в първата минута искаше да прати потеря след кръстоносците, за да ги откара във вериги на великия магистър за наказание. Обаче той скоро съобрази, че потерята не ще успее да стигне рицарите преди границата, и каза:

— Ще пратя все пак писмо до магистъра, за да знае какво вършат те тук. Лошо вървят работите на Ордена, защото по-рано дисциплината беше строга, а сега всеки големец върши на своя глава всичко. Лоша работа, но ще дойде и наказанието.

После се замисли и отново заговори на придворните:

— Едно само не мога никак да разбера: защо са убили госта си? И ако момъкът не беше заминал без оръжие, щях него да подозра.

— Ех! — каза отец Вишонек. — А защо момъкът би го убил, когато преди това никога не го е виждал, и, второ, дори и да е бил въоръжен, как би могъл един да нападне петима и тяхната въоръжена свита?

— Много право — отвърна князът. — Трябва тоя гост да им се е възпротивил нещо или може би не е искал да лъже така, както е изнасяло на тях, защото аз и тук още видях как те му смигаха да каже, че Юранд пръв е започнал.

А Мрокота от Моцажев каза:

— Юначага ще е тоя момък, щом е можал да строши ръката на това куче Данвелд.

— Той казва, че чул как на немеца изпращели кокалите — отговори князът — и ако се съди по това как се отличи в гората на лова — твърде е възможно! Личи си, че и слугата, и господарят са юначаги момци. Ако не беше Збишко, турът би се хвърлил върху конете. И лотарингецът, и той направиха много за спасението на княгинята…

— Вярно, че е юначага — потвърди отец Вишонек. — Ето и сега едва диша, а се застъпи за Юранд и извика ония… Такъв именно зет трябва на Юранд.

— Юранд в Краков като че е разправял нещо друго, но сега мисля, че няма да се противи — рече князът.

— Исус Христос ще ни помогне в това — обади се княгинята, която бе влязла и чула края на разговора. — Не може Юранд да се противи сега, стига бог да върне здравето на Збишко. Но и ние също трябва да го наградим.

— Най-добрата награда за него ще бъде Данушка и аз мисля, че ще я получи, и то главно затова, че щом жените се заемат с нещо, никакъв Юранд не може да успее против тях.

— Нима те не заслужават да се заема с тая работа? — попита княгинята. — Ако Збишко беше непостоянен, не бих продумала, ала по-верен от него надали има на света. И девойката също. Не се отделя от него сега нито на крачка — и по лицето го милва, а той въпреки болките й се усмихва. Дори понякога на мене самата сълзи потичат от очите! Истина ви казвам!… На такава любов заслужава да се помогне, защото и божията майка се радва, като гледа човешкото щастие.

— Ако е рекъл господ — каза князът, — и щастие ще има. Що е право, без малко не му отсякоха главата заради тази девойка, а сега пък турът го изпомачка.

— Не казвай, че „заради нея“! — извика бързо княгинята. — Защото не друг, а Данушка го спаси в Краков.

— Това е право. Но ако не беше тя, той не би нападнал Лихтенщайн, за да смъкне перата от главата му, пък и за дьо Лорш не би рискувал тъй охотно живота си. А що се отнася до наградата, аз вече казах, че те и двамата я заслужават и ще обмисля това в Чеханов.

— Збишко на нищо не би се зарадвал тъй, както на рицарски пояс и златни шпори.

Князът се усмихна добродушно и отвърна:

— Тогава нека момата му ги занесе, а когато немощта го напусне, веднага ще се погрижим всичко да стане така, както го изисква обичаят. Нека му ги занесе веднага, защото неочакваната радост е най-добрата!

Като чу това, княгинята прегърна княза в присъствието на придворните, после целуна няколко пъти ръцете му, а той все се усмихваше, най-сетне каза:

— Виждате ли… Да! Добра мисъл ти дойде на ума! Ето че дух свети не се е поскъпил и на жените да даде малко разум! Повикай веднага девойката.

— Данушке! Данушке! — завика княгинята. — След малко на вратата на съседната стая се показа Дануша със зачервени от безсъние очи и с глинена ухатка в ръка, пълна с гореща каша, с която отец Вишонек налагаше премазаните кости на Збишко и която старата прислужница току-що й бе дала.

— Ела при мене, сирачето ми! — каза Януш. — Остави ухатката и ела.

И когато тя се приближи с известна нерешителност, защото „господарят“ будеше у нея винаги лека боязън, той я привлече ласкаво към себе си и почна да я милва по лицето с думите:

— Беда ли те сполетя тебе, дете, а?

— И още как! — отговори Дануша.

И понеже сърцето й беше измъчено, а сълзите й готови, тя заплака веднага, но тихичко, за да не разсърди княза; а той я запита отново:

— Защо плачеш?

— Защото Збишко е болен — отговори тя и притисна ръце на очите си.

— Не се бой нищо няма да му стане. Нали така, отче Вишонек?

— Охо! С божата воля той е по-близо до сватба, отколкото до гроб — отговори добрият отец Вишонек.

А князът рече:

— Почакай! Ей сега ще ти дам за него лек, който ще му помогне, а може би и съвсем ще го излекува.

— Балсам ли изпратиха кръстоносците? — извика бързо Дануша, като свали ръце от очите си.

— С това, което ще ти пратят кръстоносците, по-добре намажи някое куче, а не рицарчето, което обичаш. Но аз ще ти дам нещо друго.

После се обърна към придворните и извика:

— Някой от вас да се затече в моята стая за шпори и пояс!

А след малко, когато му ги донесоха, каза на Дануша:

— Вземи и ги занеси на Збишко и му кажи, че отсега той е препасан. Ако умре, ще се яви пред бога като miles cinctus^[1], ако ли пък оздравее, останалото ще довършим в Чеханов или във Варшава.

Като чу това, Дануша първо падна в краката на господаря, после взе с едната ръка рицарските знаци, с другата ухатката и се затече към стаята, дето лежеше Збишко. Княгинята, която искаше да види тяхната радост, отиде след нея.

Збишко беше тежко болен, но като видя Дануша, обърна към нея побледнялото си от болестта лице и запита:

— А чехът, ягодке моя, върна ли се?

— Почакай с тоя чех! — отговори девойката. — Аз ти нося много по-добра новина. Господарят те препаса за рицар и ето какво ти праща чрез мене.

При тия думи тя сложи до него пояса и златните шпори. Бледните бузи на Збишко се зачервиха от радост и учудване; той погледна Дануша, после знаците и най-сетне затвори очи и почна да повтаря:

— Та как можа да ме препаше за рицар?

А когато след малко влезе княгинята, той се понадигна на лакти и почна да й благодари и да се извинява на милостивата господарка, задето не може да падне в краката й, защото веднага отгатна, че с нейно застъпничество го е огряло това щастие. Но тя му заповяда да лежи спокойно и сама със собствените си ръце помогна на Дануша да сложи отново главата му на възглавницата. В това време дойде князът, а с него и отец Вишонек, Мрокота и няколко други придворни. Княз Януш още отдалече направи знак на Збишко да се не мърда, после седна до леглото му и заговори така:

— Знайте! Хората не бива да се учудват, че за храбрите и благородни постъпки се дава отплата, защото, ако добродетелта остане невъзнаградена, тогава и хорските неправди биха се ширили по света ненаказани. А тъй като ти не пожали живота си и като жертвува здравето си ни запази от люта скръб, ние ти позволяваме да се препашеш с рицарски пояс и отсега нататък да ходиш с чест и слава.

— Милостиви господарю — отговори Збишко, — аз и десет живота не бих пожалил…

Но не можа нищо повече да каже — и от вълнение, и от това, че княгинята сложи ръка на устата му, защото отец Вишонек не му позволяваше да говори. А князът продължи:

— Аз мисля, че са ти известни рицарските задължения и че ще носиш достойно този символ. Предстои ти да служиш достойно на нашия Спасител и да се бориш с господаря на пъкъла. Трябва да бъдеш верен на краля, да избягваш несправедливите битки и да защищаваш невинните от притеснения! Да ти помага бог и неговата света майка!

— Амин! — каза отец Вишонек.

Князът стана, прекръсти Збишко и на излизане при бави:

— А когато оздравееш, ела право в Чеханов, дето ще повикам и Юранд.