Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (8)

8.
Водка

Пришълец сьм аз в чужда земя

Изход, 18:3

Балтамос почувства смъртта на Барух още в същия миг. Той извика високо и се стрелна в нощта над тундрата, като пляскаше с крила и изливаше мъката си в ридания сред облаците. Мина известно време, докато се успокои и се върна при Уил, който седеше буден, с нож в ръка, и се вглеждаше във влажния студен мрак. Бяха в света на Лира.

— Какво има? — попита момчето, когато ангелът застана разтреперан пред него. — Опасност ли? Мини зад мен…

— Барух е мъртъв! — проплака Балтамос. — Скъпият ми Барух е мъртъв…

— Кога? Къде?

Но Балтамос не можеше да каже. Знаеше само, че половината му сърце е изтръгнато. Не можеше да стои на едно място, затова полетя отново. Кръстосваше небето, сякаш търсеше приятеля си в облаците, зовеше го, плачеше и отново го викаше. После чувството за вина надделяваше и той се спускаше при Уил, за да му каже да се скрие и да мълчи, обещаваше му, че ще бди над него неуморно. Тогава товарът на болката отново го притискаше към земята и той си спомняше всеки миг на доброта и подкрепа, получен от Барух, а те бяха хиляди и нито един не беше забравен. И той отново политаше нагоре, мяташе се като обезумял и проклинаше и въздуха, и облаците, и звездите…

Най-сетне Уил не издържа и го повика:

— Балтамос, ела тук.

Ангелът послушно се отзова. В хапещия студ на притъмнялата тундра момчето се гушеше разтреперано в плаща си.

— Трябва да се постараеш да си по-тих. Знаеш, че имаме врагове, които ще ни нападнат, щом чуят шум. Ако си наблизо, ще мога да те защитя с ножа си, но ако те открият във въздуха, нищо не мога да направя. А ако и ти загинеш, с мен е свършено. Балтамос, нужен си ми, за да ме отведеш при Лира. Моля те, не го забравяй. Барух беше силен — бъди и ти такъв. Заради него.

Балтамос помълча няколко мига, накрая проговори:

— Да. Да, знам, че съм длъжен. Спи сега, Уил, а аз ще те пазя. Няма да те изоставя.

Уил му повярва. Нямаше друг избор. И не след дълго се унесе в сън.

Когато се събуди, мокър от влагата и премръзнал до кости, ангелът стоеше наблизо. Слънцето изгряваше и тръстиките и блатните растения бяха позлатени от утринната светлина.

Още преди да е помръднал, Балтамос се обади:

— Реших какво трябва да правя. Ще стоя с теб ден и нощ и ще го правя с радост и усърдие. Заради Барух. Ако мога, ще те отведа при Лира, а после ще ви придружа до крепостта на лорд Азриел. Живял съм хиляди години и ще живея още хиляди, стига да не ме убият, но никога не съм срещал създание като него, което така да ме тласка към доброто. Много пъти съм правил грешки, но всеки път неговата доброта ги изкупваше. Сега вече го няма и ще трябва да живея без него. Може от време на време пак да греша, но ще сторя всичко възможно да е по-рядко.

— Тогава Барух би се гордял с теб — увери го Уил.

— Искаш ли да полетя напред, за да видя къде сме?

— Да. Вдигни се високо и ми кажи какво представлява местността нататък. Имам чувството, че няма да се измъкнем от тези тресавища.

Балтамос се издигна във въздуха и полетя. Не беше казал на Уил всичко, което го притесняваше, защото си беше обещал да не го тревожи напразно. Но знаеше, че ангелът Метатрон, Наместникът, от когото се спасиха като по чудо, е запечатал в съзнанието си образа на Уил. И не само лицето му, но и всичко за него, което ангелите са в състояние да видят, в това число и неща, чието съществуване самият той не подозираше. Онази част от неговото същество, което Лира би нарекла негов демон. Метатрон беше голяма заплаха за Уил и Балтамос трябваше рано или късно да му го каже, но не сега. Прекалено трудно беше.

Уил прецени, че по-лесно ще се стопли, ако върви, отколкото да чака огънят да се разгори. Затова метна раницата на рамо, загърна се с плаща и пое на юг. Имаше пътека, кална и изровена, но поне беше ясно, че от време на време оттук минават хора. Ала хоризонтът му се струваше толкова далече накъдето и да погледнеше, че сякаш стоеше на едно място.

По някое време, когато слънцето вече се беше издигнало, някъде край него прозвуча гласът на Балтамос:

— На около половин ден път оттук има голяма река и град с пристан. Летях доста високо и видях, че реката тече право на юг по протежение на много мили. Ако успееш да се качиш на някоя лодка, ще спечелиш много време.

— Чудесно! — зарадва се Уил. — А тази пътека ще ни отведе ли до града?

— Тя минава през едно село с църква и градини, после продължава към града.

— Чудя се на какъв ли език говорят. Дано да не ме затворят, ако се окаже, че не знам техния език.

— Като твой демон аз ще превеждам — успокои го Балтамос. Знам много езици и тукашният едва ли ще ми е непознат.

Селото се оказа малко и запуснато — шепа схлупени дървени къщурки, няколко оградени кошари за елени и глутница кучета, които се разлаяха при приближаването им. От тенекиените коминчета се виеше дим и увисваше ниско над дъсчените покриви. Земята беше кална и изровена. Личеше си, че скоро е имало наводнение — калта стигаше почти до праговете, а строшените греди и люлеещите се ръждиви ламарини показваха къде са били пометените от водата веранди и навеси.

Но не това беше най-любопитното. Уил отначало си помисли, че губи равновесие, дори се препъна един-два пъти. Защото сградите не стояха отвесно, а всичките бяха наклонени. Камбанарията на малката църквица се беше пропукала зловещо. Дали селото не беше сполетяно от земетресение?

Кучетата лаеха като бесни, но не се осмеляваха да се приближат.

Балтамос беше приел облика на едро снежнобяло куче с черни очи, гъста козина и навита на кравайче опашка, и ръмжеше така свирепо, че истинските псета стояха на почтително разстояние от него. Те бяха жалки пършиви създания, а малкото елени в кошарите изглеждаха проскубани и апатични.

Уил спря в средата на селцето и се огледа, като се чудеше накъде да тръгне. Докато се озърташе така, отнякъде се появиха, двама-трима мъже, които застанаха пред него и го зяпнаха. Това бяха първите хора, които виждаше в света на Лира. Бяха облечени в дебели сукнени дрехи, с кални ботуши и кожени шапки. Видът им никак не беше дружелюбен.

Бялото куче се превърна във врабче и кацна на рамото на Уил. Той забеляза, че никой от мъжете не трепна — всички те имаха демони, повечето кучета. В този свят това беше в реда на нещата. Балтамос прошепна на ухото му:

— Продължавай да вървиш. Не ги гледай в очите. Наведи глава. Това е признак на уважение.

Уил последва съвета му. Можеше да се направи съвсем незабележим — това беше най-голямата му дарба. Когато стигна до тях, мъжете вече бяха изгубили интерес към него. Тогава се отвори вратата на най-голямата къща на улицата и мъжки глас извика нещо на непознат език.

— Свещеникът — прошепна Балтамос. — Трябва да си любезен. Обърни се нататък и се поклони.

Уил отново се подчини. Попът беше огромен мъж с посивяла брада, облечен в дълго черно расо. На рамото му беше кацнал демонът му врана. Живите му очички огледаха Уил, без да пропуснат нищо. Свещеникът махна с ръка.

Уил се приближи и отново се поклони.

Попът каза нещо и Балтамос преведе:

— Пита откъде идваш. Измисли нещо.

— Аз говоря английски — бавно и отчетливо произнесе Уил. — Не знам друг език.

— А, английски! — извика ентусиазирано попът на собствения му език. — Скъпи момко! Добре дошъл в нашето село, нашето малко, килнато на една страна Холодное! Как се казваш и накъде си се запътил?

— Казвам се Уил и съм тръгнал на юг. Изгубих се и търся родителите си.

— Тогава трябва да влезеш вътре, да се почерпим — заяви попът и обви раменете му с тежката си ръка, тласкайки го към прага на къщата.

Демонът врана проявяваше жив интерес към Балтамос. Но и ангелът не беше вчерашен — превърна се в мишка и пропълзя в джоба на Уил, сякаш се срамуваше.

Попът го въведе в стая, вмирисана на тютюнев дим. На една маса съскаше самовар от ковано желязо.

— Как каза, че ти е името? — попита домакинът.

— Уил Пари. А вие не ми казахте как да се обръщам към вас.

— Отец Семьон — представи се свещеникът и го погали по ръката, докато го водеше към стола. — Служител съм на Светата църква. Малкото ми име е Семьон, а баща ми беше Борис, така че аз съм Семьон Борисович. А твоят баща как се казва?

— Джон Пари.

— Джон значи Иван. Така че ти си Уил Иванович, а аз съм отец Семьон Борисович. Откъде идеш, Уил Иванович, и накъде си тръгнал?

— Изгубих се. Пътувах със семейството си на юг. Баща ми е военен, изследваше Арктика, а после стана нещо и се изгубихме. Отивам на юг, защото знам, че трябваше да тръгнем нататък.

Попът разпери ръце.

— Военен? Изследовател от Англия? От векове по калните улици на Холодное не е минавал толкова интересен човек, но настанаха такива времена, че може да се появи още утре! Ти самият си добре дошъл тук, Уил Иванович. Трябва да пренощуваш у дома. Ще хапнем, ще си поговорим. Лидия Александровна! — викна той.

В стаята безмълвно изникна застаряваща жена. Отец Семьон й каза нещо на руски. Жената кимна, взе една чаша и я напълни с чай от самовара, после я подаде на Уил заедно с чинийка сладко и сребърна лъжичка.

— Благодаря — каза момчето.

— Конфитюрът е за подслаждане на чая — обясни попът. — Лидия Александровна го прави от боровинки.

След подслаждането чаят стана по-скоро кисело-горчив, но Уил го изпи. Попът се беше навел към него и го оглеждаше, опипваше ръцете му да види дали се е стоплил, галеше коляното му. С надеждата да го разсее Уил попита защо къщите в селото са наклонени на една страна.

— Земята се разтърси — обясни отецът. — Всичко това е предречено в Апокалипсиса на свети Йоан. Реките ще потекат обратно… Голямата река наблизо течеше на север, към Арктическия океан. Хиляди години е текла на север от планините на Централна Азия, още, откакто Отецът наш небесен сътворил земята. Но когато земята се разтърси и дойдоха мъглите и наводненията, всичко се промени и тогава голямата река потече на юг за седмица и повече, докато отново смени посоката си на север. Светът се е преобърнал с главата надолу. Ти къде беше по време на земетресението?

— Далеч оттук. Не знаех какво става. Когато мъглата се вдигна, семейството ми го нямаше. И сега не знам къде съм. Вие ми казахте името на селото, но къде се намира то? В коя част на света?

— Подай ми оная, голямата книга на долната полица — каза Семьон Борисович. — Ще ти покажа.

Попът придърпа стола си по-близо до масата и наплюнчи пръсти, преди да разлисти големия атлас.

— Ето тук — посочи той с мръсния си нокът една точка в Централен Сибир, далеч на изток от Урал. Близката река наистина извираше от северните части на Тибет и стигаше до Арктическия океан. Уил се вгледа внимателно в Хималаите, но не откри нищо подобно на онова, което Барух му беше нарисувал.

Семьон Борисович не млъкваше, разпитваше Уил за подробности от живота му, за семейството и дома му, и Уил, изпечен лъжец, отговаряше удовлетворително. По някое време икономката поднесе супа от цвекло и черен хляб и след дългата молитва, която попът прочете, двамата се заеха с яденето.

— Е, Уил Иванович, какво ще правим днес? — попита Семьон Борисович. — Карти ли ще играем, или предпочиташ ди си говорим?

Той наля още една чаша чай от самовара и Уил колебливо я пое.

— Не играя карти — отвърна момчето, — пък и нямам търпение да продължа пътя си. Ако, да кажем, стигна до реката, дали ще мога да се кача на някой параход, който плава на юг?

Едрото лице на попа помръкна. Той се прекръсти с едва забележимо движение.

— В града има вълнения. Сестрата на Лидия Александровна живее там. Тя й казала, че на пристанището имало цял кораб с мечки, които отивали на юг. Бронирани мечки. Идват от Арктика. Ти като беше на север, видя ли бронирани мечки?

Попът беше станал подозрителен и Балтамос прошепна на ухото на момчето:

— Внимавай!

Уил много добре знаеше на какво дължи това предупреждение при споменаването на мечките сърцето му беше започнало да бие лудо и трябваше да се овладее.

— Бяхме далеч от Свалбард, пък и мечките бяха заети със собствените си работи — спокойно отвърна той.

— Да, и аз така чух — кимна попът, за негово огромно облекчение. — Но сега напускали родните си места и тръгвали на юг. Имали кораб, но хората от града не им давали гориво. Страх ги е от мечките. И така е редно — те са деца на дявола. Всичко, което иде от север, е от дявола. Също като вещиците — щерки на злото са те! Църквата е трябвало да ги изтреби до крак още преди много години. Гледай да си нямаш работа с тях, Уил Иванович, чуваш ли! Знаеш ли какво ще направят, когато пораснеш? Ще се опитат да те съблазнят. Ще използват всички изкушения, които са им достъпни — плътта си, нежната си кожа, сладкия си глас, за да ти вземат семето. Знаеш какво искам да кажа. Ще те пресушат, ще те оставят празен! Ще ти отнемат бъдещето, децата, които трябва да имаш, ще те оставят без нищо! Трябва да бъдат изтребени, всичките до една!

Попът посегна към полицата и свали бутилка и две малки чашки.

— Ще ти предложа да пийнем по нещо, Уил Иванович. Ти си млад, така че една-две чашки ти стигат. Но понеже растеш, трябва да научиш някои неща, например вкуса на водката. Лидия Александровна миналата година набра доста плод, а аз го дестилирах и ето резултата. Тази бутилка е единственото място, където отец Семьон се прегръща с Лидия Александровна!

Той се изсмя и отпуши бутилката, после напълни чашките до ръба. Тези приказки караха Уил да се притеснява ужасно. Какво да прави? Как да откаже водката, без да обиди домакина?

— Отче Семьон — каза той и се изправи, — бяхте много любезен и съжалявам, че не мога да остана повече, да опитам питието ви и да си поговорим, защото онова, което ми казвате, е много интересно. Но нали разбирате, притеснявам се за семейството си и нямам търпение да го намеря, затова ще трябва да тръгвам, колкото и да ми се иска да остана по-дълго.

Попът примлясна и се намръщи, но после размисли и сви рамене.

— Добре, щом трябва, тръгвай. Но преди това си изпий водката. Сега се изправи и пий на един дъх, като мен!

Той обърна чашката в гърлото си, преглътна водката наведнъж и се изправи, протягайки другата чаша на Уил. В мръсните му дебели пръсти чашката изглеждаше съвсем мъничка, но беше пълна до ръбовете с чист спирт. Уил усещаше тежката замайваща миризма, както и вонята на застаряла пот и храна от расото на домакина. Започна да му се гади.

— Пий, Уил Иванович! — извика попът с радушие, в което се долавяше и заплаха.

Уил вдигна чашата и без колебание изгълта на един дъх лютата изгаряща течност. Сега трябваше да направи всичко възможно да не му прилошее.

Чакаше го обаче още едно изпитание. Семьон Борисович се наведе към него от висотата на огромния си ръст и го хвана за раменете.

— Моето момче! — изрече той, после притвори очи и започна да реди някаква молитва или псалм.

От него лъхаше мощно на тютюн, алкохол и пот, а рошавата му брада подскачаше и гъделичкаше лицето на Уил. Момчето спря да диша.

Ръцете на попа обвиха раменете му. Семьон Борисович го прегърна силно и го целуна по двете бузи. Уил усети как Балтамос заби острите си ноктенца в рамото му и не помръдна. Главата му се маеше, стомахът му се преобръщаше, но той успя да запази самообладание и остана на мястото си.

Най-сетне изпитанието свърши. Попът го пусна и отстъпи крачка.

— Тръгвай, Уил Иванович! — каза той. — На добър път.

Уил взе раницата и плаща и си тръгна, опитвайки се да върви по права линия. След като излезе от къщата на свещеника, пое по пътя и скоро селото остана зад гърба му.

Беше вървял към два часа, когато гаденето попремина, за да отстъпи място на тъпа пулсираща болка в черепа. По някое време Балтамос го накара да спре и сложи хладните си длани върху челото и тила му. Болката поутихна, но Уил се зарече, че никога повече няма да пие водка.

Надвечер пътеката стана по-широка и излезе от тръстиките. Уил видя пред себе си града, а отвъд него се простираше водна шир, толкова необятна, че спокойно би могла да е море.

Дори от такова разстояние ясно се виждаше, че нещо не е наред. Над покривите се издигнаха облачета дим, а няколко секунди по-късно до слуха му долетя и тътен на оръдие.

— Балтамос — каза Уил, — ще трябва пак да се превърнеш в демон. Стой около мен и се оглеждай за опасност.

Той навлезе в покрайнините на бедното мръсно градче, чиито къщи бяха още по-опасно килнати от онези в селото, а наводнението беше оставило кални следи над човешки ръст по стените. Покрайнините бяха пусти, затова пък откъм реката долитаха викове, писъци и пушечни изстрели, които ставаха все по-отчетливи, докато момчето се приближаваше към пристанището.

Тук поне имаше хора — някои се бяха надвесили от прозорците на горните етажи, други надничаха предпазливо иззад ъглите към реката, където над покривите се подаваха високи кранове и върхове на мачти.

Стените на къщите се разтърсиха от нова експлозия и от един близък прозорец се разхвърчаха стъкла. Хората плахо се отдръпнаха и се заозъртаха отново. В опушения въздух се разнесоха нови крясъци.

Уил сви зад ъгъла и се озова в началото на улицата, извеждаща на пристанището. Когато димът и прахът се слегнаха, забеляза на известно разстояние от пристана ръждясал кораб, който се опитваше да се държи срещу течението, а на самия кей тълпа от хора с пушки и пистолети бяха наобиколили голямо оръдие, което в следващия миг гръмна. От гърлото му изскочи огън и след няколко секунди близо до кораба се чу мощен плясък.

Уил заслони очите си с ръка. На кораба се мяркаха някакви фигури и той разтърка невярващо очи, макар да знаеше какво може да очаква. Това не бяха хора, а огромни създания от метал или оковани в тежки брони. На кърмата на кораба внезапно разцъфна огромно огнено цвете и откъм пристана се надигна вик на уплаха. Пламъкът се понесе във въздуха, като пръскаше искри и дим, и се стовари със силен плясък недалеч от оръдието. Хората се развикаха и побегнаха, а някои хукнаха към водата, пламнали като факли, за да бъдат повлечени от силното течение.

Уил забеляза наблизо някакъв мъж с вид на учител и се обърна към него:

— Говорите ли английски?

— Да, да…

— Какво става?

— Мечките ни нападат и ние се опитваме да ги отблъснем, но е трудно, имаме само едно оръдие…

Огнехвъргачката на кораба избълва ново огнено кълбо и този път то се стовари още по-близо до оръдието. Трите силни взрива, които последваха секунди по-късно, показваха, че са улучени боеприпасите, и артилеристите се разбягаха, оставяйки оръдието с дулото надолу.

— О! — разочаровано възкликна мъжът. — Лоша работа, те не могат да стрелят…

Капитанът на кораба даде команда и се насочи към брега. Много от хората нададоха уплашени викове, особено когато на кърмата се разпука ново огнено цвете. Някои стреляха веднъж-дваж по посока на кораба и побегнаха. Ала този път изстрел от кораба не последва. Той се насочи към пристана с оглушително боботещи двигатели, като се опитваше да се пребори с течението.

Двама моряци (не мечки, а хора) скочиха на кея да привържат въжетата. Откъм човешката тълпа се разнесе възмутен ропот срещу предателите. Моряците не обърнаха внимание, а хукнаха да спуснат трапа.

Но когато понечиха да се качат на борда, откъм тълпата прозвуча изстрел и единият се строполи. Демонът му чайка изчезна като пламъка на угасена от вятъра свещ.

Това предизвика бурна ярост у мечките. Огнехвъргачката отново беше заредена и огнената лавина се устреми към покривите на къщите, където се пръсна сред водопад от искри. В горния край на трапа се появи мечок, по-огромен от всички останали, самото олицетворение на необузданата сила, и куршумите, които го обсипаха, отскачаха от бронята му, без да оставят драскотина.

— Защо нападат града? — обърна се Уил към съседа си.

— Искат гориво, но ние си нямаме вземане-даване с мечките. Щом са напуснали кралството си и са тръгнали да плават, кой може да каже какво ще направят утре? Затова трябва да им се противопоставим. Те са пирати, пирати и разбойници!

Огромният мечок се спускаше по трапа, а зад него се тълпяха още няколко, всичките толкова тежки, че корабът се наклони на една страна. Уил видя, че канонирите са се върнали при оръдието и го зареждат.

Тогава му хрумна нещо и той хукна към кея и се изправи в празното пространство между мечките и оръдието.

— Спрете! Спрете боя! Оставете ме да поговоря с тях!

Внезапно се възцари тишина. Всички застинаха, изумени от подобна нечувана лудост. Самият мечок, който беше готов да се втурне срещу канонирите, спря на място, но цялото му тяло трепереше от ярост. Острите му нокти се забиха в земята, а черните му очи горяха свирепо изпод шлема.

— Кой си ти? Какво искаш? — изрева той на английски. Беше чул думите на момчето.

Хората се спогледаха объркани. Онези, които разбираха езика, им преведоха.

— Ще се бия с теб на дуел — извика Уил — и ако те победя, ще се оттеглите!

Мечокът не помръдна. Колкото до хората, в мига, в който разбраха какво говори момчето, сред тълпата избухна подигравателен смях, чуха се подвиквания и подсвирквания. Но не задълго, защото Уил се обърна с лице към тях. Под ледения му поглед хората постепенно се смълчаха. Той усети треперенето на Балтамос, който беше кацнал на рамото му в облика на кос.

— Ако накарам мечока да се предаде — обърна се той към безмълвната тълпа, — вие се задължавате да им дадете гориво. Тогава те ще отплават и ще ви оставят на мира. Трябва да се съгласите, иначе ще ви унищожат.

Знаеше, че огромният мечок е само на няколко крачки зад него, но не се обърна. Остана с лице към жителите на града, които започнаха да се съвещават и да спорят разпалено.

— Хей, момче! — извика нечий глас след минута или две. — Накарай мечока да обещае!

Уил се обърна, преглътна мъчително и пое дълбоко дъх.

— Слушай, мечок! — извика. — Трябва да ми обещаеш. Ако те победя, няма повече да нападате гражданите. Ще си купите от тях гориво и ще продължите пътя си по живо, по здраво.

— Не става! — изрева мечокът. — Срам и позор ще бъде да се бия с теб! Ти си слаб като охлюв. Не мога да се бия с теб.

— Така е — съгласи се Уил. Сега цялото му внимание беше насочено към огромното свирепо същество пред него. — Няма да е честно. Ти си целият брониран, а аз нямам никакви доспехи. Пък и можеш да ми откъснеш главата с един замах на лапата. Тогава да играем честно. Дай ми част от доспехите си, която ти пожелаеш. Шлема си например. Тогава ще бъдем равностойни и няма да те е срам да влезеш в двубой с мен.

С ръмжене, в което се долавяше омраза, ярост и презрение, мечокът посегна и откачи с огромния си нокът веригата, придържаща шлема му.

Над кея се възцари гробна тишина. Никой не смееше да помръдне, да изрече дума. Всички усещаха, че става нещо, което никога не са виждали, но все още не разбираха какво е то. Единствените звуци бяха плисъкът на водата, която се удряше в подпорите на кея, боботенето на мотора и крясъкът на чайките. После се чу и силно дрънчене — мечокът хвърли шлема си в краката на момчето.

Уил остави раницата и се наведе да вземе шлема. Едва успя да го повдигне. Беше направен от едно-единствено парче метал, тъмен и нащърбен, с пролука за очите в горната част и тежка верига отдолу.

— Значи това е бронята ти — изрече Уил. — Честно да ти кажа, не ми изглежда много яка. Не знам дали мога да й се доверя. Я да видим…

Той извади ножа от раницата, опря острието в лицевата част на шлема и отряза късче от него, сякаш режеше масло.

— Така си и мислех!

С тези думи момчето отряза още едно парче, после трето, докато масивният шлем се превърна в купчина метални изрезки. Уил загреба шепа от тях и се изправи.

— Ето я твоята броня — заяви и пусна парчетата в краката си. Те издрънчаха. — А ето го и ножът ми. Твоят шлем не ми върши работа, така че ще трябва да се бия без него. Готов ли си? Мисля, че все пак сме равностойни. И аз мога да ти отрежа главата с един замах.

Гробна тишина. Черните очи на мечока горяха като въглени и Уил усети как по гърба му се стича струйка пот.

Мечокът поклати глава и отстъпи крачка.

— Прекалено силно оръжие — изръмжа той. — Не мога да се преборя с него. Ти спечели, момче.

Уил знаеше, че само след миг ще последват викове и възгласи, затова побърза да се обърне към тълпата.

— Сега трябва да изпълните вашата част от уговорката! — извика той. — Погрижете се за ранените и за поправката на сградите. И позволете на кораба да остане на пристана, докато зареди с гориво.

Знаеше, че ще са нужни минута-две за превод — достатъчно да уталожат вълнението на тълпата. Мечокът го наблюдаваше внимателно и разбираше по-добре от самия него какво е постигнал.

Уил пъхна ножа в раницата и отново погледна мечока. Ала погледът, който размениха, този път беше различен. Зад тях на палубата демонтираха огнехвъргачката. Откъм реката се приближиха и другите два кораба на мечките.

На брега няколко души се заеха да разчистват следите от битката, но повече бяха онези, които се стълпиха около Уил, за да погледнат това странно момче, надделяло над мечия водач. Време беше отново да изчезне от полезрението им и той приложи изпитаната магия, която толкова години беше отклонявала вниманието на околните от него и от майка му. Разбира се, това съвсем не беше магия, а определен род поведение. Той някак изведнъж притихна, погледът му стана безизразен, а движенията — вяли. Хората бързо изгубиха интерес към него, а не след дълго дори се почувстваха отегчени от това невзрачно дете, обърнаха му гръб и съвсем го забравиха.

Ала интересът на мечока не беше човешки. Той разбираше какво става и си даваше сметка, че се е сблъскал с още едно от изумителните качества на това момче. Когато се приближи и заговори, гласът му прокънтя по-дълбок и по-мощен от грохота на моторите.

— Как се казваш? — попита той.

— Уил Пари. Можеш ли да си направиш друг шлем?

— Да. Какво търсиш?

— Вие сте тръгнали на юг. Искам да дойда с вас. Тръгнал съм към планините, а това е най-бързият път. Ще ме вземете ли?

— Да. Искам да видя ножа.

— Ще го покажа само на онзи, комуто вярвам. Има един мечок, за когото съм чул, че може да му се има доверие. Той е крал на мечките и добър приятел на едно момиче, което съм тръгнал да търся в планините. Казва се Лира Златоуста. А мечокът е Йорек Бирнисон.

— Аз съм Йорек Бирнисон — каза мечокът.

— Знаех си — кимна Уил.

От кораба товареха горивото. Вагонетките се обръщаха и въглищата се изсипваха с грохот в трюма, а над тях се издигаше черен облак прах. Незабелязан от гражданите, които метяха стъклата или се пазаряха за цената на въглищата, Уил се изкачи по трапа след мечия крал и стъпи на борда.