Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (21)

IV

Опитните горски пазачи под началството на главния ловец се заеха да наредят ловните помощници в дълга верига по края на поляната, така че, застанали сами под прикритие, да имат пред себе си свободно пространство за по-удобна стрелба с арбалетите и лъковете. Двете по-къси страни на поляната заградиха с мрежи, зад които се беше притаила хайката, чиято длъжност беше да гони дивите животни към стрелците или ако не побягнат натам и се заплетат в мрежите, да ги убива с копия. Грамадна маса курпи, изкусно настанени в определеното за хайката място, трябваше да пъди всяко живо същество от горските дебри към поляната. За стрелците също беше опъната мрежа, та ако дивечът успее да се провре през веригата на ловците, да бъде спрян от мрежата и доубит в нейните плетеници.

Князът застана в средата на веригата, в малка долчинка, която пресичаше цялата поляна. Главният ловец Мрокота от Моцажев му избра това място, като знаеше, че по тази именно долчинка ще тръгнат пред хайката най-едрите зверове от гората. Сам князът държеше в ръката си арбалет, досам него беше опряно на дървото тежко ловно копие, а малко по-назад стояха с брадви на раменете двамата огромни, прилични на горски стволове телохранители, които освен брадвите имаха още готови натегнати арбалети, за да ги подадат на княза в случай на нужда. Княгинята и Дануша не слязоха от конете, защото князът никога не позволяваше това поради опасност да налетят турове и зубри, от яростта на които човек по-лесно можеше да се спаси на кон, отколкото пеш. Дьо Лорш, ако и любезно поканен от княза да заеме място от дясната му страна, помоли да му се позволи да остане на коня за защита на дамите и застана недалече от княгинята, приличен на дълъг гвоздей с рицарското си копие, на което мазурите тихичко се подсмихваха под мустак, като на оръжие, малко пригодно за лов. А Збишко забоде копието в снега, преметна арбалета през рамо и изправен до коня на Дануша, дигаше към нея глава, от време на време й шепнеше нещо, прегръщаше краката и целуваше коленете й, защото вече никак не скриваше пред хората любовта си. Той се умири едва тогава, когато Мрокота от Моцажев, който в гората се осмеляваше да прави бележки и на самия княз, строго му заповяда да мълчи.

В това време далеко нейде в дълбочината на гората се обадиха роговете на курпите, на които от поляната отговори откъслечно пискливият глас на кривата тръба, след което настъпи мъртва тишина. Само понякога изкрещяваше сойка по върховете на бориките или изграчваха като гарвани хората от хайката. Ловците гледаха напрегнато бялото пусто пространство, дето вятърът полюшваше заскрежените тръстики и безлистните клони на храсталаците, и всеки с нетърпение чакаше да види какъв звяр ще се покаже пръв на снега — изобщо очакваше се обилен и великолепен лов, защото гората гъмжеше от зубри, турове и глигани. Курпите изгониха с пушек от леговищата им и няколко мечки, които събудени по този начин, скитаха из гъсталака сърдити, гладни, но и предпазливи, защото се досещаха, че скоро ще трябва да водят борба не само за спокоен зимен сън, но и за живот.

Трябваше обаче да се чака дълго, защото хората, които гонеха дивеча към мрежите и към поляната, бяха заели огромно пространство от гората и идеха от толкова далеч, та до ушите на ловците не стигаше дори лаят на кучетата, които бяха пуснати от ремъците веднага щом се чу отговорът на тръбата. Едно от тях, може би пуснато твърде рано или тръгнало свободно след хората, се показа на поляната, пробяга през нея с наведена муцуна и мина между ловците. И пак стана пусто и тихо, само хората от хайката грачеха постоянно като гарвани и така даваха да се разбере, че скоро ще почне работа. И наистина след известно време, колкото да се прочете няколко пъти молитвата „Отче наш“, на края на гората се появиха вълци. Като зверове с най-тънък усет, те първи се опитаха да се изскубнат от хайката. Бяха седем-осем, но щом излязоха на поляната и подушиха наоколо хора, скриха се отново в гората да търсят друг изход. После диви свини, изскочили от свърталищата си, почнаха да тичат на дълга черна верига през заснеженото пространство, прилични отдалече на домашни свине, които, след като ги е повикала стопанката, бързат към къщи и друсат уши. Но тази верига се спря, ослуша се, помириса — обръщаше се и отново се ослушваше; възви към мрежите, подуши хайката и отново тръгна към ловците, като грухтеше и се приближаваше все по-предпазливо, но и все повече, докато най-сетне се чу скърцането на железните куки на арбалетите, свистенето на стрелите и първата кръв обагри бялата снежна постелка.

Тогава се чу грухтене и стадото се разпръсна като ударено от мълния; едни тръгнаха слепешката напред, други се затекоха към мрежите, трети почнаха да бягат ту отделно, ту по няколко заедно, като се смесваха с другите зверове, от които в това време загъмжа поляната. Сега вече до ушите стигаха ясно звуците на роговете, кучешкият лай и далечната глъчка на хората, които идеха с главната група от дълбочината на гората. Гонен от всички страни от разгънатите нашироко в гората крила на хайката, дивечът изпълваше все повече поляната. Нищо подобно не можеше да се види не само в чуждите страни, но дори и в другите полски земи, в които вече не съществуваха такива пустинни гори, каквито имаше в Мазовия. Кръстоносците, при все че бяха ходили в Литва, дето понякога зубрите нападаха войската и създаваха в нея объркване^[1], немалко се чудеха на това неизброимо множество дивеч, а особено се чудеше рицарят дьо Лорш. Застанал при княгинята и придворните девойки като жерав на стража, без да може да разговаря с никоя от тях, той беше почнал вече да се отегчава, да измръзва в железните си доспехи и да мисли, че ловът не е сполучлив. Но Изведнъж видя пред себе си цяло стадо леконоги сърни, жълтеникави елени и лосове с тежки, увенчани с рога глави, които, размесени едни с други, се лутаха по поляната и заслепени от ужас, напразно търсеха изход. Княгинята, у която при тази гледка се разигра Кейстутовата бащина кръв, мяташе в пъстрата купчина стрела подир стрела и подвикваше от радост всеки път, когато улученият елен или лос, както бягаше, се изправяше на задните си крака, а после падаше тежко и ровеше снега с копита. Някои придворни девойки обръщаха често очи към лъковете, защото всички бяха обхванати от ловна треска. Само Збишко не мислеше за лова, а беше опрял лакти на коленете на Дануша, обгърнал главата си с ръце, и я гледаше право в очите, а тя, малко усмихната и позасрамена, се мъчеше да затвори с пръсти клепачите му, сякаш не можеше да издържи такъв поглед.

Но вниманието на рицаря дьо Лорш привлече една огромна мечка със сива козина на врата и на плещите, която неочаквано изскочи от шавара наблизо до ловците. Князът я улучи с арбалета, а след това се затече към нея с копието и когато звярът се изправи на задните си крака със страшен рев, прободе го пред очите на целия двор тъй сполучливо и добре, че не стана нужда нито един от двамата телохранители да употреби брадвата. Тогава чак младият лотарингец помисли, че малцина от владетелите, при чиито дворове се беше отбивал по пътя си, биха се решили на такава забава и че с такива князе и с такъв народ Орденът може би някога ще трябва да води тежка борба и ще преживее тежки часове. Но по-нататък той видя прободени по същия начин от другите ловци свирепи белозъби глигани, огромни, много по-големи и по-яростни от онези, които беше виждал на лов в Долна Лотарингия и в немските гори. Такива сръчни и уверени в силата на ръцете си ловци и такива удари с копие рицарят дьо Лорш не бе виждал никога и като човек опитен, си го обясняваше с това, че всички тия хора, заседнали сред неизмеримите гори, свикват още от детските си години с арбалета и копието и затова се научават да си служат с тях по-добре от другите.

Най-сетне поляната бе настлана с трупове на всякакъв вид дивеч, но ловът още не беше на привършване. Напротив, най-любопитната, а същевременно и най-опасната минута настъпваше отсега нататък, защото хайката изгони на поляната около петнайсет зубри и турове. При все че в гората тия животни ходеха обикновено поотделно, сега те вървяха смесени заедно, обаче ни най-малко заслепени от страх, повече страшни, отколкото уплашени. Те не се движеха особено бързо, сякаш бяха уверени, че със страшната си сила ще сломят всички прегради и ще преминат, земята затътна под тежестта им. Брадатите бикове, които вървяха начело на стадото с ниско наведени глави, се спираха понякога, като че обмисляха на коя страна да насочат удара. От чудовищните им гърди излизаше глух рев, приличен на подземен тътнеж, от ноздрите им бухаше пара; те риеха снега с предните си крака и като че ли съглеждаха изпод гривите с кръвясалите си очи скрития враг.

Внезапно хайката вдигна страшна врява, на която от страна на главната редица ловци и откъм крилата отговориха стотина силни гласа, засвириха рогове и пищялки, затрепера гората чак до най-отдалечените глъбини и същевременно на поляната изскочиха със страшен лай курпьовските кучета, които гонеха дивеча по следите. Видът на кучетата мигом разяри женските зубри и турове, с които имаше малки. Стадото, което досега вървеше бавно, се разпръсна в луд бяг по цялата поляна. Един от туровете, жълт, огромен, почти чудовищен бик, който надминаваше с големината си зубрите, се нахвърли с тежки скокове върху веригата на стрелците, зави към дясната страна на поляната, но като забеляза на десетина крачки коне между дърветата, спря се, зарева и почна да рови с рога земята, сякаш се готвеше за скок и за борба.

При тая страшна гледка хайката вдигна още по-голяма врява, а от веригата на ловците се чуха изплашени гласове: „Княгинята! Княгинята! Спасявайте господарката!“ Збишко грабна забитото в снега копие и се завтече към края на гората, след него затичаха няколко литовци, готови да загинат за защита на Кейстутовата дъщеря, но изведнъж в ръцете на господарката скръцна арбалетът, изфуча стрела, която прелетя над наведената глава на звяра и се заби във врата му.

— Улучен! — извика княгинята. — Няма да избяга…

Но думите й бяха заглушени от такъв страхотен рев, че дори конете приклекнаха на задните си крака. Турът налетя като вихър право към княгинята, но внезапно, с не по-малка бързина, изскочи между дърветата рицарят дьо Лорш и наведен на коня, и с насочено като на рицарски турнир копие, се хвърли право върху звяра.

Зрителите видяха в един миг копието, забито в шията на бика, но то веднага се прегъна като дъга и стана на малки късове, след което цялата огромна рогата глава изчезна под корема на коня на дьо Лорш и докато някой от присъствуващите успее да извика, и конят, и ездачът полетяха във въздуха като изхвърлени от прашка.

Конят падна на хълбока си и почна да рита в предсмъртни гърчения с крака, които се заплитаха с излезлите от корема му вътрешности, а рицарят дьо Лорш лежеше наблизо неподвижен, приличащ на железен клин върху снега. Турът като че се поколеба за минута дали да го изостави и да се хвърли върху другите коне, но понеже тези първи жертви бяха много близо до него, той отново се обърна към тях и почна да си отмъщава на нещастния кон, като го мачкаше с главата си и жестоко дереше с рога разпрания му корем.

От гората обаче на помощ на чуждия рицар се притекоха хора: Збишко, който бдеше над княгинята и Дануша, дотърча пръв и заби острието на дебелото си копие под плешката на звяра. Ала той го удари с такъв замах, та при внезапното обръщане на тура копието се счупи в ръката му, а сам той падна по очи в снега. „Загина! Загина!“ — чуха се гласовете на избързалите на помощ мазури. В това време главата на бика се надвеси над Збишко и го притисна о земята. Откъм княза вече почти пристигаха двамата яки телохранители, но те щяха да стигнат много късно. За щастие превари ги подареният от Ягенка на Збишко чех Хлава. Той долетя преди тях, вдигна с двете ръце широката брадва и прасна тура в наведения врат току зад рогата.

Ударът беше тъй страшен, че звярът рухна като поразен от гръм, с разсечен врат и с глава, откъсната едва ли не до половината; но при падането си турът притисна Збишко. Двамата телохранители мигом отместиха грамадното тяло, а в това време княгинята и Дануша скочиха от конете и онемели от ужас, се завтекоха към ранения младеж.

А той бледен, цял облян от кръвта на тура и от своята кръв, се понадигна, опита се да стане, но се олюля, падна на колене и като се опря на ръка, можа да проговори само една дума:

— Данушка…

После блъвна кръв и му притъмня пред очите. Дануша го хвана през гърба за раменете, но не можа да го удържи и почна да вика за помощ. Хората го заобиколиха от всички страни, търкаха го със сняг, наливаха му вино в устата, най-сетне ловецът Мрокота от Моцажев заповяда да го сложат на един плащ и да спрат кръвта с мека борова прахан.

— Ще остане жив, ако са счупени само ребрата, но не и гръбнакът — каза той на княгинята.

А другите придворни девойки е помощта на ловците се заеха да спасяват рицаря дьо Лорш. Обръщаха от всички страни и търсеха по бронята му дупки или вдлъбнатини, направени от рогата на бика, но освен снега, който се беше заврял между плочките, не намериха нищо друго. Турът си беше отмъстил главно на коня, който лежеше отстрани вече мъртъв, с изтърбушени под корема вътрешности, а пан дьо Лорш не бе ранен. Той беше само изгубил съзнание от падането и както се разбра по-късно, дясната му ръка беше изкълчена. Сега обаче, като му снеха шлема и му наляха в устата вино, той веднага отвори очи, свести се и при вида на наведените над него угрижени лица на две млади и хубави девойки, каза по немски:

— Навярно съм в рая и над мене има ангели… Девойките наистина не разбраха какво каза, но се зарадваха, че се е свестил и продумал, почнаха да му се усмихват и го вдигнаха от земята с помощта на ловците, но той запъшка, като усети болка в дясната ръка, а с лявата се опря на рамото на един от „ангелите“, постоя малко неподвижен и се страхуваше да пристъпи, защото не се чувствуваше сигурен в краката. После изгледа с мътен още поглед бойното поле: видя жълтеникавото тяло на тура, което отблизо му се стори чудовищно голямо, видя Дануша, която кършеше ръце над Збишко и самия Збишко върху плаща.

— Този рицар ли ми дойде на помощ? — попита той. — Жив ли е?

— Тежко ранен е — отговори един от придворните, който говореше немски.

— Не против него, а за него ще се бия отсега нататък! — каза лотарингецът.

Но в това време князът, който по-преди беше застанал над Збишко, се приближи до него и почна да го хвали; че със своята смела постъпка защитил от страшна опасност княгинята и другите жени, а може би и живота им спасил, за което освен рицарските награди ще бъде прославен от хората — не само от тези, които са живи сега, но и от потомството им.

— В днешните изнежени времена — каза князът — все по-малко рицари странствуват по света, та бъдете ми гост колкото се може по-дълго, а можете и съвсем да останете в Мазовия, дето вече спечелихте моето разположение и дето с благородните си постъпки лесно ще спечелите и любовта на народа!

Жадното за слава сърце на дьо Лорш се топеше от тези думи, а когато помисли, че е извършил такъв рицарски подвиг и е заслужил такива похвали в далечните полски земи, за които на запад се разправяха толкова чудати неща — от радост почти престана да усеща болки в навехнатата си ръка. Той разбираше, че един рицар, който би могъл да разкаже в брабантския или бургундския двор, че на лов е спасил живота на мазовецката княгиня, ще се движи обкръжен с ореола на славата като със слънце. Под влияние на тези мисли той искаше дори веднага да отиде при княгинята и на колене да й се закълне във вярна служба, но и княгинята, и Дануша бяха заети със Збишко. А Збишко се свести отново за миг, ала само се усмихна на Дануша, вдигна ръка към покритото си със студена пот чело и отново изгуби съзнание. Опитните ловци, като видяха как му се кръстосаха при това ръцете, а устата му останаха отворени, си казваха един другиму, че няма да оживее, ала още по-опитните курпи, по телата на мнозина от които имаше следи от мечешки нокти, глиганови зъби или от рога на зубри, все пак се надяваха и твърдяха, че рогът на тура е само минал между ребрата на рицаря, че може едно или две от тях да са счупени, но гръбнакът е цял, защото иначе младият пан не би могъл нито за миг да се привдигне. Те посочваха също, че на мястото, дето бе паднал Збишко, имаше нещо като снежна пряспа, която именно го бе спасила — защото звярът го натиснал с челото ся, но не можал да смаже нито гърдите, нито гръбначния стълб.

За нещастие княжеският лекар отец Вишонек от Джевана не бе дошъл на лова, при все че обикновено идваше, защото този път беше зает с печене на просфори в замъка. Щом се научи къде е, чехът веднага изтича да го търси, а в това време курпите понесоха Збишко на плаща към княжеския двор. Дануша искаше да върви с тях пешком, но княгинята не й позволи, защото пътят беше дълъг и в горските долове имаше вече дълбок сняг, пък трябваше да се бърза. Кръстоносецът Хуго де Данвелд помогна на девойката да се качи на коня, а след това, яхнал своя наблизо до нея зад хората, които носеха Збишко, каза на полски с по-тих глас, за да чуе само тя:

— Имам в Щитно чудотворен лековит балсам, който ми даде един пустинник в Херцинската гора и който бих могъл да имам тук за три дни.

— Бог ще ви награди — отговори Дануша.

— Господ държи сметка за всяка милосърдна постъпка, но мога ли да се надявам и от вас за отплата?.

— С какво мога да ви се отплатя аз? Кръстоносецът приближи още повече коня си с явно намерение да каже нещо, но се поколеба и едва след малко продума:

— В Ордена освен братя има и сестри… Една от тях ще донесе лековития балсам и тогава ще кажа за отплатата.