Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (10)

X

Духовникът от черквата изповяда Мачко и ги задържа гостоприемно да пренощуват, така че тръгнаха на път едва на другата сутрин. След Олкуш те свърнаха към Силезия, по чиято граница трябваше да пътуват чак до Великополша. Пътят минаваше главно през гъсти гори, в които към заник слънце често се обаждаше подобният на подземен тътнеж рев на дивите бикове и зубри, а нощем всред гъстия лещак бляскаха очи re на вълци. Но още по-голяма опасност, отколкото зверовете, представляваха за търговците и пътниците по тоя път нападенията на немските или понемчените рицари от Силезия, чиито малки замъци се издигаха тук-там край границата. Наистина благодарение на войната с Ополчик Надерспан, комуто помагаха срещу крал Владислав силезийските братанци, по-голямата част от тия замъци бяха разрушени от ръцете на поляците, но при все това пътниците трябваше да бъдат предпазливи и да не изпушат оръжието от ръце след залез слънце.

Все пак пътуваха спокойно, дори на Збишко почна вече да му дотяга пътят и едвам когато до Богданец остана един ден път, те чуха през нощта зад себе си пръхтене и тропот на коне.

— Някакви хора идат след нас — каза Збишко.

Мачко, който не спеше, погледна звездите и отговори като опитен човек:

— Скоро ще съмне. Разбойници не биха ни нападнали в края на нощта, защото на съмване им е време да се прибират у дома.

Збишко обаче спря колата, построи хората си напреко на пътя с лице към приближаващите се, а сам излезе напред и зачака.

След известно време той съзря в мрачината петнайсетина конници. Един от тях яздеше начело на няколко крачки от другите, но се виждаше, че няма намерение да се крие, защото пееше високо. Збишко не можеше да дочуе думите му, но до ушите му стигаше веселото „хоп!“, „хоп!“, с което непознатият завършваше всеки куплет от песента.

— Наши са! — каза си той.

След миг обаче извика:

— Стой!

— Пък ти седни! — отговори шеговит глас.

— Какви сте вие?

— Ами вие какви не сте?

— А защо вървите след нас?

— Ами ти защо заграждаш пътя?

— Отговаряй, че лъковете са обтегнати.

— Пък нашите… са натегнати — стреляй! Отговаряй човешки, защото ще си изпатиш.

Вместо отговор се разнесе весела песен:

Една беда с друга беда

на кръстопът танец водят…

Хоп! Хоп! Хоп!

Не помага добър танец,

не помага на бедата…

Хоп! Хоп! Хоп!

Збишко се смая, като чу такъв отговор; а ето че песента спря и същият глас попита:

— Ами как е със здравето старият Мачко? Диша ли още?

Мачко се приповдигна в колата и рече:

— Бога ми, свои са!

А Збишко потегли с коня напред:

— Кой пита за Мачко?

— Ами че съседът Зих от Згожелице. Вече цяла седмица вървя след вас и разпитвам хората по пътя.

— Божичко! Чичо! Това е Зих от Згожелице — извика Збишко.

И почнаха да се здрависват радостно, защото Зих беше наистина техен съсед, а освен това човек добър и обичан от всички за голямата му веселост.

— Е, как сте? — попита той, като разтърсваше ръката на Мачко. — Има ли още хоп-троп, или вече няма?

— Ех, вече няма хоп! — отвърна Мачко. — Но ми е драго да ви видя. Милостиви боже, като че ли съм вече в Богданец!

— А какво ви е, защото чувах, че немците са ви ранили?

— Раниха ме, кучите синове! Върхът на стрелата остана между ребрата ми…

— Не думайте! Е, и какво? Ами опитахте ли да пиете меча мас?

— Виждате ли! — каза Збишко. — Всеки препоръчва меча мас. Веднъж да стигнем в Богданец! Веднага ще отида през нощта със секира в пчелина.

— Може би Ягенка има, пък ако няма, ще пратя да поискат от някого.

— Коя Ягенка? Нали вашата се казваше Малгохна? — попита Мачко.

— О! Каква ти Малгохна! На Архангеловден ще стане трета есен, откак Малгохна е в гробищата. Дръпната жена беше тя — бог да я прости! Но и Ягенка се е метнала на нея, само че е още млада…

Зад долове рид се мерка,

люта майка, люта щерка…

Хоп! Хоп!

…А на Малгохна аз казвах: не се качвай на бориката, щом си на петдесет. Не послуша! Качи се. Не щеш ли, клонът се счупи и бух! Казвам ви, че чак яма издълба в земята, ама след три дни издъхна.

— Бог да я прости! — каза Мачко. — Помня, помня… като си туреше ръцете на кръста и се разфучеше, слугите се криеха в сеното от нея. Но беше добра стопанка! Та от борика паднала?… Гледай ти!…

— Падна като шишарка зиме… Ох, ама беше мъка, да знаете! След погребението аз тъй се напих от жалост, та три дни не можеха да ме събудят. Мислеха, че и аз съм хвърлил петалата. Пък що плач, що сълзи изплаках след това, и с ведро не биха ги изнесли! Но за стопанството и Ягенка е добра. Всичко сега е на нейните ръце.

— Едва си я спомням. Когато заминах, тя беше съвсем малка, Под кон можеше да мине, без да достигне с глава корема му. Ех, то беше отдавна и тя трябва да е порасла.

— На Света Агнеса навърши петнайсет години; но аз не съм я виждал вече близо цяла година.

— А къде бяхте в това време? Откъде се връщате?

— От война. Защото кой ще ме задържи да седя у дома, когато имам Ягенка?

Макар и болен, щом се спомена за война, Мачко наостри с любопитство уши и запита:

— Да не сте били с княз Витолд при Ворскла?

— То се знае, че бях — отговори весело Зих от Згожелице. — Но господ не ми даде сполука: претърпяхме страшно поражение от Едига. Най-напред изпостреляха конете ни. Татарин няма да ти излезе насреща като християнски рицар, а само с лъка отдалеко стреля. Ти го нападнеш, той ти се измъкне и отново стреля, Какво ще правиш с такъв неприятел! А в нашата войска рицарите се хвалеха без мярка и казваха така: „Дори копията няма да наведем, нито мечовете ще извадим, а само с конските копита ще смажем тези червеи.“ Така се хвалеха те, пък като почнаха стрелите да бръмчат, та чак се стъмни, а след боя — какво? Едва един на десет остана жив. Ще повярвате ли? Повече от половината войска, та и седемдесет князе литовски и руски останаха на бойното поле, пък колко боляри и разни там дворяни и както те ги наричат, отроци, тях и за две недели не бихте могли да преброите.

— Чувах — прекъсна го Мачко. — И мнозина наши доброволци-рицари паднали.

— Да, дори и девет кръстоносци, които също трябваше да помагат на Витолд. Пък наши също мнозина, защото, както знаете, дето друг ще се поозърне назад, там нашият не се озърта. Великият княз се надяваше най-много на нашите рицари и не искаше да има около себе си друга стража по време на боя, а само поляци. Хе! Хе! Изпопадаха всички около него — земята покриха с телата си, а нему — нищо! Падна пан Спитко от Мелщин и оръжейникът Бернат, и чашникът Миколай, и Прокоп, и Пшецлав, и Доброгост, и Яско от Лазовице, и Пилик Мазур, и Варш от Михов, и воеводата Cxa, и Яшко от Домброва, и Петрко от Милославе, и Шчепецки, и Одерски, и Томко Лагода. Кой може да преброи всичките! А някои видях тъй набучени със стрели, та изглеждаха след смъртта си като таралежи — да те хване смях, като ги гледаш!

Тук той се разсмя наистина, сякаш разказваше нещо извънредно весело, и веднага запя:

Всички разбрахте що е татарин,

щом кожата ви здраво нашари!

— Е, а после какво? — попита Збишко.

— После великият княз отстъпи, но както винаги веднага се съвзе. Колкото по-силно го огънеш, толкова по-добре, ще отскочи като лесков клон. Полетяхме тогава към Таванския брод, за да го браним. Дойдоха също и някои нови рицари от Полша. Това беше добре! На следния ден пристигна Едига с цели пълчища татари, но вече нищо не спечели. Ех, че беше весело! Той иска да мине през брода, а ние по муцуната. Нищо не постигна. Дори избихме и пленихме мнозина. Аз сам улових петима, които карам със себе си в Згожелице. Ще видите, като съмне, какви кучи муцуни имат.

— В Краков разправяха, че може да почне война и с кралството.

— Та да не би да е глупав Едига? Той добре знае какво е нашето рицарство, а също и това, че най-видните рицари си останаха у дома, защото кралицата не беше доволна, дето Витолд започна война на своя глава. Ех, хитър е той — дъртият Едига! Веднага схвана при Таван, че силите на княза растат, и си замина през девет земи…

— А вие се върнахте?

— Ами върнах се. Там вече няма какво да се нрави. И в Краков се научих за вас, че сте заминали малко преди мене.

— Затова ли знаехте, че сме ние?

— Знаех, че сте вие, защото навсякъде, където спирах, питах за вас.

Тук той се обърна към Збишко:

— Ех, боже мой, последния път аз те видях мъничък, а сега дори и в тъмното разбирам, че си мъжага като бик. И веднага беше готов да стреляш с арбалета!…

— Войната ме закали още от малък. Нека чичо каже липсва ли ми опитност.

— Няма какво чичо ти да разправя. Видях аз в Краков пана от Тачево, който ми разказа за тебе… И също, че онзи мазур не иска да ти даде дъщеря си, пък аз не бих се опъвал, защото ти ми хареса… Ще забравиш ти онази, щом видиш моята Ягенка. Мома като ябълка!…

— Не е истина! Няма да я забравя, макар да видя и десет такива като вашата Ягна.

— За зестра ще дам Мочидоли, дето има мелница. Когато тръгвах, по мекаша край реката имаше и десет едри кобили с жребчета… Не един ще ми се поклони заради Ягна — така да знаеш!

Збишко искаше да отговори: „Само не аз!“ — но Зих от Згожелице почна отново да си тананика:

Кланям ви се до колене,

но Ягенка, нека бъде тя за мене,

дявол да ви вземе!

— Все веселби и песни са ви в главата — забеляза Мачко.

— Ех, ами какво правят праведните души на небето?

— Пеят.

— Ето, виждате! А осъдените плачат. По-добре е да ида при тези, които пеят, а не при тия, които плачат. Свети Петър ще каже така: „Трябва да го пусна в рая, защото инак, вагабонтинът му неден, ще запее и в пъкъла, а то не подобава.“ Вижте — съмва се вече.

И наистина денят почваше. След малко излязоха на една широка поляна, дето беше вече съвсем светло. На езерцето, което заемаше по-голямата част от поляната, някакви хора ловяха риба, но щом видяха въоръжени мъже, оставиха мрежата, изскочиха от водата, грабнаха бързешком прътовете и куките и застанаха със страшни лица, готови за бой.

— Взеха ни за разбойници — каза със смях Зих. — Ей, рибари! Чии хора сте вие?

А те стояха мълчаливи и поглеждаха недоверчиво, докато най-старият от тях позна рицарите и отговори:

— На абата от Тулча.

— Нашият роднина — рече Мачко, — нему сме заложили Богданец. Тия борови гори трябва да са негови, но, изглежда, ги е купил отскоро.

— Какво ти купил! — отговори Зих. — Той се би за тях с Вилк от Бжозова и трябва да ги е отвоювал. Канеха се дори преди една година да се бият на коне с копия и с дълги мечове за всичката тая земя, но не знам как е свършила работата, защото заминах.

— А ние сме роднина с него — каза Мачко, — с нас той няма да се бие, може би още и от залога нещо ще отстъпи.

— Може би. Ако е по добра воля, той и от своето ще добави. Рицар е този абат, знае и шлем да носи. А при това е набожен и много хубаво служи в черква. Вие трябва да помните… Като ревне на литургията, чак лястовичките под покрива изхвръкват от гнездата си. А от това и славата божия расте.

— Как да не помня! Нали като духнеше от десет крачки, свещите на олтара гасеше. Отбивал ли се е поне веднъж в Богданец?

— То се знае. Отбива се. Петима нови селяни с жените им засели на требежа. И у нас в Згожелице също идва, защото, както знаете, той ми кръсти Ягенка, която много обича и щерка я нарича.

— Дай боже да рече да ми остави селяните — каза Мачко.

— Е-хе! Какво са за такъв богаташ петима селяни! Най-сетне, ако Ягенка го помоли, ще ги остави.

Тук разговорът се прекъсна за малко, защото иззад тъмната гора и иззад руменото сияние изгря ясното слънце и освети околността. Рицарите го поздравиха с обичайното: „Слава на господа Исуса!“, а после се прекръстиха и почнаха да си четат утринните молитви.

Зих свърши пръв, удари се няколко пъти в гърдите и каза на другарите си:

— Сега добре да ви поразгледам. Ех, изменили сте се и двамата… Вие, Мачко, трябва най-напред да оздравеете… Ягенка ще се погрижи за вас, защото във вашия дом жена няма… Да, личи, че върхът се е залепил за ребрата… И това не е добре…

После се обърна към Збишко:

— Покажи се и ти де… Ох, божичко: Помня те мъничък, като се катереше по опашките на гърба на жребците, а сега я виж, дявол да го вземе, какво рицарче!… В лицето същинско господарско дете, а в тялото — мъж с широки плещи… Такъв и срещу мечка може да излезе…

— Каква ти мечка! — отвърна Мачко. — По-млад беше, отколкото днес, когато оня фризиец го нарече голобрад, а той изведнъж му изскуба с шепа мустаците, понеже това никак не му хареса.

— Зная — прекъсна го Зих. — И сте се били след това, и сте взели свитата им. Всичко ми разправи панът от Тачево.

Тръгнал немецът нагизден,

а загинал гол, без риза.

Хоп! Хоп!

И почна да разглежда Збишко с весели очи, а и той също се взираше с голямо любопитство в неговата дълга като върлина фигура, в мършавото му лице с огромен нос и в кръглите му засмени очи.

— О — каза Збишко, — при такъв съсед няма да тъгуваме, стига бог да върне здравето на чичо!

— По-добре е да имаш весел съсед, защото при весел съсед всичко е наред — отговори Зих. — А сега чуйте ме какво ще ви кажа като приятел и християнин. У дома си вие отдавна не сте били и никаква наредба в Богданец няма да намерите. Не казвам: в стопанството — защото абатът добре го стопанисва… част от гората изкорени и засели нови селяни… Но понеже сам той рядко идва, килерите ще са празни, па и в къщата едва ще се намери някаква пейка или сноп грахова слама за спане, а за болния трябват удобства. Та знаете ли що? Елате с мене в Згожелице. Ще ми гостувате някой месец и друг, ще ми направите удоволствие, а през това време Ягенка ще се погрижи за Богданец. Оставете всичко на нея и не се безпокойте за нищо!… Збишко ще отива да наглежда стопанството, пък аз ще ви доведа абата в Згожелице да си уредите сметките… За вас, Мачко, девойката ще се грижи като за баща, а за болния женските грижи са най-доброто от всичко друго. Е! Драги мой! Направете така, както ви моля.

— Всички знаят, че сте добър човек и всякога сте били такъв — отвърна Мачко развълнуван, — но виждате ли, ако ми е съдено да умра от това проклето желязо, което ми е заседнало под реброто, по-добре да умра на своето бунище. Пък в къщи, макар и да си болен, все ще поразпиташ за това-онова, все ще видиш и ще наредиш нещо. Ако господ е рекъл да отида на оня свят — тогава няма що да се прави! И по-добре да те гледат, и по-зле — все не можеш се отърва. А с неудобства ние сме свикнали на война. Добро е и снопчето грахова слама за оня, който няколко години е спал на голата земя. Но ви благодаря сърдечно за вашата добрина и ако аз не ви се отплатя, да ще бог Збишко да ви се отплати.

Зих от Згожелице, който наистина беше прочут с добрината и услужливостта си, почна отново да настоява и да моли, но Мачко се опря: ако ще се мре, в свой дом да се мре! Тъгувал е той цели години за своя Богданец, та сега, когато го е наближил, няма да се отрече от него за нищо, макар това да бъде последното му пренощуване. Бог е милостив, че му даде сила поне дотук да се довлече.

Той разтри с длани сълзите си, които се бяха събрали под клепките, огледа се наоколо и каза:

— Ако това е гората на Вилк от Бжозова, ще стигнем рано след пладне.

— Вече не е на Вилк от Бжозова, а на абата — забеляза Зих.

При тези думи болният Мачко се усмихна и след миг отвърна:

— Щом е на абата, може някога да стане наша.

— Я гледай! Току-що говорехте за смърт — извика весело Зих, — а сега искате и абата да преживеете.

— Не аз ще го преживея, а Збишко.

По-нататъшния им разговор прекъснаха отгласи на рогове в гората, които се чуха някъде далече пред тях. Зих задържа веднага коня и почна да се ослушва.

— Като че някой е излязъл на лов — рече. — Почакайте.

— Може би абатът. Добре би било да можехме сега да се срещнем.

— Млъкнете де!

И се обърна към своите хора:

— Стой!

Всички се спряха. Роговете се обадиха вече по-наблизо, а след малко се чу и кучешки лай.

— Стой! — повтори Зих. — Идат към нас.

А Збишко скочи от коня и почна да вика:

— Дайте арбалета! Може да изскочи някой звяр срещу нас! Бързо! Бързо!

Той грабна арбалета от ръцете на слугата, опря го на земята, притисна го с корем, наведе се, изпъна гръб като дъга, после хвана с пръстите на двете ръце тетивата, обтегна я за миг на желязната кука, след което сложи стрела и се затече напред в гората.

— Натегна го! И без вител го натегна! — прошепна Зих, смаян от тази необикновена сила.

— Да, юначага е той! — отвърна с гордост Мачко. В това време роговете и кучешкият лай се обадиха още по-наблизо и изведнъж надясно в гората се чу тежък тропот, трясък на чупени храсти и клони — и на пътя от гъсталака като светкавица изскочи един стар брадат зубър с грамадна, ниско наведена глава, с кръвясали очи и изплезен език, запъхтян, страшен. Като стигна до рова край пътя, той го прескочи с един скок, падна на предните си крака, защото много беше се засилил, но стана и без малко щеше да се скрие в гъсталака от другата страна на пътя, когато изведнъж тетивата на арбалета избръмча зловещо, чу се свирене на стрела, след това животното се изправи, залюля се, изрева отчаяно и грохна на земята като поразено от гръм.

Збишко се показа иззад дървото, опъна отново лъка и се приближи, готов да стреля, към легналия бик, чиито задни крака още ровеха земята.

Но като го позагледа, обърна се спокойно към своите и отдалече почна да вика:

— Така го умерих, та дори си изпусна изпражненията.

— Ах, да те… — обади се Зих, като наближи. — От една стрела!

— Да, близо беше, а така стрелата има страшна сила. Вижте: не само върхът, но и цялата стрела се е забила под плешката.

— Ловците трябва да са вече наблизо; навярно ще ти го отнемат.

— Няма да го дам! — отговори Збишко. — Убит е на пътя, а пътят не е на никого.

— Ами ако абатът е излязъл на лов?

— Ако е абатът, нека го вземе.

В това време от гората се показаха най-напред десетина кучета. Като видяха звяра, те се нахвърлиха върху него със страшен лай, струпаха се отгоре му накуп и почнаха да се хапят помежду си.

— Сега ще се явят и ловците — рече Зих. — Ето виж! Излязоха на пътя, само че са далече от нас и не виждат още звяра. Хей! Хей! Елате тук, елате!… Лежи! Лежи!

Но внезапно млъкна, сложи ръка над очи, а след малко се обади:

— За бога! Що е това? Ослепял ли съм, или тъй ми се струва…

— Отпред язди някакъв на вран кон — рече Збишко.

Но Зих извика ненадейно:

— Боже мили! Като че ли е Ягенка! И веднага почна да вика:

— Ягно! Ягно!…

После тръгна напред, но преди да успее да засили коня, Збишко видя най-чудната на света гледка: на препускащ шарен кон се приближаваше към тях седнала по мъжки на седлото девойка с арбалет в ръка и с копие на плещите. В развятата й от ездата коса се бяха вплели хмелови шишарки; лицето й беше румено като зора, ризата на гърдите разкопчана, а над ризата — кожен елек с вълната навън. Тя наближи и спря изведнъж коня; за миг на лицето й се изрази съмнение, изумление, радост; но най-сетне, като не можеше да не повярва на очите и на ушите си, почна да вика с тънък, още малко детински глас:

— Татенце! Татко миличък!

И в миг се свлече от коня, а когато и Зих скочи също на земята, за да я поздрави, тя му се хвърли на шията. Дълго време Збишко чуваше само отгласа на целувките и двете думички: „Татенце! Ягулко! Татенце! Ягулко!“ — повтаряни в радостен захлас.

Пристигнаха двата обоза, пристигна и колата и Мачко, а те все още повтаряха: „Татенце! Ягулко!“ и още стояха прегърнати. Чак когато най-после се наситиха на здрависването и на възклицанията, Ягенка почна да разпитва баща си:

— Та от война ли се връщате? Здрав ли сте?

— От война. Защо пък да не съм здрав! Ами ти? Ами по-малките момчета? Трябва да са добре, защото инак ти не би се разнасяла из гората. Ами какво правиш тук, момичето ми?

— Нали виждате: ходя на лов — отговори със смях Ягенка.

— В чуждите гори?

— Абатът ми даде разрешение. Дори ми прати обучени слуги и кучета.

Тук тя се обърна към своята прислуга?

— Я разпъдете тези кучета, че ще разкъсат кожата! После към баща си:

— Ох, тъй се радвам, радвам, че ви виждам!… У нас всичко е наред.

— Ами аз не се ли радвам? — отвърна Зих. — Дай, момичето ми, пак муцунката си.

И почнаха отново да се целуват, а когато свършиха, Ягна каза:

— До дома има страшно много път… Толкова дълго гонихме тоя звяр. Цели два часа го гонихме, та конете взеха да се уморяват. Ама такъв зубър виждали ли сте?… В него са се заболи три мои стрели и от последната трябва да е паднал.

— Падна той от последната, но не от твоята; това рицарче го простреля.

Ягенка отхвърли с ръце косата си, която беше паднала на очите й, и погледна бързо, но не особено любезно Збишко.

— Знаеш ли кой е този? — попита Зих.

— Не зная.

— Не е чудно, че не го позна, защото е порасъл. Но може би ще познаеш стария Мачко от Богданец?

— Боже мой! Това бил Мачко от Богданец! — извика Ягенка.

И като се приближи до колата, целуна на Мачко ръка.

— Вие сте, значи?

— Аз съм, но в кола, защото немците ме улучиха.

— Какви немци? Нали с татарите имаше война? Зная аз това, защото доста молих татко да ме вземе със себе си.

— Войната беше с татарите, но ние там не бяхме, защото преди това воювахме в Литва и аз, и Збишко.

— А къде е Збишко?

— Та ти не позна ли, че това е Збишко? — каза със смях Мачко.

— Това бил Збишко? — извика девойката и погледна отново младия рицар.

— То се знае!

— Целунете се като стари познайници — извика весело Зих.

Ягенка се обърна бързо към Збишко, но веднага се отдръпна, закри очите си с ръка и рече:

— Като ме е срам…

— Та ние се познаваме от мънички! — обади се Збишко.

— И още как! Добре се познаваме! Помня ви аз, помня! Преди осем години бяхте дошли у нас с Мачко и покойната ми майчица ни донесе лешници с мед. А щом по-старите излязоха от стаята, вие веднага ме ударихте с пестник по носа и лешниците изядохте сам!

— Сега той не би направил такова нещо! — каза Мачко. — Той беше при княз Витолд, в Краков го приемаха в замъка и познава придворните обичаи.

Но на Ягенка й дойде нещо друго наум, тя се обърна към Збишко и запита:

— Вие ли убихте зубъра?

— Аз.

— Да видим де се е забила стрелата.

— Няма да видите, защото тя цялата влезе под плешката.

— Остави го на мира, не се заяждай — рече Зих. — Всички видяхме как го простреля, и видяхме нещо много по-важно, защото за миг натегна арбалета без вител.

Ягенка погледна за трети път Збишко, но този път с учудване.

— Натегнали сте арбалета без вител? — запита тя.

Збишко усети в гласа й нещо като недоверие, затова опря до земята арбалета, който беше по-рано отпуснал, изпъна го за миг така, че чак желязната му дъга заскърца, после, за да се покаже, че има дворцови навици, подви едното коляно и подаде арбалета на Ягенка.

А девойката, вместо да го поеме от ръцете му, внезапно се изчерви, без сама да знае защо, и почна да завързва на пазвата дребавата си конопена риза, която се беше отворила от бързото яздене през гората.