Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (17)

XVII

Щом се върна в къщи, Ягенка изпрати веднага в Кшешня един слуга, за да разбере дали в кръчмата не е станало някакво сбиване и да не би някой някого да е извикал на двубой. Но понеже слугата беше получил за из пътя една сребърна монета, започна да пие с черковните слуги и не помисляше за връщане. Втори слуга, изпратен в Богданец да съобщи на Мачко за идването на абата, се върна, изпълнил поръчката, и каза, че видял как Збишко играе с чичо си на зарове.

Това успокои донякъде Ягенка, защото тя познаваше изкуството и сръчността на Збишко и се боеше не толкова от двубоя, колкото от някое внезапно тежко сбиване в кръчмата. Искаше също да отиде в Богданец заедно с абата, но той се възпротиви, защото имаше намерение да говори с Мачко по въпроса за залога и по друга една още по-важна работа, при което не искаше да бъде свидетел Ягенка.

Освен това той се канеше да нощува в Богданец. Като се научи за благополучното връщане на Збишко, той изпадна в отлично настроение и заповяда на своите странствуващи духовници да пеят и викат, та чак гората да се тресе, а в самия Богданец селяните занадничаха от хижите си, за да видят пожар ли има, или неприятел настъпва. Но поклонникът с кривата патерица, който яздеше напред, ги успокояваше, че пътува високопоставена духовна особа — и селяните се кланяха на абата, а някои дори правеха на гърдите си кръстен знак. Зарадван от тая почит, той пътуваше горд и пълен с доброжелателство към хората и се наслаждаваше на божия свят.

Като чуха виковете и песните, Мачко и Збишко излязоха да го посрещнат пред портите. Някои от духовниците вече бяха ходили с абата в Богданец, но имаше и такива, които наскоро се бяха присъединили към свитата и не бяха идвали никога. Те бяха разочаровани от вида на бедната къща, която не можеше и да се сравнява с обширния дом в Згожелице. Ободри ги обаче димът, който излизаше през сламения покрив, а особено се обнадеждиха, след като влязоха в къщи и усетиха миризмата на шафран и на разни меса и видяха две маси с наредени по тях калаени блюда, още празни наистина, но така огромни, че всяко око би се развеселило при техния вид. На по-малката маса блестеше приготвеното за абата блюдо, цялото от сребро, и такава също, украсена с чудесни шарки, чаша, и двете взети заедно с другата плячка от фризийците.

Мачко и Збишко почнаха веднага да канят гостите на трапезата, но абатът, който си беше добре похапнал, преди да тръгне от Згожелице, отказа, толкова повече, че сега го занимаваше нещо друго. Още щом влезе, той внимателно и неспокойно погледна Збишко, като че искаше да съзре по него следи от сбиване. Но като видя спокойното лице на младежа, не можа да сдържи повече любопитството си.

— Да отидем в стаичката — рече той — да уредим залога! Не се противете, защото ще се разсърдя!

После се обърна към духовниците и загърмя:

— Пък вие да седите мирно и да не подслушвате на вратата!

След тия думи той отвори вратата на стаичката, през която едва можа да се промъкне, и влезе, а след него Мачко и Збишко. Там седнаха на сандъците и абатът се обърна към младия рицар.

— Ти тогава върна ли се в Кшешня?

— Върнах се.

— Е, какво направи?

— Дадох пари да се отслужи литургия за чичово здраве и толкова.

Абатът се раздвижи нетърпеливо на сандъка.

„Аха — помисли си той, — не се е срещал нито с Чтан, нито с Вилк; може да не са били там, а може да не ги е търсил. Излъгал съм се!“

Но го доядя, че е сгрешил и че се е излъгал в сметките си, изчерви се веднага и изсумтя.

— Да говорим за залога! — рече след малко. — Имате ли пари?… Защото ако нямате, имотът е мой!…

Мачко знаеше как трябва да постъпи с него, та се вдигна мълчаливо, отвори сандъка, на който седеше, извади оттам приготвената от по-рано торбичка с пари и каза:

— Бедни хора сме, но пари имаме и каквото се следва, ще го платим, както е записано в „писмото“, което аз сам съм скрепил със знак на светия кръст. Пък ако бихте искали да ви платим още нещо за стопанисването и за прибавките, също няма да се препираме, а ще платим, колкото заповядате, и до земята ще се поклоним на вас, наш благодетелю.

Като каза това, той се поклони на абата дълбоко, а след него същото направи и Збишко. Абатът, който очакваше спорове и пазарлъци, беше много изненадан и дори малко недоволен, защото при пазарлъците щеше да постави разни свои условия, а сега вече такава възможност нямаше.

Затова подаде на Мачко „писмото“ или документа за залога, на който Мачко се беше разписал с кръстен знак, и каза:

— Защо ми разправяте за доплащане?

— Защото не искам даром да вземем! — отговори хитро Мачко. Той знаеше, че колкото повече се дърпа по тоя въпрос, толкова повече ще получи, И наистина абатът кипна веднага:

— Я ги виж ти! Не искат от роднини да вземат даром! Много ви е пораснала работата! Не съм взел пущинак и не връщам пущинак, а ако ми скимне и тази торбичка да я прасна о земята, ще я прасна!

— Няма да направите това! — извика Мачко.

— Няма да го направя ли? На ви вашия залог! На ви вашето сребро! Давам го, защото така ми е воля, а пък ако поискам на пътя да го хвърля, то не е ваша работа. Та няма да го направя ли?!…

Като каза това, той грабна торбичката за възела и с такава сила я прасна о пода, че от разпуканото платно се посипаха пари.

— Господ да ви плати! Господ да ви плати, отче и благодетелю! — завика Мачко, който само това и чакаше. — От другиго не бих взел, но от роднина и духовник ще взема!…

Абатът гледа някое време страшно ту него, ту Збишко и най-сетне рече:

— Зная аз какво правя, макар и да съм разгневен; а сега дръжте здраво, каквото получихте, защото ви обявявам, че отсега нататък няма да видите повече ни пара.

— Не сме се надявали и на това.

— Но знайте, че каквото остане след мене, ще го вземе Ягенка.

— И земята ли? — попита наивно Мачко.

— И земята! — изрева абатът.

Лицето на Мачко се удължи, но той се овладя и рече:

— Ех, защо ще мислите за смърт! Нека Исус Христос ви продължи дните до сто години, та дори и повече, а преди това ви даде и достойно епископство.

— Че защо не!… Нима съм по-лош от другите! — отвърна абатът.

— Не по-лош, ами по-добър.

Тези думи подействуваха успокоително на абата, защото изобщо гневът му биваше краткотраен.

— Да — каза той, — вие сте ми роднини, а тя само кръщелница, но обичам и нея, и Зих от дълги години. По-добър човек от Зих няма на света и по-добра девойка от Ягенка също! Какво би могъл човек да каже лошо за тях!

И почна да хвърля предизвикателни погледи, но Мачко не само че не възрази нищо, а побърза да потвърди, че по-добър съсед човек напразно би търсил в цялото кралство.

— А колкото за момичето — добави той, — родната си щерка не бих обичал повече от нея. Благодарение на нея здравето ми се върна и това аз няма да забравя до гроб.

— Проклети да сте и единият, и другият, ако забравите — рече абатът, — тогава аз пръв ще ви прокълна. Не искам да ви онеправдавам, защото сте ми роднини, и затова намислих начин цялото ми наследство да бъде и за Ягенка, и за вас, разбирате ли?

— Дай боже така да стане! — отвърна Мачко, — Господи Исусе! Пешком бих отишъл на гроба на кралицата в Краков, а също на Лиса гура, за да се поклоня на дървото от кръста господен.

Абатът се зарадва на искреността, с която говореше Мачко, усмихна се и каза:

— Момичето има право да избира, защото е хубаво, добра зестра има, а е и от знатен род! Какво са за нея там Чтан или Вилк, когато и син на велможа не би бил за нея много. Но ако аз на своя глава бих я сватосал за някого, тя ще го вземе, защото ме обича и знае, че няма да я посъветвам нещо лошо…

— Добре ще бъде на този, когото сватосате — каза Мачко.

Но абатът се обърна към Збишко:

— Ами ти какво ще кажеш?

— А че и аз мисля същото, както и чичо…

Достойното лице на абата се разведри още повече; той удари Збишко с длан по плешката, та чак отекна в стаичката, и попита:

— Защо ти при черквата не допусна до Ягенка нито Чтан, нито Вилк?… А?…

— За да не помислят, че се боя от тях, и да не помислите и вие.

— А и светена вода й подаде.

— Е, подадох.

Абатът го удари още един път:

— Тогава… вземи я!

— Вземи я! — извика като ехо Мачко.

Збишко прибра под мрежата косата си и отговори спокойно:

— Как мога да я взема, когато пред олтара в Тинец съм дал клетва на Дануша — Юрандовата дъщеря?

— Ти си дал клетва да намериш паунови пера и ще ги търсиш, а Ягенка вземай още сега.

— Не — отвърна Збишко, — после, когато тя метна върху мене покривалото си, аз се заклех да я взема за жена.

Лицето на абата почна да се налива с кръв; ушите му посиняха, а очите почнаха да изпъкват; той се приближи до Збишко и каза със задавен глас:

— Твоите клетви са плява, пък аз вятър — разбираш ли? На!

И му духна в главата тъй силно, че мрежата падна, а косата му се разсипа в безредие по раменете и плещите. Тогава Збишко смръщи вежди, погледна абата право в очите и каза:

— В моята клетва в моята чест, а над честта си аз сам съм си страж!

Като чу това, непривикналият на противоречия абат, до такава степен се слиса, че за известно време не можа дума да продума. Настъпи зловещо мълчание, което Мачко прекъсна най-сетне.

— Збишко! — извика той, — Опомни се! Какво е това от тебе?

Пък абатът вдигна ръка, насочи я към момъка и почна да вика:

— Какво е това от него ли? Зная аз какво е то: душата му не е рицарска, нито шляхтишка, а заешка. Това му е, че се бои от Чтан и от Вилк!

А Збишко, който ни за миг не изгуби хладнокръвие, сви небрежно рамене и отговори:

— Ами! Разбих им аз главите В Кшешня.

— Не думай! — извика Мачко.

Абатът загледа Збишко с опулени очи. Гневът у него се бореше с учудването, а същевременно вроденият остър ум му подсказа, че от тая свада с Вилк и Чтан той може да извлече полза за своите намерения.

Затова, като се поуспокои, викна на Збишко:

— Защо не каза по-рано?

Защото ме беше срам. Мислех, че ще ме извикат на конен или пеши бой, както прилича на рицари, но това са разбойници, не рицари. Вилк пръв отпра една дъска от масата, Чтан друга и се нахвърлиха върху мене! Какво ми оставаше да правя? Аз пък сграбчих пейката и… вие разбирате!…

— Живи ли са поне? — запита Мачко.

— Живи, само изгубиха свяст. Но още докато бях там, почнаха да дишат.

Абатът слушаше, потриваше чело, после скочи изведнъж от сандъка, на който беше приседнал по-рано, за да размисли по-добре, и извика:

— Чакай!… Аз сега ще ти кажа нещо!

— Какво ще кажете? — попита Збишко.

— Това ще ти кажа, че ако ти заради Ягенка си се бил и на хората заради нея главите трошил, ти си вече неин рицар, а не на някоя друга, и трябва да я вземеш.

След тия думи той сложи ръце на хълбоците и загледа с тържествуващ поглед Збишко, който само се усмихна и рече:

— Ех, аз много добре знаех защо искахте да ме насъскате срещу тях, само че не можахте да сполучите.

— Защо да не съм сполучил?… Казвай!

— Защото аз им извиках да признаят, че най-хубава и най-добродетелна мома на света е Данушка, дъщерята на Юранд, а те именно се застъпиха за Ягенка и така стана сбиването.

Като чу това, абатът постоя за минута на мястото си като вкаменен и само по мигането на очите му можеше да се познае, че е още жив. Внезапно той се завъртя на място, изкърти с крак вратата на стаичката, нахлу в голямата стая, там грабна кривата патерица от ръцете на поклонника и почна с нея да налага своите „свирачи“ и да реве като ранен бик:

— На конете, шутове! На конете, куча вяра! Кракът ми в тази къща няма да стъпи! На конете, който вярва в бога! На конете!

И като изкърти и тук вратата, изскочи на двора, а изплашените странствуващи духовници изскочиха след него. Те нахълтаха на тълпа в конюшнята и веднага почнаха да оседлават конете. Напразно Мачко се затече след абата, напразно молеше, кланяше се до земята и се кълнеше, че не е виновен — нищо не помогна! Абатът хокаше, проклинаше къща, хора, земя, ш когато му доведоха коня, скочи на него без стремена и препусна с все сила, с развявани от вятъра ръкави, подобен на огромна червена птица. Духовниците летяха след него в тревога като стадо, което тича подир водача си.

Мачко гледа някое време след тях и чак когато се изгубиха в гората, той се върна в къщи и каза на Збишко, като клатеше навъсено глава:

— Каква попара надроби!…

— Това нямаше да стане, ако бях заминал по-рано, а не заминах заради вас.

— Как така заради мене?

— Да, защото не исках да ви оставя болен.

— А сега какво ще стане?

— Сега ще замина.

— За къде?

— — В Мазовия, при Данушка… И да търся паунови пера сред немците.

Мачко помълча малко, после рече:

— „Писмото“ даде, но залогът е записан и В съдебната книга. Сега абатът няма да ни прости нито пара.

— Нека не ни прости. Пари имате, а на мене за път не ми трябват. Мене навсякъде ще ме приемат и на конете ще дадат зоб; стига да имам броня на гърба си и меч в ръка, за нищо друго не се грижа.

Мачко се замисли и почна да претегля всичко, което се случи. Нищо не стана така, както го мислеше и както го желаеше. Сам той искаше от цялата си душа Ягенка за Збишко, но разбра, че от тая работа нищо няма да излезе и че заради гнева на абата, заради Зих и Ягенка и най-сетне заради сбиването с Чтан и Вилк най-добре ще е Збишко да си замине, отколкото да става причина за по-нататъшни крамоли и несъгласия.

— Ех — каза той най-сетне, — и без това ще трябва да търсиш кръстоноски глави, пък щом няма друг изход, тръгвай. Да бъде волята божия… Пък аз трябва веднага да вървя в Згожелице; може някак да смекча Зих и абата… Особено е мъчно за Зих.

Тук той погледна Збишко право в очите п изведнъж попита:

— А на тебе не ти ли е мъчно за Ягенка?

— Да й даде бог здраве и всичко най-добро! — отговори Збишко.