Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (2)

II

И в този миг на вратата се показа княгинята — жена на средна възраст, със засмяно лице, наметната с черен плащ и дълга, зелена рокля с позлатен пояс на кръста, който се спущаше ниско отпред и се закопчаваше с голяма тока. След княгинята вървяха придворните дами, някои по-възрастни, а някои още съвсем деца, с венчета от рози и лилии на главите и повечето от тях с лютни в ръце. Имаше и такива, които носеха цели снопове цветя, пресни, види се, току-що откъснати по пътя. Кръчмата се изпълни с хора, защото след девойките се показаха неколцина придворни и млади пажове. Всички влязоха бодро, с весели лица, говореха високо или тананикаха, сякаш упоени от тихата нощ и от силния блясък на луната. Между придворните имаше двама пътуващи певци, единият с лютня, а другият с гусла на пояса. Една от девойките, още съвсем млада, на дванайсетина години, също носеше след княгинята малка лютня, украсена с медни гвоздейчета.

— Слава на господа Исуса Христа! — каза княгинята, като се спря всред стаята.

— Во веки веков, амин! — отговориха присъствуващите и се поклониха ниско.

— А къде е стопанинът?

Като чу, че питат за него, немецът излезе напред и леко приклекна според немския обичай.

— Ще се спрем тук да си починем и похапнем — каза княгинята. — Развърти се бързо, защото сме гладни.

Гражданите вече си бяха отишли, а двамата местни шляхтичи заедно с Мачко от Богданец и младия Збишко се поклониха повторно и се канеха да напуснат стаята, за да не пречат на княгинята и придворните.

Но княгинята ги задържа.

— Вие сте шляхтичи, няма да ни пречите! Запознайте се с моите придворни, Откъде ви води бог?

Те почнаха да изброяват своите имена, гербове, войни призиви и села, според които се именуваха. Но щом чу от Мачко откъде се връща, княгинята плесна с ръце и каза:

— Я виж какъв случай! Разкажете ни за Вилно, за брат ми и сестра ми. Ще дойде ли тук княз Витолд за деня, когато кралицата ще роди, и на кръщавката?

— Искаше му се, ала не знае дали ще може, затова отнапред изпрати по свещениците и болярите в Дар на кралицата една сребърна люлка. С тази люлка пристигнахме и ние с моя братанец, за да я пазим по пътя.

— Тук ли е люлката? Бих искала да я видя. Цялата ли е сребърна?

— Цялата е сребърна, но не е тук. Откараха я в Краков.

— Ами вие какво правите в Тинец?

— Ние се отбихме тук да се видим с управителя на манастира, наш роднина, и да оставим на съхранение при благочестивите монаси това, което ни даде войната и което ни подари князът.

— Значи, бог ви е пратил добра сполука. Струва ли си плячката? Но кажете, защо брат ми не е сигурен дали ще дойде?

— Защото готви поход срещу татарите.

— Зная аз това, само едно ме безпокои — че кралицата не е предсказала щастлив край на този поход, а което тя предскаже, всякога се сбъдва.

Мачко се усмихна.

— Ех, нашата кралица е благочестива, кой го отрича, но с княз Витолд ще отидат голям брой наши рицари, добри момци, с които борбата е мъчна.

— Ами вие няма ли да отидете?

— Изпратен съм с люлката на друго място, пък и вече пет години не съм снемал бронята — отговори Мачко и показа следите, които бронята беше оставила по кожената му дреха, — но щом си почина малко, пак ще отида и ако не отида аз самият, ще пратя ей този мой братанец Збишко при пан Спитко от Мелщин, под чието предводителство ще тръгнат всички наши рицари.

Княгиня Данута погледна снажната фигура на Збишко, но по-нататъшния разговор прекъсна идването на един духовник от манастира, който поздрави княгинята и почна смирено да я укорява, че не е пратила човек да извести за пристигането й и че се е отбила не в манастира, а в обикновена кръчма, недостойна за нейния висок сан. Та в манастира не липсват помещения, дето дори обикновеният човек намира гостоприемство, а що остава до високопоставени лица, особено, съпругата на княза, от чиито прадеди и роднини абатството е видяло толкова благодеяния. Но княгинята отговори весело:

— Ние слязохме тук да се поразтъпчем, а утре рано трябва да тръгнем за Краков. Отспахме си през деня и пътуваме нощем по хладина; а понеже петлите бяха вече пропели, не исках да събуждам благочестивите отци особено с такива спътници, които мислят повече за песни и танци, отколкото за почивка.

Монахът все настояваше, но тя отвърна:

— Не. Ще останем тук. Времето ще мине весело в слушане на светски песни, а за утринната служба ще дойдем в черква, за да почнем деня с бога.

— Ще отслужим литургия за здравето на милостивия княз и милостивата княгиня — каза монахът.

— Князът, моят съпруг, ще дойде чак след четири-пет дена.

— Господ има сила и отдалече да му прати благословията си, а сега нека бъде позволено на нас сиромасите да ви донесем от манастира поне вино.

— Ще ви бъдем признателни — каза княгинята.

А когато монахът излезе, тя завика:

— Ей, Дануша, Дануша! Качи се на една пейка и ни развесели с оная песничка, която пя в Затор.

Като чуха това, придворните поставиха бързо насред стаята една пейка. Пътуващите певци седнаха, на двата й края, а по средата се изправи онова момиче, което носеше след княгинята украсената с медни гвоздейчета лютня. На главата си имаше прочелник, косата му се спускаше по раменете, носеше синя рокля и червени пантофи с дълги остри носове. Изправено на пейката, то изглеждаше съвсем дете, но тъй прекрасно, сякаш статуйка от храм или от коледна къщичка. Личеше си, че то не за пръв път се качва така на пейка да пее пред княгинята, защото никак не се смущаваше.

— Хайде, Дануша, хайде! — викаха девойките от свитата.

А тя взе пред себе си лютнята, вдигна глава като птичка, която се кани да пее, примижа с очички и започна със сребрист гласец песента:

Ех, да имах само

крилете на птичка,

веднага ще литна

при Яшко самичка.

Певците веднага й запригласяха, единият е гуслата, другият с голямата лютня. Княгинята, която обичаше най-много светските песни, почна да клати глава наляво и надясно, а момичето продължаваше да пее с тънък, детски и ясен глас, както пеят птичките в гората напролет:

Ще кацна на двора

и тихо ще плача:

„Виж, мили, дошло е

тук твоите сираче.“

И певците пак пригласяха. Младият Збишко от Богданец, навикнал още от детинство на войната и на нейните сурови гледки, никога в живота си не беше виждал такова нещо; той побутна по рамото застаналия до него мазур^[1] и го попита:

 

— Коя е тази?

— Момиче от свитата на княгинята. У нас не липсват певци, които веселят замъка, но то е най-милият малък певец и ничии други песни княгинята не слуша с такова голямо удоволствие.

— Не ме учудва това. Аз помислих, че тя е истински ангел, и не мога да й се нагледам. А как я казват?

— Не чухте ли? Дануша. А неин баща е Юранд от Спихов, силен и храбър вожд, един от челните бойци под знамето.

— Ей! Такова момиче още не са виждали човешките очи.

— Всички я обичат и за песните, и за хубостта й.

— А кой е нейният рицар?

— Та тя е още дете.

Разговорът им беше отново прекъснат от песента на Данушка. Збишко поглеждаше отстрани русата й коса, вдигнатата й глава, премрежените й очички и цялата й снага, осветена както от блясъка на восъчните свещи, така и от лъчите на луната през отворените прозорци — и се смайваше все повече и повече. Струваше му се, че я е виждал вече някъде, ала не помнеше дали насън или някъде в Краков, на стъклото на черковен прозорец.

Той побутна отново придворния и попита със снишен глас:

Значи, тя е от вашия двор?

— Майка й дойде от Литва заедно с княгиня Ана Данута, която я ожени за граф Юранд от Спихов. Тя беше хубава и от знатен род, княгинята я обичаше най-много от всички други и самата тя много обичаше княгинята. Затова и дъщеря си кръсти на нея — Ана Данута. Но преди пет години, когато немците нападнаха при Злотория нашия княжески двор, тя умря от страх. Тогава княгинята взе момичето и оттогава го гледа. Бащата идва често при двора и се радва, като вижда, че детето му расте здраво, заобиколено от грижите на княгинята. Но колкото пъти я види, винаги се облива в горчиви сълзи при спомена за своята покойница, а после се връща да отмъщава отново на немците за своето страшно злощастие. Обичаше той много жена си, както никой дотогава не беше обичал в цяла Мазовия, и заради нея е изтрепал вече множество немци.

Очите на Збишко изведнъж пламнаха и жилите на челото му се издуха.

— Значи, немците са убили майка й? — попита той.

— И убиха, и не убиха. Тя сама умря от страх. Преди пет години имаше мир, никой не мислеше за война и всеки си ходеше спокойно. Князът беше отишъл да строи една кула в Злотория, без войска, само с придворните, както става в мирно време, Неочаквано, без да обявяват война, без каквато и да е причина, вероломните немци ни нападнаха… Забравили страха от бога и всички добрини, които бяха видели от прадедите на княза, те го завързаха на коня и го отвлякоха, а хората му изтрепаха. Дълго време князът стоя у тях в плен и едва когато крал Владислав ги заплаши с война, пуснаха го от страх, но по време на онова нападение бе умряла майката на Дануша, сърцето й дошло до гърлото и я задушило.

— Ами вие, пане, бяхте ли там? И как ви казваха, забравих?

— Казвам се Миколай от Длуголяс, а прякорът ми е Обух^[2]. Аз бях тогава. Видях как един немец с паунови пера на шлема искаше да върже за седлото на коня си майката на Дануша и как тя пребледня на въжето. А мене тогава удариха с алебарда, от това ми остана тоя белег.

При тия думи той посочи един дълбок белег на главата си, който почваше под косата и стигаше до веждата му.

И двамата замълчаха. Збишко загледа отново Дануша. После попита:

— Та казахте, пане, че тя още няма рицар, а?

Но не дочака отговор, защото в тоя миг песента спря. Единият от певците, човек дебел и тежък, стана изведнъж и пейката се наклони на една страна. Дануша се залюля и разпери ръце, но преди да падне или скочи, Збишко се хвърли като дива котка и я грабна на ръце.

Княгинята, която в първия миг писна от уплаха, веднага се засмя весело и извика:

— Ето рицар за Дануша! Приближи се, рицарче, и ни предай нашата мила певица.

— Сръчно я прихвана! — чуха се гласове между придворните.

Збишко пристъпи към княгинята, като държеше на гърдите си Дануша, която го беше прегърнала с едната ръка през шията, а с другата дигаше нагоре лютнята от страх да не се счупи. Лицето й беше засмяно и радостно, но малко изплашено.

А момъкът, кат стигна до княгинята, сложи пред нея Дануша, коленичи, дигна глава и каза с чудна за възрастта му смелост:

— Нека — бъде според вашите думи, милостива господарке! Време, е вече, тая прелестна девойка да има рицар, пък време е и аз да имам своя дама, чиято хубост и добродетели да възхвалявам, затова с ваше разрешение искам да й се закълна, че ще й бъда верен до гроб, каквото и да се случи.

По лицето на княгинята се изписа учудване, но не от думите на Збишко, а защото всичко стана тъй неочаквано. Наистина рицарският обичай да се дава клетва на някоя дама не беше полски, но Мазовия, която граничеше с немската земя и често виждаше рицари дори и от много далечни страни, познаваше този обичай по-добре, отколкото другите области и доста често го прилагаше. Княгинята също беше чувала за него отдавна, при двора на своя велик баща, дето всички западни обичаи се смятаха за закон и служеха за образец на благородните рицари — затова в желанието на Збишко тя не намери нищо, което би могло да обиди нея или Дануша. Напротив, тя се зарадва, че обичната й придворна започва да привлича погледите и сърцата на рицарите.

И с разведрено лице тя се обърна към девойката:

— Данушке, Данушке! Искаш ли да имаш свой рицар?

А Дануша с разплетената коса подскочи високо с червените си пантофи, после обви с ръце шията на княгинята и почна да вика с такава радост, като че й обещаваха някаква игра, на която могат да играят само възрастните:

— Искам! Искам! Искам!…

Княгинята се смееше със сълзи, а заедно с нея се смееше и целият двор; най-после тя се освободи от прегръдките на Дануша и се обърна към Збишко:

— Е, обричай се, обричай се! В какво ще й се закълнеш?

Но Збишко, който всред общия смях запази непоколебима сериозност, отговори също тъй сериозно, застанал все още на колене:

— Кълна й се, че щом пристигна в Краков, ще окача щита си на стената на някоя странноприемница, а на него — покана, която ще ми напише по всички правила изкусен в писането духовник; ще пише там, че панна Данута, дъщерята на Юранд, е най-хубавата и най-добродетелната от девойките на всички кралства. А с всеки, конто отрече това, ще се бия дотогава, додето или сам не загина, или той не загине — ако не предпочете да падне в робство.

— Добре! Вижда се, че познаваш рицарския обичай. Какво още?

— А после — понеже научих от пан Миколай от Длуголяс, че майката на пана Данута е издъхнала по вина на един немец с паунови пера на шлема, кълна се да снема няколко такива паунови китки от немските глави и да ги сложа в краката на моята господарка.

Княгинята стана сериозна и попита:

— Да не се кълнеш на шега?

Но Збишко отговори:

— Кълна се в бога и в светия кръст, същата клетва ще повторя в черква пред свещеника.

— Похвално е човек да се бори с най-върлия враг на племето ни, но ми е жал за тебе, защото си млад и можеш лесно да загинеш.

Изведнъж излезе напред Мачко от Богданец, който дотогава като по-стар човек само вдигаше рамене, сега обаче намери за потребно да се намеси в разговора и каза:

— Колкото за това — не се тревожете, милостива господарке. Смърт в боя може да намери всеки, а за шляхтича, бил той стар или млад, това е дори почтено. Но за този момък войната не е нещо ново, защото, при все че е невръстен, вече неведнъж му се е случвало да се сражава на кон и в пеши бой, с копие и с брадва, с дълъг или къс меч, с щит или без щит. Този обичай рицар да се кълне във вярност на девойката, която му допада на сърцето, е нов, но аз не ще укоря Збишко, че обещава на своята дама паунови пера. Той вече е трепал немците, нека още ги потрепе, а ако в тези боеве пукне още няколко черепа, от това славата му само ще порасне.

— Виждам, че пред мен стои не какъв да е момък — каза княгинята.

После се обърна към Дануша:

— Седни сега на моето място; ти днес тук си най-важната личност; само не се смей, защото не е прилично.

Дануша седна на мястото на княгинята, като искаше при това да си придаде важност, но сините й очички се смееха на коленичилия Збишко и тя не можеше да се сдържи да не клати крачката си от радост.

— Дай му ръкавиците си — каза княгинята.

Дануша извади ръкавиците си и ги подаде на Збишко, който ги пое с голяма почит, притисна ги до устните си и каза:

— Ще ги забода на шлема си, а който посегне да ги вземе, горко му!

После целуна ръцете на Дануша, след ръцете — краката й и стана. Тогава вече го напусна предишната сериозност, а сърцето му се изпълни с голяма радост, че от днес нататък целият този двор ще го смята за възрастен мъж. Той заразмаха Данушините ръкавици и полувесело, полупредизвикателно завика:

— Излезте насреща ми, кучи синове с паунови пера! Излезте!

Но в тази минута в кръчмата влезе същият монах, който беше идвал по-преди, а заедно с него други двама, по-стари. Манастирски слуги внесоха върбови кошници, а тях съдове с вино и с различни набързо стъкмени закуски. Двамата монаси почнаха да поздравяват княгинята и на свой ред да я укоряват, дето не се е спряла в абатството, а княгинята започна да им обяснява за втори път, че тя и целият й двор са се наспали през деня и пътуват нощем по хлад, та затова нямат нужда от почивка и понеже не искала да събужда нито знатния абат, нито достойните братя, предпочела да спре в кръчмата и да се поразтъпче.

След много любезни думи уговориха княгинята с придворните си да благоволи да закуси и да си почине В манастира след утринната служба и първата литургия. Гостоприемните монаси поканиха заедно с мазурите краковските земевладелци и Мачко от Богданец, който и без това се канеше да отиде в абатството, за да остави в манастира цялото си богатство, спечелено във войната или получено като дар от щедрия Витолд и предназначено да изкупи заложения Богданец. Но младият Збишко не чу поканите, защото се бе затекъл към своите и чичовите си коли, охранявани от слугите, за да се преоблече и да се представи на княгинята и Дануша с по-прилични дрехи. Взе от колата големи дървени кутии, заповяда да ги отнесат в стаята за слугите и почна да се преоблича. Най-напред подреди набързо косата си сложи отгоре копринена мрежа, украсена о кехлибарени мъниста, а отпред — с истински бисерчета. После облече къса дреха от бяла коприна а нашити по нея златни грифове, а отдолу със златна ивица; върху нея препаса двоен позлатен пояс, на който висеше малък къс меч, обкован със сребро и слонова кост. Всичко това беше ново, блестящо и незацапано с кръв, при все че беше взето плячка от един млад фризийски рицар на служба у кръстоносците. След това Збишко обу чудесни панталони, единият крачол на които беше на дълги червени и зелени ивици, а другият — на виолетови и жълти, а от крачолите нагоре платът беше на квадрати. Като обу и островърхи червени обувки, Збишко, хубав и пременен, се упъти към общото помещение.

И наистина, щом се показа на вратата, той направи на всички много силно впечатление. Княгинята видя сега какъв прекрасен рицар се е заклел на милата й Дануша и се зарадва още повече, а Дануша веднага се затече към него като сърна. Но дали хубостта на младежа или учудените гласове на придворните я задържаха, та преди да стигне, тя се спря на крачка пред него, изведнъж наведе очи, оплете ръце и почна да кърши пръстчетата си, зачервена и смутена.

След нея се приближиха и другите: самата княгиня, придворните кавалери и дами, певците и монасите, защото всички искаха да го разгледат по-добре. Мазовецките девойки разглеждаха Збишко като картина и всяка от тях съжаляваше, че не е избрал нея; по-възрастните пък се чудеха на скъпото облекло, тъй че около него се събра цял кръг любопитни. А Збишко стоеше по средата със самодоволна усмивка на младежкото си лице И се поизвръщаше на място, за да го разгледат по-добре.

— Кой е този? — попита един от монасите.

— Той е рицарче, братов син на онзи шляхтич — каза княгинята, като посочи Мачко. — Той току-що даде клетва на Дануша.

Монасите също не се зачудиха никак, защото такава клетва не задължаваше с нищо. Често рицарите се заклеваха на женени жени, а в знатните семейства, между които беше известен тоя западен обичай, почти всяка жена имаше свой рицар. Но ако рицар дадеше клетва на девойка, с това той не й ставаше годеник наопаки, най-често тя се оженваше за друг, а той, доколкото беше постоянен, не преставаше да й бъде верен, но се женеше за друга.

Малко повече учуди монасите крехката възраст на Дануша, но не особено много, защото по онова време шестнайсетгодишни младежи ставаха кащеляни. И великата кралица Ядвига, когато дошла от Унгария била само на петнайсет години, а понякога се женеха и тринайсетгодишни момичета. Впрочем сега всички гледаха повече Збишко, отколкото Дануша и слушаха думите на Мачко, който, горд с братанеца си, разказваше как младежът беше спечелил тия скъпоценни дрехи.

— Преди една година и девет недели — разправяше той — бяха ни поканили на гости едни саксонски рицари. У тях беше на гости и един рицар от далечния народ фризийци, които живеят ей чак край морето; а имаше той син, три години по-голям от Збишко. Веднъж на една гощавка синът на този фризиец почна непристойно да се подиграва на Збишко, че нямал нито мустаци, нито брада. Збишко, какъвто си е буен, не можа спокойно да го слуша, хвана го за муцуната и изскуба от нея всички косми, затова после се бихме на смърт или на робство.

— Как, бихте ли се? — попита шляхтичът от Длуголяс.

— Ами бащата се застъпи за сина си, а пък аз — за Збишко: и се бихме ние четиримата, пред гостите, на утъпкана земя. Бяхме се условили така: който победи, той ще вземе и колите, и конете, и слугите на победения. И бог ни помогна. Накълцахме ние фризийците, макар и с голям труд, защото не им липсваше нито храброст, нито сила. А плячка взехме великолепна: имаше четири коли и на всяка по четири кончета и четири грамадни жребеца, и девет слуги, и пълно въоръжение за двама, каквото у нас не можеш намери. Наистина шлемовете им ние бяхме съсипали в боя, но господ ни възнагради с друго, защото имаше един ковчег, отлично обкован, пълен със скъпоценни дрехи — и тези, с които се облече сега Збишко, бяха също в него.

Тогава двамата земевладелци от областта на Краков и всички мазури почнаха да гледат с по-голямо уважение на чичото и на неговия братанец, а пък панът от Длуголяс, по прякор Обух, каза:

— Вижда се, че сте мъже решителни и сурови. Сега вече вярваме, че този момък ще сдобие паунови пера!

А Мачко се смееше, но в суровото му лице имаше наистина нещо хищническо.

В това време манастирските слуги бяха извадили от върбовите кошници виното а закуските, а от готварницата прислужничките почнаха да изнасят блюда, пълни а горещи пържени яйца, оградени с наденици, от които по цялата стая се разнесе силна миризма на вкусна пържена сланина. При тази гледка всички усетиха охота за ядене и се спуснаха към масите.

Никой обаче не зае място преди княгинята. Тя седна в средата и заповяда на Збишко и на Дануша да седнат срещу нея, после се обърна към Збишко:

— Пада ви се с Дануша да ядете от една паница, но не бива да й настъпваш краката под масата, нито да я буташ по коленете, както правят другите рицари, защото е още много млада.

На това Збишко отвърна:

— Аз няма да направя това, милостива господарка, освен след две или три години, когато бог ми помогне да изпълня клетвата си и когато тази ягодка узрее; а пък да настъпвам краката й не мога, дори да искам, защото те не стигат до земята.

— Вярно — отговори княгинята, — но ми е приятно да узная, че си добронравен.

След това настъпи мълчание, защото всички почнаха да ядат. Збишко режеше най-тлъстите късчета от наденицата и ги подаваше на Дануша или ги слагаше направо в устата й, а тя, радостна, че й прислужва такъв пременен рицар, ядеше с изпъкнали бузи, мигаше с очички и се усмихваше ту нему, ту на княгинята.

Когато блюдата бяха изпразнени, манастирските слуги почнаха да наливат сладкото и ароматно вино — на мъжете обилно, а на жените по малко; но рицарството на Збишко блесна тогава, когато внесоха големи блюда, пълни с изпратените от манастира орехи и лешници. Тогава орехите бяха рядкост, защото ги караха отдалече, и всички сътрапезници лакомо се нахвърлиха, така че след малко в цялата стая се чуваше само трясък от черупки, чупени със зъби. Но напразно някой би помислил, че Збишко се грижеше само за себе си; той предпочиташе да покаже на княгинята и на Дануша рицарската си сила и въздържание, отколкото да падне в очите им с лакомията си за невижданите вкусни неща, Той загребваше всеки миг пълна шепа ту лешници, ту орехи, но не ги трошеше със зъби, както правеха другите, а ги стискаше е железните си пръсти, счупваше ги, а после подаваше на Дануша извадените от черупките ядки. Дори измисли за нея една игра: като извадеше ядките, той доближаваше до устата си ръката с черупките и със силно духване ги подхвърляше изведнъж чак до тавана, Дануша се смееше толкова силно, та княгинята се обезпокои, че може да се задави, и трябва да се заповяда на Збишко да прекъсне играта, но като виждаше, че Дануша е много доволна, запита:

— Е, Данушке, добре ли е да си имаш рицар?

— О, добре е! — отговори девойката.

После протегна розовото си пръстче, допря го до бялата копринена дреха на Збишко и като отдръпна веднага ръката си, попита:

— Ами утре ще бъде ли пак мой?

— И утре, и в неделя, и до смъртта — отвърна Збишко.

Вечерята продължи доста, защото след орехите поднесоха питки със стафиди. Някои от придворните искаха да танцуват, други искаха да чуят песните на певците или на Дануша, но очичките на Дануша най-после почнаха да се затварят, а главичката й да се люшка насам-натам. Тя погледна още един-два пъти княгинята, после Збишко, още веднъж потърка с ръце клепачите си и изведнъж се облегна доверчиво на рамото на рицарчето и заспа.

— Спи ли? — попита княгинята. — Ето ти тебе „дама“!

— Тя ми е по-мила, когато спи, отколкото другите, с които танцувам — отговори Збишко, като седеше право и неподвижно, за да не събуди девойката.

Но не я събудиха дори песните и музиката на певците. Някои потропваха с крак в такт с музиката, други пригласяха с чукане по паниците, но колкото шумът ставаше по-силен, толкова тя по-добре спеше, с отворена като на рибка уста.

Тя се събуди едва тогава, когато при пропяването на петлите и звъна на черковните камбани всички станаха от пейките и казаха!

— Да отидем на утринната служба!

— Да отидем пеш, за слава на бога — каза княгинята.

Тя хвана под ръка събудилата се Дануша и излезе първа от кръчмата, а след нея се изниза и целият княжески двор.

Нощта беше вече просветляла. Откъм изток на небе, то се виждаше слаба светлина, зелена отгоре, розова отдолу, а под нея тясна златиста ивица, която ставаше все по-широка. На запад луната като че отстъпваше пред тая светлина. Зората ставаше все по-розова и по-светла. Земята се събуждаше, мокра от изобилната роса, радостна и отпочинала.

— Бог даде добро време, но горещината ще бъде ужасна — казваха придворните на княгинята.

— Не е голяма беда — успокояваше ги панът от Длуголяс, — ще се наспим в абатството, а в Краков ще пристигнем привечер.

— Навярно пак на гощавка.

— Сега там всеки ден има гощавки, а след раждането и след турнирите ще има още повече.

— Ще видим как ще се прояви Данушиният рицар.

— Ех, яки като дъбове са тия мъже!… Чухте ли какво разправяха за битката между четиримата?

— Може би ще се присъединят към нашия двор, за щото нещо се съвещават помежду си.

А те наистина си говореха нещо, защото старият Мачко не беше особено доволен от това, което стана, и сега вървеше нарочно отзад, за да може по-свободно да говори. Той разсъждаваше така:

— Да ти кажа право, ти нямаш никаква полза от цялата тази работа. Аз, както и да е, ще се добера някак до краля, ако ще би и с този двор — и може би ще получим нещо. Страшно ми се иска някое замъче или малка крепост… Но ще видим. Богданец, разбира се, ще изкупим от залога, защото, което бащите са владели, трябва да го владеем и ние. Но отде ще вземем селяни? Които е заселил абатът, ще си ги вземе обратно, а пък земя без селяни все едно, че е нищо. Сега разбери добре какво ще ти кажа: давай не давай клетва комуто щеш, а все пак трябва да отидеш с пана от Мелщин при княз Витолд да се биеш срещу татарите. Ако войната се обяви, преди да роди кралицата, тогава не чакай нито раждането, нито рицарските състезания, ами върви, защото там може да има печалба. Ти знаеш колко е щедър княз Витолд — а вече те познава. Проявиш ли се, ще те награди богато, А най-главното, ако бог помогне — ще си вземеш колкото искаш пленници, Татарите по света са колкото мравките. В случай на победа ще се паднат по цяла тълпа на човек.

И Мачко, който беше алчен за земя и за безплатна работна ръка, почна да си мечтае:

— Бога ми! Да можеш да докараш до петдесет селяни и да ги заселиш в Богданец! Ще поразчистим доста от гората. Ще забогатеем и двамата! А ти знай, че никъде другаде не можеш намери толкова, колкото там можеш да събереш!

Но Збишко поклати глава?

— Ами! Ще отида аз да заробвам коняри, които се хранят с конска мърша и не знаят да орат земята! За какво ни са потрябвали в Богданец?… А освен това обещах три немски шлема. Де ще ги намеря между татарите?

— Обеща, защото си глупав но кой ти гледа такава клетва.

— Ами рицарската ми чест? Как така?

— А какво стана с Рингала?

— Рингала отрови княза — и пустинникът ме освободи от клетвата.

— А сега абатът в Тинец ще те освободи. Абатът е по-добър от пустинника, защото онзи повече приличаше на разбойник, отколкото на духовник.

— Но аз не искам.

Мачко се спря и попита с нескриван гняв:

— Ами тогава какво ще стане?

— Вървете сам при Витолд, аз няма да ида.

— Ах ти, хлапако! Ами кой ще се поклони на краля?… И не ти ли е жал за моите кости?

— Дърво да падне на вашите кости, и то не ще се строши. А и да бих ви съжалявал, пак не искам да отида при Витолд.

— Какво ще правиш тогава? Соколник ли или певец при мазовецкия двор ще станеш?

— Та лошо ли е да бъде човек соколник? Ако ви се иска повече да мърморите, отколкото да ме слушате, тогава мърморете си.

— Къде ще отидеш? Не ти ли е мъчно за Богданец? С нокти ли ще ореш тая земя без селяни?

— Не е така! Добре я измъдрихте за татарите. Забравихте ли какво разправят за тях русите? Татари ще намериш само толкова, колкото лежат убити на полето, а роб татарин никой не може да хване, защото никой не може го настигна в степта. Та и с какво ще го гоня аз? С ония ли тежки коне, които отнехме от немците? Виждате ли! А каква плячка ще взема? Скъсани кожуси и нищо повече. Ех, че богаташ ще се върна в Богданец! Тогава ще ме направят велможа!

Мачко млъкна, защото в думите на Збишко имаше много истина, и заговори отново чак след известно мълчание:

— Затова пък княз Витолд би те наградил.

— Ех, вие поне знаете: едному дава твърде много, а другиму — нищо.

— Е, казвай тогава, де ще отидеш?

— При Юранд от Спихов.

Мачко от яд изви пояса върху кожения си кафтан и каза:

— Ти май полудя!

— Чуйте ме — отговори спокойно Збишко. — Говорих с МиколаЙ от Длуголяс и той ми каза, че Юранд отмъщава на немците за жена си. Ще отида да му помагам. По-преди сам казахте, че не ми е за пръв път да се бия с немци, защото и тях самите, и борбата с тях познавам. Това първо. А второ, там на границата аз по-скоро ще се сдобия с паунови пера. Трето, както и вие знаете, с паунови пера не се кичи кой да е прост рицар, та ако господ ми помогне да намеря такива пера, ще ми даде и плячка. Най-сетне: оттам взелият пленник не прилича на татарина. Такъв да го оставиш дори в гората, и там ще ти върши работа.

— Ти, момко, да не си загубил ума си? Ами че сега няма война и един господ знае кога ще има!

— Ох, чичо! Направили мечките мир с пчеларите и кошерите да не развалят, и меда да не ядат! Ха, ха! Не знаете ли, че големите войски може и да не воюват, кралят и магистърът може и да слагат по пергаментите печатите си, но на границата всякога ще има страшни сблъсквания? Заграби ли се добитък, за една крава няколко села изгарят а замъци обсаждат. А не отвличат ли селяни и момичета? Не ограбват ли търговци по пътищата? Спомнете си за старите времена, за които сам сте разправяли! Лошо ли беше на оня наленчанец, който хванал четиридесет рицари, които отивали при кръстоносците, затворил ги в подземието и не ги пуснал дотогава, докато магистърът не му изпратил цяла кола сребро? Юранд от Спихов само това прави и на границата всякога има работа.

Няколко минути те вървяха мълчаливо. Беше се вече съмнало и лъчите на слънцето осветиха скалите, на които беше построено абатството.

— Бог навсякъде може да прати човеку щастие — каза с по-мек глас Мачко. — Моли се да те благослови.

— Вярно, че всичко е по божия милост!

— И мисли за Богданец, защото не можеш да ме убедиш, че заради Богданец искаш да отидеш при Юранд от Спихов, а не заради това крекливо патенце.

— Не говорете така, защото ще се разсърдя. Драго ми е да я виждам и не го отричам; по-друга е тази клетва, не е като онази пред Рингала. Срещали ли сте някоя по-хубава от нея?

— За какво ми е хубостта й? По-добре вземи я, когато порасте, щом е дъщеря на храбър и богат велможа.

Лицето на Збишко се озари от младежка добра усмивка.

— И това може да бъде. Нито друга господарка, нито друга жена! Когато ви отслабнат костите, ще бавите внуци от мене и нея.

При тези думи и Мачко се усмихна и каза вече съвсем придобрен:

— Градовци! Градовци!… Да валят, ако щат, като градушка. На старини радост, а след смъртта спасение — това ни дай, господи Исусе!