Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (14)

XIV

Старият Мачко не се лъжеше, като казваше, че Збишко и Ягенка са доволни да бъдат заедно и дори тъгуват един за друг. Ягенка под предлог, че навестява болния Мачко, идваше често в Богданец с баща си или сама.

Збишко просто от вежливост отиваше час по час в Згожелице, та с течение на времето между тях се породи близка дружба и привързаност. Почнаха да се харесват и охотно да се „съветват“, тоест да говорят за всичко, което можеше да ги занимава. Имаше в тях привързаност и нещо като взаимно възхищение, защото младият и хубав Збишко, който и на война се беше вече прославил, и в състезания вземал участие, и в кралските покои бивал, в сравнение с някакъв си Чтан от Рогов или с Вилк от Бжозова беше за девойката същински придворен рицар и едва ли не кралски син, а него пък понякога го изумяваше хубостта на девойката. В мислите си той беше верен на своята Дануша, неведнъж обаче, когато погледнеше неочаквано Ягенка било в гората, било в къщи, без да иска, казваше: „Ех, каква кошута!“ — а когато я хващаше през кръста, за да я качи на коня, и усетеше в ръцете си твърдото й като камък, изваяно тяло, тогава го обхващаше безпокойство и — както казваше Мачко — „побиваха го тръпки“, а в същото време нещо минаваше по тялото му и го мореше като сън.

Ягенка, която беше горда по природа, обичаше да се присмива, дори и да се заяжда, с него ставаше постепенно все по-смирена и покорна, също като робиня, която само гледа в очите, за да познае с какво трябва да услужи и угоди; а той забелязваше тази нейна голяма привързаност, беше й благодарен за това и му беше все по-мило да общува с нея. В края на краищата, а особено откакто Мачко почна да пие мечата мас, те се виждаха почти всеки ден, а след излизането на стрелата от раната отидоха заедно на лов за бобри, за прясна лой, много потребна за заздравяване на раната.

Те взеха лъковете, възседнаха конете и поеха право към Мочидоли, което след време щеше да се даде на Ягенка като зестра, а после към гората, дето оставиха на слугите конете и продължиха нататък пеш, защото през гъсталаците и мочурите беше мъчно да се мине с кон. По пътя Ягенка посочи синята ивица гора, която се простираше зад голямата, обрасла с шавар поляна, и каза:

— Това са горите на Чтан от Рогов.

— Този ли, дето иска да те вземе? А тя почна да се смее:

— Ще ме вземе той, ама ако му се дам!

— Лесно ще се отбраниш от него, като имаш за помощник Вилк, който, както съм чул, се зъбел на Чтан. И чудно ми е дори, че те още не са се извикали на двубой.

— Защото татко, като тръгна на война, им каза така: „Ако се сбиете, не искам след това да видя нито един от вас.“ Какво им оставаше да правят? Когато дойдат в Згожелице, ръмжат един на друг, а после пият заедно в кръчмата в Кшешня, докато паднат под пейките.

— Глупави момци!

— Защо?

— Защото е трябвало в отсъствието на Зих ако не единият, то другият да нападне Згожелице и да те вземе със сила. Какво щеше да прави Зих, като се върне, ако те намереше с детенце на ръце?

Сините очи на Ягенка изведнъж заискряха:

— Ти да не мислиш, че бих се дала? Та нима в Згожелице няма хора и нима аз не умея да държа копието или лъка? Я само да бяха се опитали! Аз не само бих подгонила всеки от тях към дома му, но и сама бих нападнала Рогов или Бжозова. Татко си знаеше, че може спокойно да отиде на война.

При тия думи тя намръщи своите хубави вежди и тъй страшно почна да раздрусва арбалета, та Збишко се разсмя и рече:

— Ти трябваше да бъдеш рицар, а не девойка. А тя, успокоена вече, отвърна:

— Чтан ме пазеше от Вилк, а Вилк от Чтан. Освен това аз съм под покровителството на абата, а с абата никой не смее да се залавя…

— Я гледай ти! — отговори Збишко. — Тук всички се боят от абата! Пък аз — кълна се в свети Георги, че казвам истината — не бих се боял нито от абата, нито от Зих, нито от згожелицките ловци, нито от тебе, а бих те взел…

Като чу тези думи, Ягенка се спря, дигна очи към Збишко и го попита с някакъв чуден, мек и проточен глас:

— Би ме взел?…

Устата й се полуотвориха и поруменяла като зора, тя зачака отговор.

А той изглежда, че мислеше само какво би направил, ако беше на мястото на Чтан или Вилк, защото след малко поклати златистата си глава и продължи:

— Що й трябва на една мома да воюва с момците, когато е по-добре да се ожени! Не се ли яви трети, все ще трябва да си избереш един от тях, защото как иначе?

— Не ми приказвай така — отговори натъжено девойката.

— Защо? Аз отдавна не съм живял тук и не знам има ли наблизо около Згожелице някой трети, който повече би ти допаднал…

— Ей! — отговори Ягенка. — Остави ме на мира.

И те продължиха пътя си в мълчание, като се провираха през гъстака, който ставаше все по-непроходим, защото храстите и дърветата бяха покрити с див хмел. Збишко вървеше напред, като разкъсваше зелените стебла на хмела и тук-таме чупеше клончета, а Ягенка вървеше зад него с арбалет на плещите като някаква млада богиня на лова.

— Зад този гъстак — каза тя — тече една дълбока рекичка, но аз зная къде има брод.

— Ботушите ми са до над коленете, та ще минем като по сухо — отвърна Збишко.

И наистина след малко те дойдоха до рекичката. Ягенка, която познаваше добре мочидолските гори, лесно намери брода, но се оказа, че рекичката е придошла от дъждовете и че водата е доста дълбока. Тогава Збишко, без да я пита, взе девойката на ръце.

— Аз и тъй щях да мина — каза Ягенка.

— Дръж се за врата ми! — отговори Збишко.

И той тръгна бавно през разлялата се рекичка, като на всяка крачка опитваше с крак да не би да попадне на дълбоко място, а девойката според заповедта му се притисна до него и най-сетне, когато вече бяха близо до другия бряг, каза:

— Збишко!

— Какво?

— Аз няма да взема нито Чтан, нито Вилк…

А той в това време я донесе до брега, сложи я предпазливо на пясъка и отговори с малко развълнуван глас:

— Да ти даде бог най-добрия човек! Той ще бъде доволен.

Одстаянското езерце беше вече близо. Ягенка вървеше сега напред, обръщаше се понякога и туряше пръста си на устните, с което даваше знак на Збишко да мълчи. Те вървяха между клоните на диви лози и сиви върби, по влажна и тинеста почва. От дясната им страна долиташе чуруликане на птици, на което Збишко се много зачуди, защото беше време да отлитат.

— Там има едно топло мочурище, дето зимуват птици — прошепна Ягенка, — но и в езерцето водата замръзва само край брега, и то когато хванат силни мразове. Гледай как се вдига пара…

Збишко погледна през върбалака и видя пред себе си нещо като облак от мъгла: това беше Одстаянското езерце.

Ягенка отново сложи пръст на устни и скоро те стигнаха до брега. Девойката първа изпълзя тихо на една дебела върба, съвсем наведена над водата. Збишко последва примера й и те дълго лежаха неподвижно, без да виждат нещо през мъглата, и чуваха само тъжните писъци на калугериците и рибарчетата над главите си. Най-после подухна вятър, зашумя по дивите лози, по пожълтелите листа на върбите и откри ниско под тях повърхността на езерцето, слабо развълнувана от вятъра и пуста.

— Не се ли вижда нищо? — прошепна Збишко.

— Не се вижда. Мълчи!…

Скоро вятърът утихна и настъпи пълна тишина. Тогава по повърхността на водата се зачерня една глава, след това друга — и най-после много близо до тях се спусна от брега във водата един голям бобър с току-що откъснато клонче в уста и заплува между водната леща и блатничето, като дигаше глава и влачеше клончето. Збишко, легнал на дънера по-долу от Ягенка, забеляза изведнъж, че лактите й се помръднаха тихо, а главата й се наведе напред — личеше, че тя се примерва в зверчето, което не подозираше никаква опасност, плуваше нататък към чистата от водорасли водна повърхност и беше не по-далече от половин изстрел. Внезапно избръмча тетивата на арбалета и в същото време Ягенка извика:

— Улучих го! Улучих го!

Збишко мигом се покатери по-нагоре и погледна през клоните към водата: бобърът ту потъваше, ту изплуваше на повърхността, преобръщаше се и показваше сегиз-тогиз корема си, по-светъл, отколкото гърба.

— Добре е ударен! Ей сега ще се успокои! — каза Ягенка.

И тя отгатна — наистина движенията на животното ставаха все по-слаби и скоро то изплува цяло на повърхността с корема нагоре.

— Ще отида да го взема — каза Збишко.

— Не отивай. Тук край брега има тиня, дълбока няколко човешки боя. Който не знае какво трябва да прави, ще се удави.

— Тогава как ще го вземем?

— Довечера той ще бъде в Богданец, не се грижи ти за това; а за нас е вече време да си тръгваме…

— Ама че сръчно го застреля!

— Ех, не ми е за пръв път…

— Другите девойки се страхуват и да погледнат арбалет, а с такава като тебе човек може цял живот да ходи из гората!…

Като чу тази похвала, Ягенка се усмихна от радост, но не отговори нищо и те тръгнаха обратно по същия път през дивите лози. Збишко почна да разпитва за бобровите селища и тя му разказа колко бобри има в Мочидоли, колко в Згожелице и как обикалят по могилките и пътищата.

Но изведнъж се удари с ръка по хълбока и извика:

— Ах! Забравих си стрелите на върбата. Почакай!

И преди Збишко да успее да отговори, че той ще отиде, тя като сърна се спусна назад и скоро се изгуби от очите му. Збишко чака, чака и най-сетне му стана чудно защо тя се бави толкова:

„Трябва да е изгубила стрелите и ги търси — помисли той, — но все пак ще отида да видя дали не й се е случило нещо…“

Обаче едва измина няколко крачки, когато изведнъж девойката се яви пред него с лък в ръка, с румено засмяно лице и с бобъра, преметнат през врата.

— За бога! — извика Збишко. — Ами ти как го измъкна?

— Как ли? Влязох във водата и свършено! Не ми е за пръв път, а тебе не исках да те пусна, защото, който не знае как да плува, тинята изведнъж ще го погълне.

— Пък аз тук чакам ли, чакам като глупак! Хитра девойка си ти.

— А как иначе? Пред тебе ли трябваше да се събличам?

— Значи, и стрелите не си била забравила?

— Не, само исках да те отдалеча от брега.

— Ех, да бях тръгнал след тебе, чудно нещо бих видял. Щеше да има на какво да се полюбувам! Ех!…

— Мълчи!

— Бога ми, аз вече бях тръгнал.

— Мълчи!

И след малко, навярно за да продължи разговора, каза:

— Изстискай ми плитката, защото страшно ми мокри плещите.

Збишко хвана с една ръка плитката й до самата глава и почна да я усуква и изцежда, като каза:

— По-добре я разплети, вятърът веднага ще я изсуши.

Но тя не искаше да я разплете, защото трябваше да се провира през гъсталака. Збишко нарами бобъра, Ягенка вървеше напред и говореше:

— Сега Мачко скоро ще оздравее, защото за раните няма нищо по-добро от меча мас вътре в боброва лой — отгоре. След две недели кон ще язди.

— Дай боже! — отговори Збишко. — Аз чакам това като спасение, защото не мога да напусна болния и да замина, а ми е тежко да седя тука.

— Тежко ти е да седиш тук? — попита Ягенка. — Че защо?

— Нима Зих не ти е казал нищо за Дануша?

— Разправяше ми нещо… Зная… тя те покрила с булото си… зная!… Казваше ми също, че всеки рицар дава някаква си клетва, че ще служи на своята дама!… Но каза, че това е нищо — такова служене… защото някои рицари може дори да са женени и пак служат на някоя дама… А тази Дануша, Збишко, коя е тя? Кажи!… Каква е тази Дануша?

Тя се приближи, дигна очи и го загледа с голямо безпокойство право в лицето, а той, без да обърне ни най-малко внимание на тревожния й глас и поглед, каза:

— Тя е не само моя дама, но и най-мила възлюблена. Не съм казал никому, но на тебе ще го кажа като на сестра, защото се знаем от малки. Заради нея бих отишъл през девет реки и през девет морета, срещу немците и срещу татарите, защото друга такава няма в целия свят. Нека чичо си седи в Богданец, пък аз ще отида при нея… Какво ми струва без нея Богданец, какво е имотът, стадата и богатствата на абата? Ще възседна аз коня и с всички сили ще полетя към Мазурия и ако е рекъл господ, ще изпълня това, в което й се заклех, ще го изпълня или ще умра.

— Не знаех… — отвърна глухо Ягенка.

А Збишко почна да й разправя как се бяха запознали с Дануша в Тинец, как той още там й се заклел, разправи й всичко, което се бе случило след това: как го затворили, как Дануша го спасила, за отказа на Юранд, раздялата им, тъгата му сега и радостта, че когато Мачко оздравее, той ще може да отиде при своята любима девойка, за да изпълни, каквото й е обещал. Той прекъсна разказа си чак когато видя слугата, който ги чакаше с конете на края на гората.

Ягенка веднага се качи на коня и почна да се прощава със Збишко:

— Нека слугата с бобъра дойде с тебе, а аз ще се върна в Згожелице.

— Няма ли да дойдеш в Богданец? Зих е там.

— Не. Татко се канеше да се върне и на мене каза да си ида право в къщи.

— Е, тогава бог да те награди за бобъра.

— Сбогом…

След малко Ягенка остана сама. Тя пое през ниските храсти към дома си и няколко пъти се озърна да види Збишко, а когато той най-сетне изчезна зад дърветата, закри очите си с ръка, като че се пазеше от слънцето.

Но скоро изпод ръцете й потекоха по бузите едри сълзи и една след друга закапаха като мъниста по седлото и гривата на коня.