Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (18)

I

Мачко почака търпеливо три-четири дена дали няма да дойде от Згожелице някакво известие и дали абатът ще се придобри, докато най-сетне му омръзна неизвестността и очакването и той реши да отиде сам при Зих. Всичко, което стана, беше станало не по негова вина, но той искаше да знае не се ли сърди Зих и нему, защото за абата беше уверен, че гневът му отсега нататък ще тежи и над Збишко, и над него.

Все пак той искаше да направи всичко, което беше по силите му, за да смекчи този гняв, затова из пътя мислеше и съобразяваше какво ще каже всекиму в Згожелице, за да намали обидата и да запази старото съседско приятелство. Не можеше обаче да намисли нищо определено, затова се зарадва, когато завари Яген-ка сама, която го посрещна по старому с поклон и му целуна ръка — с една дума: приятелски, макар и малко натъжено.

— Баща ти в къщи ли е? — попита Мачко.

— В къщи, само че отиде с абата на лов. Надали ще се бавят много…

С тия думи тя го въведе в стаята. Те седнаха и мълчаха доста. Най-после девойката попита първа:

— Мъчно ли ви е да стоите сам в Богданец?

— Мъчно — отговори Мачко. — Ти вече знаеш ли, че Збишко замина?

Ягенка въздъхна тихо.

— Знам. Аз още същия ден научих — и мислех, че той ще намине поне една дума да ми каже, но той не се обади.

— Та как можеше да намине! — рече Мачко. — Ами че абатът би му издрал очите, а и баща ти не би се зарадвал да го види.

Но тя поклати глава и отвърна:

— Ех! Аз никому не бих позволила да го обиди. При все че имаше кораво сърце, Мачко се трогна от тия думи, притегли девойката към себе си и рече:

— Бог да те закриля, девойко! Тебе ти е тъжно, ала и на мене ми е тъжно, защото едно ще ти кажа — нито абатът, нито родният ти баща не те обичат повече от мене. По-добре да бях умрял от онази рана, от която ти ме излекува, но той да вземе тебе, не друга.

А Ягенка я налегна такава жалост и тъга, при която човек не е в сила нищо да затаи, и тя каза:

— Няма да го видя никога вече, пък ако ще го видя с дъщерята на Юранд, по-добре ще е дотогава да ослепея от плач.

И тя дигна края на престилката си и закри очи, които се бяха замъглили от сълзи.

А Мачко каза:

— Недей, недей! Вярно е, че той отиде, но добър е господ и може да не се върне с Юрандовата.

— Защо да не се върне! — обади се изпод престилката Ягенка.

— Защото Юранд не иска да му даде момата. При тия думи Ягенка изведнъж откри лицето си.

обърна се към Мачко и попита живо:

— Той ми каза, но истина ли е това?

— Кълна се, че е истина.

— Ами защо?

— Кой го знае. Заклел ли се е нещо, що ли, а срещу клетвата нищо не може да се направи. Збишко му се хареса с това, че обеща да му помага да си отмъсти, но и това не помогна. Нищо не помогна и сватосването от княгиня Ана. Юранд не искаше да чуе нито молби, нито предумвания, нито заповеди. Отговаряше, че не може. Е, вижда се, че има някаква причина, че не бива, а той е човек твърд, каквото е казал, от него не отстъпва. Ти, девойко, дръж се, не губи надежда. Което е право, право е, момъкът трябваше да замине, защото в черква даде клетва да намери паунови кичури. Пък и девойката метна на главата му тогава покривалото си в знак, че иска да го вземе за мъж и затова не му отсякоха главата. Тук той й е задължен — дума да не става. Ако е рекъл господ, тя няма да бъде негова, но той е по закон неин. Зих му е сърдит, абатът навярно ще си отмъсти страхотно, аз също съм ядосан, а все пак, на — като размисли човек, какво му оставаше друго да прави? Щом е задължен на онази, трябваше да отиде. Нали е шляхтич. Но едно ще ти кажа — ако там някъде немците не го разнебитят здравата, той както замина, така и ще се върне — и ще се върне не само при мене, стареца, не само в Богданец, но и при тебе, защото той много се привърза към тебе.

— Откъде накъде се е привързал към мене? — каза Ягенка.

Но в същото време тя се приближи към Мачко, побутна го с лакът и запита:

— Откъде знаете, а? Може би не е вярно?…

— Отде зная ли? — отвърна Мачко. — Нали видях колко тежко му беше да замине. А като дойде вече време за тръгване, аз го питам: „Не ти ли е мъчно за Ягенка?“ — а той ми дума: „Да й даде бог здраве и всичко най-добро.“ Па като почна да въздиша, сякаш имаше ковашки мях в корема му…

— Надали е вярно!… — повтори по-тихо Ягенка. — Но говорете още…

— Бога ми, вярно е!… След тебе онази вече няма да му се услади, а пък и ти сама знаеш, че по-снажна и по-хубава девойка от тебе в цял свят не може да се намери. Чувствуваше той към тебе волята божия може би повече, отколкото ти към него — така да знаеш.

— Ах, къде ти! — извика Ягенка.

И като съобрази, че в бързината си е казала повече, отколкото трябваше, тя отново закри с ръкав руменото си като ябълка лице, а Мачко се усмихна, поглади мустаците си и рече:

— Ех, да бях млад! Но ти се дръж, защото аз вече виждам какво ще стане: ще отиде той, ще добие шпори при мазовецкия двор, защото там границата е близо, а кръстоносци — колкото искаш… Знам аз, разбира се, че между немците се срещат здравеняци рицари, а желязото от Збишковата кожа няма да отскочи, но мисля, че всеки не може да се разправи с него, защото този дявол здравата се бие. Я си спомни как той за миг видя работата на Чтан от Рогов и на Вилк от Бжозова, а пък за тях разправят, че са момци здрави и силни като мечки. Ще донесе той своите пера, но няма да доведе Юрандовата щерка, защото и аз приказвах с Юранд Й зная как стои работата. Е, ами после какво? После той ще се върне тук, защото няма где другаде да отиде.

— Кога ли ще се върне?

— Е, ако ти го не дочакаш, няма защо да му се сърдиш. А засега повтори на абата и на Зих това, което ти казвам. Дано те поне малко намалят гнева си към Збишко.

— Как ще им кажа? Татко е повече угрижен, отколкото сърдит, но пред абата дори е опасно да се спомене нещо за Збишко. Изпатих си и аз, и татко за оня слуга, когото изпратих за Збишко.

— За какъв слуга?

— Знаете… Имахме тук един чех, татко го беше взел в плен при Болеславец, добро и вярно момче. Казва се Хлава. Татко ми го даде да ми служи, защото казваше, че бил тамошен владелец, а аз му дадох хубаво въоръжение и го пратих при Збишко, за да му служи и да го пази при нужда, пък ако, не дай боже, се случи нещо, да ми извести… Дадох му там и кесийка с пари за по пътя, а той ми се закле в спасението на душата си, че до гроб ще служи вярно на Збишко.

— Мила моя девойко! Господ да те награди! Ами Зих не се ли противи?

— Противеше се и още как! Изпърво той съвсем не позволяваше, но като паднах в краката му, стана така, както исках. С татко не беше мъчно, но когато абатът се научи за това от своите шутове, веднага се разфуча и вдигна такава врява в къщи, че татко избяга в плевника. Едва привечер абатът се трогна от сълзите ми и дори ми подари една броеничка за молитва… А мене ми беше драго да пострадам, само Збишко да има по-голяма свита.

— Бога ми, не зная кого повече обичам — него ли или тебе, но той и без това взе голяма свита, па и пари му дадох, при все че не искаше… Е, та Мазовия не е отвъд морето…

По-нататъшният им разговор беше прекъснат от кучешки лай, подвиквалия и звуци на медни тръби пред къщи. Като ги чу, Ягенка каза:

— Татко и абатът са се върнали от лов. Да отидем на трема, че по-добре е абатът да ви види първо отдалече, а не неочаквано в стаята.

След тия думи тя изведе Мачко на трема, отдето видяха на покрития със сняг двор много хора, коне, кучета и прободени с ловни копия или със стрели лосове и вълци. Като видя Мачко, абатът още преди да слезе от коня, хвърли по него копието наистина не за да го умери, а само да може по този начин по-ясно да изрази своето ожесточение против хората от Богданец. Но Мачко още отдалече му свали шапка, като че нищо не бе забелязал, а Ягенка наистина не видя това, защото преди всичко л беше смаяло присъствието на двамата й кандидати в свитата на абата.

— Чтан и Вилк идват! — извика тя. — Трябва да са се срещнали случайно с татко в гората.

Като ги видя Мачко, нещо го прободе чак в старата рана. За миг през ума му мина мисълта, че един от тях може да получи Ягенка, а заедно с нея и Мочидоли, и земите на абата, и боровите гори, и парите… Тъга и яд сграбчиха сърцето му особено когато след малко видя и още нещо. Вилк от Бжозова, с чийто баща неотдавна абатът бе искал да се бие, сега се затече към стремето му, за да му помогне да слезе от коня, а абатът при слизането се опря приятелски на рамото на младия шляхтич.

„Абатът ще се помири със стария Вилк — помисли Мачко, — като даде за зестра на девойката горите и земята.“

Но тези му горчиви мисли прекъсна гласът на Ягенка, която в същата минута каза:

— Заздравели са им вече раните от боя със Збишко, но ако ще би да идват тук всеки ден, нищо няма да дочакат!

Мачко я погледна — лицето на девойката беше зачервено както от гняв, така и от студа, а сините й очи светеха от яд, ако и да знаеше добре, че Вилк и Чтан бяха се застъпили в кръчмата именно за нея и заради нея бяха бити.

А Мачко каза:

— Аха! Ще направиш това, което абатът заповяда. Тя веднага му отговори:

— Абатът ще направи това, което аз поискам! „Боже мили! — помисли Мачко. — И този глупак Збишко избяга от такава девойка!“