Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (16)

XVI

Збишко настигна Зих и Ягенка, които отиваха заедно с абата и неговите духовници в Кшешня, и тръгна с тях, защото искаше да докаже на абата, че не се бои нито от Вилк от Бжозова, нито от Чтан от Рогов и че не мисли да се крие от тях. И пак още от пръв поглед го порази хубостта на Ягенка, защото, при все че я беше виждал неведнъж и в Згожелице, и в Богданец облечена хубаво като за гости, никога не се бе обличала така, както сега за черква. Дрехата й беше от червено сукно, подплатена с хермелин, ръкавиците също червени, а на главата хермелинова шапка, обшита със злато, изпод която се спущаха на плещите й две плитки. Тя не седеше вече на коня по мъжки, а на високо седло с облегало и със стъпало за краката, които едва се виждаха изпод дългата й, нагъната на равни дипли пола. Зих, който позволяваше на момичето да се облича в къщи с кожух и ботуши от груба кожа, искаше още пред черквата всеки да разбере, че е дошла не дъщерята на какъв да е земевладелец или изпаднал шляхтич, а панна от могъщ рицарски род. Затова коня й водеха две момчета, с опънати крачоли долу и с широки бухнати отгоре, каквито носеха обикновено пажовете. Четири други Зихови хора яздеха отзад, а с тях духовниците на абата с мечове и лютни на поясите. Збишко се много възхити от цялата тази свита, но най-много от Ягенка, която приличаше на картинка, и от абата, който с червената си мантия и с огромните ръкави му изглеждаше като някакъв пътуващ княз. Най-скромно от всички беше облечен самият Зих, който се грижеше повече за разкоша на другите, а себе си украсяваше само с веселие и песни.

Като ги настигна, тръгнаха редом; абатът, Ягенка, Збишко и Зих. Абатът изпърво заповяда на своите „свирачи“ да пеят духовни песни — но после им се насити и той заговори със Збишко, който с усмивка поглеждаше големия му меч, не по-малък от двуръчните немски мечове.

— Виждам — каза важно абатът, — че се чудиш на меча ми; но знай, че черковните събори разрешават на духовните лица да имат, когато са на път, не само мечове, но и балисти и катапулти — а пък ние сега сме на път. Най-сетне, когато светият отец е забранил на свещениците да носят мечове и червени дрехи, навярно е имал пред вид хората от долен произход, защото бог е сътворил шляхтича да носи оръжие, и онзи, който поиска да му го отнеме, би се възпротивил на божието предопределение.

— Виждал съм мазовецкия княз Хенрик, който вземаше участие в състезания — отвърна Збишко.

— Не го укоряват за това, че е излизал на двубой — отговори абатът и дигна нагоре пръст, — но задето се е оженил, и при това несполучливо, защото си взел frnicariam etbibulam mulierem, която, както казват, още от младини Bacchimi adrabat, била и adultera.^[1] а от всичко това не можеше да излезе нищо добро.

Тук той дори спря коня и почна да поучава с още по-голяма важност:

— Който иска да се жени или да си взема uxrem^[2], трябва да гледа тя да е набожна, да има добри навици, да е стопанка и чистница, което освен отците на църквата е казал и един езически мъдрец на име Сенека. А как ще знаеш, че си направил добър избор, ако не знаеш гнездото, от което си вземаш другарка за живота? Защото друг мъдрец, вече християнски, казва: Pmus nn cadit absque arbre^[3], Какъвто волът, такава и кожата; каквато майката, такава и щерката… Вземи поука от това, грешни човече, да си търсиш жена te отдалеко, а отблизо, защото, ако бъде зла и безнравствена, неведнъж ще проплачеш от нея, както е плакал онзи философ, когато свадливата му жена в гнева си изляла aquam srdidam^[4] на главата му.

— In saecula saeculrum!^[5] — загърмяха в един глас странствуващите духовници, които винаги отговаряха така на абата и не следяха много дали отговарят уместно.

Всички слушаха с голямо внимание думите на абата и се учудваха на неговото красноречие и дълбоки познания, а той уж не говореше на Збишко, но се обръщаше главно към Зих и Ягенка, като че искаше повече тях да поучи. По всичко личеше, че Ягенка разбира за какво се отнася, защото поглеждаше внимателно изпод дългите си мигли момъка, който с навъсени вежди и наведена глава като че ли дълбоко обмисляше това, което чуваше.

Скоро дружината потегли отново, но е мълчание; едва когато се показа Кшешня, абатът похвана пояса си, обърна го малко напред, така че да му бъде лесно да хване дръжката на меча, и каза:

— А старият Вилк от Бжозова навярно ще дойде с голяма свита.

— То се знае — потвърди Зих, — но слугите нещо казваха, че бил болен.

— Пък един от моите духовници чул, че той се канел да ни нападне след черква пред кръчмата.

— Не би направил той това без предупреждение, а особено след светата литургия.

— Дано го вразуми господ. Аз не търся война с никого и понасям търпеливо обидите.

Тук абатът се обърна към своите „свирачи“ и каза:

— Да не ми вадите мечове и да помните, че сте духовни слуги, пък ако ония нападнат първи, тогава удряйте!

А Збишко, който яздеше редом с Ягенка, я разпитваше от своя страна за онова, което го занимаваше най-много.

— Ние непременно ще заварим в Кшешня Чтан и младия Вилк — каза той. — Ще ми ги покажеш отдалече, да ги зная кои са.

— Добре, Збишко — отговори Ягенка.

— Преди литургия и след литургия те навярно идват при тебе. Какво правят тогава?

— Служат ми, колкото могат.

— Днес те няма да ти служат, разбираш ли?

А тя му отговори отново едва ли не с покорност:

— Добре, Збишко.

Разговорът им беше прекъснат от тракането на дървените клепала, защото в Кшешня още нямаше камбани. След малко пристигнаха. От навалицата, която чакаше пред черква за литургия, се измъкнаха веднага младият Вилк и Чтан от Рогов, но Збишко ги изпревари, скочи от коня и преди те да успеят да дотърчат, хвана Ягенка през кръста и я свали от седлото. После я улови за ръка и с предизвикателни погледи към тях я поведе в черква.

В притвора на черквата ново разочарование чакаше Вилк и Чтан от Рогов. И двамата побързаха към съда със светената вода, потопиха в нея ръце и ги протегнаха към девойката. Но същото направи и Збишко, а тя докосна неговите пръсти, после се прекръсти и заедно с него влезе в черква. Тогава не само младият Вилк, но и Чтан от Рогов, ако и да не беше много умен, разбра, че всичко това беше направено нарочно. И двамата ги обзе такъв див гняв, та дори косите им настръхнаха под мрежите. Те едва запазиха поне толкова съзнание, та да се въздържат да влязат в черквата, разгневени от страх пред божието наказание; вместо това Вилк изскочи навън от притвора и се разтича като луд между дърветата на гробищата, без сам да знае накъде. И Чтан се затече след него, без да знае защо.

Те се спряха чак на ъгъла на оградата, дето бяха натрупани големи камъни, приготвени за основи на камбанарията, която щяха да строят в Кшешня. Там Вилк, за да си изкара злобата, която бе накипяла в гърдите му и го душеше, се хвана за един голям камък и почна да го клати с всичка сила; като видя това, Чтан също се залови за тоя камък и след малко двамата почнаха да го търкалят с ярост през целите гробища до самия вход на черквата.

Хората ги гледаха с почуда, като мислеха, че са дали някаква клетва и така искат да спомогнат за постройката на камбанарията. А на тях от това усилие им олекна значително, така че и двамата дойдоха на себе си, стояха побледнели от напрягането, сумтяха и се споглеждаха неуверено.

Пръв прекъсна мълчанието Чтан от Рогов.

— Е, какво? — попита той.

— Какво де? — отговори Вилк.

— Веднага ли ще го нападнем?

— Как ще го нападнеш в черква?

— Не в черква, а след службата.

— Той е със Зих и с абата. И забрави ли какво ни каза Зих — че само да стане битка, ще изгони и двама ни от Згожелице. Ако не беше това, отдавна да съм ти строшил ребрата.

— Или аз твоите! — отвърна Чтан, като стискаше мощните си пестници.

И очите им заблестяха зловещо, но и двамата веднага съобразиха, че сега им трябва сговор повече от всеки друг път. Те вече неведнъж се бяха били помежду си, но всякога се помиряваха след боя, защото при все че любовта към Ягенка ги разделяше, не можеха да живеят един без друг и тъгуваха един за друг. А сега имаха общ враг и чувствуваха и двамата, че този враг е страшно опасен.

Затова след малко Чтан попита:

— Какво да правим ли? Да вземем да му пратим покана в Богданец?

Вилк, който беше по-умен, също още не знаеше какво да се прави. За щастие на помощ му дойдоха клепалата, които се обадиха отново за знак, че литургията почва. И той каза:

— Какво да правим ли? Да влезем в черквата, а после да бъде, каквото даде господ.

Тоя разумен отговор зарадва Чтан от Рогов.

— Може Исус Христос да ни научи — рече той.

— И да ни благослови — добави Вилк.

— Което е и справедливо.

И те влязоха в черква, изслушаха набожно литургията и надеждата им се върна. Те не изгубиха самообладание дори тогава, когато след службата Ягенка отново пое в притвора светена вода от ръката на Збишко. На гробищата при портите се поклониха до земята на Зих, на Ягенка, дори и на абата, макар той да беше враг на стария Вилк от Бжозова. Наистина те поглеждаха изпод вежди, но нито един не заръмжа, при все че сърцата им се свиваха в гърдите от болка, от гняв и от ревност, защото никога досега Ягенка не беше им се струвала толкова прекрасна и толкова подобна на кралица. Едва когато бляскавото шествие потегли обратно и отдалече стигна до тях веселата песен на странствуващите духовници, Чтан започна да изтрива потта от косматите си бузи и да пръхти като кон, а Вилк заскърца със зъби и каза:

— В кръчмата! В кръчмата! Горко ми…

После си спомниха от какво им олекна по-рано, грабнаха отново камъка и с ярост го търколиха на предишното му място.

А Збишко яздеше с Ягенка и слушаше песните на абатовите певци, но като изминаха две-три хиляди крачки, спря изведнъж коня и рече:

— Ех, трябваше да оставя пари да отслужат литургия за чичовото здраве, пък забравих; ще се върна.

— Не се връщай! — завика Ягенка. — Ще пратим някого от Згожелице.

— Ще се върна, а вие не ме чакайте. Сбогом!

— Сбогом! — рече абатът. — Върви!

И лицето му се развесели, а когато Збишко се изгуби от очите им, побутна незабелязано Зих и рече:

— Разбирате ли?

— Какво да разбера?

— Ще се бие в Кшешня с Вилк и Чтан като две и две четири, но аз това исках и към това се стремях.

— Те са яки момци! Току-виж, че го наранили, каква полза от това?

— Каква полза ли? Ако се бие за Ягенка, как след това ще мисли за Юрандовата щерка? Отсега Ягенка ще му бъде дама — не онази; а това именно искам, защото той ми е роднина и ми харесва!

— Да, ами клетвата?

— Незабавно ще го освободя! Не чухте ли, че вече му обещах?

— Вашата глава с всичко ще се справи — отвърна Зих.

Абатът се зарадва на похвалата, после се приближи до Ягенка и попита:

— Защо си толкова угрижена?

Тя се наведе от седлото, хвана ръката на абата и я поднесе до устата си:

— Кръстниче, да бяхте пратили двама-трима ваши „свирачи“ в Кшешня.

— Че защо? Ще се напият в кръчмата и нищо повече.

— Но може би някак ще попречат на свадата.

Абатът я погледна бързо право в очите и изведнъж каза отсечено:

— Па макар и да го убият там!

— Тогава нека и мене убият! — извика Ягенка.

И горчивината, която се беше натрупала от мъката в гърдите й още от разговора със Збишко, сега изведнъж се изля в поток сълзи. Като видя това, абатът прегърна девойката, та я покри почти цяла с огромния си ръкав, и заговори:

— Не бой се, щерко, за нищо. Свада може да има, но нали и онези са шляхтичи, те няма заедно да го нападнат, а ще го извикат на двубой според рицарския обичай. Там вече той ще се разправи с тях дори ако трябва да се бие с двамината наведнъж. А колкото за Юрандовата щерка, за която си чула, ще ти кажа само това, че дървото за онова брачно легло не расте още в никоя гора.

— Ако другата му е по-мила, няма да ме е еня за него! — отговори през сълзи Ягенка.

— Тогава защо хлипаш?

— Защото се страхувам за него.

— Ето ти женски ум! — каза абатът и се разсмя. После се наведе до ухото на Ягенка и почна да й говори:

— Ти разбери, девойко, че той дори да те вземе, пак ще му се случва да се бие не един път с някого, нали затова е шляхтич.

Тук той се наведе още по-ниско и добави:

— А ще те вземе — и то скоро, бога ми!

— Ще ме вземе той, как не! — отговори Ягенка.

И в същото време почна да се усмихва през сълзи и да поглежда абата, като че искаше да го попита откъде знае това.

А в това време Збишко се върна в Кшешня и отиде право при свещеника, защото наистина искаше да даде пари да се отслужи литургия за здравето на Мачко. Щом уреди тази работа, отиде право в кръчмата, дето се надяваше да намери младия Вилк от Бжозова и Чтан от Рогов.

И той завари там и двамата, а освен тях още много народ — и шляхта, и бедни дворяни, и селяни, и няколко фокусници, които показваха различни немски номера. В първата минута той не можа никого да разпознае, защото прозорците на кръчмата, покрити с волски мехур пропущаха малко светлина — и едва когато кръчмарският слуга сложи в огнището трески борина, Збишко видя в ъгъла зад каните с пиво косматата муцуна на Чтан и суровото сприхаво лице на Вилк от Бжозова. Тогава той тръгна бавно към тях, като разбутваше по пътя си хората, стигна и удари с пестник масата така силно, та загърмя в цялата кръчма.

А те веднага станаха и почнаха бързо да дърпат кожените си пояси; но преди да хванат дръжките на мечовете, Збишко хвърли на масата ръкавицата си, заговори през нос, както имаха обичай да говорят рицарите, когато извикваха някого на двубой, и каза следните, неочаквани от никого думи:

— Ако някой от вас двамата или някой от другите рицари, които са сега тук, не признае, че най-прекрасната и най-добродетелна девойка на света е панна Данута, дъщерята на Юранд от Спихов, него аз каня на бой, конен или пеши, до първо падане или до последно издихание.

Изумиха се Вилк и Чтан, също както би се изумил абатът, ако чуеше нещо подобно — и известно време не можаха дума да продумат. „Каква е тази панна?“ Нали ги интересуваше Ягенка, а не тази?… Пък ако на тоя див котарак не му трябва Ягенка, какво иска той от тях? Защо ги разсърди пред черквата? Защо е дошъл тук и защо търси с тях свада? От тия въпроси в главата им стана такава каша, че те отвориха широко уста, а Чтан опули очи, сякаш виждаше пред себе си не човек, а някакво непонятно чудо.

Но по-съобразителният Вилк, който познаваше рицарските обичаи и знаеше, че понякога рицарите се заклеват да служат на едни жени, а се женят за други, помисли, че и сега може да е така и че щом му се дава възможност да се застъпи за Ягенка, налага се веднага да я използува.

И той излезе иззад масата, приближи се със зловещо лице до Збишко и го запита:

— Как така, кучи сине, нима Ягенка, дъщерята на Зих, не е най-прекрасната?

След него се измъкна Чтан, а хората почнаха да се трупат около тях, защото за всички вече беше ясно, че тази работа няма да свърши току-тъй.