Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (22)

V

Отец Вишонек прегледа раните на Збишко, разбра, че е счупено само едно ребро, но първия ден не обеща, че ще оздравее, защото не знаеше „дали на болния не се е обърнало сърцето и дали не се е откъснал черният му дроб“. Привечер и дьо Лорш го обхвана такава голяма слабост, та трябваше да легне, а на другия ден не можеше да помръдне ни ръка, ни крак без мъчителни болки във всички кости. Княгинята и Дануша заедно с другите придворни девойки се грижеха за болните и според предписанията на отец Вишонек им варяха различни лекове за мазане и различни билки. Збишко обаче беше тежко премазан и от време на време храчеше кръв, което много безпокоеше отец Вишонек. Все пак беше в пълно съзнание и на втория ден, ако и още твърде слаб, щом се научи от Дануша кому дължи живота си, извика своя чех, за да му благодари и да го награди. При това не можеше да не си помисли, че му го бе дала Ягенка и че щеше да загине, ако не беше нейното добро сърце. Тази мисъл дори му тежеше, защото чувствуваше, че никога няма да се отплати на благородната девойка за доброто с добро и ще й причинява само горчивина и страшна мъка. Наистина той веднага си каза: „Не мога да се разделя на две половини“, но в дъното на душата му оставаше все пак нещо като угризение на съвестта, а чехът разпали още повече това негово вътрешно безпокойство.

— Аз се заклех на господарката си — каза чехът в своята дворянска чест, че ще ви пазя, и наистина ще ви пазя без всякаква награда. На нея, а не на мене дължите, господарю, спасението си.

Збишко не отговори, само почна тежко да диша, а чехът помълча малко и след това се обади отново:

— Ако ми заповядате да препусна до Богданец, ще препусна. Може би бихте искали да видите стария пан, защото бог знае какво ще стане с вас.

— А какво казва отец Вишонек? — попита Збишко. Отец Вишонек казва, че всичко ще стане ясно към новолунието^[1], а до новолунието остават още четири дена.

— Ех! Няма защо да отиваш в Богданец. Или ще умра, преди да дойде чичо, или ще оздравея.

— Поне писмо да бяхте изпратили в Богданец. Сандерус ще напише всичко както трябва. Ще знаят поне какво ви се е случило, та навярно и за литургия ще дадат пари.

— Остави ме на мира сега, защото съм слаб. Ако умра, ще се върнеш в Згожелице и ще разкажеш всичко. Тогава ще дадат за литургия. А мене ще ме погребат тук или в Чеханов.

— Навярно в Чеханов или в Пшасниш, защото в гората погребват само курпите, над чиито гробове вият вълците. Чух също от слугите, че князът след два дни ще се върне заедно с двора в Чеханов, а сетне във Варшава.

— Та и мене няма да ме оставят тук — отвърна Збишко.

И той отгатна, защото княгинята още същия ден отиде при княза с молба да й позволи да остане в горския замък заедно с Дануша, с придворните прислужнички и с отец Вишонек, който беше против прибързаното пренасяне на Збишко в Пшасниш. Рицарят дьо Лорш след два дни се чувствуваше много по-добре и започна да става от леглото, но като се научи, че „дамите“ остават, остана и той, за да ги придружава в обратния път и в случай че ги нападнат „неверници“ да ги пази от зла слука. Отде щяха да се вземат тези „неверници“ — това питане храбрият лотарингец не си задаваше. Наистина в далечния запад така наричаха литовците, но те не представляваха никаква опасност за дъщерята на Кейстут, родна сестра на Витолд и братовчедка на могъщия „краковски крал“^[2] Ягело. Обаче дьо Лорш твърде дълго беше живял между кръстоносците, та въпреки всичко, което беше чул в Мазовия за покръстването на Литва и за обединението на двете корони в лицето на един владетел, все пак допускаше, че от литовците може всякога да се очакват най-големи злини. Така му бяха говорили кръстоносците, а той още не беше напълно загубил вяра в техните думи, В това време се случи нещо, което падна като сянка между княз Януш и гостите-кръстоносци. Един ден преди тръгването на двора пристигнаха братята Готфрид и Ротгер, които бяха останали в Чеханов, а с тях и някой си дьо Фурси, който донесе неприятни за кръстоносците известия. Отнасяше се до следното: чужденците, които били на гости у кръстоноския управител в Любава — а именно той — дьо Фурси, а също и дьо Бергов и Майнегер, и двамата от заслужили за Ордена семейства, като чули какво се разправя за Юранд от Спихов, не само не се уплашили от тия разкази, но решили да въвлекат в битка прочутия боец, за да се уверят дали действително е тъй страшен, за какъвто го представят. Управителят наистина се противил, като се позовал на мира между мазовецките княжества и Ордена, но най-после, може би с надеждата да се избави от страшния съсед, не само решил да гледа през пръсти на тази работа, но и позволил на въоръжени войници да вземат участие в нея. Рицарите пратили покана на Юранд, който я приел веднага с условие, че те ще отпратят хората си и ще се бият сами с него и с двама негови другари трима срещу трима — на самата граница между Спихов и Прусия. И понеже те не искали нито да отпратят войниците, нито да отстъпят от спиховските земи, Юранд ги нападнал, избил войниците, сам промушил смъртно с копие Майнегер, а дьо Бергов пленил и го хвърлил в подземието на спиховския замък. Сам дьо Фурси се спасил и след тридневно лутане из мазовецките гори, като разбрал от събирачите на смола, че в Чеханов гостуват орденски братя, се добрал до тях, за да се оплаче заедно с тях на княза, да моли за наказание и за освобождаване на дьо Бергов.

Тези новини веднага развалиха добрите отношения между княза и гостите, тъй като не само новодошлите братя, но и Хуго де Данвелд, и Зигфрид де Льове почнаха упорито да настояват пред княза да удовлетвори справедливите искания на Ордена, да освободи границата от хищника и да му наложи общо наказание за всички сторени злини. Особено Хуго де Данвелд, понеже имаше с Юранд лични стари сметки, споменът за които го мъчеше от болка и срам, искаше отмъщение едва ли не със заплаха.

— Ще се оплачем на великия магистър — каза той — и ако не намерим справедливост от ваша княжеска светлост, сами ще си я въздадем, ако ще би за този разбойник да се застъпи цяла Мазовия.

Но князът, макар и кротък по природа, се разгневи и рече:

— Та каква справедливост искате? Ако Юранд бе ви нападнал пръв, изгорил села, отвлякъл стада и избил хора, разбира се, бих го извикал на съд и бих го наказал. Но вашите сами са го извикали. Вашият управител разрешил на войниците да потеглят, а какво е направил Юранд? Приел поканата и поставил само условие да си отидат хората. Как ще го наказвам за това или ще го викам на съд? Предизвикали сте страшния мъж, от когото всички се боят, и доброволно сте си навлекли беда на главите. Какво искате повече? Нима трябва да му заповядам да не се отбранява, когато ви скимне да го нападате?

— Нападнал го е не Орденът, а гости, чужденци-рицари — отвърна Хуго.

— За гостите си отговаря Орденът, а пък с тях имало войници от любавската охрана.

Трябваше ли управителят да предаде гостите си като на заколение?

На това князът се обърна към Зигфрид и рече: — Вижте на какво се превръща във вашите уста справедливостта и си помислете дали вашите извъртания не гневят бога?

Но суровият Зигфрид отговори:

— Пан дьо Бергов трябва да бъде освободен от плен, защото мъже от неговия род са заемали високи длъжности в Ордена и са принесли големи услуги на Кръста.

— А смъртта на Майнегер трябва да бъде отмъстена — прибави Хуго де Данвелд.

Като чу това, князът отметна на две страни косата си, стана от пейката и тръгна към немците със зловещо лице; но след миг си спомни, види се, че те бяха негови гости, обузда се още веднъж, сложи ръка на рамото на Зигфрид и рече:

— Слушайте, велможо, вие носите на плаща си кръст, та отговорете ми по съвест и в името на този кръст — прав ли е бил Юранд или неправ?

— Пан дьо Бергов трябва да бъде освободен от плен — отговори Зигфрид дьо Льове.

Настъпи минутно мълчание, след което князът каза:

— Боже, дай ми търпение!

А Зигфрид продължи с остър глас, като че сечеше с меч:

— Тази обида, която ни е нанесена в лицето на нашите гости, е само нов повод за оплакване. Откак съществува Орденът, никога нито в Палестина, нито в Седмоградско, нито в езическата доскоро Литва ни един обикновен мъж не ни е причинил толкова злини, колкото този разбойник от Спихов. Ваша княжеска светлост! Ние искаме справедливост и наказание не за една обида, а за хиляда, не за една битка, а за петдесет, не за веднъж проляна кръв, а за такива постъпки от години, за които небесен огън би трябвало да опожари това безбожно гнездо на злоба и жестокост. Чии стенания зоват към бога за отмъщение? Нашите! Чии сълзи? Нашите! Напразно се оплаквахме, напразно искахме съд. Ние никога не сме били удовлетворени!

Като чу това, княз Януш почна да клати глава и отвърна:

— Ех! Едно време кръстоносците много пъти са гостували в Спихов и Юранд не беше ваш враг, докато любимата му жена не умря, вързана от вас. А колко пъти вие сами сте го предизвиквали с желание да го погубите, както сега, задето е извиквал и побеждавал вашите рицари? Колко пъти сте му изпращали тайно убийци или сте го стреляли с лъкове в гората? Той ви преследва наистина, защото го гори жаждата за мъст, но нима вие или рицарите, които живеят във вашите земи, не сте нападали мирните жители на Мазовия, не сте заграбвали стада, не сте палили села, не сте избивали мъже, жени и деца? А когато се оплаквах на магистъра, той ми отговаряше от Малборг: „Обикновени крайгранични своеволия! Оставете ме на мира!“ Не прилича да се оплаквате вам, които пленихте мене самия, невъоръжен, във време на мир, на моя собствена земя, и ако не беше страхът от гнева на краковския крал, може би и до днес щях да страдам във вашите подземия. Така се отплатихте вие на мене, който произхождам от рода на вашите благодетели. Оставете ме на мира, защото нямате основание да говорите за правосъдие!

Като чуха това, кръстоносците се спогледаха нетърпеливо, защото им беше неприятно и срамно, че князът спомена пред дьо Фурси за скандала при Злотория, та Хуго де Данвелд поиска да тури край на по-нататъшния разговор за случката и каза:

— С ваша княжеска светлост беше станала грешка, която ние пооправихме не от страх пред краковския крал, а от желание за справедливост, а пък за крайграничните своеволия нашият магистър не може да отговаря, защото по всички кралства на света неспокойните духове си позволяват своеволия.

— Ти сам го казваш, а искаш съд за Юранд! Какво искате?

— Правосъдие и наказание.

Князът стисна костеливите си пестници и повтори:

— Боже, дай ми търпение!

— Нека ваша княжеска светлост си спомни също и това — продължи Данвелд, — че нашите своеволници обиждат само светски и непринадлежащи към немското племе хора, а вашите дигат ръка срещу немския Орден, с което оскърбяват и самия Спасител. А всякакви мъки и наказания не са достатъчно строги за оскърбителите на Кръста.

— Слушай! — каза князът. — Не споменавай бога, защото него няма да излъжеш!

И като сложи ръце на раменете на кръстоносеца, разтърси го силно, а той веднага се стресна и заговори с по-миролюбив глас:

— Ако е вярно, че гостите първи са нападнали Юранд и не са отпратили хората си, аз няма да ги похваля за това, но дали наистина Юранд е приел поканата?

След тия думи той загледа дьо Фурси и започна да му намига незабележимо, като че искаше да му даде да разбере, че трябва да отрече, но този не можеше или не искаше да направи това и отговори:

— Той искаше да отпратим хората и трима срещу трима да се бием с него.

— Уверен ли сте в това?

— Кълна се в честта си! Аз и дьо Бергов се съгласихме, но Майнегер не искаше.

Тук князът го прекъсна:

— Велможо от Щитно! Вие най-добре от всички знаете, че Юранд не е избягнал поканата.

И се обърна към всички с думите:

— Ако някой от вас желае да го покани на пеши или конен двубой, аз давам за това разрешение. Ако Юранд бъде убит или взет в плен, пан Бергов ще излезе от пленничество без откуп. Повече от мене не искайте, защото няма да получите.

Но след тези думи настъпи дълбоко мълчание. И Хуго де Данвелд, и Зигфрид де Льове, и брат Ротгер, и брат Готфрид, колкото и да бяха мъжествени, познаваха твърде добре страшния владелец на Спихов, та никой от тях не смееше да излезе с него на борба на живот или смърт. Това можеше да направи само някой чужденец, дошъл от далечни страни, като дьо Лорш или дьо Фурси, но дьо Лорш не присъствуваше при разговора, а пан дьо Фурси бе още силно обзет от преживения ужас.

— Видях го веднъж — промърмори той тихо — и не желая вече да го видя!

А Зигфрид де Льове каза:

— На духовниците е забранено да излизат на двубой освен с особеното разрешение на магистъра и на великия маршал, но ние тук искаме не разрешение за двубой, а само да бъде пуснат на свобода дьо Бергов, а Юранд наказан със смърт.

— Не вие налагате законите в тази страна.

— Защото до днес търпеливо сме понасяли тежкото съседство. Но нашият магистър ще съумее да наложи правосъдие.

— По-далече магистърът и вие от Мазовия!

— Зад магистъра стои Германия и римският император.

— Пък зад мене полският крал, комуто са подчинени повече земи и народи.

— Нима ваша княжеска светлост иска война с Ордена?

— Ако исках война, нямаше да ви чакам в Мазовия, а бих тръгнал към вас, но и ти не ме заплашвай, защото не се боя.

— Какво да съобщя на магистъра?

— Вашият магистър не е питал за нищо. Кажи му каквото щеш.

— Тогава сами ще определим наказанието и отмъщението.

На това князът протегна ръка и почна да клати заканително пръст пред самото лице на кръстоносеца.

— Пази се! — каза той със задавен от гняв глас. — Пази се! Аз ти позволих да извикаш на двубой Юранд, но ако ти с войска на Ордена нахлуеш в моята страна, тогава аз ще се нахвърля върху тебе и ти ще се озовеш тук не като гост, а като пленник.

Виждаше се, че търпението му беше вече изчерпано, защото той пухна с всичка сила шапката си о масата и излезе от стаята, като тръшна вратата. Кръстоносните пребледняха от ярост, а пан дьо Фурси ги поглеждаше като замаян.

— Какво ще стане сега? — попита пръв брат Ротгер.

А Хуго де Данвелд се нахвърли едва ли не с пестници към дьо Фурси.

— Защо каза, че вие първи сте нападнали Юранд?

— Защото е истина!

— Трябваше да излъжеш.

— Аз съм дошъл тук да се бия, не да лъжа.

— Добре си се бил, няма що да се каже!

— Ами ти не си ли бягал от Юранд чак до Щитно?

— Pax! — рече де Льове. — Този рицар е гост на Ордена.

— И все едно какво е казал — намеси се брат Готфрид. — Без съд не биха наказали Юранд, а пред съда работата щеше да излезе наяве.

— Какво ще стане сега? — повтори брат Ротгер.

Настъпи кратко мълчание, след което се обади суровият и зъл глас на Зигфрид де Льове.

— Трябва с този кървав пес да се свърши веднъж за винаги! — рече той. — Дьо Бергов трябва да бъде изтръгнат от тъмницата. Ще съберем войниците от Щитно, от Йоханисбург, от Любава, ще вземем хелминските дворяни и ще нападнем Юранд… Време е да се свърши с него!

Но коварният Данвелд, който умееше да погледне всяка работа от две страни, сложи ръце на глава, намръщи се, помисли и каза:

— Без разрешението на магистъра не е възможно.

— Ако сполучим, магистърът ще ни похвали! — обади се брат Готфрид.

— Ами ако не сполучим? Ако князът поведе копиеносците и ни нападне?

— Има мир между него и Ордена и няма да на падне.

— Ех! Има мир, но ние първи ще го нарушим. Нашите отреди не са достатъчни, за да излязат срещу мазурите.

— Магистърът ще се застъпи за нас и ще стане воина.

Данвелд се намръщи отново и се замисли.

— Не! Не! — рече той след малко. — Ако сполучим, магистърът ще се зарадва в душата си… Ще отидат пратеници при княза, ще се почнат преговори и работата ще мине за нас безнаказано. Но в случай на поражение Орденът не ще се застъпи за нас и няма да обяви война на княза… За това е потребен друг магистър… Зад княза стои полският крал, а с него магистърът няма да се закача …

— Все пак взехме Добжинската земя значи, не се боим от Краков.

— Защото имаше повод… княз Ополски^[3]… Взехме я като залог, и то…

После се огледа, сниши гласа си и добави:

— Чувах в Малборг, че ако ни заплашат с война, ще я върнем обратно, стига те да ни върнат залога.

— Ах! — каза брат Ротгер. — Ако тук между нас бяха Маркварт Залцбах или Шомберг, който удуши Витолдовите кученца^[4], биха намерили начин да се разправят с Юранд. И какво е Витолд? Наместник на Ягело! Велик княз! И въпреки това Шомберг не пострада… Издуши децата на Витолд — и нищо не му се случи!… Наистина липсват между нас хора, които биха могли да намерят на всичко изход…

Като чу това, Хуго де Данвелд сложи лакти на масата, опря глава на ръце и дълго време остана замислен. Изведнъж очите му светнаха, той изтри с длан според обичая си своите влажни дебели устни и рече:

— Да бъде благословена минутата, в която вие, благочестиви брате, споменахте името на храбрия брат Шомберг.

— Че защо? Да не сте намислили нещо? — попита Зигфрид де Льове.

— Казвайте по-скоро! — завикаха братята Ротгер и Готфрид.

— Слушайте! — рече Хуго. — Юранд има тук щерка, единствено дете, което обича като зеницата на окото си.

— Има! Познаваме я. Обича я и княгиня Ана Данута.

— Така. Сега чуйте: ако бихме отвлекли тази девойка, Юранд би дал за нея не само Бергов, но и всички пленници, себе си самия и Спихов в добавка!

— Кълна се в кръвта на свети Бонифаций, проляна на Докум! — извика брат Готфрид. — Така ще стане, както казвате!

После всички замълчаха, като че уплашени от смелостта и мъчнотиите на предприятието. Едва след някое време брат Ротгер се обърна към Зигфрид де Льове с думите:

— Вашият разум и опитност са равни на храбростта ви: какво мислите сега за това?

— Смятам, че работата заслужава обмисляне.

— Защото — продължи Ротгер — девойката е придворна на княгинята, дори и нещо повече, защото тя я обича почти като своя дъщеря. Помислете, благочестиви братя, какъв шум ще се вдигне.

А Хуго де Данвелд почна да се смее.

— Сам казахте — рече той, — че Шомберг е отровил или удушил Витолдовите кученца — и какво му стана? Те вдигат шум по всяка, дори най-дребна причина, но ако пратим на магистъра Юранд, окован във вериги, чака ни по-скоро награда, отколкото наказание.

— Да — обади се де Льове, — има сгода за нападение. Князът заминава, Ана Данута остава тук само с девойките от свитата си. Но да нападнем княжески замък във време на мир, не е шега работа. Княжеският замък не е Спихов. Ще стане както в Злотория! Пак ще тръгнат оплаквания до всички кралства г до папата против насилията на Ордена; пак ще се закани проклетият Ягело, а магистърът — нали го знаете: готов е да докопа, каквото може да се докопа, но с Ягело война не иска… Да, шум ще се вдигне по всички земи на Мазовия и Полша.

— А в това време костите на Юранд ще побелеят на бесилката — отвърна брат Хуго. — Та кой ви казва, че ще я отвлечем оттук, от замъка, от ръцете на княгинята?

— Пък не и от Чеха нов, дето освен шляхтата има триста стрелци.

— Не. Но нима Юранд не може да се разболее и да прати хора за девойката? Тогава княгинята няма да й забрани да отиде, а ако момата се изгуби по пътя, кой ще каже на вас или на мене; „Ти си я отвлякъл!“

— Хайде де! — отвърна нетърпеливо де Льове. — Направете така, та Юранд да се разболее и да повика момичето…

А Хуго се усмихна победоносно и отговори:

— Имам си аз един златар, който е изпъден от Малборг за кражба и сега живее в Щитно; той ще ви направи какъвто искате печат; имам и хора, наши поданици, но от мазурския народ… Още ли не ме разбирате?

— Разбирам ви! — извика с възторг брат Готфрид.

А Ротгер вдигна ръце нагоре и рече:

— Да те благослови бог, благочестиви брате, защото и Маркварт Залцбах, и Шомберг не биха намерили по-добър начин.

После притвори очи, като че искаше да види нещо далечно.

— Виждам Юранд — каза той — как с въже на шия стои при Гданската порта в Малборг и как го ритат с крака нашите войници…

— А момата ще остане служителка на Ордена — добави Хуго.

Като чу това, де Льове хвърли поглед към Данвелд, който пак се тупна по устата с горната част на дланта си и рече:

— А сега час по-скоро да вървим в Щитно.